Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (15)

14

Хрътката се кискаше в шепа. На екрана отново се появиха хора, които се целуват. Мъже и жени, всеки с всекиго. Целуваха се тайно и явно, зад врати и върху коне. Целуваха се дълго и кратко.

Хрътката непрекъснато се смееше, а Юел мислеше за Соня, която седеше по-надолу в залата заедно с непознат мъж.

Сякаш филмът разказваше историята на Юел: жена, сгодена за капитан от американската кавалерия, се среща тайно с друг. Е, за разлика от героите във филма Юел не се целуваше с никого. Даде си сметка, че изпитва ревност. Искаше му се не непознатият, а той да седи до Соня Матсон.

От друга страна, на Юел му беше приятно да гледа филма с Хрътката. Идеята с непознатия да си разменят местата никак не му се нравеше.

Юел се наведе напред и се облакъти на парапета. Соня още държеше кавалера си за ръка.

— Какво гледаш? — просъска Хрътката.

— Исках да се попротегна, за да не ми се изкриви гърбът — прошепна в отговор Юел.

Опита се да се съсредоточи върху филма. На екрана отново даваха целуваща се двойка. Юел се питаше дали да не хване ръката на Хрътката. Малко се притесняваше как ли ще реагира тя. Само да не започне да пищи. Ами ако му удари шамар? По-добре да не предприема нищо. Зрителите скучаеха. Из залата се чуваха отегчени въздишки. Само Хрътката гледаше като омагьосана екрана, където всеки се целуваше с всеки. На Юел му се стори, че това е удобен момент да я целуне. Не знаеше как точно се прави. Хрътката обаче — както се бе захласнала — сигурно нямаше да забележи. Ще си помисли, че и тяхната целувка е част от филма. Без да му мисли повече, Юел се наведе към нея, долепи устни до нейните и я прегърна през раменете. Усети сладкия й дъх. Тя се отдръпна, но не се разпищя. Нито се разкикоти. На Юел дори не му се стори ядосана, макар в тъмното да не виждаше ясно лицето й.

— Какво правиш? Полудя ли? — прошепна тя. — Престани.

— Какво толкова? — отвърна Юел, който още не си даваше сметка за случилото се.

— Първо се научи.

— На какво?

— Да се целуваш. Гледай филма и ще разбереш как се прави.

— Щом толкова те бива, научи ме ти.

— Добре, но не сега.

Юел се опита за пореден път да насочи вниманието си към екрана. Дали Хрътката наистина ще го научи да се целува? Може би тя знае от опит как стават нещата, за които говореше Ото. Дали?

Юел я гледаше крадешком. Тя следеше действието във филма, но усети погледа му.

— Престани — процеди ядосано.

Юел отмести очи веднага. Май я ядоса. Трябваше да внимава, че току-виж се отметнала от обещанието си. Сети се за Соня Матсон и тайнствения й кавалер. Дали и той е от Стокхолм? „Дано само не довтаса при нас с намерението да хване и Хрътката за ръка“ — помисли си той.

Мислите му кръжаха безспир. Изведнъж му се струпаха прекалено много неща, които изискваха вниманието му. На екрана героите продължаваха да яздят, да изгарят големи, красиви бели къщи и да се целуват зад врати. Целувките събудиха любопитството му. Наблюдаваше как точно го правят.

Едно нещо го впечатли силно: докато се целуват, винаги затваряха очи. С тези знания би могъл да блесне пред Хрътката. Нека тя не се заблуждава, че Юел е пълен невежа по тези въпроси.

Наближаваше краят на филма. Недостатъкът на безплатните посещения в киното беше невъзможността да видиш как свършва филмът. Всеки момент Енгман щеше да пусне осветлението в залата и ако останеха до края, щеше да ги разкрие.

— Време е да тръгваме — прошепна Юел на Хрътката.

— Няма ли да догледаме филма?

— Не може. Енгман пали лампите още преди финалните надписи.

В тъмното забеляза недоволството по лицето й. Надяваше се да не я е разочаровал съвсем, защото очакваше с нетърпение урока по целувки.

Юел се надигна от мястото си.

— След малко свършва. Да тръгваме.

— Какъв смисъл има да ходиш на кино, щом изпускаш края? — възропта Хрътката.

— Краят винаги е един и същ — отвърна Юел. — И без да го гледаш, можеш да се досетиш какъв е.

Промъкнаха се зад екрана и филмът свърши. Успяха да се шмугнат през вратата към мазето, преди Енгман да запали осветлението в залата.

Притаиха се в тъмното, за да изчакат зрителите да се разотидат. Юел не видя накъде тръгнаха Соня Матсон и непознатият. Енгман затвори входната врата. С Хрътката вече можеха да си вървят. Излязоха на улицата.

— Филмът не беше хубав — изкоментира Юел.

Хрътката, разбира се, не се съгласи. И как иначе?

— На мен ми хареса.

Юел не отстъпи, макар вътрешно да се разколеба.

— Не се случваше нищо — защити се той. — През цялото време само говореха.

— И какво лошо има? Пък и говореха на английски.

Не му хрумнаха други аргументи в подкрепа на мнението, че филмът не струва.

— Гледал съм и по-хубави — заключи малко вяло той.

Вървяха, но нито към нейния дом, нито към дома на Юел.

Неочаквано в съзнанието на Юел изникна въпросът дали Ларш Улсон би харесал филма, или не.

— Ще си купувам нови ботуши — похвали се Юел.

— Дано само баща ти не изпие парите преди това — подхвърли Хрътката.

Юел я изгледа втренчено. Това момиче заслужаваше да я удари или да я овъргаля в снега. По лицето й обаче се изписа разкаяние и тя закри уста с ръка.

— Не исках да прозвучи така.

— Тогава защо го каза?

— И аз не знам.

Продължиха да вървят. Юел се чувстваше повече тъжен, отколкото разгневен от думите на Хрътката. Ако някой заслужаваше гнева му, то този някой беше Самюел. Баща му така и не се научи как да се държи прилично.

— Филмът беше ужасен — обади се Хрътката.

— Е, и по-лоши филми съм гледал — примирително отвърна Юел.

Макар обидните й думи още да кънтяха в ушите му, той се надяваше Хрътката да изпълни обещанието си. Подминаха банката, аптеката, двора на фирмата за поддръжка на пътната мрежа, пълен с гребла за багери и грейдери. Накрая Юел не се сдържа:

— Няма ли да ме научиш?

— Тук ли? — изкикоти се Хрътката. — Насред улицата?

— Какво ти пречи?

— Прекалено студено е.

— Гледал съм филми, в които хората се целуват на Северния полюс.

— Ами заминавай.

— Къде искаш да отидем тогава?

Хрътката се замисли. Юел мълчеше, защото тя явно имаше някаква идея.

— Утре вкъщи няма никого. Ела у нас. Ако се разприказваш, ще разкажа на всички, че баща ти порка.

Юел дори не успя да й отговори. Тя изчезна. За секунди се превърна в чертичка. Нямаше смисъл да се опитва да я догони.

Юел тръгна към къщи. Изгаряше от нетърпение да дойде следващата вечер. Изпитваше силно любопитство към непознатото, което го очакваше. Искаше му се денят да отлети за миг и да настъпи моментът за срещата му с Хрътката. Спря се. „Аз съм си аз — помисли си. — Няма друг като мен. Онова, което ми се случва, не може да го преживее никой друг.“

Едва преди няколко дни падна първият сняг. Юел го усети и даде тържествените си обещания за идната година. Вече дори опита какво е да спиш навън, на снега. Взе назаем скъпа китара от Симон Вихрушката, а Крингстрьом започна да му дава уроци. За толкова кратко време успя и да посети Соня Матсон в жилището й. А сега му предстоеше урок по целувки с Хрътката. Животът му се струваше странен: понякога минава дълго време, без да се случи нищо, а друг път ти се струпват много преживявания наведнъж. Връхлитат те като снежна лавина.

Юел отново започна да пружинира по улицата като топка. Съвсем скоро щеше да разбере кой е тайнственият кавалер на Соня Матсон, а с помощта на Хрътката да се научи да се целува. После щеше да намери начин да убеди Соня Матсон да си облече прозрачна туника на голо.

Стигна до къщата си и се втурна по стълбите, като продължаваше да пружинира.

Вътре върху него се стовари друга лавина — черна, студена и болезнена. Самюел не си беше вкъщи. Пак бе изчезнал. А това означаваше само едно: пак е отишъл да пие. Юел удари с юмрук по кухненската маса. От гняв се разплака. Вече не искаше Самюел да му е баща. Предпочиташе да го смени. Би могъл например да пусне обява във вестника:

Подарявам негоден татко. Внимание! Безплатно.

Дали пък не съществуват специални сметища, където да захвърлиш негодните си родители, та там да намерят други свои побратими и посестрими със същия проблем?

Юел се свлече върху пода. Колкото и да се опитваше да си внуши, че не го е грижа, щеше да тръгне да го търси.

„Опропастява всичко, което правя — помисли си горчиво той. — Ако ми се случи нещо хубаво, веднага ми разваля настроението, като излиза да пие. Сега вместо да се закалявам или да свиря на китара, трябва да го търся по улиците. Не е честно.“

Дълго седя на пода. Гневът му се изпари. Остана само умората, примесена с тъга. Болеше го стомахът. Сякаш Самюел го гризеше отвътре. Юел стана и се премести във фотьойла му. На пода лежеше захвърлен вестник, а върху радиото се мъдреше лула. Юел дори не си събу ботушите и около тях се образуваха две локви от стичащата се мръсна вода. Изобщо не го беше грижа. До радиото бе разтворена книгата „Метежът на остров Баунти“. Юел се пресегна и я взе. Вътре някой бе подчертал няколко реда с молив. Кой друг, освен Самюел? Нима не му идваше наум, че след подобно нарушение ти забраняват да вземаш повече книги от библиотеката? И наказанието, разбира се, щеше да сполети не Самюел, а Юел. Самюел щеше да се отърве без последствия, защото винаги можеше да се оправдае, че не осъзнава какво прави, когато е пиян.

Юел прочете подчертаните изречения. Първо бързо, после по-задълбочено:

Питкерн — островът, където метежниците под ръководството на Флечър намират убежище — действително съществува. До ден-днешен там живеят потомци на някогашните бунтовници.

Юел остави книгата. Защо Самюел е подчертал точно тези изречения? Доколкото знаеше, баща му не е посещавал остров с такова име по време на моряшката си служба. Юел стана да вземе големия световен атлас на Самюел. Разтвори го, за да разбере къде се намира Питкерн. След дълго и упорито търсене най-сетне го откри: малка точица насред необятния океан. Близо до Питкерн не се виждаха други острови. Самотна точица, далеч от всичко.

„Сигурно Самюел е тръгнал натам — помисли си Юел. — Може по време на службата си да не е вдигнал бунт, но сега въстава против мен. Метежниците от книгата изоставят капитана си на произвола на вълните, а Самюел оставя мен. Да, явно е поел към остров Питкерн…“

Точно като мама Йени, и Самюел си бе събрал багажа и просто си бе заминал.

Юел знаеше, че му остава само едно: да го настигне, ако още не е напуснал градчето.

Излезе навън. Отдавна се беше стъмнило. Нямаше никакви хора или бунтовници. Улиците бяха пусти. Юел се опита да се досети къде ли е Самюел. Толкова късно вечерта едва ли е намерил отворено заведение. Сигурно е отишъл при свои познати. Пияници. Имаше няколко възможности: част от въпросните пияници обикновено се събираха в една съборетина до железопътния мост. Юел няколко пъти се бе отбивал там да прибира баща си. Другото сборно място се намираше до старата млекарница. Самюел ходеше често там.

Къщата до железопътния мост беше по-близо и Юел се запъти да провери първо там. Самюел сякаш продължаваше да гризе вътрешностите му. Стомахът го болеше. Най-големият кошмар на Юел беше да завари баща си на разни пропаднали места, седнал сам пред бутилка алкохол.

Пред съборетината до моста някакъв дядо пикаеше в снега. Юел го позна: Антон Ведберг, автомонтьор. Ставаше доста агресивен, като си пийне. Юел го изчака да се прибере, прокрадна се до прозореца и надникна. Вътре, около маса, отрупана с бутилки, седяха четирима мъже. Но баща му го нямаше. Юел си тръгна. Ботушите продължаваха да жулят глезените му. Самюел, разбира се, сигурно вече е похарчил за алкохол парите, отделени за ботуши. Освен това Юел навярно щеше да получи натравяне на кръвта в глезените, ако продължава всяка нощ да търси Самюел. Стигна до къщата при млекарницата. Вътре свиреше радио. Или някой пееше? Юел се приближи до прозореца и надникна. Пердетата не позволяваха да огледа всичко, но през една тясна пролука видя достатъчно: с чаша в ръка Самюел се олюляваше сякаш под напора на бурен вятър.