Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (8)

8

Вечерта Юел осъзна, че човек изпитва най-силен гняв срещу себе си.

Досега не се бе чувствал толкова ядосан. Дори татко Самюел се чудеше какво му става.

— Какво си мърмориш под нос? — попита той.

— Ругая — отвърна Юел.

— Защо? — Самюел не скри изненадата си.

— Защо не?

— Човек не ругае без причина. Аз, например, започвам да сипя проклятия, когато се препъна в гората, когато си навехна крака или си ударя палеца.

— Ударих се по главата.

Татко Самюел се разтревожи:

— С колелото ли падна?

— Не, нараних си главата отвътре — уточни Юел, отиде си в стаята и тресна вратата.

Баща му реши да го остави на спокойствие. Върна се на стола, седна и разтвори вестника.

За да си отмъсти, Юел изяде всички останали 72 дражета. Нека го заболи стомахът! Това ще бъде наказанието му, задето надписа плика с „Човека-хайвер“.

Госпожа Недерщрьом наричаше учениците, направили нещо глупаво, „празноглави“. Ето, Юел се бе проявил като пълен празноглавец. Много точна дума. Означава, че в главата ти няма нищо. Черепът му не е нищо повече от тенекиена кутия с чифт сини очи, нос и уста. И сплъстена коса. Ръждясала, празноглава, тенекиена кутия на име Юел Гюстафсон…

Давид, разбира се, изобщо нямаше да се появи до водоскока в събота вечер. Ще прочете писмото двайсетина пъти и нищо няма да разбере. После ще го скъса и ще го изхвърли в кофата за смет. В най-добрия случай ще го забрави, а в най-лошия ще започне да размишлява над случилото се. Босия със сигурност вече му е разказал за несъществуващия му малък брат, дошъл на посещение в подземията. Давид, разбрал за измамника, вероятно вече го търси…

Юел осъзна колко наложително е да промени външния си вид. Да се преобрази. Но как да обясни на госпожа Недерщрьом защо изглежда толкова различно? Какво ще каже Самюел? А съучениците му?

Ами Ото! Ото не е глупак, веднага ще навърже нещата. В дебненето нямаше равен. И веднага ще издаде всичко на Човека-хайвер, а после Давид ще залови Юел и ще го хвърли в огнената паст на звяра. Юел ще стане първата човешка жертва, унищожена от Повелителя на огъня…

Отиде в кухнята и се опита да промени вида си пред огледалото. Приглади си косата с вода и се помъчи да я среше на път. Косата му обаче продължаваше да стърчи упорито нагоре, независимо с колко вода я пръскаше. Накрая водата потече под яката на ризата му и върху пода се образуваха локвички. Юел си сложи резервните очила на баща си, оставени върху рафта. Бяха му големи и падаха върху върха на носа му.

Искаше му се един ден да бъде Юел, на следващия — Юела, за да стане неоткриваем.

Застана на вратата към стаята на Самюел.

— Кога ще започне да ми расте брада?

Баща му остави вестника и го изгледа учудено.

— Защо питаш?

— Просто така.

— Ще почакаш още няколко години — отвърна Самюел и отново се задълбочи в четенето. — Радвай се, че не се налага да се бръснеш.

— Кой е казал, че ще се бръсна? Ще си пусна дълга брада.

Прибра се в стаята си. Нямаше какво да прави.

Планът бе пропаднал…

Дори генерал Къстър беше безсилен да му помогне. Юел си представи как се изправя пред строгия военачалник, неспособен да му обясни как е изгубил важното послание. Генералът веднага обявява присъдата: разстрел при изгрев-слънце, когато първите слънчеви лъчи обагрят прерията в алени нюанси…

И всичко това само защото бе забравил да се огледа, преди да пресече улицата пред бирарията. Ако Еклунд бе минал с автобуса десет секунди по-рано или по-късно, нищо подобно нямаше да се случи.

Преди Юел си мислеше, че неочакваните събития правят живота интересен. Вече не беше сигурен. Искаше му се предварително да е подготвен за някои случки и да може да предотвратява злополуките.

Дали да не се помоли?

Не му се вярваше да помогне, но какво му пречеше да опита? Може пък хората, оцелели като по чудо да притежават повече права от останалите.

Преплете пръсти и смотолеви молитвата съвсем набързо:

— Мили Боже, нека Човека-хайвер да дойде на водоскока в събота. Амин.

Веднага съжали.

На Господ едва ли му харесва хора, които не вярват в него, да му се молят. Все едно да не знаеш правилата на игра на карти и въпреки това да играеш.

Юел се чудеше с какво да се заеме. Отиде при татко Самюел. Той си режеше ноктите.

— Още ли ругаеш? — попита баща му.

— Не, но вече знам какво да си пожелая за дванайсетия ми рожден ден.

— На дванайсет ли ще станеш? — изненада се Самюел. — Боже, колко бързо върви времето!

— Ще получа ли каквото искам?

— Да, стига да не е нещо скъпо.

— Няма да ти струва нищо.

— Добре. Какво искаш?

— Да се преместим другаде. Възможно най-скоро.

Самюел престана да си реже ноктите и го изгледа продължително.

— Някъде до морето — продължи Юел. — Искам пак да станеш моряк и да ме вземеш със себе си. Искам да се махнем още сега.

— Не и преди да завършиш училище — възрази Самюел. — После ще видим. Но първо трябва да завършиш.

— Научих достатъчно. Искам да се преместим още сега.

Самюел го гледаше изпитателно.

— Да не се е случило нещо?

Юел едва не му разказа всичко, но се възпря. Предпочете да не разкрива пред баща си що за празноглава, ръждива кутия е главата му, защото се боеше да не би Самюел да се откаже да вземе такъв глупак на борда.

— Нищо не се е случило — отвърна Юел. — Тук освен да те прегази автобус, друго не се случва.

— Не се шегувай с тези неща — скара му се Самюел със строгия глас на госпожа Недерщрьом.

Юел никак не харесваше този глас. Плашеше го.

— Ще изчакаме да завърша училище, разбира се — съгласи се той.

— Точно така, а после ще му мислим. — Гласът на Самюел си възвърна обичайното дрезгаво звучене.

Юел се съблече и се мушна под завивката.

За да се разсее от мислите за Човека-хайвер и писмото, реши да си съчини история. Опита се да се сети за някоя недовършена.

Например онази за тайното дърво. Юел го търси навътре в гората близо до Езерото на четирите вятъра. До корените на дървото е заровена карта. Намери ли я, ще успее да отплава към Забравения остров в Индийския океан. Само който намери картата, ще знае как да стигне дотам.

Чудесна история. Въображението му винаги се развихряше, когато се сетеше за нея.

Самюел влезе да му пожелае „лека нощ“ и го остави. Юел се сви под завивката и затвори очи. Представи си, че не лежи в леглото. Пренесе се в лятна сутрин след края на учебната година. Седи на предната седалка до Симон Вихрушка и пътуват към Езерото на четирите вятъра. От Симон не се носи неприятна миризма, защото току-що се е изкъпал и блести от чистота.

След малко камионът ще спре, а Юел ще слезе и ще продължи сам, защото е нужно да открие тайното дърво със собствени сили. Симон е само негов шофьор, готов да се подчини на всичките му желания. През отворения прозорец на кабината влиза пеперуда и започва да кръжи около лицето на Юел. Пеперудата е особена. Цветовете на крилата й образуват специфична шарка — шифровано послание в коя посока да поеме, за да стигне до тайнственото дърво. Юел следи внимателно движенията на пеперудата. Съвсем скоро ще разбере какво му подсказват… Човека-хайвер не може да нахлуе в сънищата му, защото големи ята от пеперуди бдят над спокойния му сън.

Самюел влезе на пръсти в стаята и го зави грижливо. После остави вратата открехната. Светъл лъч пробяга по пода и зашари по лицето на заспалото момче…

 

 

Два дни по-късно настъпи събота.

Юел се събуди рано без будилник. Още щом отвори очи, се сети кой ден е, зави се презглава и се опита да си представи, че е неделя, а съботата не съществува. Хората просто са я прескочили и не са усетили липсата й. От кухнята се разнесе тракане — Самюел си приготвяше кафе — и съботната действителност се завърна с пълна сила. Юел се надигна в леглото.

Как да постъпи? Да отиде в градината на Ундер и да се притаи зад бараката за дърва? Или да зареже всичко?

Стана и се облече. Долните му гащета и единият му чорап бяха скъсани. Вдигна щората. Навън пак бе паднал скреж. Върху бялата покривка блестяха червени листа.

Самюел сумтеше, докато се опитваше да закопчае ризата си. Със Сара бяха поканени на четирийсетия рожден ден на негов приятел и щяха да пътуват дотам с колата на охранителя Нюберг. Сара го помоли за тази услуга. Искаха да вземат и Юел, но той предпочете да си остане вкъщи. Още се чудеше дали да се скрие зад бараката, или не. Опита какво ли не, за да вземе решение. Игра на „кой ще изтегли късата клечка“ срещу самия себе си. Ако изтегли късата клечка три пъти подред, ще се скрие зад бараката; в противен случай изобщо няма да ходи в градината на Ундер — такова беше правилото. Стори му се обаче твърде недостатъчно, за да реши, затова взе тесте карти и измисли друго: ако от десет изтеглени карти поне четири са пики, ще се скрие зад бараката. И тази игра не помогна. После се зае да брои камъните по улицата и да прескача сглобки по железопътната линия, докато се прибира от училище. Напразно. Затова настоя да си остане у дома.

— В момента измислям игра и искам да я довърша — обясни той. — В понеделник ще я покажа на госпожа Недерщрьом.

Сара му изпържи палачинки. Оставиха ги в килера. Юел щеше да се утешава с тях, защото нямаше да хапне от тортата.

— Ела да ми завържеш вратовръзката — извика Самюел от кухнята.

Беше си сложил синята вратовръзка. Онази, моряшката, копринената, която бе купил от Глазгоу. Юел застана на колене върху стола и се зае с възела. От Самюел лъхаше аромат на лосион за след бръснене. Той си тананикаше весело, докато стоеше с наклонена назад глава, за да не пречи на Юел. След малко възелът беше готов.

— Благодаря — усмихна се Самюел.

— Ще ми дадеш ли джобните за седмицата?

— Не ти ли ги дадох вече? — смръщи вежди Самюел.

Всяка събота се повтаряше едно и също. Баща му все мислеше, че Юел е получил джобни, а после се усмихваше, вадеше портфейла и му подаваше една крона.

Двамата излязоха навън. Юел искаше да види как Самюел и Сара потеглят с колата на Нюберг. Тя, разбира се, не можеше да се сравнява с понтиака от витрината на Краге. Нюрберговата зелена таратайка с бял покрив пърпореше и бръмчеше като мотоциклет.

— Хубава кола — отбеляза Самюел.

— Хубава кола е понтиакът — възрази Юел.

Самюел избухна в смях.

— Ти наред ли си? Само богаташите карат такива автомобили.

„А ние сме толкова бедни, че не можем да си купим дори такава таратайка“ — горчиво заключи Юел, но веднага съжали. Самюел изглеждаше толкова щастлив, задето ще пътува извън града със Сара, пък било то и с чужда кола.

— И без глупости — предупреди го баща му, седнал зад волана.

„Вече е късно за такива заръки“ — помисли си Юел.

— Не се притеснявай — успокои го на глас.

— Няма да закъснявам, но не ме чакай. Лягай си.

Включи на скорост и потегли. Юел им помаха за довиждане и влезе вкъщи. Намаза си щедро една палачинка със сладко от боровинки, конфитюр от къпини, сметана и захар и я нави на руло. Ако Самюел можеше да го види, щеше да се ядоса на това разхищение, ала Юел не се чувстваше гузен: баща му щеше да яде цял ден торта.

Преброи палачинките. Осем. Една изяде сега. Ще изяде две за обяд, а останалите — за вечеря.

Съмняваше се обаче дали ще издържи да не излапа още една до обяд.

За търпението реши да се възнагради с две лъжици сладко. Прибра бурканчетата в килера, но преди да излезе, отвори конфитюра от къпини и си гребна още една лъжица.

Денят се нижеше много бавно. Разгъна върху масата морска карта на източното африканско крайбрежие и островите в Индийския океан. Къде да разположи тайнствения остров? Зашари с пръст по картата. Търсеше голяма морска дълбочина далеч от Индия и Африка.

Неочаквано от лампата падна мъртва муха. Озова се точно върху дълбочина от три хиляди метра. Юел си представи как мухата потъва и стига дъното.

Нави картата на руло и я прибра.

Часовете минаваха мъчително бавно, а той още не знаеше какво да прави довечера. Даде си срок от четири часа да вземе решение. Повече не можеше да отлага.

Пред него върху масата лежеше кроната от баща му. Дали да не хвърли ези-тура?

Четирите часа изминаха, без да реши. Натъпка се с палачинки, обилно намазани със сладко и сметана. Размести мебелите в стаята си и обърна леглото с долната табла към прозореца. Повече от половин час се опитва да вдигне щората с крак.

Навън се стъмни.

„Ще зарежа всичко. Ще забравя за писмата.“

В седем обаче излезе. Бе изял и последната палачинка, а от къпиновото сладко не остана нищо.

По улицата мина американска кола с червено осветление в купето и лисича опашка на антената. Юел разпозна марката: „Шевролет“, черен и лъскав. От задното стъкло бумтеше грамофон на батерии. В колата слушаха Елвис.

Пред Големия хотел се тълпяха хора. Юел забеляза Валтин, който някога беше ходил на истинско сафари в Африка. Сега работеше като главен редактор на местния седмичник и пишеше статии за скучни срещи и за купчини дървесни стволове, заседнали в реката, но някога е кръстосвал Африка и е стоял под същото знойно небе като татко Самюел…

Недалеч от кооперативния магазин се издигаше зелен жилищен блок. През отворения прозорец се чуваха крясъци. Явно хората вътре се караха. Гласовете им ту се извисяваха, ту се понижаваха, докато крякаха като маймуни на дърво.

Юел погледна светещия циферблат на църковния часовник: наближаваше седем и половина.

Пое по пътеката между реката и дома на свещеника към къщата на търговеца Ундер. Там спря и се ослуша. Зад него нещо изшумоля. Котка? Едва ли, сигурно горска мишка. Всичко отново утихна. По ясното небе блестяха звезди. Юел се покатери по оградата и се промъкна през гъстите храсти френско грозде. До водоскока, осветен от мъждива лампа, не се виждаше никой. В мътната вода на коритото плуваха червени листа. Юел бързо се отправи към бараката за дърва и се притаи в сенките. Спъна се в счупена стара шейна и се стресна. В краката му нещо пак изшумоля. Мишките сигурно се прибираха по домовете си. Случваше се всяка есен. По студения въздух, който влизаше в дробовете му, Юел усещаше настъпването на хладния сезон.

Камбаната удари три пъти бавно един след друг. До осем оставаше четвърт час.

„Никой няма да дойде — отчая се Юел. — Нито Човека-хайвер, нито Йертрюд.“

Неочаквано го обзе силен страх. Ами ако са разбрали, че именно той е съчинил писмата? Йертрюд няма да го пусне повече в дома си!

Дали добрите намерения понякога се превръщат в злодеяния?

От главния път се чу хрущене на чакъл. Приближаваше човек.

Покрай водоскока се плъзна тъмна сянка.

Юел не повярва на очите си. Госпожа Недерщрьом! Какво търси тя тук?

В изплашената му душа пропълзя ужасно опасение: Човека-хайвер и Йертрюд са го издали на учителката му! Нима са толкова зли, та да изпратят госпожа Недерщрьом?

Приготви се да си плюе на петите, но учителката изобщо не спря до водоскока. Продължи напред и изчезна в мрака. Стъпките й заглъхнаха. Чак сега Юел си спомни, че сестра й живее наблизо. Сигурно отиваше да я види и бе решила да мине напряко през градината на Ундер. Напуши го смях. Госпожа Недерщрьом минава напряко! Дали няма и да прескочи някоя ограда?

Камбаната заби. Юел преброи ударите, за да е сигурен. Седем, осем.

Червените листа плаваха във водата в коритото.

Освен Юел в градината нямаше никого.

Докато стоеше притаен зад бараката, му стана студено. Мишките продължаваха да шумолят из нападалите листа. От другата страна на бараката една шумолеше особено упорито.

Изведнъж се изкашля.

Юел се вцепени.

Каква ти мишка! До бараката стоеше човек. Явно се бе скрил като Юел.

Момчето затвори очи с надеждата така да стане невидимо. Искаше веднага да се махне оттук, но страхът го вцепени и не му позволи да помръдне.

По чакъла пак се чу хрущене. Стъпките идваха откъм брега на реката.

Изведнъж заглъхнаха. Човекът до бараката също не издаде повече звук. Юел не смееше да диша. Кой ли се бе спотаил до него?

Стъпките отново се чуха, вече по-ясно. Беше Йертрюд. Стъпваше колебливо, сякаш не знаеше иска ли въобще да е там. На Юел му идеше да се втурне към нея, да я предупреди, че някой дебне зад бараката, двамата да хукнат към моста и да се спрат чак пред дома й. А после да влязат в топлата светла кухня, Йертрюд да извади тромбона си и да му посвири.

Юел видя, че тя си е облякла най-хубавите дрехи, а дупката на лицето си е закрила с копринена кърпичка, която вадеше само при специални случаи.

Камбаната удари веднъж. Осем и четвърт. Йертрюд се огледа.

„Човека-хайвер няма да се появи“ — помисли си Юел. После изведнъж съобрази: кой друг, ако не Човека-хайвер се спотайва зад бараката и дебне Йертрюд? Обзе го силен гняв. Макар всичко това да бе негова идея, Юел изпита съжаление към безносата си приятелка. Никой няма право да шпионира Йертрюд…

Шумоленето се чу по-близо. Усили се. Юел се притисна към шейната и затаи дъх.

Покрай него се плъзна сянка.

Как изобщо видя сянката в този мрак?

— Проклетата безноса вещица — просъска някой.

После сянката изчезна безшумно зад храстите френско грозде.

Йертрюд изчака неподвижно до осем и половина и си тръгна с наведена глава. Дори стъпките й звучаха тъжно. Постепенно затихнаха.

Юел хукна като луд през градината. Не издържаше повече тук. Бяга по целия път до вкъщи. Докато вадеше задъхан ключа от старите обувки на баща си в антрето на входа, едва се държеше на разтрепераните си крака.

Запали всички лампи в апартамента, за да прогони мрака.

„Нараних Йертрюд.“

Защо се случи така?

Влезе в килера да похапне още сладко. Лапаше лакомо лъжица след лъжица.

Върна се в кухнята и се огледа в пукнатото огледало за бръснене на баща си.

Юел Гюстафсон, оцелял като по чудо.

— Какво да правя сега? — попита той отражението си.

В огледалото сякаш изплува образът на Йертрюд.

Седи сама и тъжна в кухнята си отвъд реката…