Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (16)

15

Остана последната — най-тежката — стъпка: да хване здраво дръжката на вратата, да я стисне, докато пръстите му побелеят, и да влезе в задимената стая. За Юел нямаше по-ужасен кошмар. За пореден път му се наложи да прибира Самюел вкъщи.

Надяваше се поне да не се е натряскал до смърт. В такива случаи ставаше непоносим. Караше момчето да го изчака навън, докато си пийне още няколко глътки, и правеше всичко, за да се забави.

Юел преброи до три и отвори вратата. Към него се насочиха четири чифта кървясали очи, изпълнени с глупаво учудване. Юел ги познаваше. Баща му и друг път бе идвал при тях, единият по прякор Свраката заради дългия му остър нос, а другите двама — братята Тумте. Приличаха на рошави псета. Преди сечаха дърва в гората, но от известно време се препитаваха с различни дейности, и то само когато им трябват пари.

— Виж ти! — изненада се Самюел.

За свое облекчение Юел установи, че баща му не е съвсем замаян от алкохола и може да се държи на краката си.

— Хайде, да се прибираме — подкани го Юел. — Става късно.

Самюел кимна. Както и друг път, Юел забеляза с каква благодарност го посрещна баща му. Алкохолът не го развеселяваше, а го натъжаваше още повече.

— Остани още малко де — изломоти Свраката и посегна да хване Юел за ръката.

Но момчето се отскубна ловко. Не му се случваше за първи път.

Самюел стана и се олюля. После се помъчи да си възвърне равновесието. Юел вече го чакаше отвън. Не искаше да диша дима в стаята.

По пътя към дома Самюел не обели дума. Юел също мълчеше. От време на време старият моряк залиташе на една страна, но успяваше да се задържи и без помощта на сина си.

Колкото и да се мъчеше да си представи, че върви не до Самюел, а до капитана на кораба „Баунти“, Юел не успя да се пренесе във въображаемия си свят, а баща му крачеше с още по-превит гръб от обикновено.

Вкъщи се отпусна тежко върху стол в кухнята.

— Не се сдържах — промълви. — Раздялата със Сара ме съсипа.

Юел изобщо не си направи труда да му отговаря. Беше прекалено зает да събува ботушите му.

После баща му реши да си направи кафе. Добър знак — явно целеше да изтрезнее бързо. Юел отиде да донесе книгата с подчертаните изречения. Седна на масата. Застанал до печката, Самюел чакаше кафето да заври. После и той седна. От него лъхаше на алкохол. Приличаше на небръснато животно. Ако изобщо съществуват животни, които се бръснат.

Самюел засърба кафето си. Юел знаеше, че го мъчи гузна съвест, но не се поколеба да се възползва от нея. Все някога баща му трябваше да понесе последствията от надробените каши.

— Останаха ли пари да си купя нови ботуши? — попита момчето.

— Да — кимна Самюел. — В скрина са.

Понякога, когато се чувстваше гузен, Самюел имаше навика да лъже, но този път думите му прозвучаха искрено и Юел му повярва. Изведнъж положението му се стори по-приемливо. Баща му поне не бе изпил парите за нови ботуши. Ето че Юел отново оцеля след свличането на поредната черна лавина.

— Защо си драскал в книгата? — попита той. — Не знаеш ли, че е забранено да се пише в книги от библиотеката?

— Използвах молив — оправда се Самюел. — Ще го изтрия. Искам да ти покажа нещо.

— Вече прочетох какво си подчертал. Потомците на моряците метежници още живеят на остров Питкерн.

— Трябва да отидем там някой ден. — В зачервените очи на Самюел проблесна мечтателно пламъче. — Само ти и аз.

— Ще гребем ли дотам? Или ще доплаваме върху дървени трупи?

Самюел сякаш не чу думите на Юел.

— Да, трябва да посетим това място — повтори той. — Може и да поостанем няколко години на острова.

— Има ли училище там?

Самюел бе потънал в мечтите си.

— Време е да се махнем оттук — прошепна той. — Да оставим този сняг и да заживеем там, където слънцето нажежава пясъка.

На Юел му се искаше да вярва на баща си, но не смееше. Не би понесъл още едно разочарование. Прекалено много му се бяха струпали.

Самюел щеше да си остане в къщата до реката и да сече дърва в гората до края на живота си. Е, може пък да изсече толкова дървета, че накрая пред него да се появи морският бряг, но Юел нямаше намерение да се осланя на тази вероятност. Ако искаше да стигне до остров Питкерн, трябваше да действа сам. Нека Самюел продължава да се рее из мечтите си. Явно не им е писано да осъществят пътуването заедно. Юел не би могъл да се вмъкне във въображаемия свят на Самюел, а Самюел би тръгнал към Питкерн само в мечтите си, но не и наяве.

Така стояха нещата и изведнъж Юел си даде съвсем ясно сметка за това.

Вече отмина времето на детската наивност.

Предстоеше Хрътката да го научи да се целува. После щеше да се превърне в рок звезда и да напусне градчето, зимата и мекия, безшумно падащ сняг. Ще остави на Самюел пари, достатъчно да живее сносно, но няма да го вземе със себе си. Иска да предприеме пътешествието до остров Питкерн сам или с другиго, ала не и с баща си. Би взел Соня Матсон или Хрътката. Или приятел, с когото му предстои да се запознае.

— Ще си лягам — рече Юел.

— И на двама ни е нужен сън — кимна Самюел. — Утре вечер ще си остана вкъщи. Обещавам.

„Ще видим — помисли си недоверчиво Юел. — И да излезеш, аз ще ходя при Хрътката и нямам намерение пак да те търся из града.“ Ала знаеше, че наложи ли се, пак ще му се притече на помощ. Какво да се прави!

 

 

На следващия ден Юел отново отиде на училище навреме. Събуди се изморен и отпаднал, но като се сети какво му предстои вечерта с Хрътката, се оживи и скочи от леглото. В кухнята Самюел се бръснеше. Зачервяването на очите му се бе поуталожило.

— Снощното напиване няма да се повтори повече — обеща той. — Благодаря, че ме прибра.

— Кога ще купим новите ботуши?

— Утре е събота. Ще приключа работа по-рано и ще отидем до магазина.

Самюел си сложи раницата на гърба и излезе. Юел си изяде сандвичите. Смяташе за редно Сара да разбере какво е причинила на Самюел. Според Юел тя трябва да плаща алкохола му, ако той пак се пропие. Именно тя носи цялата вина за случилото се.

Мислено Юел изпрати и нея на сметището за негодни възрастни.

Дойде време да тръгва.

В училище Хрътката, която седеше на чина до него, се подсмихваше. Юел се зачуди дали наистина има намерение да си спази обещанието. Не искаше обаче да я пита. Така би издал нетърпението си.

Съмненията му продължиха до последния час — краезнание. Госпожа Недерщрьом обясняваше как е изглеждало градчето им в миналото. „Когато е живял Ларш Улсон“ — помисли си Юел.

Неочаквано Хрътката му подаде сгъната бележка. Той я разгъна внимателно и прочете: Ела след седем. Тогава ще сме сами.

Значи е истина! Погледна я. Тя пак се засмя в шепа. Юел прибра бележката в джоба си.

— Внимаваш ли за какво говорим, Юел? — попита госпожа Недерщрьом.

Нищо не й убягваше. Особено когато се отнасяше до Юел Гюстафсон.

— Да — отвърна момчето. — В момента ни разказвате как е изглеждал градът по времето на Ларш Улсон.

— Кой е Ларш Улсон?

— Сега е на гробищата, но преди е живял тук.

Съучениците му започнаха да се смеят сподавено. За негова изненада обаче учителката го защити:

— Радвам се, че внимаваш — рече строго тя. — А останалите съветвам да си отворят ушите.

След края на часа Хрътката изчезна за секунди. Юел също се разбърза. Очакваше го напрегнат следобед. Първо да се прибере, да си вземе китарата и да отиде на урок при Крингстрьом, после — отново да се прибере вкъщи, да остави китарата и да поеме към дома на Хрътката, която живееше в сградата на музиканта. С други думи, Юел щеше да отиде два пъти в една и съща сграда. Първо — в жилището на първия етаж, после — на третия.

Всичко мина благополучно. Крингстрьом беше в добро настроение и научи Юел на три акорда. За първи път у момчето се пробуди вяра в успеха, макар че в ръцете му китарата все още звучеше зле, пръстите му не стигаха до прагчетата, а китките му не искаха да се огънат.

След урока Юел се зае да бърше праха от грамофонните плочи и да мие чинии. Остана в дома на Крингстрьом точно един час. После хукна към къщи с китарата. Приготви вечеря. Самюел се прибра по обичайното време. Очите му вече не бяха зачервени.

— Тази вечер ще почета — оповести той. — А ако искаш, ще четем заедно.

— Не мога — отвърна Юел. — Ще излизам.

— Пак ли?

— Вчера си бях вкъщи. Излязох само за да те прибера. Това не се брои за излизане.

Аргументът му се оказа уместен. Самюел не възрази повече.

Юел отиде за малко в стаята си и легна. Чувстваше се напрегнат. Ако Хрътката го посрещне по прозрачна туника, какво следва да направи?

Надигна се рязко. Трябва да се измие, да си облече чисти дрехи, да си приглади косата и — най-важното — да си измие зъбите. Реши да пропусне ваната. Самюел щеше да го разпитва защо по средата на седмицата вади коритото. Втурна се към тоалетната и се съблече. Изми цялото си тяло, а зъбите си търка с четката, докато венците му прокървиха. После си облече чисто бельо и най-хубавите си панталони. Глезените го боляха заради раните от ботушите. Нищо, след ден предстоеше да се сдобие с нови обувки. А тогава вече щеше да знае как да се целува. При мисълта за това го обля гореща вълна.

В шест и половина надникна в стаята да провери какво прави Самюел. Намери го заспал, с книгата на коленете. Още беше на първата страница.

Пред къщата на Хрътката Юел изчака до седем и петнайсет и тогава се качи по стълбите. От апартамента на Крингстрьом се разнасяше веселият глас на тромбон. Юел спря пред вратата на Хрътката. На табелката пишеше „Александершон“. Юел си оправи косата и позвъни. Прииска му се да побегне, но нямаше как. Отвори Хрътката. Беше си сложила ярко червило.

— Навън ли ще стоиш, или ще влезеш? — попита тя.

— Родителите ти излязоха ли?

— Да, отидоха да играят бридж.

Юел прекрачи прага. Надяваше се да не го попита какво е бридж, защото Юел нямаше ни най-малка представа.

— Събуй си ботушите — нареди тя. — Кални са.

Юел се подчини. После влезе след нея в дневната. Апартаментът изглеждаше просторен, с хубави мебели. Бащата на Хрътката беше началник на полицията. Юел не знаеше какво включват задълженията му, но се досещаше, че печели много повече от Самюел.

— Нямаме много време — предупреди го Хрътката. — Ще те науча да се целуваш и после ще трябва да си вървиш.

Юел усети как бузите му пламват. Чувстваше се неудобно.

Хрътката постави стол пред него. И тя изглеждаше притеснена. Непрекъснато гледаше към антрето, все едно се боеше да не се приберат родителите й.

— Сядай — нареди тя. — И издай устните си напред.

Показа му как. Юел го направи, като се стараеше да й подражава точно. Стана му ужасно неловко.

— Издай ги още по-напред и си отбори устата. Нали си целувал момичета по бузата?

Юел следваше стриктно указанията й.

— Затвори очи — продължи Хрътката, нацупи устни, наклони глава и затвори очи.

Юел направи същото. Никак не му харесваше да седи насред стаята. Чувстваше се някак не на място, без да знае защо.

— Ще започваме ли? — попита той.

— С кое?

— С целувките.

— Преди да започнем, трябва да се поупражняваш. Същото е като при китарата.

„Права е“ — отсъди наум Юел.

— Затвори очи и издай устни напред. Само не се изкушавай да поглеждаш скришом. Ще ти кажа кога да спреш.

Юел се подчини. Стори му се, че стоя така цяла вечност. Хрътката се изкиска на няколко пъти, но не каза нищо. Юел се опита да си представи как устните й докосват неговите.

— Достатъчно — рече най-сетне тя.

Юел отвори очи. Пред него стояха три приятелки на Хрътката и още две момчета от класа им. Щом Юел ги погледна, всички прихнаха. Той се вцепени. Отначало не успя да разбере какво става и се позасмя малко смутено. После обаче осъзна, че Хрътката го бе метнала. Очите му се наляха със сълзи.

Скочи от стола и се втурна в антрето. Грабна якето и ботушите и хукна по чорапи към стълбите. Зад гърба си чуваше смеха им. Юел дори не се спря да си обуе ботушите. Искаше да се махне оттам възможно по-бързо.

В сградата се отвори прозорец. Застигна го смях. Юел тича, докато възгласите заглъхнаха. Чак тогава си обу ботушите. Чувстваше се много объркан. Не можеше да си даде сметка какво всъщност се случи. Но инстинктивно разбираше, че Хрътката му е погодила номер. Беше измислила всичко: приятелите й са чакали в съседната стая. Затова непрекъснато поглеждаше към антрето.

Юел си представи колко жалък е изглеждал, седнал на стола, с наклонена глава и издадени напред устни. Какъв срам! Случилото се му се струваше толкова ужасно, че дори не се разгневи.

Бавно пое към къщи.

Идеше му да потъне в снега и да умре.