Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (2)

2

Денят започна по възможно най-благоприятния начин.

Самюел го събуди — разтърси го за рамото няколко минути след седем — и го изтръгна от кошмар. Юел бе сънувал, че гори. От ноздрите му излизаха съскащи пламъци. Чувстваше се като огнедишащ дракон. Пръстите му посиняха като пламъците, които хвърчат изпод електрожените в работилницата на Пътното управление, където Юел носеше да му подострят кънките. Интересно, но не изпитваше болка, докато гореше насън. И все пак се ужаси. Молеше се да се събуди. Чак когато Самюел раздруса рамото му, огънят угасна. Юел се надигна рязко от леглото.

— Какво има? — попита баща му.

— Не знам. Май сънувах, че целият горя.

Самюел се намръщи. Винаги се притесняваше от кошмарите на Юел, сигурно защото самият той също сънуваше неприятни сънища. Не един и два пъти момчето се бе събуждало от крясъците му насън.

Юел смяташе при удобен случай да го попита какво сънува. Дори си го записа в дневника, където си отбелязваше всички въпроси, чийто отговор го интересува.

Тази сутрин обаче всичко мина добре. Юел почувства неизразимо облекчение, когато разбра, че е било само сън. Тялото му не бе обгърнато от пламъци.

Обикновено се събуждаше кисел. Мразеше да стъпва върху ледения паркет, а и все не успяваше да си намери дрехите. Смяташе шивачите на детски дрехи за истински злодеи. Защо ги правят така, че точно когато бърза и зъзне от студ в стаята си, или ще си обуе чорапите наопаки, или ще си закопчае накриво ризата?

За разлика от друг път тази сутрин се справи с обличането доста лесно. А в кухнята го очакваше изненада: две кутийки с шоколадови дражета и чаша с какао.

— Лакомствата са от Сара — поясни Самюел, докато сресваше сплъстената си коса пред огледалото.

Две кутийки с бонбони в понеделник сутрин и то след като почти бе изгорял!

Очакваше го хубав ден. Развесели се още повече, когато отвори кутийките. Паднаха му се две нови картинки с футболисти. Юел събираше само футболисти. Побесняваше, ако намери снимка на борец. Не понасяше тези тлъсти буци, които почти без изключение носеха малко име Рюне и фамилия Свенсон.

Ето че сега му се паднаха двама футболисти!

— Като се прибираш от училище, отбий се в бирарията да й благодариш — подсети го Самюел, докато си обличаше якето. — Ще се зарадва.

— Защо ми ги е пратила?

— Защото те харесва, разбира се. — Самюел се обърна на вратата: — И не забравяй да купиш картофи и мляко.

— Няма — обеща Юел.

Винаги се радваше да чуе, че Сара го харесва, макар тя да не му беше майка, да имаше прекалено големи гърди и да миришеше на пот. Много повече щеше да се зарадва, ако получеше одобрението на майка си Йени, ала нея я нямаше. Бе изчезнала. А докато двамата със Самюел я открият, Сара спокойно може да му прави комплименти.

Както обикновено, Юел се унесе и накрая се принуди да тича до училище, за да не закъснее. Госпожа Недерщрьом никак не обичаше ученици, които не идват навреме. Когато се ядосаше на някое момче, задето му е станало навик да закъснява, го хващаше и го стисваше за ухото толкова силно, че в очите му избиваха сълзи. А закъснелите момичета не ги грозеше такава опасност. Още една причина Юел да се замисли дали не е за предпочитане да се казва Юела Гюстафсон.

Облече си връхната дреха, метна раницата на гръб, заключи вратата, пъхна ключа под ботушите на баща си на първия етаж и взе стълбите на три скока и половина. После хукна към училище. От трите възможни пътя дотам избра улица „Бликстен“. Вървеше по нея само когато закъсняваше, защото беше права и скучна, но пък и най-къса.

Юел тичаше, колкото му държат краката, и успя да стигне тъкмо преди госпожа Недерщрьом да затвори вратата на класната стая.

— Браво на теб, Юел — похвали го тя. — Напоследък се стараеш да не закъсняваш.

В два часа свърши последният учебен час. Юел остана доволен. Успя да отговори на всички поставени му въпроси. Освен това имаха география — любимия му предмет. Колкото обичаше географията, толкова ненавиждаше математиката. Нищо не схващаше от всички тези числа. Явно и математиката е създадена от злосторници — също като дрехите за деца.

Най-хубавият момент през деня настъпи, когато учителката се ядоса на Ото, задето не внимава в час. Юел и Ото бяха заклети врагове. Ото се намираше на челно място в списъка на Юел с хора, които заслужават да им се случи нещастие. Той повтаряше класа и не пропускаше случай да се заяде с Юел. За жалост беше много силен и Юел все не успяваше да го удари както трябва, докато зиме се целеха със снежни топки.

По време на часа по география на Юел му хрумна страхотна идея: да измисли игра със зар, като целта е участниците да обиколят най-бързо земното кълбо. Още не бе уточнил подробностите, затова нямаше търпение да се прибере и да се заеме със задачата. Разполагаше с колекция от стари карти, които смяташе да изреже и изрисува подходящо. Улисан в такива мисли, едва не забрави да купи картофи и мляко. В бакалницата на Юнгрен извади късмет. Нямаше никакви клиенти и напазарува бързо. После забрави за обещанието да се отбие в бирарията и да благодари на Сара за кутийките с шоколадови дражета. Сети се чак като стигна вкъщи.

Първо реши да не се връща. Ще й благодари друг ден. После обаче си промени решението. И точно тогава, на път към бирарията, го застигна чудото. Не се огледа, преди да притича през улицата. Пред железарията бучеше циментобъркачка, а до книжарницата бибиткаше камион.

Неочаквано пред Юел се изпречи голям автобус. Дали момчето чу отчаяния писък на спирачките? Не знаеше, ала тъкмо когато гигантската гума щеше да го смачка, Юел залитна и падна назад. Автобусът мина през него, удари се в улична лампа пред бирарията и спря.

Юел лежеше напълно неподвижен. Усещаше миризмата на моторно масло в ноздрите си, а от ауспуха на автобуса само на сантиметри от лицето му като мръсна стоманена змия се виеше дим.

Всичко стана толкова бързо, че Юел дори не се изплаши.

Докато лежеше под автобуса, се питаше какво се е случило.

Как се озова там? Какво е това над лицето му?

Обърна глава настрани. Видя движещи се крака. Върху кожата под едното му око капна масло. Отнякъде долетяха гласове и писъци:

— Прегазиха дете!

За него ли говореха? Значи вече е мъртъв? Напротив, жив е! Чувстваше се добре, само дето лежеше по гръб върху мокрия асфалт, а върху лицето му капеше масло. Нали все пак има разлика между усещането да си жив и умрял?

Някой го хвана за ръката. До него се промуши лице. Позна го: Нюберг, охранителят в бирарията.

— Жив ли си, момче? — попита той. — Слава богу!

— Да, май съм жив — отвърна Юел.

Чак тогава почувства страх. Постепенно осъзна, че е преживял истинско чудо. Прегази го автобус, ала извади късмет и се спъна точно навреме, за да падне и да се озове между колелата. Освен това раницата с учебниците, млякото и картофите се смъкна от гърба му. Иначе лицето му щеше да се размаже в долната част на автобуса.

„Сигурно е бил автобусът за Юсдал“ — помисли си Юел.

Автобусът за Юсдал сътвори неговото чудо.

Юел затвори очи. Нечии ръце го издърпаха съвсем внимателно на шосето, сякаш още се бояха да не е мъртъв. Наоколо се чуваха викове и сподавен шепот. После го сложиха върху люлеещо се легло. Метални врати се хлопнаха и забръмча двигател.

Някой, седнал до него, го държеше за ръката.

Юел предпазливо повдигна клепачи, само колкото да надникне през тях. Дълго се бе упражнявал пред огледалото на баща си как да поглежда, без да го забележат.

Ръката му държеше Еулалия Мьоркер — фризьорката със салон до железарията. Еулалия говореше на чужд език и непрекъснато гонеше децата, които вдигат врява пред вратата й. Излизаше навън и размахваше заплашително машата за къдрене, а хлапетата тутакси си плюеха на петите, защото не разбираха какво бъбри на неразбрания си език.

Сега обаче тя държеше грижовно ръката на Юел.

Той надигна още веднъж клепачи, за да се увери, че не греши.

Внимателно се обърна настрани. Возеше се в линейка — единствената кола с легло.

В болницата го преместиха на носилка. Юел прецени, че е добре да започне да охка. Не много силно, но достатъчно убедително. Не искаше твърде бързо да издава на хората какво чудо е преживял.

Главният лекар Стенстрьом го прегледа. На Юел му стана неприятно, защото медицинските сестри го съблякоха по бельо. Притесняваше се от дупката в долните си гащи, а и май предния ден не си бе измил краката. Все пак човек, преживял чудо, трябва да изглежда като току-що излязъл от банята.

— Това момче е извадило небивал късмет — заяви Стенстрьом с плътен глас. — През него е минал автобус, без да му остави и драскотина. Истинско чудо!

Чудо!

Такава беше истината. Лекарят я прозря.

Юел отвори очи. Заслепи го ярка лампа. В ноздрите му нахлу остра миризма. Лампата го изгаряше като слънце. Лицата пред него приличаха на бели сенки.

Неочаквано Юел се сети за Исус, който вървял по вода. Госпожа Недерщрьом много обичаше да им разказва тази притча. Бяха я слушали стотици пъти и Юел я знаеше почти наизуст.

Какво викали хората от брега, когато Исус излязъл от вълните?

Една дълга и неразбираема дума.

— Алилуя! — извика Юел, защото се сети.

— Наистина — съгласи се доктор Стенстрьом. — Опитай се да се изправиш.

Сестрата му помогна да седне върху кушетката. Юел размаха крака. На съседния стол висяха скъсаните му долни гащи. Юел скочи върху пода.

— Няма дори драскотина — повтори доволно лекарят. — Познайте кой ще се зарадва.

— Татко Самюел — отвърна Юел, който сметна, че доктор Стенстрьом очаква отговор.

— И той — кимна лекарят. — Но най-вече шофьорът на автобуса.

Юел започна да се облича.

— Ще те задържим за през нощта — предупреди го доктор Стенстрьом. — За всеки случай.

— Трябва да се прибирам и да сготвя — възрази момчето. — Татко ще се чуди какво става.

— Той ще пристигне тук всеки момент — обади се сестрата.

Юел я позна по гласа: майката на Ева-Лиса, неговата съученичка, която бягаше като хрътка.

Юел пак легна послушно върху кушетката. Искаше само да го оставят на мира. Още не проумяваше какво точно се е случило.

Сякаш прочели мислите му, лекарят и сестрата го оставиха сам. Той тутакси скочи от кушетката и скри долните си гащи под ризата, за да не се вижда дупката. После огледа краката си. Наистина бяха мръсни. Взе няколко памучни тампона от стъклена купа и ги напои в кафява течност с остър мирис. После си изчисти старателно стъпалата и веднага се мушна под чаршафа върху кушетката — тъкмо навреме, защото вратата се отвори.

Влезе шофьорът на автобуса. Юел го познаваше. Казваше се Еклунд. Веднъж бе застрелял мечка. Винаги той караше автобуса за Юсдал.

— Момче, нямаш представа как се радвам, че си добре!

— Забравих да се огледам, преди да пресека. Развали ли се автобусът?

— Изобщо не ме е грижа за автобуса — отвърна Еклунд и избърса носа си с голямата си лапа. Очите му бяха зачервени. — Не успях да ударя спирачки навреме. Ти изскочи изневиделица. Мислех, че съм те убил.

— Стана чудо.

— Да — кимна Еклунд. — Май трябва да ходя по-често на църква. Да, непременно започвам пак да ходя.

Вратата отново се отвори. Влезе майката на Хрътката.

— Бащата на Юел дойде — съобщи тя. — Тръгвайте си, господин Еклунд. Както виждате, момчето е добре.

— И слава богу!

— Занапред Внимавайте повече — продължи жената. — Вие, шофьорите на автобуси, си въобразявате, че всичко ви е позволено!

— Никога не превишавам позволената скорост — оправда се малко ядосано Еклунд.

— Станалото — станало — заключи майката на Хрътката и го избута навън като мръсно псе.

В стаята влезе Самюел. Юел реши да се престори на измъчен. Баща му, бял като платно, дишаше тежко, сякаш бе бягал от гората до болницата, без да спира. Приседна на леглото и огледа Юел. Момчето затвори очи. В стаята цареше тишина. „По-различна от всяка друга — помисли си Юел. — Различна от тишината в гората вчера, от тишината нощем, когато се събудя, от тишината, преди госпожа Недерщрьом да те дръпне силно за ухото.“

В стаята наистина настъпи съвършено нова тишина.

Тишината на станалото чудо.

— Картофите са в раницата — подхвана Юел. — Но бутилката с млякото сигурно се е строшила.

Изведнъж го връхлетя силен страх. Бутилката с мляко се е строшила! Станала е на парчета, а бялото мляко е изтекло.

Ами ако неговото тяло се бе строшило точно като тази бутилка, а кръвта му бе изтекла като млякото?

Вцепени се от ужас.

Чак сега осъзна, че смъртта му се бе разминала на косъм. Вместо да лежи мъртъв под колелата на автобуса, сега лежеше върху лекарска кушетка без нито една драскотина по тялото си.

И въпреки че не бе пострадал, изпитваше болка.

Някак тиха, спотаена болка. Затвори очи. Чу как в болничната стая влезе майката на Хрътката.

— Момчето е много изморено — прошепна тя на Самюел.

— Сигурно ли е, че не е получил никакви наранявания? — попита угрижено баща му.

— Да, доктор Стенстрьом е категоричен. Позвънете, ако има нещо — поръча жената и излезе.

„Истинско чудо — удивляваше се наум Юел. — Исус е ходел по вода, а мен ме прегази автобус, без да получа и драскотина.“ Отвори очи. Самюел седеше до прозореца със замислен вид. Юел се досещаше за какво си мисли баща му. За Йени, разбира се. За мама Йени, която някога си бе събрала багажа и си беше тръгнала, без да я е грижа как ще се оправят двамата.

Юел знаеше, че баща му се сеща за нея винаги когато се случи нещо необичайно или неочаквано. Тогава Самюел сядаше на дивана в кухнята или на леглото и се вторачваше във въздуха пред себе си. В такива моменти Юел се опитваше да влезе в главата му и понякога сякаш успяваше. Понякога, ала невинаги.

Още не се бе свечерило, а Юел се чувстваше страшно изморен. През прозореца още падаха коси слънчеви лъчи и сенките в стаята се издължиха. Падаше здрач.

Юел заспа и се събуди чак на следващата сутрин. Самюел остана цяла нощ в болницата. Не отиде на работа. Прибраха се с черно такси.

— Днес няма ли да ходя на училище? — попита Юел.

— Не. Ще пропуснеш един ден.

— А ти защо не си на работа?

— Днес си взех почивен ден. Ще си остана вкъщи.

Юел отиде в стаята си — неговото местенце.

Макар да му се бе случило чудо, щеше да продължи да си живее в своя дом.

За обяд Самюел приготви огретен с бекон. Малко го позагори, но Юел не се оплака от вкуса.

— Какво означава да ти се случи чудо? — попита момчето.

Самюел остана изненадан от въпроса.

— Попитай някой свещеник.

— Не е ли чудо, че през мен мина автобус, без да ме нарани?

— Извадил си късмет. Небивал късмет. За чудеса говорят само хората, които вярват в Бог.

Юел престана да разпитва. По гласа на баща си разбра, че не му се говори за чудеса. Самюел не вярваше в Бог. Веднъж, когато се прибра пиян, запрати кофа в стената и изкрещя, че няма Бог. Ако се вярва на госпожа Недерщрьом, Самюел беше изгубена душа.

Юел всъщност не разбираше какво означава този израз, ала се чувстваше задължен да обмисли отношението си към Бог, след като автобусът за Юсдал като по чудо не го прегази.

Следобед — Самюел задряма на дивана — Юел извади дневника си от витрината със „Селестине“. На последната страница, където записваше всичките си въпроси, едва намери свободно място да допълни една-единствена дума и въпросителен знак: Бог?

Случи ли ти се чудо, редно е да Му благодариш.

Ала ако и Юел като баща си е изгубена душа, как да се отблагодари на Господ, щом не вярва в него?

А какво ще стане, ако не го направи?

Ами ако Бог си вземе чудото обратно и автобусът за Юсдал пак прегази Юел — този път смъртоносно?

Момчето въздъхна. Измъчваха го прекалено много въпроси и то сложни. Искаше му се поне един ден в седмицата въпросите да са забранени.

Прибра дневника на мястото му, върна се в стаята си и се зае да реже на парчета стара географска карта на света. Нали бе решил да създаде собствена игра.

Неочаквано на вратата се появи Самюел. Беше се събудил.

— Какво правиш? — поинтересува се той.

— Игра.

— Мислиш ли за злополуката?

— Случилото се не беше злополука.

— А какво?

— Нали не пострадах. За каква злополука може да се говори в такъв случай?

Самюел изглеждаше затруднен да му отговори.

— Опитай се да не мислиш за това. Ако сънуваш кошмари, събуди ме.

После се прибра в стаята си и пусна радиото. Излъчваха вечерните новини. Юел долепи ухо до вратата. Дали ще съобщят за случилото се с него чудо?

Не споменаха нищо.

Явно чудото им се струваше прекалено незначително, за да присъства в новините.

 

 

На следващия ден Юел отиде на училище както обикновено. Нарочно не мина покрай бирарията. Не искаше да вижда огънатия от автобуса стълб на уличната лампа. Освен това малко се боеше да не му се случи пак някое нещастие.

Реши възможно най-скоро да намери начин да се отблагодари за чудото.

В училище госпожа Недерщрьом го прегърна. Досега не се бе случвало. Притисна го толкова силно, че Юел едва не се задуши. Не му хареса и натрапчивият мирис на парфюма й. Съучениците му го посрещнаха с тържествени физиономии и изглеждаха малко изплашени от присъствието му, сякаш виждаха не човек, а дух. Бродещ призрак.

Юел изпита смесени чувства. От една страна се зарадва, задето всички му обръщат внимание, ала, от друга, се запита защо се сещат за него чак когато се е превърнал кажи-речи в призрак.

Положението му се утежни още повече, защото госпожа Недерщрьом заяви пред всички, че е редно Юел да благодари на Господ, задето е оцелял.

„Само дано не ме накара да го направя пред всички“ — молеше се Юел, решен да се възпротиви, ако учителката поиска от него такова нещо.

За щастие госпожа Недерщрьом го остави на мира. Юел си отдъхна.

През деня не успя да се съсредоточи върху учебния материал, а през междучасията съучениците му го отбягваха. Дори Ото не посмя да го доближи. Юел никак не хареса това отношение. Защо ти е да преживяваш чудо, ако после хората ще гледат на теб като на заразноболен?

Виновен за всичко беше проклетият Еклунд с големите си ръце! Защо не внимава повече, докато шофира? Винаги има опасност пред автобуса да изскочи момче, забързало се да благодари за две кутии с дражета! Как им дават книжки на тези шофьори, щом не могат да карат предпазливо?

След последния час Юел се затътри към къщи. Трябваше да измисли как да се отблагодари за чудото. И то бързо. Сигурно му личи отдалеч, че още не е показал колко признателен е на Господ.

Неохотно слезе до реката и седна на скалата, която бе обявил за своя. Нуждаеше се да поговори с някого за случилото се. Не с татко Самюел. Той никак не обичаше разговори за Бог.

Тогава с кого?

Със Симон Вихрушка — Стария зидар?

Или с Йертрюд — жената без нос?

Колко му се искаше да си има истински приятел, с когото да споделя всичко!

Реши непременно да си намери.

Още тази есен.

Не може да навършиш дванайсет и още да нямаш истински приятел.

Още тази вечер ще се посъветва с Йертрюд.

Стана от скалата, прибра се и сложи тенджерата с картофи върху котлона.

След като се навечеряха, дойде време да съобщи на Самюел, че ще излиза. Юел се бе подготвил:

— Ще се отбия да видя Ева-Лиса.

Самюел остави вестника.

— При кого отиваш, казваш?

— При Ева-Лиса.

— Коя е тя?

— Не се ли сещаш? С нея сме съученици — дъщеря е на медицинската сестра, която ме наглеждаше в болницата.

— А, да. Не е ли по-добре тази вечер да си останеш вкъщи?

— Защо? Нямам дори драскотина!

Самюел кимна и се засмя.

— Само не закъснявай. И гледай да вървиш само по тротоара.

— Непременно — обеща Юел. — Няма да се бавя. След два часа ще съм си у дома.

Излезе и хукна към реката. Арките на моста се извисяваха над главата му. Юел тичаше към къщата на Йертрюд. Спря чак пред портата й да си поеме дъх. Студеният есенен въздух жулеше дробовете му.

В кухнята й светеше. Сянката й се очертаваше върху пердетата. Юел се надяваше Йертрюд да го посъветва как да благодари за чудото и да се отплати на Бог или на който там го бе спасил от сигурна смърт.

Отвори скърцащата порта. Хвърли бърз поглед към ясното звездно небе.

От тайнственото куче нямаше и следа.