Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (13)

12

Юел се сепна. Докато чакаше Самюел, бе заспал до масата. Не знаеше колко е часът. Чу стъпки по стълбите. Нямаше кой друг да е освен Самюел. Стана от стола. Дали Самюел се прибира трезвен? Вратата се отвори. Юел сякаш се отпусна в топла вана — такова неизразимо облекчение изпита. Очите на баща му не бяха зачервени. Влезе със стабилна походка. Да, прибираше се късно, но не беше пил.

— Още ли не спиш? — изненада се Самюел.

Юел направо не повярва на ушите си. Що за въпрос? Как да си легне и да заспи спокойно, щом баща му още не се е прибрал? Идеше му да се развика.

— Как да заспя, докато ти скиташ по улиците?

— Не скитам — възрази Самюел. — Бях при Сара. Опитах се да я вразумя.

Юел чакаше с нетърпение продължението. Ала Самюел спря дотук. Юел се притесни да не би Сара да го е издала, че е ходил при нея. Кой знае как ще реагира Самюел. Обикновено се дразнеше, когато някой се намесва в личните му работи. По това баща и син си приличаха.

Самюел си съблече якето и си събу ботушите.

— Колко е часът? — попита Юел.

— Минава полунощ — отвърна Самюел. — Двамата с теб трябва да си лягаме, за да си починем.

Самюел не изглеждаше толкова покрусен като вчера.

— Как мина? — предпазливо се поинтересува Юел.

— Ами как… — сви рамене баща му. — Според нея не сме един за друг. Навярно е права, но не разбирам защо.

Сара явно бе премълчала пред Самюел за посещението на Юел.

— Не сме се карали — продължи Самюел. — Вечеряхме заедно и разговаряхме съвсем спокойно. Но положението е такова, каквото е. Двамата с теб пак сме сами.

„Винаги сме били сами — помисли си Юел. — За известно време ти ходеше при Сара, но за мен нещата никога не са се променяли.“

Самюел се прозина.

— Ще го обсъдим утре. Сега е време за сън. Утре ще изядем яденето, което си приготвил.

Двамата прибраха тенджерите в килера. После Юел се изми и си легна. Поуспокои се, защото Самюел не се беше напил. За Юел нямаше нищо по-лошо от алкохола. Нищо.

 

 

На следващия ден в училище го очакваше неприятна изненада. Някой все пак го бе видял по улицата. След сутрешния псалм госпожа Недерщрьом го привика до катедрата.

— Защо отсъства вчера? — попита строго тя.

— Бях болен — отвърна Юел.

Лицето й побеля като сняг.

— Как смееш да ме лъжеш в очите! — избухна тя. — Директорът те е видял сутринта пред лавката.

Юел се чудеше дали да не се оправдае, че е ходил на лекар. Това обаче лесно можеше да се провери. Отказа се. Заби поглед в пода. Зад него класът притихна в напрегнато мълчание. Стоеше с гръб към съучениците си, но беше сигурен, че Ото се е ухилил.

— Бягаш от учебните часове. И то не за първи път.

Юел продължи да се взира в пода.

— Нищо ли няма да кажеш?

Какво да каже? Никой не би го разбрал. Най-малко от всички госпожа Недерщрьом. Затова продължи да мълчи.

— Ще останеш след часовете — отсече учителката. — А сега си седни.

Юел тръгна към чина си, като се насили да не поглежда към Ото. Не би понесъл подигравателната му усмивка. Все пак се радваше, задето не бе забравил да му донесе каталога с коледните списания, но се опасяваше, че Ото ще поиска още пари, защото му го връща с един ден закъснение. Още през първото междучасие получи яснота по въпроса. Ото се спусна към него като хала:

— Дължиш ми още три крони. Уговорихме се да ми донесеш каталога вчера, не днес.

Юел му го подаде.

— Продадох едно списание на братовчедката на баща ми. А вчера бях болен.

Ото озверя; всеки миг щеше да се нахвърли върху Юел:

— Не е вярно! Избягал си от училище, не си бил болен. Дай ми трите крони.

Чашата преля. На Юел му се струпаха прекалено много неприятности: цялата история със Самюел, непрекъснатите размисли… Блъсна се в Ото, все едно в здраво залостена врата. Двамата се сборичкаха и паднаха на земята. Около тях се оформи кръг от зяпачи. Ото беше по-як, но гневът даваше на Юел неподозирана сила. Бързо-бързо дотичаха директорът и госпожа Недерщрьом и ги разтърваха. Директорът зашлеви на момчетата по една звучна плесница. Дланта му дълго горя по бузите им. Впи поглед в Юел:

— Не стига че бягаш от училище, ами започна и да се биеш.

— Той започна пръв — обади се Ото.

Юел мълчеше. Гневът му се изпари. Усещаше само умора. Прииска му се да се махне оттук, да остави училището зад гърба си и никога повече да не се върне.

В крайна сметка накараха двамата побойници да останат след часовете за наказание. Ото един час, Юел два. Заради нечетливия им почерк госпожа Недерщрьом им възложи упражнение по краснопис. Седнала зад катедрата, учителката четеше списание, докато момчетата пишеха. Колкото и да се стараеше Юел, буквите не искаха да станат равни. По едно време госпожа Недерщрьом погледна часовника и остави списанието.

— Достатъчно, Юел. Можеш да си вървиш, но първо ела за малко до катедрата.

Юел се подчини.

— Не ми се вярва да отсъстваш от училище заради каприз. Ще ми споделиш ли истинската причина?

Юел искаше да й се довери, и то много. Да й обясни как се чувства, когато Самюел се прибере пиян, но не каза нищо.

Госпожа Недерщрьом въздъхна и поклати глава.

— Не те разбирам, Юел. Сега може да си вървиш.

Юел си тръгна. По програма трябваше да вземе китарата от къщи и да отиде на урок при Крингстрьом, но се отказа, защото не му бяха останали сили. Чувстваше се изморен, тъжен, самотен, изчерпан. Животът му се струваше непоносим, а ботушите стягаха краката му. Слезе към реката по пътеката, криволичеща покрай брега. Спря до скалите, където допреди няколко години редовно ходеше да си играе. От доста време не беше стъпвал там и изведнъж нещо започна да го тегли неудържимо към някогашното му детско убежище. На единайсет години животът също му се виждаше труден, но по друг начин. Вече не можеше да се потопи в измислени светове с предишната лекота. Погледнеше ли в реката, колкото и да се взираше, не съзираше крокодили, а само клони на дървета.

Най-много му тежеше, че бе изгубил способността да вижда клоните като крокодили.

Вкъщи сложи тенджерата със снощното ядене да се стопли на печката. Реши още същата вечер да се отбие у Соня Матсон и да си вземе „забравената“ ръкавица.

Тревожеше го още нещо. Как ще закалява организма си, щом Самюел вече няма да нощува у Сара всяка сряда? Ама че работа. Надяваше се баща му да си намери друга приятелка. В бирарията имаше поне още три сервитьорки.

Самюел се прибра трезвен. Седнаха да вечерят.

— Как мина днес в училище? — поинтересува се той.

— Упражнявахме се да пишем красиво — отвърна Юел.

Самюел никога не задаваше повече от един въпрос за училище. Този път също не започна да разпитва Юел. За което момчето му беше много благодарно.

След вечерята Юел се приготви да излезе. Баща му вдигна очи от вестника:

— Снощи спа малко. Тази вечер е добре да си легнеш навреме.

— Само ще се отбия да си взема ръкавицата. Забравих я.

— Къде?

— При един човек.

— Какъв човек?

— Мой приятел.

Самюел кимна.

— Като се прибереш, сигурно вече ще съм заспал. Затова отсега ще ти пожелая „лека нощ“.

— Няма да се бавя — увери го Юел.

Излезе на улицата и тръгна. Ботушите жулеха безпощадно глезените му. Опита се да си представи, че се намира на плаж с палми под палещите слънчеви лъчи. Надяваше се да се превъплъти веднага в образа на капитан Юел Гюстафсон, оцелял след тежко корабокрушение, но за жалост не успя.

Пред къщата на Соня Матсон се спря, за да се увери, че този път няма да се стиска. Това беше най-важното. После си свали шапката и си оправи косата. Чувстваше се притеснен. Очакваше с трепет да се случи нещо. Какво — сам не знаеше. Изкачи стълбите и позвъни на вратата. Тя отвори в същите дрехи като миналия път. Ни следа от прозрачна туника.

— Защо си дошъл? — попита. — Не си мисли, че имам намерение да купувам още коледни списания.

— Май съм си забравил ръкавицата у вас — отвърна Юел.

Настъпи моментът на най-трудната част от плана. Съществуваше сериозен риск Соня Матсон да го остави да чака навън, докато тя търси в антрето.

— Влез — покани го тя. — На стълбището ще измръзнеш.

Затвори вратата зад него. Юел вдиша жадно уханието на парфюма й. Ако имаше достатъчно смелост, би я вдигнал на ръце.

— Потърси си ръкавицата — рече тя и го остави сам в антрето.

Юел, разбира се, я намери веднага и я скри още по-усърдно. Домакинята се върна.

— Е? Намери ли я?

— Още не. Тук някъде трябва да е…

— Обади се, когато я откриеш.

Пак го остави сам. От стаята се чуваше радио. Докато се преструваше, че търси, Юел надникна предпазливо. Седнала на дивана, тя си лакираше ноктите. Юел остана омагьосан от гледката. Присви очи и образът й се разми. Така много лесно си я представи в прозрачна туника. А под нея беше гола. Изпаднал в захлас, съвсем се забрави. Неочаквано забеляза, че тя също го гледа. Соня Матсон стана рязко от дивана. Юел бързо измъкна ръкавицата си изпод шапките на закачалката.

— Какво гледаш? — попита тя. В гласа й не се долавяше раздразнение.

— Ами… — смънка Юел. — Намерих си ръкавицата. Беше под някакъв шал.

По лицето й се изписа удивление. После устните й се разтеглиха в усмивка.

— Ясно — кимна тя.

— Ще си вървя — рече Юел.

Никак не му се искаше да си тръгва. Ала за жалост нямаше какво повече да измисли, за да остане.

— Как е Алан? — попита тя.

— Добре. Температурата му спадна.

Соня Матсон отвори вратата. Юел пристъпваше нерешително от крак на крак.

— Има ли нещо друго?

— Не — отвърна Юел. — Не, няма.

И излезе. Крачеше към къщи, доволен от постигнатото. Вече можеше да се отбие в магазина и да покаже на дебелите лелки, че познава продавачката. А сигурно щеше да намери и повод отново да я посети.

„Китарата — сети се изведнъж. — От утре трябва да започна да репетирам.“ Разбърза се. Спря пред магазина за обувки само за няколко секунди — да огледа бъдещите си нови ботуши. Бяха скъпи. Когато със Самюел влязат в магазина, Юел ще пробва първо още по-скъп модел, който уж много му харесва. Самюел ще му каже, че няма толкова пари. Тогава Юел ще изпробва ботушите, които иска. Така Самюел ще му ги купи, защото ще му се сторят направо евтини в сравнение с другите.

Вкъщи Юел завари баща си заспал. Докато се качваше по стълбите, го бе обзело мрачно предчувствие, че Самюел пак е отишъл да пие. Затова хъркането от стаята зазвуча като музика в ушите на момчето.

Юел седна на леглото с китарата на Симон в ръка. Чак сега забеляза колко е мръсна. Всъщност всичко в дома на Стария зидар беше прашно и занемарено. Юел взе парцал от кухнята и излъска китарата до блясък. Опря я о стената, за да я вижда от леглото, и се мушна под завивката.

Денят започна зле, но накрая приключи благополучно. На следващата сутрин Юел щеше да отиде на училище навреме, а следобед го очакваше урок при Крингстрьом.

Затвори очи. Чувстваше се капнал от умора. Под клепачите му изплува капитан Юел Гюстафсон. Стана съвсем лесно.

Бурята отмина. Метежниците претърпяха поражение. Наблюдател на мачтата извика, че върху носовата фигура на кораба е кацнала странна птица. Това предвещавало скорошно приближаване до суша. Въпреки силните си болки капитан Юел Гюстафсон излезе на палубата. В битката срещу метежниците пострада единият му глезен. Топлият вятър забрули лицето му. В далечината се задаваше остров…

Юел заспа и се понесе върху полюшващите се вълни на сънищата. Напред-назад. Напред-назад…