Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (16)

16.

Сутринта Уокър наливаше кафе в обляната от слънце кухня, когато по-скоро усети, отколкото видя, че Али стои зад него.

— Добро утро — каза тя, застанала на вратата.

Той се обърна и вяло й махна с ръка. Осъзна, че Али се чувства неловко. И не можеше да я обвини. Не се познаваха достатъчно добре, за да знаят как да се държат „на сутринта“. Не че снощи между тях се беше случило нещо — поне нищо интимно, но и двамата се чувстваха неудобно.

— Добро утро — отговори Уокър, сипвайки мляко и сметана в кафето си. — Как спа?

— Не много добре — призна Али и смутено скръсти ръце на гърдите си. Все още беше с дрехите, които носеше, когато той дойде да ги вземе от вилата снощи. Потник, долнище на пижама и джапанки. Уокър се помъчи, но не успя да откъсне поглед от голите й рамене. Тя уви ръце около себе си.

— Искаш ли кафе? — попита той, за да запълни празнотата в разговора.

Али кимна.

— С удоволствие — отвърна и плахо пристъпи в кухнята. Уокър й даде чаша.

— Мляко и сметана? — попита.

— Аз ще си сложа — отговори Али и застана до него. Протегна ръка към кутията със сухо мляко и сметана и изсипа малко в чашата си. Уокър й даде лъжичка и тя се усмихна признателно и бързо разбърка кафето си.

Той пиеше кафето си и я наблюдаваше. Косата й с цвят на пчелен мед, обикновено завързана на стегната конска опашка, сега бе разпусната на раменете й и разрошена, а зелено-кафявите й очи, обикновено повече кафяви, сега изглеждаха поразително зелени на светлината, струяща през прозорците. Тази сутрин устните й бяха особено пленителни. Цветът им беше бледорозов и изглеждаха много меки и уязвими. Уокър почувства непознато стягане в гърдите и затруднение в дишането.

— Уайът спи ли още? — попита той, опитвайки се да не обръща внимание на странното чувство.

Али кимна.

— Спа непробудно цяла нощ.

— Изумително. — Уокър изобщо не беше мигнал, но не знаеше доколко това се дължеше на бурята.

— Да — съгласи се тя и отпи от кафето си. — Когато беше бебе, спеше толкова дълбоко и дълго, че няколко пъти го събудих, за да се уверя, че е добре. И после съседката ми, която бе отгледала четири деца, ми каза, че с второто дете не се будиш. — Али се усмихна и поклати глава при спомена. — Може би никога няма да разбера дали е така — добави тя по-скоро на себе си, отколкото на него, а после се изчерви и отмести поглед встрани. Очевидно реши, че е казала твърде много.

Уокър се замисли. Наистина ли Али смяташе, че никога няма да има второ дете? Вероятно все още нямаше как да знае, особено като се има предвид колко е млада. Но Уокър не каза нищо. Не беше експерт в тази област.

— А ти? — попита тя. — Как спа?

— Изобщо не мигнах — призна той.

— Нито дори малко? — изненада се Али.

Уокър поклати глава.

— Не. В един момент осъзнах, че няма да мога да заспя.

— Тревожеше ли се? — попита Али и леко се намръщи. — Имам предвид за дока за лодки.

— Да се тревожа? — глуповато повтори той. Мислеше си колко хубави са устните й. Дори нацупени. — Не — отговори, след като най-после проумя въпроса. — Не се тревожех. Обадих се на Клиф, след като ти и Уайът си легнахте. Той беше там и ми разказа какво става. Има много малко поражения. Вчера следобед прибрахме повечето лодки.

— Значи си знаел за бурята?

— Мислех, че всички знаят. — Това не беше присъда, а твърдение.

Али въздъхна.

— Аз не знаех — виновно каза тя. — Изобщо не ми мина през ума — добави и потрепери. — Ако не беше ти, нощта можеше да завърши съвсем различно.

Уокър понечи да каже нещо, но тя трясна празната си чаша върху плота с такава сила, че го стресна.

— Такава идиотка съм — възкликна Али и стисна челюсти. — Трябваше да имам мобилен телефон. Или генератор. Или…

— Хей, не бъди толкова строга към себе си — прекъсна я той.

— Защо не? — попита тя. Лицето й се зачерви. — Защо да не бъда? На мен ми хрумна гениалната идея да се преместим тук. Да започнем наново. Да живеем в тишина, спокойствие и самота. Уайът не искаше тези неща. А аз бях твърдо решена, че ще правим всичко сами. Твърдо решена и абсолютно неподготвена. Снощи установих, че нямам дори батерии за фенерче, за бога. Мисля си за това, откакто се събудих тази сутрин — продължи Али по-меко, но все още с гневна нотка в тона, — и реших, че ако вилата ни все още е там, ще я продам и ще се върнем в предградията, където очевидно ни е мястото.

— Али, престани. — Уокър вдигна ръка. — Преувеличаваш. Първо, както се опитах да ти кажа преди малко, вилата ти е добре. Паднали са няколко плочки от покрива и няколко дървета в двора, но това е всичко. Съжалявам, че снощи я нарекох купчина вейки. Очевидно сгреших. — Той едва не добави още нещо за другата си забележка, че не му се налага да полага толкова усилия за една среща, но се въздържа.

— Откъде знаеш в какво състояние е вилата ни? — озадачено попита тя.

— Ходих там.

— Кога?

— Тази сутрин. Веднага щом слънцето изгря. Отидох с лодка. Завързах я за вашия кей и набързо огледах наоколо. Може да има поражения, които не съм видял, но общо взето, всичко изглеждаше наред.

— Не е било необходимо да го правиш — промълви Али, но думите й не прозвучаха като обвинение, а по-скоро като извинение.

— Не можах да спя, забрави ли? — усмихна се Уокър. — И исках да се уверя, че вие двамата имате дом, където да се приберете. Освен ако не мислиш сериозно да продадеш вилата… — Той млъкна, защото се страхуваше от отговора.

Али замислено прехапа устни.

— Не. Не мисля. Не можем да се върнем. Идън Преъри вече не е нашият дом, но и вилата все още не е. Сякаш седим на два стола.

— Сигурно е трудно — отбеляза Уокър. И наистина го мислеше. Олекна му обаче, като чу, че Али не смята сериозно да се мести. И после се сети нещо. — Ако останеш, мога да ти помогна с подготовката за извънредни ситуации. Може да започнеш, като си вземеш радио за метеорологичната обстановка. Лесно се използва и можеш да програмираш да те предупреждава, когато се задава буря.

— Нека да отгатна. Продаваш ги в дока за лодки — закачливо каза Али.

— Ами да, но това не беше търговска реклама — усмихна се той и после стана сериозен. Искаше да говори с нея и за нещо друго. — Знаеш ли, като се замисля, да дойда при вас двамата снощи и да ви взема вероятно не беше много добра идея.

— Защо?

— Първо, вилата ти се оказа много по-добре построена, отколкото предполагах. И второ, пътуването беше опасно. Видимостта на пътя беше нула. Лесно можеше да се блъсна в някое дърво.

— Но не се блъсна — подчерта Али.

— Вярно е — отвърна Уокър, като я наблюдаваше. Така ли му се стори, или тя направи една крачка към него?

— Но защо всъщност дойде снощи?

Той се замисли за стотина възможни отговора, всичките неверни, но вместо това попита:

— Не е ли очевидно?

Али не отговори. Остави чашата си на плота и пристъпи още по-близо до него, скъсявайки разстоянието между тях. После бавно протегна ръка и леко прокара пръсти по наболата брада на челюстта му.

— Изглеждаш много уморен — каза тя.

Уокър стоеше неподвижно. Знаеше, че ако каже или направи нещо, моментът ще отлети. Али беше като сърната, която беше видял в гората преди няколко дни. Нащрек. Напрегната. Плашлива. Едно рязко движение, и щеше да избяга.

— Съжалявам, че онзи ден си тръгнах сърдита от дока за лодки — добави тя. Пръстите й нежно проследяваха челюстта му.

— Не се притеснявай — измънка той. Не искаше Али да спира.

И тя не спря. Приближи се още, надигна се на пръсти и го целуна по устните. Леко и предпазливо, сякаш всъщност не го целуваше, а изпробваше идеята да го целуне. И без да докосва никоя друга част на тялото й, Уокър отвърна на целувката колкото можеше по-нежно.

Желаеше я толкова силно, че трябваше да мобилизира целия си самоконтрол, за да се сдържи и да не направи каквото иска — да прокара пръсти през косите й, да я придърпа към себе си и да почувства всеки сантиметър от тялото й. Искаше да целува шията и голите й рамене. Но не направи нищо. Не можа обаче да се сдържи да не я целуне. Тялото й леко се залюля и той усети гърдите й — добре оформени и твърди, а зърната й — корави като камъчета, леко опъващи тънката памучна материя на потника й.

Дори когато вече не можеше да се сдържа, движенията му пак бяха бавни и плавни. Нежно плъзна ръце около талията й. Пръстите му се спряха на кръста й и той неусетно я притегли към себе си.

В отговор тя разтвори устни и прие езика му. И когато езиците им се докоснаха, Уокър беше разтърсен сякаш от електрически заряд, толкова мощен, че едва не залитна назад, но продължи да я целува. Устните й бяха меки и устата й имаше превъзходен вкус — не на кафето, което беше изпила, а на нещо сладко и чисто.

Тя протегна ръце и хвана раменете му, вкопчвайки се в тялото му. Той се притисна до нея в желанието си да почувства всеки сантиметър от мекотата й.

И после се случи нещо. Уокър не знаеше какво го задейства. Както го целуваше с цялото си сърце, Али изведнъж леко се отдръпна от него.

— Трябва да тръгвам — задъхано каза тя. — Трябва да събудя Уайът.

— Защо? — озадачено попита той.

— Защото това — Али посочи себе си и него — не е редно.

— Как така? — предизвика я Уокър. Нямаше как нещо, което чувстваше толкова правилно, да не е редно.

— Не е редно, защото аз… не исках да се случи — отвърна тя и отстъпи крачка назад. — Уморена съм или импулсивна, или… нещо друго.

— Е, не беше само ти. Повярвай ми, аз бях повече от ентусиазиран участник.

Али затвори очи и поклати глава, пренебрегвайки закачливостта му.

— Виж, Уайът и аз трябва да тръгваме. Не можем да останем тук. — Тя отиде да остави празната си чаша в умивалника и Уокър с изумление забеляза, че ръцете й треперят. Той осъзна, че Али се страхува — не от него, а от онова, което се беше случило между тях.

— Ще ви закарам с лодката — каза, изпитвайки съчувствие към нея. — Ти събуди Уайът, а аз ще взема ключовете.

Тя кимна безмълвно и излезе от кухнята.

Той издърпа едното чекмедже на бюфета и извади ключовете за лодката. Докато го затваряше, усети, че мобилният му телефон вибрира в джоба на джинсите му. Извади го и погледна екранчето. Търсеше го Рийд. Уокър го остави да звъни, докато се включи гласовата поща, и отново го пъхна в джоба си. В момента не можеше да мисли за нищо друго освен за Али. Все още чувстваше тялото й, леко облегнато на него, и вкуса на устните й.

Телефонът му започна да вибрира почти веднага. Този път Уокър отговори.

— Какво има, Рийд? — безцеремонно попита той.

— Трябва ми оценка за щетите в дока за лодки в Бътърнът — рязко заяви Рийд.

— Ще ти се обадя след петнайсетина минути — отвърна Уокър, пъхна ключовете в джоба си и си наля трета чаша кафе.

— Не мога да чакам — изкрещя Рийд. — Трябва да предявя искове да ни изплатят застраховката колкото е възможно по-скоро. И не си мисли, че е пострадал само докът в Бътърнът. Бурята е предизвикала хаос в цялата североизточна част на щата.

— В момента не мога да говоря. — За пръв път тази сутрин Уокър почувства, че го завладява умора. Осъзна, че до този момент действията му се основаваха на чист адреналин. — Ще ти се обадя по-късно. Първо трябва да свърша нещо.

— Да, и още как — нетърпеливо изръмжа Рийд.

— Дочуване, Рийд. — Уокър затвори, отиде до вратата на кухнята, отвори я и хвърли мобилния си телефон в близките храсти.