Хенинг Манкел
Момчето, което заспа под снега (1)

Точно преди да завали безшумният сняг…

Вече познавате Юел: момче от малко градче в Северна Швеция през 50-те години на двайсети век. Толкова отдавна. И все пак съвсем скоро. Той живее с баща си в къща с пукащи стени близо до река с бистра вода, която тече към морето. Юел не го е виждал. Сигурно си спомняте и баща му Самюел — мълчаливия дървосекач, кръстосвал някога моретата. Той копнее да се махне от тъмните гори и да заплава, но все не му достига смелост. Затова двамата с Юел продължават да живеят в градчето. И двамата мечтаят за мама Йени, но по различен начин. Тя просто изчезнала. Взела си багажа и си тръгнала. Мама Йени ги изоставила да се грижат един за друг. Вече никой не знае къде е отишла.

В горите цари тишина.

През една тъмна и студена зимна нощ Юел видя куче. Преди това нещо смути съня му и той се сви в прозоречната ниша. Изведнъж кучето се изпречи пред очите му. Тичаше с безшумните си меки лапи към неизвестна цел. Юел го зърна за миг, после то се изгуби.

Юел така и не успя да го забрави. Къде ли отива, питаше се той. Откъде се бе появило? А накъде бе поел самият той? Затова основа тайно общество със задача да издири мистериозното куче. Или по-скоро да проумее що за човек всъщност е самият той. В тази тайна организация членуваше единствено Юел. Кучето обаче така и не се завърна. Юел не се натъкна повече на следите му в снега. В крайна сметка разбра, че то се бе запътило към далечна неизвестна звезда.

Кучето тичаше към небесно тяло отвъд Орион. Към съзвездие, което изобщо не съществува или съществува само в главата му.

Зимата, когато видя кучето, се превърна в незабравима за Юел. Тогава той започна да разбира, че е такъв, какъвто е, и не може да бъде различен. Но поотрасна, навърши тринайсет и постепенно забрави кучето. Един ден злополука сполетя Юел: блъсна го автобус. Попадна между гумите, но като по чудо се измъкна невредим. Даде си сметка, че понякога чудесата нямат обяснение, и продължи да учи нови неща. Неочаквано самотното куче остана на заден план.

Да пораснеш означава да си задаваш въпроси и постепенно да забравиш какво си се питал като дете. Юел го знаеше, но не искаше да се превърне във възрастен. Все по-често се отбиваше при безносата Йертрюд. Тя живееше в причудлива къща на южния речен бряг, отвъд застрашителния железопътен мост. С нея Юел споделяше много от своите тайни, радости, скърби и разочарования.

Времето не искаше да спре.

Продължаваше да бяга.

Юел гледаше да не изостава. От дъха му се раждаше ден след ден, месец след месец. От размекнатия сняг поникна нова пролет, ледовете в реката започнаха да се пропукват, дървените трупи се понесоха по дългия си път към морето. Лятото дойде, комарите започнаха да жужат, а слънцето не се уморяваше да грее по цял ден. След това настъпи есен. Червените боровинки узряха, листата окапаха, а студът започна да пращи изпод гумите на велосипеда му. Юел караше непрекъснато по улиците в търсене на неочакваното. Дали не се спотайва зад ъгъла? Или зад следващия? Или зад по-следващия? Тази есен навършваше четиринайсет.

Ето го — спи дълбоко в леглото си. В стената точно до ухото му изцвърчава мишка, но той не я чува. Никой не знае какво сънува Юел.

Навън започва да се сипе безшумен сняг.

До разсъмването остава много време.