Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (14)

13

На следващия ден — за пръв път от доста време — Юел пристигна на училище преди началото на часовете. Портиерът правеше пързалка за идващите с кънки ученици. Зимата бе пристигнала. Ото и Юел се гледаха на кръв през междучасията, но директорът и госпожа Недерщрьом не ги изпускаха от очи. Неочаквано Хрътката се приближи до Юел. Нещо му подсказа, че това предвещава неприятности. Досега тя не бе показвала желание да разговарят.

— Не се съмнявам, че си се раздрънкала за уроците ми по китара — отбеляза враждебно той.

— Нищо не съм казала — защити се тя. — Не съм клюкарка.

Това, разбира се, беше пълна лъжа. Хрътката разпространяваше клюки със светкавична скорост. Понякога Юел си мислеше, че е получила дарбата да бяга бързо, за да разнася с още по-голяма скорост слуховете. И все пак се чудеше дали пък Хрътката не казва истината. Така и не разбра с каква цел го заговори.

След края на учебния ден Юел веднага пое към къщи, за да вземе китарата. Отби се само в бакалницата на Енстрьом, за да купи картофи и масло. Пооправи си косата, преди да влезе. Но този път щастието не му се усмихна. Зад тезгяха стоеше Енстрьом. Юел само мерна Соня в склада. Затова направи всичко възможно да се позабави, но лелките го бутаха припряно — наложи се да плати и да си тръгне. Дано следващия път да извади повече късмет.

Тичешком стигна до къщата, където живееше Крингстрьом. Изпоти се. Спря пред стълбите да си поеме дъх. Черната кола, с която музикантът возеше оркестъра, стоеше паркирана пред къщата. Крингстрьом със сигурност си беше у дома. Отвори на Юел с кларинет в ръка. Зад него се чуваше музика.

— „Сиам Блус“ — поясни Крингстрьом. — Влизай.

После засвири мелодията, която се носеше от грамофонна плоча, докато Юел си събличаше връхната дреха. Изведнъж Крингстрьом остави кларинета и засвири на бас саксофон. Юел слушаше прехласнат. Крингстрьом свиреше феноменално. Юел огледа ръцете му: къси, топчести пръсти. И въпреки това стигаха до всички клапи.

Музиката спря. Крингстрьом остави саксофона. С Юел влязоха в голямата стая с пултове за ноти. Юел седна върху пода и извади китарата от калъфа. Крингстрьом я взе и започна да я оглежда внимателно от всички страни. Юел се разтревожи. Ами ако китарата не става за свирене?

— Откъде я имаш? — попита Крингстрьом.

— От един приятел — отвърна Юел.

— Тази китара е стара и хубава — продължи музикантът. — Вече не произвеждат такива. Ако изобщо правят подобни, струват цяло състояние.

На Юел му се зави свят от възторг. Симон не бе свалял китарата от години. Едва ли предполагаше колко е скъпа.

— Но струните й не стават за нищо. Ще трябва да ги сменим.

— Нямам други — притесни се Юел.

— Аз имам — успокои го Крингстрьом. — Всеки ръководител на оркестър е длъжен да има жилище, оборудвано като автосервиз. Погрижил съм се вкъщи да разполагам с резервни части за всякакви инструменти.

Донесе нов комплект струни и свали старите. После кимна към пианото:

— Изсвири ми „до“.

Юел нямаше представа къде се намира този тон на пианото. Попита.

— Белият клавиш отляво на двойката черни клавиши — обясни Крингстрьом с лека досада.

Момчето удари с пръст по клавиша.

— Няма нужда да блъскаш — отбеляза Крингстрьом.

Юел отново натисна клавиша — този път по-леко. Крингстрьом настрои китарата и му я подаде. Започнаха урока. След час го заболяха пръстите, гърбът и китките. Изглежда никога нямаше да успее да засвири на китара. Или ще му отнеме толкова време, че ще се озове в гробището, преди да е научил дори едно-единствено парче на Елвис. Крингстрьом непрекъснато дърпаше пръстите му, караше го да си извива повече китката и да натиска по-силно прагчетата. Струните се впиваха до болка във върховете на пръстите му.

— Ще се научиш — успокои го Крингстрьом след края на урока. — Но няма да стане бързо.

Заръча му върху какво да се упражнява вкъщи.

— Мога да ти преподавам най-много два пъти седмично. Сега да решим как ще ми плащаш.

Юел направо изстина. Нима Крингстрьом иска заплащане? Юел си мислеше, че уроците просто доставят удоволствие на музиканта и той не го прави за пари. Крингстрьом забеляза паниката му и за първи път, откакто се познаваха, сериозното му лице се пропука в широка усмивка.

— От теб искам да ми помагаш в домакинството — рече музикантът. — Пари не ми трябват. След всеки урок ще бършеш праха от грамофонните плочи и от пултовете за ноти. Когато има мръсни съдове, ще миеш и тях. Бива ли те в домакинската работа?

— Да. Мога и да подреждам — увери го Юел.

— По принцип момчетата хич не умеят да чистят и разтребват.

— Да, но аз съм различен.

— Значи се разбрахме — кимна Крингстрьом. — Днес, понеже ти е за пръв път, ще те пусна да си ходиш. Ала от следващия път започваш да ми помагаш. Един час с китарата и един час с четката за съдове и парцала.

Юел прибра китарата в калъфа и се приготви да си тръгва. Крингстрьом вече си бе пуснал друга плоча и отново свиреше. Този път — с контрабас. Юел застана на вратата да го послуша. Изцяло унесен в изпълнението си, музикантът забрави за него.

Момчето излезе навън. Зад ъгъла ненадейно се появи Хрътката. „Сигурно ме е причакала — помисли си Юел. — Трябва да съм нащрек. Кой знае какво ще иска.“

— Е? Научи ли се да свириш? — поинтересува се тя.

— За да се науча, е нужно време — отвърна той. — Трудно се свиква да си извиваш китките и пръстите. Имаш ли изобщо представа колко много тонове трябва да науча?

И тръгна. А Хрътката — след него. „Намислила е нещо“ — не се съмняваше Юел. Стърпя се обаче да не я разпитва. Двамата поеха надолу по баира, без да разговарят. Хрътката избързваше напред, после започваше да обикаля около Юел. Наистина приличаше на куче — не я свърташе на едно място.

— Защо не каза истината? — обърна се неочаквано тя към него.

Юел се спря и я погледна с недоумение. Истината за кое?

— Можеше да си признаеш, че не си идвал на училище, защото баща ти е бил пиян.

— Не е вярно — прикова той в нея поглед.

— А какво му беше тогава?

— Беше болен.

Бузите на Юел пламнаха. Никой няма право да твърди подобно нещо, дори да е вярно. Откъде знаеше Хрътката?

— Ако си беше признал, нямаше да те накажат да стоиш след часовете — продължи тя. — Щом не си искал да го казваш пред всички, можеше просто да поговориш с госпожа Недерщрьом през междучасието.

— Баща ми беше болен — настоя Юел и тръгна.

Хрътката го следваше упорито. Той спря.

— Откъде знаеш, че баща ми не се чувстваше добре? Да не си го видяла из града?

— Знам — уклончиво отвърна тя и отново започна да го обикаля.

Имаше само едно логично обяснение: Хрътката надушваше всички клюки. Нищо не й убягваше. Слухът за проблемите на Самюел с алкохола все отнякъде трябва да е стигнал до нея.

Юел отново тръгна и ускори крачка.

— Той вече не пие толкова често. Всъщност все по-рядко.

Слязоха от баира. Юел очакваше Хрътката да се обърне и да хукне към дома си. Ала не стана така. Тя продължи да върви до него. Мнителността му се стопи. За разлика от друг път днес Хрътката не се заяждаше. Компанията й почти започна да му харесва. Е, тя наистина тичаше най-бързо от всички в училище, но пък беше хубава. И умна. Юел се сещаше за много по-неприятни събеседници. Стигнаха до читалището. Юел така и не разбра как му хрумна да направи такова нещо. Напоследък му се случваше твърде често първо да говори, а после да мисли. Така стана и този път.

Афишът зад витрината на киното изобщо не изглеждаше вълнуващ: прегърнати мъж и жена в старомодни дрехи, а в очите им — ужас от нещо, което само те виждат. Юел предположи, че филмът е поредната блудкава любовна история, но надписът „забранен за деца“ привлече вниманието му. Навярно все пак си заслужава да се види.

— Ходи ли ти се на кино? — попита той и посочи афиша.

— Забранен е за деца — обърна му внимание Хрътката.

— Ще те вкарам тайно, и то без пари.

— Да бе! — ухили се подигравателно тя. Въпреки това по лицето й се изписа любопитство.

— Искаш ли да гледаш филма, или не? — попита Юел.

— Искам.

— Тогава първо обещай да не казваш на никого как сме влезли.

— Обещавам.

— Ако ме издадеш, всички ще започнат да правят като мен, Енгман ще разбере и ще стане по-бдителен.

Енгман — уредникът в киното — досега не бе разкрил тайния начин да Юел да се вмъква незабелязано в кинозалата на всякакви филми — и забранени за деца, и позволени. Юел измисли тази хитрост по време на една от вечерните си експедиции в търсене на кучето, запътило се към далечна звезда. Първия път, когато гледа филм безплатно, доведе и Тюре. Но откакто Тюре напусна градчето, Юел ходеше сам. А днес, неочаквано за самия него, той покани Хрътката на кино.

Филмът започваше в седем и половина. Програмата предвиждаше само една прожекция. Юел посочи автосервиза отсреща:

— В седем и петнайсет те искам там. И нито дума на никого!

Тя обеща да си мълчи и хукна към къщи. Юел я проследи с поглед. Постепенно Хрътката се превърна в чертичка, а после изчезна. Опита се да си я представи в прозрачна туника, а отдолу — гола. Мисълта за това го ужаси. Изведнъж се разбърза. Крайно време беше да се захване с вечерята.

Самюел се прибра трезвен. Докато вечеряха, Юел го поглеждаше крадешком. Самюел изглеждаше в обичайното си настроение. Нахраниха се, той се настани във фотьойла, пусна радиото и разтвори вестника.

Юел се прибра в стаята си и започна да се упражнява на китарата, както му заръча Крингстрьом. Иначе никога няма да се научи да свири. В седем си облече връхната дреха. Самюел отпусна ръката си с вестника и го погледна:

— И тази вечер ли ще излизаш?

— Само ще оставя няколко книги в библиотеката.

— Нали ходи там само преди няколко дни?

— Прочетох книгите и искам да взема нови.

— Покажи ми какво четеш! — Самюел остави вестника върху коленете си.

Юел се върна в стаята си и донесе книгата „Метежниците на остров Баунти“. Беше още в началото, но вече знаеше за какво се разказва: за едновремешен кораб, чийто екипаж качил капитана на лодка и го пуснал на произвола на вълните. Самюел огледа корицата и прочете текста отзад.

— Струва ми се интересна — отбеляза. — Ще ми се да чета повече, но книгите ме приспиват.

— Вземи я, ако искаш — предложи Юел.

Излезе. Точно в седем се намираше на уговореното място до читалището. Енгман тъкмо отваряше вратите към киното и пусна осветлението във фоайето. На билетната каса работеше съпругата му. Хората още не бяха започнали да идват. Юел подозираше, че ще дойдат едва неколцина зрители. Афишът не изглеждаше никак примамлив, а и във филма не участваха известни актьори. Пристигна прожекционистът Тюнстрьом, по професия месар. Тюнстрьом отговаряше за прожекцията на филмите, откакто Юел се помнеше. Понякога месарят заспиваше пред апарата и хъркането му се разнасяше из салона.

Юел се стресна: неочаквано до него цъфна Хрътката с пламнало лице. Явно беше тичала от дома си дотук. За колко ли време е изминала разстоянието? За минута?

— Ще почакаме тук — рече Юел.

— Да не ме будалкаш, че ще ме вкараш вътре без пари?

— Ако не ми вярваш, се прибирай.

Хрътката остана. Не го попита нищо повече.

Наближаваше седем и половина. Юел се оказа прав. Посетителите се брояха на пръсти. Енгман ги посрещаше недоволно.

— Филмът едва ли ще е интересен — прошепна Юел. — Но поне е забранен за деца.

Една минута след седем и половина Енгман излезе и огледа улицата. После затвори вратата. Подходящият момент настъпи.

— Тръгвай след мен — изкомандва Юел. — И внимавай да не вдигаш шум.

Преведе я бързо през улицата и оттам — право в тъмния заден двор на читалището. Опипом стигна до стълбището към мазето. Хрътката го следваше. Юел внимателно хвана дръжката на вратата. За да я отвори, се налагаше да я повдигне и едновременно да я дръпне. Бръкна в джоба си и извади фенерче. Хрътката изглеждаше изплашена.

— Долу няма никакво кино — възрази плахо тя.

— Идваш ли, или не? Филмът вече е започнал.

Промъкнаха се в тъмнината. Юел осветяваше пред краката им. Отгоре долиташе звукът от филма. Хрътката вървеше плътно зад Юел. Той тръгна предпазливо по стълбище, което водеше до сцената зад белия екран. Хрътката се поколеба, но той я дръпна след себе си. Качиха се. Виждаха екрана от задната страна. Юел надникна в салона през процеп в завесата. Горната част на залата беше празна. Посочи на Хрътката стълбите отляво на сцената. Поеха натам. Той отвори вратата и се озоваха в залата. Седалките зееха празни. Даде знак на Хрътката и двамата седнаха до парапета.

Филмът бе започнал само преди минута.

— Ами ако Енгман се появи в залата? — разтревожи се Хрътката.

— И защо да се появява, след като горе няма зрители?

Филмът беше скучен, но Хрътката се кискаше, когато актьорите на екрана се целуваха. Изведнъж Юел се облегна на парапета и огледа салона, защото чу как входната врата се хлопва. Явно пристигнаха още желаещи да гледат скучен филм.

Ето ги.

Сепна се. Първо си помисли, че се е припознал, но впоследствие у него не остана съмнение. В залата бе влязла Соня Матсон — продавачката в бакалницата на Енстрьом — в компанията на мъж. Двамата се държаха за ръце.

Юел усети как го пронизва завист. Не, не завист. Нещо по-силно. Непознато усещане.

Облегна се назад. Хрътката гледаше филма, но той не можеше да се съсредоточи. Мислеше само за Соня Матсон.