Денис Лихейн
Сянка в дъжда (17)

16.

Кабинетът на доктор Даян Бурн се намираше на втория етаж на масивна къща от миналия век на Феърфийлд Стрийт между галерия, специализирана за източноафриканска керамика от XIII век, и цех за магнитчета за хладилник.

Приемната бе обзаведена в стил „Лора Ашли“, кръстосан с Испанската инквизиция. Обемни кресла и дивани създаваха чувство за отпуснатост и мекота, което би било съвсем подходящо за такова помещение, ако не бяха цветовете — кървавочервено и смъртночерно, включително килимите. По стените висяха картини на Бош и Блейк. Винаги съм мислел, че кабинетът на един психиатър би трябвало да внушава посланието: „Хайде, сподели какъв е проблемът“, а не: „Моля те, не викай!“

Даян Бурн беше към четирийсетгодишна и толкова слаба, че едва потиснах желанието си да поръчам нещо за ядене и да я принудя да го изгълта. В бялата си рокля без ръкави, закопчана до шията, приличаше на привидение. Косата и кожата й бяха толкова светли, че трудно можеше да се каже къде свършва едното и къде започва другото. Даже очите й излъчваха сива студенина, която създаваше впечатление за зрящи парченца лед. Вместо да я прави още по-кльощава, плътно прилепналата по тялото й дреха подчертаваше малкото заоблени части, които притежаваше: формата на прасеца й, финия ханш и раменете й. Цялостното впечатление, което се създаваше при среща с нея, помислих си, е, че имаш насреща си машина — лъскава, с перфектна регулация, с двигател, който се самофорсира при всяка червена светлина. След като седнахме, тя — зад масивното си бюро, покрито с дебело опушено стъкло, а аз отсам, доктор Даян Бурн премести малък метроном, за да ме вижда без затруднение, и запали цигара. Обърна се към Ейнджи с мрачна усмивка:

— С какво мога да ви помогна?

— Разследваме смъртта на Карън Никълс — каза Ейнджи.

— Да — изрече доктор Бурн и погълна бяло облаче цигарен дим. — Господин Кензи спомена за това по телефона. — Тръсна микроскопично количество пепел в кристален пепелник. — Той беше доста… — сивите й като мъгла очи срещнаха моите — уклончив, що се отнася до подробностите.

— Уклончив — повторих като ехо.

Тя отново дръпна от цигарата си и кръстоса дългите си крака.

— Определението ви харесва, нали?

— О, да — повдигнах вежди аз.

Усмивката й, отправена към мен, беше тънка като конец, после се обърна към Ейнджи:

— Надявам се, че бях достатъчно ясна в разговора с господин Кензи — нямам никакво намерение да дискутирам лечението на Карън Никълс с когото и да било.

— Ха сега! — Ейнджи щракна с пръсти.

— Макар че господин Кензи намекна в разговора ни…

— Намекна? — попита Ейнджи.

— Да! Че притежава информация, която — нали така беше, господин Кензи? — поставя под въпрос добросъвестното лечение на госпожица Никълс.

— Бих казал, че бях пределно… — започнах, без да свалям очи от нейните.

— Ясен?

— Изчерпателен.

Доктор Бурн премести пепелника отляво, така че да видим малкия касетофон, който досега не се забелязваше.

— Длъжна съм да ви информирам, че разговорът ни се записва.

— Браво! Нека попитам — наистина ли мислите, че ни взимате акъла с тоя трик? — Обърнах се към Ейнджи: — Ти какво смяташ?

— Аз все още съм на етапа „поставя под въпрос“ — отвърна Ейнджи.

Кимнах.

— Добре бях перифразиран. Обвинявали са ме в много неща, но това тук ми идва в повече…

Даян Бурн изтърси още малко пепел в кристала.

— Вие двамата разигравате добра постановка.

Ейнджи ме изблъска в рамото, аз се опитах да я перна по тила, но тя наведе глава в последния момент. После и двамата се ухилихме в лицето на доктор Бурн.

— Нещо като Бъч и Сънданс. Но го няма хомосексуалния подтекст. — Доктор Бурн дръпна отново от цигарата си.

— Най ни се удават Ник и Нора на Хамет, нали? — обърнах се към Ейнджи.

— А също — Чико и Граучо — додаде тя.

— И то с хомосексуален подтекст. Ама чакай, то беше при Бъч и Сънданс.

— Е, това вече е комплимент — рече Ейнджи.

Отместих очи от Ейнджи, опрях здраво лакти на бюрото, което ни делеше от доктор Бурн, погледът ми минаваше покрай метронома и се забиваше право в избелялосивите й студени очи.

— Как е станало така, че ваш пациент притежава конфиденциални записки от прегледа, който сте му извършили, доктор Бурн?

Тя не каза нищо. Седеше притихнала, раменете й бяха леко сведени, като че очакваше, всеки момент да я прониже леден вятър.

Облегнах се назад и повторих:

— Ще ми кажете ли как е станало това?

Тя наклони глава.

— Бихте ли повторили?

Ейнджи повтори въпроса, а аз я подкрепях с езика на жестовете.

— Не мога да разбера накъде биете. — И докторката отърси нова порция пепел в пепелника.

— Нещо обичайно е да си водите бележки по време на преглед, нали? — попита Ейнджи.

— Да, това е широка практика на…

— Вашата практика, лично вашата, докторе, включва ли изпращането на тези бележки до пациента, за който става дума?

— Не, разбира се!

— Как тогава, за Бога, вашите бележки, водени по време на прегледа от 6 април 1994 година, са станали нейно притежание?

— Нямам ни най-малка представа. — Доктор Бурн говореше търпеливо, като на невръстно дете. — Може би тя ги е взела по време на някое от посещенията си.

— Нали държите здравните досиета под ключ? — обадих се.

— Да.

— Как тогава Карън се е добрала до тях?

Изваяното й лице сякаш започна да се разглобява, устните й се разтвориха.

— Не би могла — произнесе накрая.

— Което предполага — заразсъждава на глас Ейнджи, — че вие или някой друг е изнесъл от този кабинет данни, които са потенциално опасни за очевидно неуравновесен пациент.

Доктор Бурн затвори уста и челюстите й се стегнаха.

— Едва ли, госпожице Дженаро. Сега си спомням, че имахме влизане с взлом преди около…

— Моля? — Ейнджи се наведе напред. — Сега си спомняте за взлом?!

— Ами да.

— Значи сте сезирали полицията…

— Кого?

— Полицията — услужливо се обадих аз.

— Не. Нищо ценно не липсваше.

— Само поверителна информация? — осведомих се аз.

— Не. Не съм казала…

— Защото сте се страхували, че останалите ви пациенти ще бъдат уведомени, ако…

— Госпожице Дженаро, не мисля, че…

— … узнаят, че поверителна информация, която се отнася до най-съкровените аспекти на живота им, би могла да попадне у трети лица. — Ейнджи погледна към мен. — Съгласна сте, нали?

— А ние бихме могли да ги осведомим за такава възможност — спокойно се обадих. — Чисто и просто в услуга на обществеността.

Цигарата на доктор Бурн, забравена в кристалния пепелник, се беше превърнала в пепел.

— Не мисля, че ще е много лесно — каза Ейнджи.

— Напротив — обадих се аз. — Просто си седим в колата отвън и всеки път, когато забележим добре облечен човек, които изглежда малко… отнесен, да приближава насам, ще сме сигурни, че това е поредният пациент на доктор Бурн. И…

— Няма да го направите!

— Приближаваме нещастника и му казваме за взлома.

— В интерес на обществото — уточни Ейнджи. — Хората имат право да знаят. Ще спечелим публични похвали…

— … и потупване по рамото.

Даян Бурн запали втора цигара, загледа ни през струйката дим, студените й очи светеха.

— Какво искате? — попита. Долових съвсем лек трепет в гласа й.

— Като начало — започнах — искаме да знаем как тези записки са изхвърчали от този кабинет.

— Нямам никаква представа.

— Помъчи се да се сдобиеш с някаква, лейди. — Ейнджи също запали цигара.

Даян Бурн разплете крака и присви колене с жест, който се удава на всички жени и е непостижим за мъжете. Държеше цигарата си близо до слепоочието и съзерцаваше картината на източната стена — творба, която действаше успокояващо, колкото гледката на катастрофирал самолет.

— Имах временна секретарка преди няколко месеца. Изпитвах подозрението — без никакви доказателства, само смътно чувство, — че тършува из папките. Работи при мен само една седмица, затова не се замислих по-сериозно имало ли е такова нещо, или не.

— Името й?

— Не го помня.

— Но го имате записано.

— Да, разбира се. Ще кажа на Майлс да ви го даде, преди да си тръгнете. — Тя се усмихна. — О, забравих, че той днес отсъства. Но ще му оставя бележка да ви изпрати тази информация по пощата.

Ейнджи беше седнала на половин метър от мен, но аз усетих как пулсът й се ускори. Както и моят.

— И кой е този Майлс? — поинтересувах се.

Мигновено пролича, че съжалява, дето го е споменала.

— Той, хм, той работи за мен на половин работен ден като секретар.

— На половин ден. Значи работи и още нещо?

Тя кимна.

— Къде?

— Защо питате?

— Просто съм любопитен — казах. — Професионално изкривяване.

Тя въздъхна.

— Работи в болницата „Евантън“, в Уелсли.

— Психиатричната болница?

— Да.

— И на каква длъжност? — попита Ейнджи.

— В администрацията.

— От колко време работи за вас?

— Защо питате? — Още едно трепване.

— Искам да разбера кой е имал достъп до папките на пациентите ви, докторе.

Тя се облегна напред и изтърси още малко пепел в пепелника.

— Майлс Ловъл работи за мен вече три години и половина, господин Кензи, и за да отговоря и на другия ви въпрос: не, той няма никакви причини да взима записките от прегледа от папката на Карън Никълс и да й ги праща.

Ловъл, помислих си, не Брюстър. Значи използва фалшиво име, но си оставя първото, за да му е удобно. Не би било зле, ако се казваше Джон. И доста глупаво, ако името му не се среща твърде често.

— Добре — усмихнах се. Илюстрация на доволния детектив. Няма да има повече въпроси за добрия стар Майлс.

— Той е най-добрият помощник, който съм имала.

— Сигурно.

— Сега — каза тя, — ако съм отговорила на всичките ви въпроси…

Аз се усмихнах широко.

— Не познахте.

— Сега, за Карън Никълс — нареди Ейнджи.

— Няма какво толкова да се каже…

* * *

Половин час по-късно тя все още говореше, изкарваше детайл подир детайл от психическото състояние на Карън Никълс с методичността и емоционалността на метроном.

Според доктор Даян Бурн Карън била типичен случай на биполярна маниакална депресия. Била взимала с години антидепресантите литиум, тегретол, както и прозак, който аз открих в обора на Уорън. Дали заболяването й се дължи на генетична обремененост, спряло да бъде въпрос след смъртта на баща й и самоубийството на неговия убиец, на които Карън станала свидетел. Доктор Бурн стигнала до заключението, че Карън и като дете, и в ранната си младост е демонстрирала твърде добро поведение, толкова добро, че доктор Бурн го окачестви като „свръхестествено“. Карън играела ролята на перфектна дъщеря, сестра, а по-късно и любовница.

— Сама е избрала модела, в който да се превъплъти — каза доктор Бурн, — подобно на много ученички, които следват модела на героиня от телевизията. Това става и в живота на Карън. Това беше част от патологията при нея — живот в миналото, в някакъв идеален свят. Тя си беше сътворила идол от ролята на Мери Тейлър Мур в образа на Мери Ричардс, както и от образите на всички тези майки от петдесетте и шейсетте, показвани в телевизионните филми — Барбара Билингсли, Дона Рийд и отново Мери Мур в ролята на съпругата на Дик ван Дайк. Тя беше чела Джейн Остин, без изобщо да долови иронията и гнева на писателката. Бе предпочела да приеме книгите й като указание за младото момиче, чийто живот би бил пълен и успешен, ако то живее според правилата и се омъжи сполучливо като Ема или Елинор Дашууд. И така това е станало цел за нея, а Дейвид Уетъроу — нейният Дарси или Роб Петри, ако щете — идеален инструмент за осъществяването на живота модел.

— А когато той изпадна в кома?

— Всичките й потискани двайсет години демони се събудиха. Знаех, че ако въображаемият модел на живота й бъде разбит в някакъв момент, нейният срив ще се манифестира в неовладяна сексуалност.

— И защо смятахте така? — попита Ейнджи.

— Защото не трябва да забравяме, че сексуалната връзка на баща й със съпругата на лейтенант Кроу е факторът, предизвикал трагедията, на която е станала свидетел.

— Значи баща й е имал интимна връзка с жената на най-добрия си приятел!

— Да — кимна тя. — Затова лейтенант Кроу го убива и се самоубива — пред очите й. Прибавете към това „комплекса на Електра“, който у едно шестгодишно момиче е силно развит. Чувството за вина за смъртта на баща й, сексуалното чувство към брат й…

— Имала е сексуална връзка с брат си?

Даян Бурн поклати глава.

— Не. Не и на практика. Но както при повечето момичета с по-голям доведен брат, и при нея първите сексуални мисли са провокирани от близостта на Уесли. Идеалният мъж в представите на Карън е бил силна и доминираща фигура. Баща й е бил военен. Вторият й баща е бил деспотичен в друг смисъл. Уесли Доу е имал епизоди в живота си, изпъстрени с насилие и психически отклонения. До деня на изчезването си той е бил лекуван със силни антидепресанти.

— Вие ли го лекувахте, докторе? — Тя кимна. — Разкажете ни за него.

— Не!

— Да вървим към колата, какво ще кажеш? — погледна ме Ейнджи. Аз кимнах в съгласие.

— Само да си вземем термос с кафе и сме готови.

Станахме.

— Сядайте, госпожице Дженаро, господин Кензи. — Тя махна към столовете ни. — Господи, вие наистина не се отказвате.

— За което взимаме добри пари — каза Ейнджи.

Доктор Бурн се облегна назад в стола си, отмести тежките завеси от прозореца зад гърба си и погледна навън към сградата от другата страна на Феърфийлд. Металният покрив на спрелия долу камион препрати слънчев лъч в очите й. Тя отпусна завесата и премигна в тъмнината на стаята.

— Уесли Доу — заговори, притиснала очите си с длани, — беше изключително объркан, гневен млад човек. Такъв бе последния път, когато го видях.

— И кога се случи това?

— Преди девет години.

— На колко години бе тогава той?

— На двайсет и три. Омразата към баща му беше огромна. Омразата му към самия него — малко по-малка. След последното му нападение над доктор Доу настоях да постъпи в клиника — за доброто на семейството и за негово лично добро.

— Как го е нападнал?

— Той намушка баща си, господин Кензи. С кухненски нож. И — съвсем типично за Уесли — не можа да свърши работата както трябва. Искал е да нанесе удара в шията, но баща му се извърта и подлага рамото си. И Уесли избяга.

— И когато го хванаха, вие…

— Не го хванаха. Онази нощ той просто изчезна. Беше на абитуриентската вечер на Карън.

— Как се отрази това на самата Карън? — попита Ейнджи.

— В дадения момент — никак. — Очите на Даян Бурн отразиха ивицата светлина, процеждаща се през тясна пролука в завесата, и засветиха като алабастър. — Карън беше много усърдна, когато ставаше дума да не се приема действителността. Това беше най-доброто й оръжие. Тогава, ако не се лъжа, тя каза нещо от сорта на: „О, нашият Уесли, той не може да излезе от ролята си“, и продължи да разказва как е минала вечерта.

— Точно както би постъпила Мери Ричардс.

— Много проницателно, госпожице Дженаро. Точно както би направила Мери Ричардс. Да се слага акцент на положителното. Дори и дефинирано единствено от собствената психика.

— Нека се върнем към Уесли — вметнах.

— Уесли Доу — послуша ме тя, явно уморена от безбройните ни въпроси — притежаваше коефициент на интелигентност на гений, но изключително слаба и измъчена психика. Това е взривоопасна смес. Може би при наличието на подходящи грижи интелигентността му щеше да вземе превес над психиката и той би имал съвсем нормален и пълноценен живот. Но когато баща му го обвини за смъртта на малката му сестричка, той просто не издържа, прекърши се. Малко по-късно изчезна. Беше истинска трагедия. Той беше изключителен. — Тя се изправи и за момент трепкащата белота на фигурата й като че ли се надвеси над нас. — Чакайте да видя дали няма да намеря името на временната секретарка.

Тя ни въведе в тясно помещение, пълно с шкафове. Отключи едно от чекмеджетата на малкото писалище и запрелиства наредените вътре папки. Най-сетне протегна към нас един лист.

— Полин Ставарис. Живее… — готови ли сте да запишете?

— Готов съм — вдигнах химикалката.

— Живее на Медфорд Стрийт 35.

— На Медфорд?

— Това е в Евърет.

— И телефонът й е?

Тя ми го продиктува.

— Мисля, че приключихме — с надежда обобщи доктор Даян Бурн.

— Напълно — каза Ейнджи. — Беше удоволствие за нас.

Доктор Бурн ни поведе към фоайето. Стиснахме си ръцете.

— Сигурна съм, че Карън не иска всичко това.

— Така ли? — отроних.

— Това, че се ровите в цялата тази бъркотия. Че изваждате на показ оплесканата й репутация. Тя много държеше на впечатлението, което оставя у хората.

— Какво впечатление остави, когато ченгетата я намериха гола, след двайсет и шест етажа свободно падане, доктор Бурн?

Тя скъпернически се усмихна.

— Довиждане, господин Кензи, госпожице Дженаро. Надявам се да не се видим повече.

— Надявайте се колкото си искате — каза Ейнджи.

— Но не залагайте на това — довърших аз.