Хенинг Манкел
Сенките растат със здрача (10)

10

„Дори умовете на генерал Къстър и Джеронимо заедно не могат да се справят“ — заключи Юел. Самюел му съобщи, че двамата със Сара ще отидат да потанцуват в читалището под звуците на Крингстрьомовия оркестър и Юел сметна всичко за загубено. Доброто дело, подготвено с толкова усилия, просто щеше да пропадне.

Юел се върна отново в изходна позиция. Така се чувстваше и когато объркаше сложно преплетените пътеки към дома на Симон Вихрушка. Сякаш намерението да направи добро го повлече в лабиринт, от който няма измъкване. Юел се опасяваше, че цял живот ще се опитва да го осъществи, докато един ден, остарял, няма да може да се държи на краката си.

Седнал в стаята си, ругаеше ожесточено. Мърмореше под нос всички ругатни, които му дойдат на ум. Дори си измисли нови. През това време Самюел си тананикаше весело в кухнята. Напълни голямото корито с топла вода и повика Юел да му изтърка гърба. На момчето му идеше да го удари с четката по гърба или по-добре по главата, та дано се откаже да заведе Сара на танци точно тази вечер. Защо не отидат примерно следващата събота? Юел би ги пуснал на драго сърце на танци, само не тази събота!

Защо възрастните никога не разбират кога не бива да ходят на танци, защото ще осуетят плана на децата си?

Юел търкаше ли, търкаше, а Самюел сумтеше доволно. Ако четката беше намазана със сънотворно, Самюел щеше да заспи и да се събуди чак на следващия ден, но уви. Юел беше готов да наеме цялото читалище само за Сара и Самюел и да плати на Крингстрьомовия оркестър да свири само за тях, стига да се откажеха да ходят точно тази вечер. За жалост четката не приспа Самюел и той продължи да си тананика. Излезе от коритото и започна да се бръсне. В краката му се образува локва от стеклата се вода.

— Довечера ще вечеряме у Сара, а после с нея ще отидем на танци, а ти, ако искаш, остани у тях и слушай радио.

— Няма да дойда.

— Защо? Сара готви много вкусно. Ще ни приготви вечеря, за каквато само сме си мечтали.

— Не искам да идвам — упорито повтори Юел.

Самюел се ядоса или се изнерви. Юел още не бе разбрал разликата.

— Този път ще стане както аз кажа.

— Няма — възрази Юел и се зае да изгребва водата от коритото: пълнеше кофата, изливаше мръсната вода в мивката и после пак същото.

— А какво ще ядеш за вечеря?

„Нищо. Ще умра от глад“ — помисли си Юел, но не го каза на глас, разбира се.

— Сам ще си сготвя. Нали все повтаряш колко ме бива да се справям сам?

— Така е. Просто не мога да повярвам, че си станал такъв чешит.

Двамата се умълчаха. Въдвори се нов вид тишина — различна от тишината в гората или в Подземния свят.

В шест Юел помогна на Самюел да си завърже вратовръзката.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш? — попита пак баща му.

— Предпочитам да си остана вкъщи.

— Добре тогава.

Самюел излезе. Юел дори не му махна през прозореца. Направо отиде в стаята си. Легна и се зави презглава. С Крингстрьом имаха уговорка да отиде зад читалището след час и половина, но всичко щеше да пропадне.

Изведнъж се надигна рязко в леглото.

— Проклятие! — изкрещя и пак се зави през глава.

„Защо всичко се обърква? Уж правя всичко както трябва, а намеренията ми непрекъснато се провалят. Защо животът е толкова сложен?“

Стана от леглото. И да лежи, завит презглава, нищо няма да се оправи. Часовникът показваше шест и седемнайсет. По циферблата не вървеше секундарна стрелка и Юел се опита да отброи 60 секунди, но минутната стрелка се премести, когато бе стигнал едва до 49. Явно броеше прекалено бавно.

„Ще зарежа всичко — реши той. — Нека Човека-хайвер и Йертрюд се оправят сами. А ако има Господ, ще му се наложи да се лиши от моята благодарност. Пък нека изпрати полиция подир мен. Аз, Юел Гюстафсон, спирам да се занимавам с доброто дело…“

Въпреки това започна да мисли как да се облече, та да не го познаят в читалището. Дали да не се скрие зад дебелия барабанист Холмстрьом? В градчето нямаше по-дебел от него.

Пак погледна часовника. Шест и двайсет и четири. Ядоса се, задето от по-рано не успя да измисли какво да направи.

„Ще се маскирам като момиче — Юела. Ще излъжа Крингстрьом, че брат ми Юел се е разболял и аз идвам вместо него, защото също имам желание да се науча да свиря на саксофон.“

Сети се обаче, че вкъщи няма никакви женски дрехи освен роклята на мама Йени. Нея не можеше да облече.

Пак погледна часовника. Наближаваше шест и половина.

В седем и десет още не бе решил как да се маскира, а наближаваше време да тръгва. Легна и отново се зави презглава. Никъде няма да ходи. После скочи от леглото, грабна шапката на Самюел, купена от Хъл, нахлупи я над очите, сложи си резервните му очила и се спусна по стълбите. Навън се бе спуснала мразовита вечер. Зимата наближаваше. Скоро щеше да завали сняг.

Тичаше с всички сили и му прилоша. Спря да си поеме дъх. И пак хукна. Точно когато камбаната удари за седем и половина, Юел пристигна на уговореното място зад читалището. Фордът на Крингстрьом вече стоеше паркиран. Кипеше усилена работа: музикантите от оркестъра разтоварваха инструментите. Дебелият барабанист носеше барабана пред себе си като второ шкембе. Върху покрива на форда басистът — Руст — се мъчеше да отвърже контрабаса. Юел се питаше дали Руст е малкото му име, или фамилното. Крингстрьом се появи от задната врата заедно с уредника Енгман. Юел, тъкмо засилил се към музиканта, рязко спря, защото чу, че двамата мъже се карат.

— Недопустимо е в съблекалнята ни да няма крушка! — възмущаваше се гръмогласно Крингстрьом. — Как ще се преобличаме на тъмно? А по време на почивката ще пием кафе без осветление, така ли?

— Вие не пиете кафе — гневно процеди Енгман. — Наливате се с алкохол, а после едва се крепите на краката си, да не говорим, че изпускате инструментите си.

— Вземи си думите назад! — изрева Крингстрьом. — Иначе си търси друг оркестър!

Кавгата утихна бързо, както впрочем бе и започнала. Мърморейки недоволно, Енгман се прибра в сградата. Тогава Юел се приближи до Крингстрьом. Онзи го изгледа изненадан.

— Кой си ти? Джудже с шапка?

— Момчето, дето иска да се научи да свири на саксофон — поясни Юел и повдигна шапката, та диригентът да види лицето му.

Крингстрьом избухна в смях. После представи Юел на музикантите от оркестъра. Те се изредиха да се ръкуват с него като с равнопоставен. Оказа се, че малкото име на Руст е Айнар. Ръката на Юел се изгуби в огромната лапа на дебелия барабанист.

— Да побързаме — подкани Крингстрьом. — След малко глутницата вълци ще се нахвърли отгоре ни.

Юел се включи в пренасянето на инструментите.

— Каква е тази глутница? — попита той.

— Публиката — поясни Руст. — Като вълци са. Ако не се представим добре, ще ни изядат от критики.

Разопаковаха инструментите, подредиха стойките за ноти и започнаха да настройват инструментите. От време на време отпиваха от бутилка, която обикаляше от ръка на ръка. Уредникът Енгман излезе на сцената да съобщи, че е сложил нова крушка в съблекалнята.

Крингстрьом се обърна към Юел:

— Сега ще се преоблечем. Ти стой тук да наглеждаш инструментите.

И така, Юел остана сам на сцената. Представи си как празната зала започва да се пълни със зрители, нетърпеливи да чуят оркестъра на Юел Гюстафсон. Подражавайки на музикантите, момчето отмери четири такта с крак и вдигна въображаемия си саксофон.

Крингстрьом, който тъкмо си завързваше папийонката зад кулисите, забеляза „изпълнението“ на Юел и направи знак на останалите музиканти да се включат. Те се втурнаха на сцената и също започнаха да свирят на въображаеми инструменти. Юел се сепна и престана да свири. Ала Крингстрьом го подкани да продължи играта.

Настъпи нов вид тишина: тишината на беззвучните инструменти…

Изведнъж гласът на Крингстрьом се извиси:

— Стига толкова! Да се преоблечем, преди да е дошла глутницата.

— Получи се чудесно — дебелият барабанист потупа Юел по рамото с огромната си лапа.

Юел се изчерви. Тази игра май не подхождаше на близо дванайсетгодишен младеж…

В душата му отново пропълзя безпокойство. Нито една игра не би променила неумолимата действителност: Сара и Самюел щяха да влязат всеки момент. Същото се отнасяше и за Йертрюд и Човека-хайвер, и изобщо за цялата „глутница“.

Завесата зад оркестъра приличаше на огромна картина, по-голяма дори от иконата пред олтара в църквата. На картината бе изобразено лято: синьо езеро с искряща вода, цъфнали брези, навсякъде синева и зеленина. На небето се виждаше буревестник. Юел мина зад завесата. Там беше прашно и тъмно. Интересно, с помощта на завесата се почувства сякаш идва лято, а не зима. Размечта се. Защо не е възможно човек да живее в къща, където във всяка стая сезонът да е различен? Така ще има избор. Например, в кухнята ще цари лято, в спалнята — пролет, в килера — зима, а в антрето — есен…

Забеляза дупка в завесата, точно между две бели брези. Оттам се виждаше цялата зала. Зрителите вече бяха започнали да идват: жени с вдигнати на кок коси и с високи токчета и мъже с островърхи обувки и зализани назад перчеми. В дъното на залата, до входа, настана голяма блъсканица. Уредникът Енгман размахваше нервно ръце. Неочаквано пред окото на Юел се спусна мрак, защото Руст мина по сцената, за да си настрои контрабаса. В залата прииждаха все повече хора. Светлината още беше приглушена, но настъпи голяма суматоха. Жените се скупчиха до едната стена, мъжете — до другата. Едни удряха пети в пода като коне, други се тупаха приятелски по гърба. В тълпата Юел не виждаше нито Самюел и Сара, нито Йертрюд и Човека-хайвер.

Музикантите заеха местата си. Прожекторите в долния край на сцената светнаха в червено и жълто. Юел остана почти заслепен зад завесата. Всички от оркестъра носеха червени сака, а по лицето на Крингстрьом вече лъщеше пот.

Започнаха да свирят. В началото малцина се осмелиха да излязат на дансинга. Няколко момчета се престрашиха да пообиколят момичетата, но само толкова. Юел наблюдаваше зорко входа, където Енгман се опитваше да озапти „глутницата“. Все още не бе влязъл никой от четиримата, които Юел очакваше. В залата стана тясно. Хората до вратата се блъскаха. Енгман продължаваше да размахва нервно ръце. Оркестърът подхвана ново парче, доста по-динамично. Желаещите да танцуват се увеличиха. До естрадата се събраха неколцина младежи да гледат оркестъра отблизо.

Най-сетне! Юел видя как Сара и Самюел си пробиват път в тълпата.

„Оттам не могат да ме видят — опита се да се успокои той. — Скрит съм зад брезата.“

Понесоха се в ритъма на музиката. Обгърнал талията на Сара, Самюел танцуваше с издадено назад дупе. Юел се разсмя зад завесата. Досега не беше виждал баща си в такава светлина. Докато гледаше Сара и Самюел, съвсем забрави да държи под око вратата. Чак когато танцът свърши и Сара избърса потното си чело, Юел се сети, че трябваше да следи кой влиза в залата. Блъсканицата продължаваше, но от Йертрюд и от Човека-хайвер нямаше и следа.

„За всичко е виновен Самюел — ядоса се Юел. — Ако не беше домъкнал Сара тук, никога нямаше да забравя за какво всъщност дойдох.“

Оркестърът засвири. Сара и Самюел продължиха да танцуват. Юел напрягаше очи, за да не пропусне нищо. Неочаквано зърна в гръб Човека-хайвер в тълпата. Не, не беше той. А къде се губеше Йертрюд?

„Няма да дойдат — отчая се Юел. — И този път всичко ще се провали…“

За да гледа през дупката, се налагаше да стои наведен и го заболя гърбът. Музиката спря и той се изправи. Отиде до края на завесата и надникна в залата. Дебелият барабанист избърса потното си чело. Крингстрьом остави саксофона и взе кларинета.

— „Сиам Блус“ — обяви високо той. — Ще танцуваме ли?

Зададе темпо с крак, Юел направи същото. Крингстрьом изсвири първия тон и Юел забеляза Човека-хайвер.

Стоеше в групата пред естрадата и гледаше оркестъра.

Юел бързо се скри зад завесата. Дали пак не се припозна? Не, този път наистина видя Човека-хайвер. Беше дошъл!

Мъжът гледаше почти с копнеж към оркестъра. От време на време устните му се раздвижваха, все едно свиреше на въображаем саксофон. Точно като Юел преди малко. Изведнъж Човека-хайвер се обърна рязко. „Сигурно търси Йертрюд“ — обнадежди се Юел. Всъщност се бе обърнал, защото някой го блъсна в гърба. Човека-хайвер ядосано раздвижи едното си рамо, за да си осигури повече място сред навалицата.

Неочаквано гледката пред очите на Юел се изгуби. Най-дебелият барабанист на света се бе понаместил върху столчето си и така беше закрил дупката в завесата. Понеже не виждаше нищо, Юел пак се прокрадна към края на сцената и леко повдигна завесата. Рискуваше Човека-хайвер да го забележи, но какво да се прави. Впрочем имаше голяма опасност и останалите зрители да го видят, че наднича. Затова трябваше да внимава много и да се оглежда на всички страни. „Добре би било да имам няколко чифта очи. Поне още пет…“

Музикантите си дадоха кратка почивка. Отново го заля вълна на безпокойство. Къде се бавеше Йертрюд? Все пак бе получила ново писмо от Човека-хайвер. Не може да не се е зарадвала!

— Ти какво правиш тук? — попита някой зад гърба на Юел.

От уплаха момчето едва не изхвърча на сцената. Обърна се. Уредникът Енгман го гледаше гневно.

— Тук деца нямат работа — троснато рече той. — Влизат само възрастни. Как се промъкна?

Нищо не беше в състояние да ядоса Енгман повече от зрители, вмъкнали се на танци или на кино, без да си платят. За яростта му се носеха легенди.

— Част от оркестъра съм — отвърна Юел с разтреперан глас.

— Да не си син на Крингстрьом? — изгледа го изпитателно Енгман.

— Да. Той ми е баща.

— Аха. Е, тогава можеш да останеш.

И си тръгна. Юел се притесни да не би уредникът да попита Крингстрьом дали наистина е довел сина си, но се успокои с мисълта, че двамата мъже не са първи приятели и разговарят само в краен случай.

Човека-хайвер вече не стоеше до естрадата. Юел се наведе внимателно и надникна в залата. Всички зрители се насочиха към бюфета. Пак настана блъсканица. Човека-хайвер не се виждаше никъде. Самюел и Сара също бяха изчезнали. Юел тръгна към първия си наблюдателен пост: дупката в завесата. Ако премести столчето на най-дебелия барабанист на света, отново ще си осигури видимост. Малцината останали в залата хора не гледаха към сцената. С лъвски скок Юел се озова до столчето, но за жалост се спъна в близката нотна стойка и докато търсеше за какво да се хване, удари с ръка единия чинел. В залата отекна дрънчене. Юел си изпусна шапката и очилата. Бързо вдигна шапката, но очилата се търколиха под големия барабан и се наложи да ги търси опипом. После мигом се скри зад завесата. В другия край на сцената барабанистът, чул шума, заоглежда мнително инструментите си. Вдигна рамене и се изгуби някъде. Чак тогава Юел се престраши да повдигне края на завесата. И какво да види! Застанала долу, на дансинга, Сара се взираше право в него.

Беше разкрит! Вече нямаше смисъл да се спотайва. Сара го бе видяла. Сигурно беше чула шума от чинела и го е забелязала.

Но къде е Самюел? И той ли го бе видял? Сара продължаваше да го гледа втренчено, сякаш не вярваше на очите си. Неочаквано се усмихна и поклати глава. В този миг Самюел се зададе от бюфета. Юел сложи показалец пред устните си. Дали го разбра? Да, разбра го. Кимна и също сложи показалец пред устните си. Юел отстъпи назад, за да се скрие. Чу гласа на Самюел:

— Какво става? Защо гледаш към завесата?

— Видях котка.

— Котка ли? На сцената?

— Сигурно ми се е привидяла. Все едно.

Притаен зад завесата, Юел не смееше да мръдне. Да обикнеш някого не става просто така. Сега Юел обикна Сара, задето не го издаде. Тя го превърна в котка. Разбра, че очаква от нея да запази присъствието му в тайна.

Сигурно се чуди какво търси той там. Юел реши да й разкаже защо е бил в читалището, но не сега. Друг път…

Оркестърът излезе на сцената и сред тълпата се разнесе глъчка. Сара и Самюел отново се изгубиха из навалицата. Юел наблюдаваше групата жени до стената. Нито следа от Йертрюд. Затова пък Човека-хайвер се върна и застана до младежите пред естрадата. Скупчиха глави в кръг. Явно разглеждаха нещо. Колкото и да си протягаше врата обаче, Юел не видя какво ги занимава.

Крингстрьом отново започна да тактува с крак. Червените прожектори светнаха и той долепи саксофона до устните си. Групичката момчета пред него продължиха да стоят с гръб към музикантите. Смееха се. Изобщо не слушаха саксофона. Най-силно се смееше Човека-хайвер.

Юел най-сетне разбра кое ги е развеселило толкова. Човека-хайвер държеше в ръка лист хартия, добре познат на Юел: писмото от Йертрюд, всъщност написано от него.

Юел се вцепени. Човека-хайвер показваше на приятелите си тайното писмо! А с гръмогласния си смях те заглушаваха музиката на оркестъра.

Току-що обикнал Сара, Юел изпита ненавист към Човека-хайвер. А когато видя как мъжът къса писмото и пуска парченцата върху мръсния под, където хиляди крака щяха да ги стъпчат, Юел намрази този мъж, както не бе мразил никого досега. Все едно Човека-хайвер стъпка самата Йертрюд…

Юел не можеше да остане повече там. Втурна се по стълбите към задната врата, отключи и излезе. Навън беше ясна, мразовита есенна нощ. На небето блестяха звезди. Саксофонът вече не се чуваше, но затова пък смехът на Човека-хайвер още кънтеше в ушите му.

Пред читалището се мотаеха хората, които Енгман отказваше да пусне, и вдигаха врява. Един повръщаше, опрял се на водосточна тръба, друг наду грамофон на батерии в колата си.

Изведнъж Юел забеляза Йертрюд, застанала отсреща. Гледаше осветения вход на читалището.

„Не идвай тук — помоли й се наум момчето. — Прибирай се. Човека-хайвер не те заслужава. Сгреших…“

Йертрюд пристъпи напред и застана под светлината от улична лампа. Беше си облякла хубавата наметка, ушита от пердета и рокли и поръбена с лисича кожа. В дупката на лицето си бе напъхала най-красивата си кърпичка от китайска коприна.

Тя тръгна към входа. Юел се втурна към нея. Срещнаха се по средата на улицата.

— Юел! — изненада се Йертрюд. — Каква е тази шапка?

— Не влизай вътре. Моля те, недей.

— Защо? Дошла съм да потанцувам.

— Не влизай — повтори Юел.

— Какво ти става? Имам среща с мой приятел.

— Знам. Затова те умолявам да не влизаш.

Йертрюд го изгледа с недоумение. Не разбираше нито защо Юел настоява да не влиза, нито защо се е маскирал с шапка и очила. Изведнъж лицето й стана сериозно и тя заговори с режещ като нож глас, който сякаш пронизваше Юел до болка:

— Какво точно знаеш?

Понеже Йертрюд почти извика въпроса си, неколцина младежи започнаха да се оглеждат любопитно.

— Какво знаеш? — изрева тя. — Какво знаеш?

— Аз написах писмото — изкрещя Юел. — Но не исках да става така!

Йертрюд прикова върху него неподвижен поглед.

— Не исках да става така — повтори момчето. — Идеята ми беше двамата с Човека-хайвер да се ожените.

— Човека-хайвер? Какви ги дрънкаш?

Хвана го за рамото и го разтърси. Около тях се струпаха зяпачи и постепенно образуваха кръг. Шофьорът на автомобил, който не можеше да мине заради тълпата, натисна ядосано клаксона.

— Какви ги дрънкаш? — изкрещя отново Йертрюд.

— Аз написах писмото — повтори Юел.

Тя се досети какво е станало. Зашлеви му шамар. Шапката и очилата отхвръкнаха върху паважа. От удара на Юел му се зави свят, той залитна и аха да падне, но се задържа. Като през мъгла видя как Йертрюд побягна. Наметката й се развяваше като крила на ранена птица. Събралите се зяпачи я изпратиха със смехове.

— Какво стана? — поинтересува се някой.

— Йертрюд, онази, дето няма нос, налетя на бой — отвърна друг.

На Юел му се искаше под краката му да има шахта, да отвори капака и да се спусне в Подземието. Дали долу няма коридор към морето или тунел към дома на мама Йени?

Вдигна шапката и очилата и побягна. Зад гърба му отекна смях.

Йертрюд бе изчезнала.

Бузата му още пареше. „Сега вече наистина се запалих. Сънят се превърна в действителност. Този път ще пламна, а от бузата ми ще хвърчат огнени искри…“

Тича чак до вкъщи. Чувстваше се страшно изморен. Чак му се повръщаше.

Животът му се струваше непоносим.

Струпаха му се прекалено много въпроси.

Сигурно разликата между децата и възрастните се крие именно в способността на възрастните да приемат, че много въпроси си остават без отговор.

Бавно се качи по стълбите.

Пред очите му и в мислите му витаеше единствено Йертрюд. Още виждаше как наметката й се развява като крила на ранена птица.

„Човек може да се изгуби дори в собствената си душа — заключи Юел. — Не само в гората. Във всеки човек има Ден и Нощ. Престане ли слънцето да огрява душата ти, над нея падат сенките на здрача…“