Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (7)

7

След случилото се Юел се почувства нелепо. Босия сигурно ще го помисли за един от племето на Симон Вихрушка. За един от Откачените.

— Какви ги вършиш, момче? — изкрещя Босия. — Ще паднеш в котела!

После сграбчи Юел за ръката и го премести настрани.

— Паднеш ли вътре, няма спасение — продължи той. — Не видя ли, че капаците са отворени?

Юел, разбира се, не беше сляп. И все пак зиналата паст на хищния котел го теглеше неудържимо към хилядите си огнени езици.

— Какво ти става, момче? — разтревожи се Босия. — Не са ли те учили, че огънят е опасен?

— Защо ходиш бос? — поинтересува се Юел. Понякога най-добрият начин да избегнеш обясненията е да отговориш на въпроса с въпрос.

— В помещението с котела е много горещо и краката ми се подуват в обувки. Затова предпочитам да ходя бос. Впрочем, ти как се казваш?

— Самюел.

— Давид и Самюел, значи — усмихна се Босия.

Юел се огледа. От кабелите и вентилите около котела се вдигаше пара.

„Ето къде, значи, са оковали чудовището на подземния свят.“

— Къде отива всичката тази топлина? — извика Юел, за да го чуе Босия, който тъкмо хвърляше още дърва в ненаситната паст на хищника.

— В болницата, в дома на свещеника, в старческия дом, в общината, в къщите на хората — отвърна той.

— И как се казва?

Босия се изправи и избърса потта от челото си:

— Аз ли? Аз съм Нилсон.

— Питах за котела.

— Котлите нямат имена — отсече мъжът, но попита: — Ти как предлагаш да го наречем?

Юел се замисли. Котелът приличаше на огнедишащ дракон.

— Повелителя на огъня.

— Чудесно име — кимна Босия. — Повелителя на огъня.

Хвърли още малко дърва и затвори капаците. Даде знак на Юел да го последва. Поведе го по лъкатушещи водопроводни тръби и стигнаха до метална врата с дебели дръжки. Босия я отвори и се озоваха в дълъг коридор, осветен от лампи. Вътре беше толкова влажно и студено, че Юел се зачуди как краката на Нилсон не замръзват.

— Знаеш ли къде сме? — попита го мъжът.

Юел поклати отрицателно глава.

— Точно под църквата.

Юел вдигна очи към тавана на каменния коридор. Наистина ли цялата църква се намираше над главата му? Срути ли се, Юел ще остане погребан не на гробището, а в самата църква…

— Не се бой — успокои го Босия. — Няма как да падне.

Продължиха по наглед безкрайния коридор, който ту завиваше рязко встрани, ту се спускаше главоломно надолу, ту се изкачваше рязко нагоре. Юел се чудеше къде ли отиват. Накрая Босия застана пред метална врата с надпис „Клоака едно“ и я отвори. Влязоха в стая, пълна с инструменти и разглобени машини.

— Тук го няма — заключи Босия.

— Жалко — отвърна Юел, вътрешно доволен, че измислената му роля на малкото братче няма да бъде разкрита.

— Сигурно са го повикали да ремонтира някоя спукана тръба — продължи Босия. — Ако искаш, ела да изчакаш в каютата ми.

Каюта! Нима и под земята има каюти? Досега Юел си мислеше, че каюти има само на корабите.

Тръгна след Босия. Двамата се върнаха по същия път.

— Къде сме в момента? — поинтересува се Юел след поредния завой по коридора.

— Между магазина за обувки и сладкарницата на Леандер — усмихна се Босия и посочи желязна стълба, излята в каменната стена: — Ако се покатериш по нея и отвориш капака, ще излезеш точно до сладкарницата.

„Колко вълнуващо било да се разхождаш из подземните лабиринти, а къщите, улиците, колите и хорските крака да се намират над главата ти!“ — помисли си Юел.

Давид, Човека-хайвер, ще бъде идеален мъж за Йертрюд, а и интересна компания за Юел, защото никой негов връстник не бе слизал под земята. Юел реши да промени името на Тайното общество. Вече не търсеше кучето. Например, Подземните господари. Юел и Човека-хайвер.

— Ето я каютата — посочи Босия.

Пак доближиха огнедишащия звяр. Бученето се усили.

— Ще сложа още дърва. Изчакай ме вътре — поръча мъжът.

Юел влезе в каютата — малка стая с размерите на килер. На тавана се люлееше самотна крушка, в средата стояха нестабилна маса и няколко разнебитени стола, а по стените висяха налепени вестникарски снимки на полуголи жени. Едната му заприлича на Сара. Имаше също толкова големи гърди като нея. Юел седна и се опита да се намести удобно, но част от облегалката се отчупи и падна. Стана бързо и се премести на друг стол. Този пък скърцаше при всяко движение и момчето пак стана. Предпочете да седне върху обърнатата каса за бира в ъгъла.

В каютата цареше тишина. През дебелите стени и затворената врата не се чуваше ревът на звяра.

Подземната тишина звучеше по-различно.

Юел се ослуша. Представи си, че къщата им — корабът, който дърпа котвената си верига в очакване на попътен вятър — се намира точно над главата му.

Но ако къщата е кораб, подземният лабиринт е дъното на морето. А как се вписва в това дъно касата за бира, където седи Юел?

Мислите му се объркаха.

Опипа двете монети в джоба си. Подрънкването им го върна към действителността.

Изправи се и обиколи стаята. Разсъблечените жени на снимките го гледаха.

Къде се бави Босия?

Да не би Повелителя на огъня да го е погълнал?

Юел се озова до вратата с един леопардов скок. Ами ако Босия го е заключил в каютата?

Не, вратата беше отключена.

Открехна я предпазливо и надникна в коридора.

Желязната порта към голямата зала на звяра стоеше притворена.

Юел реши да се махне оттук веднага. Защо да чака Босия или Давид? Вече прецени, че Давид е най-подходящият мъж за Йертрюд. Ще я запознае с Подземния господар и така ще направи добро. Тя едва ще устои на такъв подарък… Но Босия сигурно ще се зачуди защо момчето е изчезнало просто така, а Давид — кой се е представил за този негов по-малък брат.

Юел отвори вратата към залата на Звяра. Ревеше гръмко, а горещината от пламъците лъхна лицето на момчето. По-нататък, между тръбите, Юел видя как Босия хвърля дърва в зиналата паст. Приближи се до него. Мъжът се изправи.

— Трябва да си тръгвам — извика Юел. — Поздрави Давид от мен. Утре може пак да дойда.

Босия избърса потното си чело с носна кърпичка.

— Досега изобщо не съм подозирал, че Давид има по-малък брат.

„Нито пък аз — че имам батко.“

— Ще се оправиш ли да излезеш оттук сам? — попита Босия.

Юел кимна.

Босия му отвори тежката врата и я задържа. На сбогуване му разроши косата.

— Никак не си приличате — отбеляза той. — Давид е рус, а твоята коса е кестенява като козина на стара лисица.

— От различни майки сме — отвърна Юел. — Довиждане.

В голямото помещение нямаше никого. Само телефонната слушалка продължаваше да се люшка наляво-надясно.

— Чао! — извика Юел с цяло гърло.

Викът му отекна между стените. Побърза да излезе навън. Взе си колелото. Спря пред сладкарницата на Леандер и огледа капака на улицата.

Допреди малко се намираше долу, в подземията на градчето.

Пое към лавката до гарата, като въртеше педалите с всички сили. Навсякъде продаваха бонбони с картинки, но тази лавка винаги му носеше късмет и купеше ли бонбони оттам, никога не му се падаха омразните, тлъсти борци.

Купи си осем кутийки. За пръв път държеше в ръка толкова много наведнъж. Влезе в чакалнята на гарата и седна на една пейка в ъгъла. От време на време поглеждаше към гишето за билети. Началникът на гарата, Книф, не позволяваше пейките да се използват, ако не чакаш влак. Затова Юел седеше нащрек. Иначе Книф току-виж се озовал до него с намерението да го издърпа за ухото.

Освен Юел в чакалнята имаше само една заспала възрастна жена. Юел се молеше старицата да не започне да хърка и така да привлече вниманието на Книф.

Отвори първата кутийка. Лапна жълто драже, киселичко на вкус. После внимателно извади картинката.

Хандбалист: Йоста Блумгрен, ЛУГИ.

Лош късмет. По-добре от борец, но хандбалистите не бяха ценни. От познатите му момчета само две колекционираха хандбалисти. Прие разочарованието спокойно. Все пак оставаха още седем кутийки. Един хандбалист не може да му развали настроението. Погледна към гишето да провери дали Книф е там и отвори следващата кутийка. Лапна две дражета. Защо да ги пести? Във всяка кутийка имаше поне по двайсет. Понякога дори двайсет и две. Веднъж попадна на кутийка с двайсет и четири дражета, но никога не му се бе случвало да намери по-малко от двайсет. От няколко години си водеше статистика.

Следващата картинка: звездният хокеист Андерш Андершон от отбора на Шелефтео. Гледаше Юел с широко отворени очи. Юел го досмеша. И без това ниският централен нападател се бе смалил още, за да влезе като плоска картинка в кутийка за дражета. Плоскоглавец.

Хокеистите вървяха добре при размяна. Срещу три-четири картинки получаваш рядка картинка на футболист. А хокеистът Свен Тумба е много търсен и съвсем сам ще ти донесе каквато поискаш картинка.

Отвори още три кутийки. Паднаха му се още един хокеист, състезател по банди и борец — тлъст, противен борец на име Арне Блумгрен. „Проклятие!“ — ядоса се Юел и лапна четири дражета. Днес никак не му вървеше. Оставаха му още три кутийки. Отвори ги почти едновременно. О, не! Пак борец! И то същият като от първата кутийка! Дявол да го вземе! Нима е възможно? Тези хора как разпределят картинките? За отмъщение Юел изсипа дражетата от цяла кутийка в устата си. Осем кутийки и нито един футболист! Последните две му донесоха колоездач и състезателка по фехтовка. Момиче с рапира? Кому изобщо е хрумнало да слага снимка на жена в кутийка с дражета?

Юел излезе от кожата си. Погледна старицата в ъгъла. Спеше с отворена уста и изплезен език. Юел се прокрадна на пръсти до нея и залепи фехтовачката върху езика й. После хукна навън и затръшна вратата на чакалнята зад гърба си.

Докато вървеше към мястото, където остави велосипеда си, погледна изкосо лавката. Ако можеше, би заповядал на земята да се отвори, а на звяра долу — да погълне цялата лавка.

Наближаваше единайсет. Юел започна да огладнява. Изсипа съдържанието на цяла кутийка в устата си и пое към къщи. По склона към Складовото дружество и къщата на ветеринаря пусна кормилото и затвори очи. Преброи бързо до десет и отвори очи. За повече не му стигна смелостта. Беше си обещал до дванайсетия си рожден ден да кара колело със затворени очи и без да се държи, докато преброи до двайсет и пет.

Вкъщи веднага си отвори голям буркан с мляко и изсипа останалите 123 дражета върху мушамата. Ако бяха бисери, а не бонбони, щеше да е богат. Върна ги обратно в кутийките и ги прибра в една кутия за обувки, пъхната под леглото му. Върху капака й бе нарисувал черен череп на мъртвец и затова никой не би посмял да я отвори. Под капака й висеше вълнен конец, който приличаше на възпламеняващ фитил…

Върна се в кухнята. Стомахът го наболяваше леко. Вътре усещаше известно напрежение. Седна на дивана и престана да мърда. Съсредоточи се върху усещанията си. Дали спазмите ще се усилят? Не, стомахът го присвиваше съвсем леко.

Отдъхна си. Мразеше да го боли стомах. От болката го заболяваше още повече. Когато от спазмите в очите му избиваха сълзи, го заболяваше цялото тяло. Дори мислите в главата.

Поседя така неподвижно, за да се увери, че спазмите няма да се обострят. Преброи бавно до 123. Постепенно се успокои. Днес щеше да му се размине.

За Юел не съществуваше нищо по-хубаво от изчезването на болката.

Изведнъж го обзе силен ентусиазъм и желание да начертае големия си план. Как да срещне Йертрюд с Човека-хайвер? Отново прехвърли наум всички сценарии от книгите за запознанство между бъдещи младоженци. Не одобри нито един.

Сети се за Самюел и мама Йени. Веднъж баща му разказа, че двамата си пишели писма. Корабът на Самюел спрял на пристанището в Гьотеборг за ремонт. Заедно с неколцина моряци бащата на Юел слязъл на сушата. Неочаквано се спънал по тротоара и се озовал право в обятията на мама Йени. „Явно хората се срещат и така — спъват се и падат върху някого — щом от запознанството на Самюел и мама Йени се е родил син, който дори преживя чудо. А после си пишат писма.“ Самюел му бе разказал, че след случката на тротоара успял да убеди Йени да му даде адреса си. Започнал да й изпраща писма от всяко пристанище, където акостирали. Веднъж я помолил да се срещнат в Гьотеборг. Тя се съгласила и се видели зад една статуя в някакъв парк.

Юел обмисли внимателно какво да прави.

Няма как да организира нещата така, че Човека-хайвер да се спъне на тротоара и да се озове право в обятията на Йертрюд. Затова премина направо към писмата.

Ще си изпратят тайно писмо, за да си уредят среща, а после останалото ще стане от само себе си.

Двете тайни писма ще напише Юел Гюстафсон. Но как? Досега не бе писал такива писма.

Сети се, че в библиотеката сигурно има някой наръчник за съставяне на тайни писма. Откъде иначе хората ще знаят как се прави?

Погледна часовника в кухнята. Зареди се с търпение, защото госпожа Арвидсон отваряше библиотеката едва след няколко часа.

В четири часа — оставаха му само 72 дражета — Юел хукна надолу по стълбите, метна се на колелото и полетя право към библиотеката.

Госпожа Арвидсон, главен библиотекар, се славеше с изключителната си строгост. Винаги смяташе, че хората не вземат правилните книги. Освен това отказваше да дава на децата романи по техен избор. Юел на няколко пъти слага вълнуващи книги за убийства и други престъпления върху бюрото й, ала тя всеки път се цупеше и отсичаше, че не са подходящи за деца.

Юел се надяваше необходимият му наръчник да не е забранен за деца. Защо да чакаш да навършиш петнайсет, за да се научиш да пишеш тайни писма?

И все пак реши да действа внимателно. Отвори предпазливо вратата, за да не вдига шум, направи дълбок поклон и си изтупа ботушите, преди да влезе. После обиколи рафтовете и си избра няколко религиозни книги. С тях в ръце застана пред бюрото на госпожа Арвидсон. Тя огледа заглавията и започна да им удря печати. Настъпи удобният момент.

— Бих искал да взема и наръчник за писане на тайни писма.

Библиотекарката го изгледа с недоумение.

— За тайни писма ли?

— За любовни писма — уточни Юел. — Тайни любовни писма.

Неочаквано госпожа Арвидсон избухна в смях. Юел си помисли, че вероятно е първият човек на земята, който я чува да се смее. Иззад рафтовете с книги започнаха да надничат крайно изумени лица.

Библиотекарката не просто се смееше. Тя буквално ревеше. Накрая и Юел прихна. Тогава обаче тя се ядоса:

— През целия си живот не съм чувала по-глупаво нещо. Наръчник за писане на тайни писма! Такъв наръчник не съществува, разбира се.

— За писане на любовни писма — уточни плахо Юел. — Книгата не е за мен, а за баща ми.

Понеже татко Самюел не стъпваше в библиотеката, Юел спокойно можеше да го използва като оправдание.

— Ако баща ти иска да пише любовни писма, ще се справи и сам — сопна се госпожа Арвидсон. — Имаме любовни стихотворения, но не и писма.

— И те ще свършат работа.

Библиотекарката го изгледа, отиде до някакъв рафт и се върна с две тънки книжки.

— Тези стихосбирки са чудесни — рече тя и се зае да им удря печати. — Но следващия път нека баща ти дойде лично да вземе каквото иска.

Юел се прибра с книгите и веднага сложи картофите на котлона. После отвори книжките и започна да чете. Общо взето, говореше се предимно за рози и бодли, за сълзи и безнадеждни копнежи. Думата „отчаяние“ се повтаряше много често. Стихотворенията щяха да му свършат чудесна работа.

След като се навечерят, ще се захване с писмата.

Едно за Йертрюд от Човека-хайвер и второ за Човека-хайвер от Йертрюд.

От стаята на Самюел взе няколко листа за писма и два плика.

Оставаше само да осъществи големия план…

Ала когато след вечеря се сви в леглото, сложи листовете върху географския атлас като подложка и се зае да мисли, нещата се оказаха по-трудни, отколкото си ги бе представял.

Къде да си уговорят тайна среща?

В градчето нямаше сносен парк, а и дума да не става за статуя. Освен това срещата трябваше да се състои на място, където Юел да може да се скрие, за да ги подслушва.

Мислено се отправи на обиколка из градчето. От време на време спираше, ала нищо не му се струваше достатъчно подходящо.

Вечер гробището изглеждаше много злокобно за любовна среща. На футболното игрище нямаше лампи и възникваше въпросът дали изобщо ще се намерят.

Накрая — вече почти готов да се предаде — му хрумна къде да ги срещне: в градината на търговеца на коне Ундер. Там имаше много растителност, беше просторно, а и Ундер не възразяваше да се разхождат чужди хора. В градината имаше и малък водоскок. Спокойно щеше да замести статуята.

По това време на годината търговецът Ундер не си стоеше вкъщи. През есента винаги отиваше на юг да купува коне.

А Юел щеше да се скрие зад бараката за дърва. Тя се намираше само на няколко метра от водоскока.

Решено! В осем в събота вечерта.

Зае се да съставя писмата. За да се различават по почерка, написа писмото от Йертрюд с дясната си ръка, а от Човека-хайвер — с лявата. Последното се оказа много трудно. Буквите се разкривиха, а пръстите му се схванаха. Все пак се справи някак.

Прочете написаното.

Първо писмото от Йертрюд:

Чакай ме до водоскока в градината на търговеца на коне в осем в събота вечер. Бодлите на отчаянието, ако не дойдеш.

Твоя тайна обожателка

Никак не беше сигурен дали правилно употреби „бодлите на отчаянието“. Намери го в едната стихосбирка. Но какво всъщност означаваше този израз? Юел реши да го използва, защото автор на стихотворението беше жена.

Писмото от Човека-хайвер стана по-дълго. Юел мислеше, че мъжете пишат по-дълги писма от жените. Но кой знае? Може и да беше обратното.

Възлюблена на моето сърце! Ела до водоскока в събота вечерта в осем. Чакам те след хилядолетен копнеж. Целувам сълзите ти. Има ли надежда?

Таен обожател

Юел малко се колебаеше дали думата „възлюблена“ наистина се пише с две „л“, както я намери в стихотворението, или с едно: „възлюбена“. Реши, че щом е написана така в книга, значи така е правилно.

Сгъна писмата и залепи пликовете.

Точно привършваше и Самюел влезе в стаята.

— Писма ли пишеш? — полюбопитства той.

— Поръчвам каталози — излъга Юел.

— Отдавна не съм писал писма — тъжно сподели Самюел.

— Пиши до мен — предложи момчето. — Обещавам да ти отговоря.

Самюел се усмихна.

— Стана късно. Лягай си, че утре няма да можеш да станеш.

Юел възнамеряваше още тази вечер да пусне писмата в кутиите на Йертрюд и на Човека-хайвер, но се чувстваше изморен. Отложи го за следващата вечер.

 

 

А тя се случи студена. Гумите на велосипеда му скърцаха по чакъла. Остави го до моста и изтича пеш до къщата на Йертрюд. Пред портата спря. Сянката й се очертаваше върху пердетата.

„Време е да извърша доброто дело“ — помисли си Юел и пусна писмото в кутията й.

Пред къщата на Ласе Таксиджията цареше тишина. Юел остави велосипеда си на съседната пресечка и се промъкна в мрака. Отново се превърна в пратеник на генерал Къстър. Прокрадваше се по вражеска територия с писмо, което трябваше да предаде на живот и смърт.

На оградата висяха две пощенски кутии. Юел се наведе и благодарение на мъждивата светлина от далечна улична лампа успя да разчете имената.

Пусна писмото.

Беше важно да внимава много да не обърка кутиите, защото нямаше връщане назад: бяха заключени с катинари.

Най-сетне!

В събота вечер доброто му дело щеше да бъде завършено и Юел щеше да се заеме с географската игра, с тренировките по футбол и с опитите да си намери истински приятел.

Пое към къщи. По улиците нямаше хора. Пред Големия хотел засече самотен автомобил.

Остави велосипеда на стойката и изведнъж си припомни какво бе направил. Вцепени се. На плика написа не Давид Лундберг, а „За Човека-хайвер от тайна обожателка“.

Откъде ще знае Давид, че именно той е Човека-хайвер? А навярно изобщо няма да му хареса да го сравняват с хайвер.

„Проклятие — ядоса се Юел. — Какъв съм идиот! Провалих всичко.“

Седна на студените стълби пред входната врата.

Как можа да напише „Човека-хайвер“ на плика?

Извършил бе непоправима глупост.