Лий Чайлд
Издирваният (46)

51

Ричър не премести колата. Мястото беше добро, колкото всяко друго.

— Явно Омаха не си говори с Канзас Сити — подхвърли той. — Ако шефът ти знаеше, че Доусън и Мичъл пътуват насам, нямаше да моли Гудман да се превърне в неговите очи и уши.

— По-скоро обратното — рече Соренсън. — Канзас Сити не си говори с Омаха. Работят самостоятелно — нещо съвсем нормално за нафуканите антитерористи.

— Май ме вземат за терорист, нали?

— Те знаят, че си карал колата на Кинг и Маккуин. Които са убили човек, работещ за ЦРУ, поне ти така каза. Това автоматично ви превръща в терористи и тримата.

— Един чернокож с пикап за малко не ме взе броени минути преди да се появят Кинг и Маккуин. Зарадвах се, че отмина. Умирах от студ, а отоплението му явно не работеше. Сега съжалявам, че не спря. Отдавна щях да съм във Вирджиния.

— Вероятно с пневмония.

— Да вървим да ти намерим риза и душ.

— Нямаме време. Разполагаме с по-малко от половин час.

— До какво? Теб никой няма да те арестува, а мен изобщо няма да ме видят.

— Мислят, че съм отвлечена, и идват да ме спасят. Това е равносилно на арест.

— Шефът ти не е говорил с тях. Не знаят нищо за предполагаемото отвличане. Казаха, че пътувам с теб, а не че съм те взел за заложница. Ще си размените по едно „здрасти“, а след това ще те попитат за човека със счупения нос. Ти ще отвърнеш, че нямаш никаква представа. Това, при положение че изобщо те открият. Което едва ли ще се случи. Няма да ангажират стая в мотела, а дори и да ангажират, няма да ги настанят в твоята. Такава е практиката в мотелите.

— Добре — въздъхна Соренсън. — Да вървим.

 

 

Колата на Гудман нямаше нито джипиес, нито пътна карта в жабката. Шерифът не беше имал нужда от тях. Вероятно бе познавал окръга като петте си пръста. Може би бе израснал тук и бе прекарал целия си живот в това затънтено място. Затова Ричър се оправяше по памет с помощта на чувството си за ориентация. Намираше се на три километра североизточно от кръстовището, а трябваше да стигне на четири и половина северно от него. За целта пое на запад и след известно време излезе на главния път срещу тъжната морга за селскостопанска техника. Там спря, огледа платното в двете посоки, но не видя нищо обезпокоително. Никакви федерални седани, никакви отряди за бързо реагиране, никакви блиндирани бусове. Нямаше местни представители на закона, нямаше пътни барикади, нямаше хеликоптери във въздуха. Зави на север, измина последния километър и нещо и спря зад супермаркета, от който бяха пазарували Кинг и Маккуин.

Соренсън свали телефона на Гудман от стойката и го пусна в чантата си. После влезе в магазина и пет минути по-късно се появи обратно. Държеше в ръце абсолютно същата риза като на Делфуенсо и още някакъв пакет. Вероятно евтино бельо и чорапи, помисли си Ричър. Мотелът с най-привлекателна фасада се намираше от другата страна на пътя. Ричър се насочи към него и спря малко встрани. Беше най-добре Соренсън да отиде до регистратурата пеша. От опит знаеше, че хотелиерите са клюкари. Не му се щеше да пуснат заповед за издирване на непознат мъж, който кара колата на шерифа. Проследи с поглед Соренсън. Тя изчезна в офиса на мотела, а пет минути по-късно излезе с ключ в ръка и тръгна покрай редицата стаи.

Дали трийсет минути щяха да бъдат достатъчни за една взискателна към външността си жена, която за последен път се е къпала преди повече от трийсет часа? Може би четирийсет минути, ако ползваше сешоара.

Премести колата зад някакъв бар, който не работеше през деня. Като цяло Син Сити изглеждаше тих и спокоен. На закусвалните бяха окачени табели „Последна храна преди междущатската магистрала“, а на бензиностанциите — „Последно зареждане преди магистралата“. Търговската камара спокойно би могла да окачи един билборд, който да гласи: „Всичко за последно преди магистралата“, помисли си Ричър. Направи му впечатление, че твърде малко шофьори се възползват от уникалния шанс, който им се предоставя.

Слезе от колата, заключи я и се отдалечи. Прекоси платното и заобиколи бара на Делфуенсо. Червената мазда все още беше там. Пет врати, четири места. Ключалките носеха следи от манипулация, вероятно от техническия екип на Соренсън. Вътрешността на купето беше старателно почистена, а шофьорската седалка беше изтеглена до средна позиция, като за човек с нормален ръст. Типична кола под наем.

Налегнат ли те съмнения, пий кафе. Това беше един от основните работни принципи на Ричър. Подчинявайки му се, той се върна обратно и влезе в закусвалнята, която беше най-близо до мотела на Соренсън. Настани се в сепаре с високи облегалки в дъното на салона. Седна с гръб към стената и сложи тежката порцеланова чаша със силно черно кафе на масата. Неподходяща чаша, но добро кафе. И отлична тактическа позиция. От мястото си виждаше не само целия салон, но и част от улицата. Коридорът към тоалетните беше на шейсет сантиметра от лявото му рамо, а в дъното му се виждаше авариен изход. Насочи вниманието си към трафика на пътя. Тежък тир се отправяше на север, негово копие потегляше в обратна посока. Последваха ги още три превозни средства — очукан пикап, опръскан с кал джип и някаква ръждясала камионетка за доставки.

Миг по-късно от север се появи тъмносин форд, модел „Краун Виктория“.

Същият цвят и модел като служебната кола на Соренсън. Двойка тънки като игли антени на задния капак, идентични с тези на Соренсън.

ФБР.

С двама пътници.

Колата се движеше бавно. Прекалено бавно за един нормален оглед. С „търсеща“ скорост. Водачът оглеждаше лявата част на пътя, а пътникът — дясната. Ричър се взря в тях. Стори му се, че вече ги беше виждал — там, на паркинга зад сградата на ФБР в Омаха. Доусън и Мичъл. Може би бяха те.

Отпи глътка кафе и се зае да съпоставя наум времето, скоростта и разстоянието. Сякаш за проверка на тези изчисления след малко фордът се върна, насочил се все така бавно на юг. Двете глави в него бяха извърнати настрани, два чифта очи сканираха банкета, сградите, хората и автомобилите. За миг колата почти спираше, после отново започваше да пълзи напред.

Последното спиране изглеждаше някак окончателно. Фордът забави, прескочи разбития бордюр и паркира на метър от витрината на закусвалнята, в която седеше Ричър. Двамата останаха по местата си. В поведението им не личеше нервност или конкретна цел. Очевидно бяха решили да изпият по едно кафе след дългото и безплодно издирване. Нищо повече. Ричър беше почти сигурен, че това са Доусън и Мичъл. В момента се прозяваха и въртяха схванатите си от дългото пътуване вратове. Носеха тъмносини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Изглеждаха малко смачкани и доста уморени. Единият беше по-висок и по-слаб от другия, но това беше всичко, по което се различаваха. И двамата бяха руси, с червендалести лица, някъде около четирийсет.

Дали наистина го смятаха за терорист?

Те знаят, че си карал колата на Кинг и Маккуин.

Излязоха навън, спряха за миг на студа и започнаха да се протягат. Шофьорът го направи с изпънати ръце и обърнати надолу длани, докато спътникът му издаде лакти встрани и докосна ушите си с юмруци. Ричър веднага отгатна, че кобурите на глоковете се намират под мишниците им, а отзад на коланите им са закачени белезници. Имаха в своя подкрепа „Закона за патриотизма“ и всякакви тъпотии от рода на защита на националната сигурност. Това им даваше неограничена власт.

Огледаха се за момент и се насочиха към входа на заведението.

Ричър отпи последна глътка кафе и пъхна две еднодоларови банкноти под чашата си. После се измъкна от сепарето и хлътна в коридора към тоалетните. Входната врата се отвори и той чу стъпките им по плочките. Чу и лекото стържене на двете менюта, когато сервитьорката ги издърпа от дървената поставка на бара. Прекоси коридора, бутна аварийната врата и се озова на празното пространство зад закусвалнята.

Насочи се към мотела в съседство, заобиколи отзад и спря пред единственото прозорче на баните, от които излизаше пара. Почука на стъклото и зачака. Прозорчето се открехна, отвътре долетя затихващото бръмчене на изключен сешоар.

— Ричър? — чу се гласът на Соренсън.

— Облечена ли си?

— Почти.

Той пристъпи крачка напред и надникна през процепа. Беше се увила с голяма хавлия, затъкната под мишниците й. Тя покриваше малка част от бедрата й. Косата й беше изсушена само от едната страна, а другата висеше на влажни кичури. Кожата й беше леко порозовяла от горещата пара.

Изглеждаше доста добре.

— Твоите приятелчета от Канзас Сити са в закусвалнята — докладва той.

— Не са ми приятелчета.

— Криминолозите още ли не са се обадили?

— Не.

— Защо се бавят?

— Предполагам, че процедурите са доста сложни.

— Надявам се, че са достатъчно добри.

— За какво?

— За да ми кажат това, което искам да зная.

— Зависи какво искаш да знаеш — подхвърли тя.

— Ще те чакам в колата — каза той. — Намира се през две сгради, на гърба на неработещ бар.

— Добре.

Прозорчето се затвори и резето щракна. Сешоарът отново забръмча. Ричър се обърна и тръгна на север покрай празните контейнери за смет, купчина разкъсани матраци и някакъв полуизгнил кашон, който според надписите си беше съдържал две хиляди чаши за еднократна употреба. Той прекоси ничията земя и отмина следващата сграда, която приличаше на още един бар. Прескочи празна бутилка от безименно шампанско.

И се закова на място.

Колата на Гудман беше на трийсет метра по-нататък. Зад бара, точно където я беше оставил. Но плътно зад нея беше спряла още една кола със задницата към нея. Пясъчна краун виктория. Със сигурност служебна, но не на ФБР. Беше доста по-различна от колата на Соренсън и тази на Доусън и Мичъл. Антените на багажника бяха други, а номерът беше правителствен. Двигателят й работеше. Това беше видно от облачетата пара, излитащи през ауспусите.

Патрулката на Гудман беше блокирана.

Ричър нямаше как да разбере дали това е нарочно или случайно.

Зад кормилото седеше мъж. Ричър виждаше само тила му. Косата му беше пясъчна на цвят, точно като колата. Беше облечен с пуловер и говореше по телефона.

Пуловерът означаваше отсъствие на кобур под мишницата. А отсъствието на кобур под мишницата означаваше липса на пистолет. Това на свой ред показваше, че човекът не е цивилен полицай или някакъв друг оперативен служител. Със сигурност не беше служител на СБН, НСР, АВР или някоя друга от многобройните трибуквени агенции.

В крайна сметка пуловерът означаваше, че този човек не представлява заплаха.

Вероятно беше някакъв бюрократ.

„Човекът си личи по облеклото“, както се казва в „Хамлет“.

Ричър се приближи, спря до шофьорската врата и почука на стъклото. Мъжът стреснато извърна глава и погледна навън с воднистосините си очи. После объркано потърси бутона за сваляне на стъклото.

— Измести колата си, приятел — рече Ричър. — Блокирал си моята. Мъжът свали телефона от ухото си и попита:

— Кой сте вие?

— Шерифът.

— Не, не сте. Снощи се срещнах с шерифа. Между другото, той е починал рано сутринта. Така се говори.

— Аз съм новият шериф — невъзмутимо се представи Ричър. — Получих повишение.

— Как се казвате?

— А ти?

Човекът се стресна леко, сякаш внезапно осъзнал, че се държат грубо с него.

— Казвам се Лестър Лестър и работя в Държавния департамент.

— Родителите ти явно не си падат по разнообразието.

— Това е семейна традиция.

— Както и да е, Лестър. Освободи ми пътя, защото имам работа.

Мъжът не помръдна.

— Имаш избор, Лестър — добави Ричър. — Или напред, или назад.

Мъжът не реагира. Ричър буквално виждаше как зъбните колелца в главата му се завъртат. Един бавен процес. Но в крайна сметка колелцата зацепиха. Очите му започнаха леко да се изцъклят. Едър мъж. Счупен нос.

— Ти си онзи, когото издирваме, нали? — попита с необичайно висок глас той.

— Излишен въпрос, защото нямам представа кого издирвате.

— Влизай в колата.

— Защо?

— Трябва да те закарам в ареста.

— Шегуваш ли се?

— Мислиш, че националната сигурност е шега?

— Мисля, че ако тя се крепи на хора като теб, наистина е шега. — Каза го много високо.

Чак сега си даде сметка за телефона, който Лестър продължаваше да държи в ръка.

С кого ли говореше?

С онези в закусвалнята?

Тоя тип май не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.