Когато малкия Гил от Сфера се родил никак не приличал на своите родители и на другите жители от селото. Това станало постоянна причина за раздразнение на неговия баща. На пръв поглед съвършено нормалното дете било измъчвано от странна и необяснима духовна жажда по непознатото. Гил сякаш бил омагьосан още в утробата на майка си и често, дори при най-незначително вълнение, започвал да се смее, което в началото ужасно развличало околните. Когато станал на четири години, той изведнъж започнал да задава причудливи въпроси:

„Защо квадратът има повече страни от триъгълника?“

„Как ще виждаме, когато угасне слънцето?“

„Има ли цветя на морското дъно?“

„Звездите вдигат ли пара, когато нощем вали?“

На които получавал сърдити отговори, като например:

„Такива са законите на прагматиката, и квадратите и триъгълниците трябва да им се подчиняват!“

„Не съм се замислял. Това е работа на Пазителя!“

„Не, защото се намират високо над дъжда, дори над най-високите облаци и се носят в разредена среда, където никога не вали.“

Когато Гил пораснал, станал много избухлив, лесно се ядосвал и без много да вниква в същността на нещата, продължавал със своите въпроси:

„Защо човек умира, когато го убиват?“

„Къде отива красотата, когато изчезне?“

„От колко време живее човекът на Земята?“

„Какво има зад небето?“

А бащата отвръщал през здраво стиснати зъби:

„Смъртта е наследникът на живота, който пък е като въздух в балон. Пробиеш ли го и животът започва да изтича отвътре.“

„Красотата е измама за зрението и се подхранва от любовта. Няма ли любов, човешкият мозък не е в състояние да я отличава от всичко останало.“

„Някои хора смятат, че идват на този свят за да се наплюскат и да умрат, други просто си вършат работата. Що се отнася до това, от колко време живеем на Земята, само Пазителя може да ти отговори.“

„Безкрайна пустота.“

Гил размишляваше, опитвайки се да постигне прозрение и да открие тайния смисъл на явленията.

Момчето често бродеше в усамотение из затревените хълмове на Сфера. Искаше да опознае до най-малка подробност света, който го обкръжаваше. Междувременно баща му отдавна бе престанал да отговаря на безбройните въпроси, дори не искаше да ги чува и се оправдаваше, че вече знае предварително какво ще го попитат.

По това време Гил вече бе пораснал достатъчно, за да се вглежда в живота с широко отворени и вече съзряващи очи. Но в ъгълчетата на устните му сякаш се беше притаил страх и боязън.

Като видя, че баща му все повече се дразни, младежът му каза:

— Само още един въпрос и те оставям на мира.

— Говори — отвърна баща му. — Но да е наистина последен.

— Често си споменавал Пазителя. Кой е той и къде мога да го открия, за да удовлетворя любопитството си?

Бащата погледна сина си, сякаш си бе изгубил ума и отвърна:

— Пазителя охранява Музея на Човека, който се намира в древната Страна на Падащата стена. Вярно, не съм напълно сигурен, че както Пазителя, така Музеят все още съществуват. Мнозина смятат, че Пазителя знае всичко на този свят, но няма съмнение, че са му известни тайните на живота и смъртта.

— Тогава ще открия този Пазител и неговия Музей и също ще се науча да разбирам същината на явленията — заяви решително Гил.

Бащата произнесе тихо:

— Подарявам ти моя любим бял кон, ще ти дам Разтегаемото Яйце, за да се скриваш от зли сили и Искрящия кинжал, за да си светиш в нощта. В добавка ще благословя пътя ти, та опасностите да бягат от теб като от чума и никога да не изгубиш вярната посока.

На езика на Гил се въртяха стотина нови въпроси, главният от които бе откъде баща му притежава всичките тези вълшебни вещи и как е научил магиите, но вместо това побърза да благодари за даровете и благословията, толкова скъпоценна в тези смутни времена, когато немалко пътници изчезваха безследно в притежаващите лоша слава околности на Асколай.

Той оседла коня, наточи кинжала, хвърли прощален поглед на старото им имение и препусна на север, обзет от желание да опознае света.

Започна пътуването си от река Скаум на борда на един изгнил сал. Тъй като за кратко бе напуснал пътя, благословията изглежда загуби силата си, защото салджията, който му завидя за богатствата, се опита да му ги отнеме със сила. Гил отби ловко ударите му и го изпрати в мътните води на реката, където нещастникът срещна гибелта си.

Когато стъпи на северния бряг на реката, той видя черните тополи и белите колони на Каиин, озарен от тъмния блясък на Санреалския залив.

Докато кръстосваше из мрачните улици, младежът отрупваше минувачите с толкова въпроси, че един от тях — едноок шегаджия — побърза да го отведе при местния гадател.

Самотното, миниатюрно жилище на магьосника бе изрисувано отвън и отвътре с кабалистични знаци. Самият гадател се оказа мършав старец с медна кожа, зачервени очи и дълга, сива брада.

— Каква е тарифата? — попита предпазливо Гил.

— Отговарям на три въпроса. За двайсет теркеса давам ясен и изчерпателен отговор, за десет го подреждам в тристишия, които ще трябва сам да си тълкуваш, срещу пет отвръщам с притча, а за един — промърморвам отговора на непознат език.

— Преди това ми кажи колко дълбоки са познанията ти?

— Зная всичко — отвърна гадателят. — Тайните на червеното и черното, изгубените заклинания на Велики Метолам, пътя на рибата в морето и птичия крясък в небесата.

— И къде си научил тези неща?

— По пътя на самовглъбяването — отвърна с усмивка старецът. — Затворих се в моята къщурка, не допусках дори слънчев лъч вътре и стоях така, докато пред мен не се разкриха всички тайнства на света.

— Щом притежаваш толкова скъпоценни познания — рече Гил, — защо живееш в такава мизерия, без капка масълце за светилника и с парцали на гърба?

— Върви си, махай се! — ядоса се гадателят. — Похабих вече петдесет теркеса мъдрост за тъпите ти въпроси, а не съм видял и един грош от кесията ти. Ако ти трябва безплатно образование, иди при Пазителя.

И той спусна кепенците на къщичката.

Гил се настани в един хан за през нощта, а на сутринта отново продължи на север. Пътят заобиколи пустеещите руини на Стария град и неусетно навлезе в легендарната гора.

Много дни той язди на север и докато следваше пътя, не срещна никаква опасност. Нощем се прибираше заедно с коня в Разтегаемото Яйце — прозрачна мембрана, непроницаема за зли сили, остри нокти, натиск, звук и студ — и двамата спяха необезпокоявани от вилнеещите отвън кръвожадни създания.

Червеното слънце светеше все по-слабо, дните се скъсяваха, а нощите ставаха по-студени и дълги, докато един ден на хоризонта се показаха зъберите на Аквилския масив.

Дърветата постепенно се снишиха и разредиха, все по-често започна да се среща местното даобадо — стебло от вплетени корени, завършващо с колона от виолетови листа. Когато заобиколи един подобен гигантски екземпляр, Гил се озова пред селце от торфени колиби. Цяла сюрия странни, кресливи човечета се завтекоха насреща му и го заобиколиха, изпълвайки въздуха с непоносима врява. Изглежда нямаха лоши намерения, защото на лицата им се четеше откровено любопитство. Гил бе не по-малко заинтригуван от тях, но никой не го заговори, докато не се доближи с бавна крачка старейшината — едър, грубоват мъж, с нахлупен калпак от нещавена кожа и кафяв ямурлук, изпод който се подаваше дълга, масуреста брада — та не беше никак лесно да се разбере къде свършва дрехата и къде започва окосмяването. Миризмата, която предхождаше приближаването му, пробуждаше много неприятни мисли, но Гил се постара да прикрие чувствата си от съображения за вежливост.

— Къде си тръгнал? — попита старейшината.

— Намислил съм да пресека планините и да открия Музея на Човека. Ще ми кажеш ли как да стигна до там?

Старейшината се завъртя и вдигна немитата си десница.

— Ей там е Оманската клисура, през нея минава най-късият и най-безопасният път, макар път да няма. Никой не идва нито отива към планината, защото, преминеш ли отвъд клисурата, ще се озовеш в непозната страна.

Последната новина никак не зарадва Гил.

— Тогава откъде знаете, че Оманската клисура води към Музея?

Старейшината сви рамене.

— Така се казва в легендата.

Конят на Гил внезапно изпръхтя обезпокоено. Той се обърна да потърси причината и забеляза, че иззад близкия плет го наблюдават неколцина голи гиганти, мръсни, с русоляви коси и воднисти, сини очи. Имаха восъчнобледи лица, с безкрайно тъпи изражения. Докато ги разглеждаше, един от тях подсмръкна шумно и загълта някаква кафява каша от дървена купа.

— Това пък що за странни създания са? — поинтересува се Гил.

Старейшината се опули, изненадан от невежеството му.

— Пещаци — за обработка на хмел — поясни той и махна с ръка към коня. — Но като твоя досега не бях виждал. Нашите возят меко и не са злобливи, освен това няма по-вкусно месо, когато ги одереш и изсушиш.

Той приближи с дръзко изражение и впи алчен поглед в обкованото седло и везаното покривало на коня.

— Виж, този си го бива. Готов съм да ти предложа най-едрия от моите пещаци срещу твоето животно и украсата.

Гил любезно отклони наглото предложение като отвърна, че е свикнал с коня и няма никакво намерение да се разделя с него и старейшината сви рамене с безразличие.

Откъм селото долетя протяжен вой. Едрият мъж се озърна и кимна с глава.

— Време е за ядене. Идваш ли?

— Май не съм гладен — рече Гил и погледна мляскащото същество, което очевидно използваха да помага за приготвянето на храната. — Все пак ти благодаря за поканата.

След което си тръгна, и докато заобикаляше широкото стебло на деобадото, хвърли поглед назад към селцето. Някаква странна дейност кипеше сред колибите. Изведнъж Гил си спомни алчния поглед на старейшината, а също и че се е отклонил от защитения с бащината благословия път, и побърза да пришпори коня към прикритието на дърветата.

Когато наближи хълмовете, гората отново се разреди, отстъпвайки място на затревена савана, обрасла с изсъхнали храсталаци, които пукаха и трещяха под копитата на коня. Гил дръпна юздите и огледа местността. Слънцето, старо и червено като презряла диня, бавно се спускаше на югозапад, а сумрачната му светлина едва осветяваше долината. Силуетът на планината изглеждаше някак призрачен под разсеяните му лъчи. Гил погледна дължината на сянката си и отново провери височината на слънцето — оставаше не повече от час дневна светлина, преди да се спусне непрогледната нощ над изстиващата Земя. Той се извърна към селото — навсякъде само Пустош и никакво движение.

Всъщност не — откъм гората се зададоха в тръс четири пещаци, понесли на раменете си полуголи мъже. Като зърнаха Гил, преминаха в неравен галоп. Младежът почувства, че кожата му настръхва, отпусна юздите и пришпори коня през равнината право към Оманската клисура. Следващия път, когато погледна, пещаците и хората отзад бяха доста повече.

Слънцето вече опираше хоризонта, когато далеч напред се появи още една гора, скрита под покривалото на здрача. Гил хвърли бърз поглед на преследвачите, които бяха скъсили разстоянието до около миля и отново впери поглед в гората.

Не беше кой знае какво убежище, като се имаха пред вид потенциалните й зловещи обитатели.

Гората го погълна и скри под гъстите си клони. Може би ще успее да се изплъзне от преследвачите си, ако пещаците не могат да душат следата му. На няколко пъти сменя посоката, дори свърна обратно, с надеждата да избегне потерята. Най-сетне дочу шум от тежки стъпки недалеч пред него, спря и скочи безшумно от коня. Намираше се в обрасла с храсталаци падина, добре прикрита от любопитни погледи. Малко по-късно видя лъскави глави да се показват над храстите, но преследвачите го отминаха и скоро стъпките и хрипливите им крясъци утихнаха в далечината.

Конят продължаваше да пристъпва разтревожено. Листата на клоните трепнаха от излезлия хладен вятър. От земята се вдигна влажна мараня и заедно с нея дойде тъмнината.

Гил потрепери и реши, че ще е най-добре, ако час по-скоро напусне гората. Колкото се може по-далече от селото и неговите ужасни обитатели…

Той пришпори коня нагоре към височината, през която преди малко бяха преминали преследвачите, спря и се ослуша. Дочу гласове на хора и завъртя коня в противоположна посока като му остави пълна свобода да избира пътя си в гората.

Сплетените над главата му клони едва пропускаха угасващата, алена светлина. Из въздуха се носеше неприятната миризма на плесен. Конят пристъпваше внимателно, а ездачът му, напрегнал всички сетива, се взираше в сумрака. Очите му вече почти не различаваха отделните предмети, затова пък интуицията му подсказваше, че смъртта и заплахата дебнат съвсем наблизо. Обля го студена пот, той дръпна внезапно юздите, скочи от коня и пусна да расте Разтегаемото яйце, след което се притаи, заедно с уплашеното живото, вътре. Чак сега си позволи да въздъхне облекчено…

* * *

През клоните отново се процеждаше слаба, рубинена светлина, но този път идваше от изток. Когато Гил се подаде от Яйцето, дъхът му остави облаци бяла пара в студения утринен въздух. Той похапна шепа изсушени плодове, даде овес на коня, яхна го и отново пое към планините.

Гората остана зад гърба му и Гил излезе на просторно плато. Оттук планинската верига представляваше величествено и незабравимо зрелище — на запад тя се простираше до Мелантин, а на изток стигаше чак до Страната на Падащата Стена. Къде ли беше Оманската клисура? Младежът напразно се оглеждаше за някакъв проход сред възвишенията.

Неусетно заваля, стана още по-студено, а откъм скалите се появи лека мъгла. Но никъде нямаше и следа дори от тясна планинска пътека.

* * *

Гил от Сфера беше изгубен в тази страна на ветрове и оголени зъбери. Нощта се спусна, а той продължаваше да се поклаща на седлото, оставил на коня да го води в тъмнината. Далеч зад него тъмнееше северният вход на Оманската клисура и планината, но сега, под ниските, мрачни облаци, посоките сякаш се сливаха. Единствената растителност бяха редките, бодливи и изсъхнали храсталаци. Той се приведе леко и конят отново се понесе в тръс.

Привел глава от насрещния вятър, Гил оглеждаше околността с надеждата да открие и най-малък признак за човешко присъствие. Смалилата се планина бе като мумифициран труп на отдавна умряло божество.

Конят неочаквано спря и младежът установи, че е стигнал ръба на просторна долина. Вятърът беше утихнал и долината изглеждаше като царство на мира и покоя. Гил напрегна изморените си, зачервени от вятъра и слънцето, очи. Най-сетне — долу, под мъглата, се показаха останките на мрачен и безлюден град. Улиците му тънеха в прахоляк, а покривите на къщите бяха хлътнали и изгнили.

Конят изпръхтя и задраска с копито по каменистата земя.

— Странно място — промърмори Гил. — Никакви светлини, нито звуци… Трябва да е изоставено още в дълбока древност…

Той се поколеба дали да слезе по широките, издялани в камъка стъпала. Накрая, завладян от отчаяна решителност, побутна коня надолу по хълма.

Когато влезе в града, копитата зачаткаха звънливо по калдъръма. Къщите бяха направени от дялан камък и изглеждаха необичайно запазени за възрастта си. Само тук-там по стените имаше пукнатини или зейнали отвори… Гил долови мирис на дим. Нима все още тук живееха хора?

— Ей! — извика той, забравил всякаква предпазливост. Не последва отговор, нищо не помръдваше в мъртвилото наоколо.

Той продължи да язди.

Улицата се разшири и плавно зави към голямо здание, в чиито прозорци младежът видя да трепва светлина. Отпред постройката имаше четири големи прозорци с малки балкони, украсени с изящни орнаменти. Пред голямата централна тераса сияеше мраморна балюстрада, високата масивна врата бе леко открехната и именно зад нея идеше шумът, светлината и тихата музика.

Гил замръзна неподвижно с втренчен поглед — но нито къщата, нито светлината бяха привлекли вниманието му. Той скочи пъргаво от коня и се поклони на младата жена, приседнала грациозно върху парапета на балюстрадата. Макар нощният въздух да щипеше кожата, тя носеше тънка прозрачна туника със светлооранжев цвят. Топазени коси се спускаха свободно към крехките момински рамене, а на лицето й лежеше отпечатък на тъга и дълбок размисъл.

Когато Гил се изправи, младата жена кимна лекичко, усмихна се и неволно завъртя с пръст немирния кичур, който се спускаше на лицето й.

— Негостоприемна нощ за пътници.

— Негостоприемна и за мечтатели под звездите — отвърна Гил.

Тя се усмихна отново.

— Не ми е студено. Седя тук и мечтая… и слушам музиката.

— Какво е това място? — попита Гил и се огледа. — Има ли тук и други, освен теб?

— Нарича се Карчизел — обясни момичето — и е изоставен преди близо десет хиляди години. Сега аз и престарелият ми чичо сме единствените му обитатели. Крием се тук от сапонидите.

„Интересно, помисли си Гил, дали тази жена не е вещица?“

— Измръзнал си и си уморен — междувременно отбеляза момичето. — А аз те държа на улицата. — Тя се надигна. — Заповядай, всичко, което имам, е твое.

— Трогнат съм от сърце — отвърна чистосърдечно Гил. — Но първо, трябва да се погрижа за коня.

— Заведи го в конюшнята зад къщата — тя му посочи една дървена къщурка, която се подаваше иззад каменния ъгъл на високата сграда.

Младежът отведе коня, привърза го вътре, свали седлото и му даде храна. После спря за малко на прага и се заслуша отново в тихата музика, долавяйки странни ухания да се носят из въздуха.

— Странно, много странно — промърмори той. — Чичото свири, а момичето седи само под звездите… — замисли се. — Дали пък не прекалявам с мнителността си? Ако е вещица, от мен няма какво да получи. Ако пък наистина, както казва, се крият тук, тогава ще им се отплатя с вести от Асколай за предложеното гостоприемство. — Той се пресегна, извади от джоба на седлото флейтата и я пъхна в колана.

Когато се върна, момичето го очакваше пред вратата.

— Не ми каза името си — рече тя. — Искам да те представя на чичо.

— Аз съм Гил от Сфера, на брега на река Скаум в Асколай. Ами ти?

Тя се засмя и бутна тежката порта. Топла, жълта светлина очерта кръг върху калдъръма.

— Нямам име. Не ми и трябва. Никога не съм имала другиго, освен чичо, а когато той заговори, аз съм единствената, която може да го чуе.

Гил я погледна изумено, след това се сети, че тук е само гост и не бива да се изненадва на нищо и побърза да си придаде безразличен вид. Може би тя също го подозираше в магьосничество и тъкмо по тази причина криеше името си от него — за да не го обвърже със заклинание.

Двамата влязоха в покрития с плочник хол и мелодията от флейтата се усили.

— В такъв случай, ако ми позволиш, ще те наричам Амет — предложи Гил. — Това е едно южно цвете, златисто и ароматно като теб.

Тя кимна:

— Нека за теб бъда Амет.

По стените на просторната гостна висяха гоблени, вътре беше топло, в камината трепкаха огнени езици, а върху масата бяха подредени различни вкусни ястия. На пейката до масата се бе настанил и самият музикант — старец с дълга, бяла, сплъстена коса и брадясало, немито лице. Беше облечен с парцаливо наметало и с изсъхнали, проядени от времето и пътищата сандали на мръсните си крака. Въпреки че ги видя, той продължи да свири, а девойката още с влизането взе да се движи в ритъма на мелодията.

— Чичо Людовик! — извика тя с весело. — Водя ти гост — сър Гил от Сфера.

Гил се вгледа в лицето на стареца и това, което видя, само засили учудването му. Макар и подпухнали от възрастта, очите му бяха живи и в тях искреше интелигентност, дори се виждаха радостни пламъчета. Тъкмо тази радост озадачи младежа, тъй като лицето си оставаше равнодушно, като да беше издялано от камък.

— Обичаш ли да свириш? — попита го Амет. — Чичо ми е ненадминат музикант, а сега е неговият час за занимание. От много години се придържа към този режим…

Тя завъртя глава и се поклони леко на Людовик. Гил кимна любезно. Момичето махна с ръка към отрупаната маса.

— Угощавай се, Гил, а аз ще ти налея вино. Сетне можеш да посвириш с нас на флейта.

— С удоволствие — и забеляза, че радостта вече преливаше от очите на Людовик и разтягаше ъгълчетата на устните му.

Той се зае да утолява глада си, а Амет му наля пълен бокал със златисто вино, което младежът прие с видимо задоволство. Още след третата чаша главата му се замая. А старецът не преставаше да свири — ту подхващаше някоя игрива мелодия, като лек пролетен дъждец, ту засвирваше тъжна кантата за изгубения океан на запад, или ги разнообразяваше с весела детска песничка. Гил забеляза, че настроението на девойката се менеше с това на мелодията — радост и тъга следваха една след друга. Още един странен факт, който прибави към другите. Но и той си имаше обяснение — тези хора живееха отдавна в усамотение и бяха се сдобили с причудливи навици и маниери, в които, обаче, нямаше нищо лошо.

Той приключи с яденето, изправи се и се подпря на масата. Людовик пърхаше с пръсти по флейтата, имитирайки песните на весели пролетни птички. Амет дотича при госта и затанцува около него. Той долови топлината на тялото й и дъха на парфюма й. Лицето й цъфтеше от щастие… докато това на стареца изглеждаше по-мрачно от всякога — сякаш се досещаше за неизказаните мисли и желания на младежа.

— А сега — въздъхна Амет — искам да ни посвириш на флейта. Ти си толкова млад и силен. — Тя зърна изненадата в очите на Гил и побърза да добави: — Искам да кажа, че можеш да заместиш стария чичо Людовик, а след като той си легне, двамата можем да останем край огъня и да си говорим цяла нощ.

— С радост ще ви посвиря — съгласи се Гил и мислено прокле сговорчивостта си, подхранвана от кипящото в кръвта му вино. Чудно, колко увлечени бяха тези двамата по музиката.

— Свири тогава! — нареди развълнувано Амет и го побутна леко към Людовик.

— Чакай — нека първо чичо ти да довърши мелодията — предложи Гил. — Не бих искал да прекъсвам…

— Не, веднага щом му покажеш, че искаш да го смениш, той ще спре и ще ти даде флейтата си. Само протегни ръка… не се безпокой, чичо е глух.

— Тъй да бъде — склони Гил. — Но аз си имам моя флейта.

И той извади дървения инструмент от колана.

— Защо… какво значение има? — попита, объркан от израженията върху лицата и на двамата — безнадеждност и отчаяние върху неговото и кратък изблик на гняв върху нейното.

Разколебан, Гил отстъпи назад.

— Не искате ли да свиря?

За кратко се възцари неловко мълчание.

— Разбира се, че искаме — заговори накрая Амет, отново примамлива и сияеща. — Но мисля, че чичо ще е истински щастлив, ако те чуе как свириш с неговата флейта. Толкова е привикнал към звуците й, че може да се подразни от твоята…

Людовик закима и на лицето му отново изгря светлината на надеждата. Инструментът наистина заслужаваше уважение — великолепна изработка от сребро с позлатени краища и орнаменти и старецът го стискаше така, сякаш за нищо на света не би се разделил с него.

— Вземи флейтата — прошепна Амет. — Няма да има нищо против — ще видиш. — Людовик закима енергично с глава, в потвърждение на думите й. Но Гил, втренчил поглед в мръсната му, пожълтяла брада, продължаваше да се двоуми.

— И моята флейта си я бива — упорстваше той. — Не виждам смисъл да вземам тази на чичо ти. Само ще го притесня. Чуйте — младежът вдигна флейтата и я опря до устните си. — Ето една песен от Каиин, която се казва: „Опалът, перлата и паунът“.

Той засвири и Людовик чевръсто го последва, като запълваше празнините и добавяше нови звуци от себе си. Забравила доскорошното си раздразнение, Амет ги слушаше с притворени очи и се поклащаше в ритъма на музиката.

— Хареса ли ти? — попита Гил, след като приключи.

— Много. Защо не опиташ същата мелодия на флейтата на чичо? Толкова леко се свири на нея, едва чака дъхът да напусне устата ти.

— Не — поклати глава Гил, споходен от неочаквано подозрение. — Бива ме да свиря само на моята флейта. — Той я вдигна и този път подхвана весела празнична мелодия, изпълнена с карнавална атмосфера. Демонстрирайки превъзходните си умения Людовик не само се включи, но и доразви мелодията по невъобразим начин, а Амет, завладяна от новия ритъм, заигра поредния танц, като идеално следваше ритъма.

Гил продължи с шеметна тарантела от селския фолклор и девойката танцуваше все по-бързо и буйно, разперила ръце и поклащайки щастливо глава. И отново флейтата на Людовик не само пригласяше, но добавяше великолепни нови мотиви, извисяваше се нагоре, спускаше се в долния регистър, шептеше, галеше ухото, сипеше игриви допълнения…

Старецът бе впил очи в танцуващата фигура. Неочаквано подхвана своя мелодия, изпълнена с такова безумно отчаяние и умопомрачаващ ритъм, че Гил, на свой ред завладян и разпален от чудесния дует, взе сам да измисля и добавя мотиви, свирейки както никога досега — все по-бързо, по-силно и по-ясно.

Очите на Людвик блестяха трескаво, пот се лееше по челото му, а звуците на флейтата раздираха въздуха с екзалтираните си акорди.

Амет танцуваше като обезумяла, нищо не бе останало от предишната й спокойна красота — сега изглеждаше чужда и грозна. Музиката блъскаше по всички сетива и ставаше почти непоносима в своята натрапчивост. Сива пелена се стелеше пред очите на Гил, той видя Амет да пада в несвяст с пяна на виолетовата си уста. В този момент старецът скочи от пейката, изтича при нея и след като я огледа бързо, подхвана бавен печален химн, чието послание бе колкото очевидно, толкова и страшно.

Той зовеше смъртта…

Гил от Сфера се обърна и избяга от стаята, като се озърташе с разширени от ужас очи. Людовик така и не му обърна внимание — надвесен над проснатото тяло на девойката, той издухваше с безмерна ярост звуците, сякаш ги забиваше като кинжали между крехките й рамене.

Гил спря, едва когато се озова на улицата и студеният нощен въздух охлади вълнението му. Изтича в конюшнята и дремещият кон нежно го близна с език. Сложи с треперещи движения седлото, нахлузи юздите, метна се отгоре и пришпори коня по тъмните улици на Карчизел — покрай зяпналите, черни прозорци, през павираните площади — далеч от музиката, която вещаеше смърт!

Дълго препуска в нощта Гил от Сфера — право към тъмния масив на планините под бледата звездна светлина и едва, когато доближи първите хълмове, спря и се обърна назад.

Над каменната долина вече се показваше заревото на утрото. Но къде е Карчизел? Нямаше и следа от града — само предишните руини…

Чакай! Това не беше ли звук от флейта?

Не. Само тишина…

И все пак…

Не. Някакъв камък се изтъркаля в долината.

Гил потърси с очи къде е север и пое по пътя, който за кратко беше прекъснал.

Стените на дефилето, в което не след дълго навлезе, бяха от отвесни гранитни плочи, изпъстрени с алени и черни паяжини на лишеи, тук-там разнообразени от сини планински цветя. Тропотът на конските копита отекваше глухо в каменните сводове твърде силно за изострения слух на Гил, който, все още бе под впечатление на преживяното през изминалата нощ. Очите му се затваряха от умора и той се отпусна в седлото, оставяйки се на коня да го води.

Когато се събуди, стените на дефилето се бяха събрали дотолкова, че небето отгоре почти не се виждаше.

Пътеката ставаше все по-стръмна, очевидно билото бе съвсем близо. Още съвсем малко и той се озова върху тясна площадка, а под краката му се разстилаше безкрайна степ — като спокойно, зелено море. В подножието на планината, заобиколено високи дървета, блестеше гладката повърхност на езеро. На един хълм на отсрещния бряг се издигаше порутена, сиво-бяла крепост.

Може би това е Музеят на Човека?

Всичко се мержелееше пред уморените му очи. Гил слезе от коня, извади Яйцето и го остави да се разпъне.

* * *

Слънцето се изтърколи зад планината и над тундрата се спусна здрач. Едва тогава Гил се събуди и се освежи в близкия поток. Даде овес на коня и похапна от запасите изсушени плодове, после го оседла и заслиза надолу по тясната планинска пътека.

На север долината се простираше докъдето му стигаше погледът, планината зад него хвърляше дълга сянка и от нея повяваше хлад. Сумракът се сгъстяваше и равнината взе да губи очертанията си, сякаш потъваше. Той дръпна юздите на коня и спря разколебан. Да язди ли по тъмно, без да знае какви опасности го дебнат?

До слуха му долетя тъжен стон. Гил замръзна и вдигна очи към небето. Какво беше това — въздишка, плач?… Още един подобен звук се чу по-близо, като шум от триене на дрехи. Гил се завъртя в седлото. През мрака право към него се носеше неясна фигура, загърната в бели дрехи. Изпод качулката надничаха тъмни, хлътнали очи, като дупки на череп.

Съществото издаде още един тъжен вопъл и изчезна, сякаш отнесено от вятъра. Парализиран от ужас, изгубил контрол над тялото си, Гил клюмна и се подпря върху гривата на коня. Усещаше раменете си голи и незащитени. Той се отпусна на земята и със сетни сили разпъна Яйцето за себе си и коня. Едва вътре дойде на себе си, разстла постелята и се изтегна, загледан в мрака зад непроницаемите стени. Сънят постепенно го обори и така премина нощта.

Събуди се призори и отново пое на север. Пътеката бе като тясна лента от пясък между назъбени, заскрежени камънаци и така продължи да се извива още много мили. Водеше право към хълма, който Гил видя от върха на планината, и той очакваше да зърне покриви над дърветата или издигащ се към небето дим. И наистина, не след дълго от двете страни се показаха грижливо обработени ниви, лехи и овощни градини. Гил продължи, като се озърташе за хора.

От едната му страна изникна каменна ограда, подпряна с черни, опушени греди. Върху един от камъните бяха изсечени четири ръце, сочещи към централната колона, а по перилата имаше изрисувани спирали. Зад оградата се виждаше тъмно, разкопано, разровено или опожарено петно — знак, че нещо ужасно се е случило, може би внезапен пожар или удар с гигантски чук. Гил още се чудеше каква е истинската причина, когато забеляза трима души да приближават право към него.

Конят изпръхтя и се задърпа обезпокоен. Тримата го заобиколиха пъргаво и решително, отрязвайки пътя му за отстъпление, единият от тях се пресегна и хвана юздите.

Бяха високи, добре сложени мъже, облечени с плътно прилепнали костюми от нещавена кожа и меки, прихлупени шапки с наушници, под които се виждаха продълговати, бледи лица, златисти очи и блестящи, черни коси.

Без съмнение не бяха диваци: движеха се с добре отработен синхрон, следяха зорко движенията на Гил и поведението им говореше за дисциплинираност и солидна военна подготовка.

Водачът на групата пристъпи напред. Нито заплаха, нито доброжелателност се четеше върху лицето му.

— Добра стига, страннико, накъде си тръгнал?

— Добра стига — отвърна предпазливо Гил. — Тръгнал съм накъдето ме води моята звезда… Вие да не сте сапониди?

— Тъй наричат народа ни, а пред теб е нашата столица — Сапонис. — Той оглеждаше младежа с нескрито любопитство. — По цвета на дрехите ти предполагам, че идеш от юг.

— Аз съм Гил от Сфера на река Скаум в Асколай.

— Дълъг е бил пътят ти — отбеляза сапонидът. — Много опасности дебнат по друмищата. Голямо трябва да е желанието, което те подтиква, а и звездата, дето я спомена, сигур добре те пази.

— Пътят е кратък, когато ясно виждаш целта, а приключенията са отдушник за онова, което напира отвътре.

— През Фер Аквила ли мина? — попита с нарастващо уважение сапонидът.

— Оттам — сред студени ветрове и негостоприемни скали. — Гил погледна назад към тъмнеещия планински масив. — Едва вчера вечерта излязох от клисурата. Някъде тогава над мен се появи призрак и отпърво сметнах, че смъртта най-сетне е решила да ме прибере.

Той млъкна изненадан, защото думите му изглежда бяха предизвикали неочаквана реакция у сапонидите. Чертите им се изкривиха, лицата побледняха и зъбите им звучно затракаха. Водачът, забравил наперената си поза, взе да шари уплашено с очи по небето.

— Призрак… с бели дрехи… литнал нависоко?

— Да, познат ли е по тези места?

— Донякъде — отвърна колебливо и след кратка пауза водачът. — Това е зла поличба… Но аз прекъснах разказа ти.

— Няма много за разказване. Приютих се през нощта, а на сутринта слязох във вашата равнина.

— Какво, никой ли не те нападна? Дори Кулбол — Крачещата Змия, който дебне нейде из близките хълмове?

— Не видях никакви крачещи змии, нито пълзящи гущери, но и пътят ми е защитен чрез благословия, а пък аз се придържам свято към принципа да не причинявам вреда никому.

— Любопитно, любопитно.

— А сега, надявам се, ще ми разрешите и аз да ви поразпитам, тъй като също съм любопитен да узная — какъв бе този призрак и какви злини предвещава?

— Питаш за неща, които не знам — отвърна с очевидна предпазливост сапонидът. — А за този призрак по-добре да не говорим, че току-виж сме го предизвикали.

— Както желаеш. Кажи ми поне…

Не бива да бърза с въпросите за Музея на Човека, преди да подразбере как се отнасят сапонидите към скритите в него знания.

— Да? — подсети го сапонидът. — Какво те интересува?

Гил посочи с ръка тъмното петно зад каменната ограда.

— Каква е причината за ей онази дупка?

Сапонидът проследи ръката му с безизразен поглед и накрая сви рамене.

— Това е място с много древна история, за което малко се знае. Смъртта се навърта наоколо и нито едно живо същество не може да влиза вътре, без да предизвика ужасяващи разрушения — без съмнение породени от могъща магия и гневни заклинания. Там изпращаме само осъдените на смърт… Но стига вече. Сигурно искаш да си починеш и освежиш. Ела, ще те отведа в Сапонис.

Тримата се извърнаха като по команда и закрачиха към града, а за Гил не оставаше друго, освен да ги последва.

Когато наближиха гористия хълм пътеката се разшири до черен път. Отдясно брегът на езерото беше съвсем близо, зад съвсем тесен пояс от червеникави тръстики. От време на време тръстиките отстъпваха място на грубо сковани дървени пристани, за които бяха привързани дялани от дънери ладии с високо издигнати над водата носове и кърми.

Изкачиха склона и влязоха в града. Къщите бяха дървени, на два-три етажа, богато украсени с резба — гравюри на птици, гущери, листа, звезди и още какво ли не. Пердетата, които закриваха прозорците, бяха избродирани в подобен стил в най-различни цветове. Без съмнение подобна украса се ползваше с голяма почит по тези места.

Хората, които срещаха, се движеха безшумно и разговаряха с тихо, а дрехите им се отличаваха с такава изящност, каквато Гил не предполагаше, че може да срещне из северните степи.

Водачът спря и се обърна.

— Ще бъдеш ли така добър да изчакаш тук, докато съобщя на войводата за теб, за да се разпореди за подобаващо посрещане?

Молбата бе придружена от любезен и искрен поглед, но въпреки това на Гил се стори, че долавя нещо скрито между думите. Ала тъй като все още се намираше на пътя и никой не го караше да го напусне, той прие с любезно кимване. Сапонидът изчезна, а младежът взе да се любува на накацалите по околните хълмове красиви къщи.

Няколко любопитни девойки се доближиха за да разгледат чужденеца. Той ги огледа също толкова любопитно, но съвсем скоро откри странна особеност във вида им, нещо, на пръв поглед, съвсем неуловимо. Носеха елегантни плетени дрехи, украсени и боядисани в различни цветове, бяха гъвкави и стройни и дори не им липсваше известна кокетност. Но въпреки това…

— Ще разрешите ли да продължим, сър Гил? — попита сапонидът, който междувременно се беше върнал.

Като се стараеше да прикрие дори намек за подозрение в думите си, Гил отвърна:

— Сигурно разбирате, любезни ми господине, че съгласно изискванията на бащината ми благословия, не бива да се отклонявам или да напускам пределите на пътя, който следвам, защото ще се превърна в лесна плячка за всякакви злини и проклятия, които може би ме дебнат и следват отдавна, в очакване на подходящия момент.

Сапонидът кимна в знак, че го разбира.

— Естествено това е солидна причина. Но в случая, мисля, че можете да ми се доверите. Войводата вече бърза към площада, където смята лично да ви поздрави.

Гил се поклони в знак на благодарност и те продължиха по пътя. След около стотина крачки се озоваха сред градина, в която растяха ниски храсти с малки листа във формата на сърчица. Те бяха червени, зелени и черни. Сапонидът спря и се обърна към Гил.

— Тъй като сте чужденец по тези места, съм длъжен да ви предупредя никога да не стъпвате в тази градина. Това е едно от нашите свещени места и според традицията всеки, който дръзне да го оскверни, ще бъде наказан жестоко.

— Разбрах предупреждението и обещавам да спазвам закона.

Продължиха още малко и скоро навлязоха в гъста горичка, от която със секващи дъха писъци наизскачаха спотаени чудовища с пламтящи очи и грамадни, острозъби челюсти. Конят на Гил се подплаши, изправи се на задните си крака и смачка няколко от свещените храсти. Изведнъж неколцина от сапонидите дотичаха, овладяха коня, сграбчиха Гил и го смъкнаха от седлото.

— Хей! — извика младежът. — Какво означава това? Пуснете ме веднага!

Водачът се приближи като поклащаше укорително глава.

— Как можа, след като тъкмо те бяхме предупредили!

— Но онези чудовища подплашиха коня ми! — оправдаваше се Гил. — Не съм виновен за случилото се, пуснете ме и да си продължим по пътя.

— Боя се — рече сапонидът, — че няма начин да подминем наказанието, определено от традицията. Не виждам никакъв смисъл да обръщаме внимание на жалките ти протести. Защото животните, които нарече „чудовища“ в действителност са безвредни домашни добичета. Освен това, внимателно следях коня, който яздиш и забелязах, че каквото и движение да извърши, неизменно е по твоя команда. И трето — дори да приемем, че си прав, това би означавало, че действията ти са непредсказуеми и рано или късно отново ще оскверниш нашата свещена земя. Трябваше да се погрижиш предварително, за да не допуснеш подобна проява на неуважение, тоест да предвидиш дори непредвидимото, за да съхраниш добрите си отношения с нас. А това лесно можеше да бъде решено, ако беше слязъл от коня в мига, когато те предупредихме, и да го поведеш след теб. След всичко гореказано, длъжен съм да те обявя за виновен в непредвиждане, неуважение и дори нетърпимост към чуждите ценности. Ето защо, като кастелан и Почетен четец на молебствията, лично отговорен за своевременното залавяне на всички закононарушители, трябва да се разпоредя да бъдеш задържан, окован и хвърлен в тъмница, докато удари часът да се изпълни наказанието.

— Всичко това е някаква зла шега! — избухна Гил. — Така ли, диваци такива, се отнасяте към един самотен и доверчив пътешественик?

— Ни най-малко — възрази кастеланът. — Ние сме високо цивилизован народ, който тачи и съхранява наследените от миналото обичаи. И тъй като това минало е било далеч по-величествено от настоящето, докъде ще стигнем, ако не спазваме поне законите, които ни е оставило?

Гил преглътна напиращите ругатни и запита с поуспокоен тон:

— И какво наказание се предвижда според законите ви?

— Традицията повелява да бъдат приведени в изпълнение три наказателни действия, които, уверен съм, в твоя случай ще бъдат крайно снизходителни. Но докато обсъдим формата и начина, ще трябва да те затворим в Кафеза за престъпници. — Той даде знак на хората, държащи Гил за ръцете. — Отведете го, но не пресичайте нито път, ни пътека, защото благословията на баща му ще ви обезсили и той ще се изплъзне от правосъдието.

Отведоха го в добре проветрена, но слабо осветена килия с каменни стени. Подът беше сравнително сух, дори нямаше пълзящи гадинки. Не го претърсиха, дори не му взеха Искрящия кинжал от ножницата. Все още завладян от подозрението, че е бил измамен, Гил се просна на сламеника и скоро след това заспа.

Така премина денят. Дадоха му храна и вода, по някое време дойде да го навести кастеланът.

— Наистина си щастливец — заяви той. — Като свидетел по делото, успях да внуша, че действията ти са били породени по-скоро от небрежност, отколкото от зъл умисъл. Така най-суровите наказания отпаднаха, а те повеляваха следното: първо, престъпникът да си отреже пръстите и да ги пришие върху кожата на шията си; второ, в продължение на три часа да ругае чистосърдечно всички свои роднини и предшественици, като прибегне до каноните от Общата харта на анатемите, без да пропуска дори онези, които са се оплаквали от слабоумие и други умствени заболявания, докато не изреди по няколко пъти всички членове на неговия клан и трето, да извърви една миля по дъното на езерото с оловни обувки дирейки Изгубената Книга на келите. — Приключил, кастеланът хвърли на Гил доволен поглед.

— От мен какво се иска? — попита разтреперан младежа.

Кастеланът събра пръсти и притвори замислено очи.

— Както вече споменах, твоите наказания са олицетворение на снизхождението, което пожела да прояви спрямо теб войводата. Първо, да обещаеш, че никога няма да повториш престъплението си.

— С най-голямо удоволствие — кимна Гил и побърза да се закълне.

— Второ — продължи кастеланът с лека усмивка, — по време на Голямата процесия за Пулкитрудския празник да отсъдиш коя от девиците в нашето градче е най-хубава.

— Ама че тежка задача — ухили се Гил. — И защо точно на мен се падна?

Кастеланът въздъхна и зарея поглед в тавана.

— Има цял куп обективни причини, но ето най-важната — всеки друг щеше да е в родствени отношения с някоя от участниците — било то сестра, дъщеря, или племенница — та едва ли би могъл да бъде сметнат за непредубеден. А ти си външен човек и твоята кандидатура е най-подходяща за този пост.

Макар кастеланът да говореше искрено, Гил не можеше да си обясни какво толкова важно има в избора на най-красива мома.

— А третото? — изгуби търпение той.

— Ще го научиш след края на състезанието — което, между другото, е насрочено за днес следобед.

След тези думи сапонидът напусна килията.

Гил, младеж, нелишен от суетност, прекара следващите няколко часа в отчаяни опити да повъзстанови изгубения блясък на костюма си. Уми се, оправи и нагласи шапката, среса си косите и когато кастеланът се върна, беше почти сигурен, че от предишния му окаян вид няма и следа.

Изведоха го навън и го насочиха към най-високата част на Сапонис, където имаше голяма, павирана тераса. Той се обърна към кастелана и го попита:

— Как така решихте да ме пуснете отново на пътя? Нали знаете, че тук съм защитен от зли помисли и деяния.

Кастеланът сви рамене.

— И какво от това, няма да спечелиш кой знае колко, ако разчиташ на подобна временна недосегаемост. Ей там пътят пресича мост, който лесно можем да разрушим, а пуснем ли отзад водите на Пейлвемчалския яз, щеш не щеш сам ще напуснеш пътя и отново ще станеш играчка на съдбата. Не, сър Гил, сам си си виновен, че ни разкри тайната на твоята безопасност. Бихме могли например да вдигнем по една каменна стена пред и зад теб. Сигурен съм, че силата на твоето заклинание ще те защити от жажда и глад, а после? Ще седиш на припек и ще чакаш залез-слънце — така ли?

Гил не отговори. Междувременно откъм другия край на езерото се приближиха няколко ладии, чиито издължени гребла се вдигаха и спускаха с грациозни движения. Видът им пробуди позадрямалата му любознателност.

— Защо лодките ви изглеждат така? — попита той. Кастеланът го погледна объркано.

— Как „така“? За удобство. Ама ти наистина ли не си виждал ладии от оуви черупки?

— Понятие нямам какво е това.

— Това са плодовете на едни тукашни гигантски растения и когато достигнат зрелост, придобиват сърповидна форма. Тогава ги откъсваме, отваряме ги и ги почистваме отвътре. След това завързваме двата края с яки въжета от жили и ги пристягаме, докато се извият до желаната форма. Накрая ги изсушаваме, боядисваме, полираме и лакираме, сковаваме вътре малко скеле за палуба, добавяме пейки, обшиваме с метал парапета — и лодката е готова.

Междувременно излязоха на широката тераса, заобиколена от три страни с високи къщи от познатото тъмно резбовано дърво. От четвъртата се разкриваше просторна гледка към езерото и към далечните планински върхове. Косите лъчи на слънцето хвърляха издължени, тъмни сенки върху равната, пясъчна настилка.

За изненада на Гил нямаше никакви встъпителни церемонии или формалности, преди началото на състезанието, а за него се бе събрало почти цялото население на града. Повечето от присъстващите го разглеждаха без особен интерес, а лицата на девойките бяха унили. Бяха около стотина, скупчени в плътна група в самия център на площада. Първото впечатление на Гил бе, че нито една от тях не бе положила някакво особено старание, за да се отличава или изпъква сред останалите. Напротив, почти всички носеха безформени и изпокъсани дрехи, косите им бяха разчорлени, а лицата — неумити и смръщени.

Гил потърси своя водач за обяснение.

— Тези ваши девойки, изглежда, не се отнасят с особена почит към наградата на празненството.

— Напълно естествено — кимна сапонидът, — тъй като по нашия край скромността се цени повече от всичко.

— Какво се очаква от мен? Не бих искал отново по невнимание да наруша някой ваш закон.

— Тук няма стриктни правила — успокои го кастеланът, — излишен шум и прекалена церемониалност. От теб се иска да се разходиш сред момичетата и да посочиш онази, която смяташ за най-красива.

Гил пристъпи към изпълнение на задачата, макар да се чувстваше някак глупаво, но си спомни, че изкупва наказание и това посъбуди ентусиазма му.

Той спря пред момичетата, които го разглеждаха с враждебни и разтревожени погледи и едва сега си даде сметка колко трудна е задачата, която му предстои — не само че бяха мръсни и зле облечени, но повечето си приличаха.

— Я се подредете в редица — нареди им Гил. — Така никоя от вас няма да се почувства пренебрегната.

Девойките мълчаливо изпълниха заповедта.

Той плъзна поглед по редицата. Веднага забеляза тези, които можеха да отпаднат — дебелите, ниските, прекалено мършавите, изгърбените и грозноватите — бяха приблизително една четвърт. Въпреки това произнесе любезно:

— Брей, досега не бях виждал такива красавици, всяка една от вас може да претендира за титлата. Толкова съм затруднен, че ще трябва да се вглеждам за незабележими и маловажни подробности, които несъмнено ще са плод на моето субективно отношение и току-виж именно най-красивите бъдат сред първите отстранени. Е, какво да се прави? — Той пристъпи напред. — А сега, да си вървят всички, които посоча.

Гил закрачи край редицата, сочейки най-грозните и остана изненадан от израза на облекчение, с който всяка от тях посрещаше избора му.

При втория тур отдели всички, които без да притежават очебийна грозота, не се и отличаваха с някаква привлекателност.

Накрая остана около една трета от групата. Докато крачеше около тях и се вглеждаше в лицата им, Гил неизменно виждаше само безпокойство, граничещо най-често с нескрита враждебност. Последен общ поглед върху редицата и вече бе готов с решението си. Да, няма какво повече да се колебае. Тук имаше девойки, чиито тела будеха желание, имаше такива с опалови очи и изящни черти, девойки, стройни и гъвкави като тръстики, с коприненоруси коси, красиви и блестящи въпреки праха, с който ги бяха посипали.

Една от тях — тази, на която Гил бе спрял избора си — се отличаваше с рядко срещана красота. Лицето й бе малко и триъгълно, големи, блестящи очи и гъста черна коса, подрязана малко над ушите. Кожата й беше бледа, почти прозрачна, като фино полирана слонова кост, тялото й имаше стройни и грациозни извивки, а талията сякаш бе изваяна така, че да бъде прегръщана. Изглежда девойката предугади мислите му, защото очите й уплашено се разшириха.

Гил я хвана за ръка, изведе я пред редицата и потърси с поглед войводата — старец, наместил се с цялата подобаваща за случая тържественост, върху дървен трон.

— Тази е, която смятам за най-красива сред красавиците — обяви младежът.

На площада се възцари тишина. Изведнъж от гърлото на кастелана се изтръгна хриплив, изпълнен с безмерна печал вик. Той изтича напред, протегнал умоляващо ръце.

— О, Гил от Сфера, ти измисли най-страшното отмъщение, задето те подмамих да сгрешиш. Тази, която избра, е не друга, а моята любима дъщеря Шерла.

Гил премести учуден поглед от кастелана към Шерла, в чиито очи сега се четеше ням ужас и примирение пред волята на съдбата.

— Но аз не знаех коя е тя — възрази младежът. — Дори и да е твоя дъщеря, това не променя мнението ми — за мен тя е най-красивата девойка сред всички присъстващи на празненството и не виждам с какво съм те наскърбил.

— Не, Гил, изборът ти е правилен, тъй като и аз съм на твоето мнение.

— В такъв случай, казвай каква е третата задача, която трябва да изпълня, преди да продължа пътя си.

— На три левги северно от града има руини, за които легендата твърди, че са от някогашния Музей на Човека.

— Аха — възкликна Гил. — Продължавай, слушам те.

— Твоята задача е да отведеш дъщеря ми там. Като стигнеш портата, ще удариш медния гонг и ще обявиш на онзи, който се отзове: „Ние сме избраниците от Сапонис“.

— Защо „ние“? — намръщи се Гил.

— Защото такова е третото наказание — обясни кастелана примирено.

Младежът се огледа във всички посоки. Намираше се в центъра на площада, заобиколен от яки и бдителни мъже.

— И кога трябва да стане това? — попита той, като се стараеше да се владее.

— Шерла вече отиде да се премени в жълто. До час ще е тук, а след още толкоз двамата трябва да сте в музея.

— И после?

— После — никой не знае. Не сте нито първите, нито последните, минали по този път.

* * *

Докато слизаше надолу по извитата уличка откъм площада на Сапонис, Гил усещаше как ледената буца в стомаха му придобива гигантски размери. Вече не се съмняваше, че ритуалът ще завърши по единствения възможен зловещ начин — екзекуция или жертвоприношение. Почувства, че краката му се подгъват.

Кастеланът го сграбчи за лакътя и нареди, стиснал здраво зъби:

— Продължавай.

Екзекуция или жертвоприношение… Хората от двете страни на уличката се люшкаха пред замъгления му поглед, жадни очи се впиваха в лицето му, дирейки там с хищно любопитство ужас и страх, мяркаха се злобно ухилени физиономии, гневно размахани юмруци, а той все вървеше и вървеше към Музея на Човека.

След малко церемонията напусна очертанията на града и пред тях се ширна безкрайния простор на тундрата. Тук ги очакваха осем жени, облечени в бели туники и с церемониални венци от сплетена слама на главите, заобиколили тясна и висока шатра от жълта коприна.

Кастеланът дръпна Гил и даде знак на церемониалматроната. Тя отметна покривалото на шатрата и отвътре се показа Шерла, с все така уплашени очи.

Носеше плътно прилепнала жълта роба, която скриваше шията и се извиваше като твърда яка с качулка зад главата, но оставяше ръцете голи. Девойката приличаше на малко уплашено животинче, беше толкова стресната, че изглежда не позна не само Гил, но дори и баща си.

Церемониалматроната положи нежно ръка на кръста й и я побутна напред. Шерла извървя няколко крачки и спря. Кастеланът отведе Гил до нея, а момиче и момче им поднесоха тържествено дървени купи. Девойката прие безропотно своята, но Гил вторачи вътре изпълнен с подозрение поглед.

— Каква е тази течност? — попита той кастелана.

— Пий — отвърна другият. — Пий, и пътят ще ти се стори кратък, ужасът ще отлети като птица и душата ти ще се изпълни с кураж.

— Не — поклати глава Гил. — Няма да пия. Искам да съм с ясно съзнание, когато се изправя пред Пазителя. Доста път изминах, за да ми бъде оказана подобна чест и не смятам да я изгубя, като притъпя сетивата си. — Той върна купата. — И теб те съветвам да не пиеш — обърна се Гил към девойката. — Нека да влезем с достойна стъпка в Музея на Човека.

Девойката последва примера му. Като видя това кастеланът сбърчи вежди, но не продума.

Отпред излезе старец с черен костюм и поднесе сатенена възглавничка, върху която беше положен камшик с дръжка от инкрустирана стомана. Кастеланът вдигна тържествено камшика и плесна три пъти по гърбовете двамата избраници.

— Тръгвайте, напуснете пределите на Сапонис и помнете, че тук сте вън от закона, а лицата и имената ви ще бъдат изтрити от паметта ни. И ако ще дирите помощ и утеха, сторете го в Музея на Човека и никога не поглеждайте назад, нито пък дръзвайте да се връщате тук в мисли и спомени. Отсега и завинаги вие сте освободени от всякакви връзки, претенции, роднинство, обич, братство или приятелство. Вървете и не се връщайте никога вече!

Шерла впи зъби в долната си устна, а по страните й рукнаха сълзи, но не отрони звук. Свела глава, девойката закрачи през покритата с мъх тундра, а Гил изтича и застана редом с нея.

Известно време до слуха им достигаше изплашеният ропот на тъпата, но никой от тях не смееше да погледне назад. И двамата си даваха сметка, че връщане няма. Хоризонтът на север беше прав като струна, тундрата беше като равно, безбрежно море, едновременно потискащо и безнадеждно. Само белите руини внасяха малко разнообразие в тази сиво-зелена монотонност.

— Има много неща, които не разбирам — промърмори напрегнато Гил.

— Слушам ви — отвърна девойката със странно спокоен глас.

— Защо тъкмо ние трябва да изпълним тази задача?

— Защото тъй е било открай време. Това не е ли достатъчно?

— За теб, може би. Но аз лично намирам тази причина за твърде неубедителна. Сега е моментът да ти призная, че по рождение съм изключително любознателен, подтикван от вътрешна незадоволеност за знания. С годините тя само нарастваше. И затова ще те помоля да проявяваш търпимост, ако понякога твърде ти досаждам с въпросите си.

Тя го погледна стреснато.

— На юг всички ли са така любознателни като теб?

— Донякъде — отговори уклончиво той. — Напълно естествено е умът да се оглежда и да дири нови обяснения за явленията. Където пък ги няма, тръгва сам да ги открива. Но има и такива, които смятат това усилие за излишно. „Защо да се напрягаме? — казват те. — Защо да търсим и да питаме, когато и без това Земята изстива и човечеството наближава своя край; защо да пренебрегваме веселието, музиката и забавленията за сметка на абстрактни интереси и непонятни терзания?“

— Така е — кимна Шерла. — В Сапонис повечето са на същото мнение.

Гил сви рамене.

— Някои смятаха, че това моето било по-скоро болест на ума. И така да е, нищо не мога да направя, освен да вървя натам, накъдето ме води страстта.

— Разбрах — кимна Шерла. — Не се бой, питай, а аз ще се помъча да задоволя любопитството ти.

Той я погледна с крайчеца на окото, изучавайки изящния контур на лицето, блестящите коси, големите лъскави очи, привлекателни като едри сапфири.

— Кажи ми първо — защо ни прогониха и обрекоха и защо всички, включително и ти самата, приеха покорно избора на съдбата?

— Всъщност причина за всичко е духът, който си зърнал сред хълмовете. Винаги щом този дух се появи, ние в Сапонис знаем, че най-красивата девойка и най-представителният младеж трябва да бъдат изпратени в Музея. Не зная откъде идва този обичай, но ще го спазваме, додето слънцето угасне като въглен в дъжда, а на Земята се спусне хлад, и сняг покрие Сапонис.

— А каква е нашата задача? Кой ще ни посрещне, какво ни чака?

— Виж, това не зная.

— Пък и друго не ми дава покой — продължи да разсъждава на глас Гил. — Че си красива, в това няма съмнение, за мен си най-красивата девойка на Земята. Но аз, един случаен пътник, с какво съм заслужил тази участ?

Девойката неволно се засмя.

— Случаен, но не и незабележим — отбеляза скромно тя.

— Май едничкото обяснение е, че каквото и да се случи с мен, Сапонис няма да загуби нищо.

— Сигурно и тази причина е натежала при вземането на решение — кимна девойката.

Гил огледа хоризонта.

— Какво ще кажеш — предложи той, — ако заобиколим Музея, прехвърлим планините и се върнем в моя Асколай? Струва ми се, че пред лицето на смъртта ще намеря сили да запуша алчното гърло на моята любознателност — поне за малко.

Тя поклати глава.

— Наистина ли вярваш, че ще спечелим нещо с подобна дребна измама? Очите на най-малко стотина войни ще ни следят ревниво, докато не пресечем портала на Музея. Опитаме ли да се отклоним, незабавно ще бъдем заловени и завързани за позорните стълбове, след което ни очакват жестоки мъчения — одиране на кожата и нахлузване на торба, пълна със скорпиони върху главата. Дори аз съм присъствала неколкократно на подобни зловещи зрелища.

Гил разкърши рамене и продължи с леко разтреперан глас.

— Да си призная, този Музей на Човека ме интересува от доста години. Тъкмо по тази причина напуснах Сфера и тръгнах да диря Пазителя с надеждата поне той да задоволи маниакалната страст за знания, която ме е обзела.

— Значи си щастливец — рече Шерла. — Защото скоро най-съкровеното ти желание ще бъде изпълнено.

Гил не знаеше какво да отвърне и известно време двамата крачеха мълчаливо.

— Шерла — повика я той след малко.

— Да?

— Дали вътре ще ни разделят?

— Не зная.

— Шерла.

— Какво?

— Може би сме се срещнали под щастлива звезда…

Девойката не отвърна.

— Защо мълчиш?

— Нищо не си ме попитал.

Младежът млъкна отново и се загледа в Музея. Повървяха още малко и тя го хвана за ръката.

— Много ме е страх, Гил.

Той забоде поглед в земята, но скоро забеляза полузаличени следи под гъстия слой от мъх. Нещо блесна като светкавица в обърканите му мисли.

— Я чакай, виждаш ли тези следи сред мъха?

— Да, разбира се.

— Дали не са от път?

— Това са следи от многото крака, преминали от тук. Така че, в известен смисъл са от път.

— Е, тогава трябва да знаеш, че сме в безопасност. Едно само ще те предупредя, стой до мен и не се отделяй. Така и двамата ще сме обгърнати от заклинанието, което ме пази и може би ще се спасим.

— Да не се залъгваме с напразни надежди — отвърна Шерла.

Малко по-нататък следите вече се виждаха съвсем ясно и Гил за първи път въздъхна по-свободно. А Музеят почти изпълваше пейзажа пред тях.

Може би някога той наистина е бил хранилище на човешкото познание, но това трябва да е било много отдавна. Отпред имаше широка и равна площадка, застлана с бели плочи, покрити с прах и обрасли с треволяци. От двете страни се издигаха редици от монолити — напукани и обветрени — неравни като нащърбени зъби на старец. Някога вероятно са подпирали покрива, но сега от него нямаше и следа.

От предишното величие бе останал само подът, заграден от неравните останки на колоните и огрян от бледата светлина на червеното слънце. Дъждовете отдавна бяха разтворили и отмили мрамора, безброй пъти всичко наоколо бе скривано от прашните облаци, а за съдбата на онези, които бяха построили музея, само можеше да се гадае.

— Помисли си само — произнесе Гил, — какви безценни познания са се съхранявали тук, а сега са изгубени завинаги. Освен ако Пазителя не ги е съхранил по някакъв начин.

Шерла се огледа с безпокойство.

— Повече мисля за портала и онова, което ни чака зад него… Гил, страх ме е. Ами ако ни разкъсат? Ако там ни чакат мъчения и смърт? Много ме е страх, ужасно много…

Той също почувства, че гърлото му се е свило и пресъхнало. Ала заради девойката се огледа наперено.

— Докато дишам и имам сили да се бия, никой няма да ни причини зло.

— Гил, Гил — проплака девойката. — Защо избра точно мен?

— Защото очите ми се лепнаха за теб като муха на мед. Защото беше най-красивата и защото нямах никаква представа на какво те обричам.

Шерла потрепери и продължи задъхано:

— Трябва да съм смела… какво значение аз, или някоя друга… а, ето я и вратата.

Гил въздъхна, склони глава и закрачи решително напред.

— Да свършваме по-скоро…

Портата бе масивна, излята от черен метал. Младежът я доближи, вдигна медното чукче и удари с него.

Със зловещо скърцане тя се отмести и отвътре полъхна студен вятър с мирис на застояло и влажна пръст. Нищо не се виждаше в непрогледния мрак зад нея.

— Ей, има ли някой? — извика Гил.

— Влизайте, влизайте — обади се слаб, мекушав гласец, сякаш принадлежеше на някой, който току-що бе спрял да плаче. — Очаквахме ви с нетърпение.

Младежът проточи врат навътре и се огледа.

— Може ли малко светлина? — извика той. — Да не изгубим пътя и посоката.

— Няма нужда от светлина — отвърна същият глас, — а където и да стъпите, все ще сте на пътя — така е уговорено отдавна с Друмотвореца.

— А, не — настояваше Гил. — Искаме да разгледаме отвътре. Дойдохме, защото ни казаха, че сме повикани и гостоприемството изисква поне да виждаме къде стъпваме, докато крачим из тази тъмница. И знайте още, че сме тук, защото дирим знание и като такива, разчитаме на почит и уважение.

— Ах, знание, значи дирите! Ще го получите щом настоявате, скоро ще се къпете в море от знание…

— Ти ли си Пазителя? — прекъсна Гил монотонния глас. — Изминах стотици левги за да се срещна с него и да му задам цял куп въпроси. Ти ли си това?

— Нямам нищо общо с него. Ако ме питате, той е един дребен мошеник и нищо повече.

— Кой си ти тогава?

— Аз съм никой и нищо. Аз съм абстракция, чувство, ужасно дихание, мирис на страх, вибрации на въздуха от злощастни писъци.

— Говориш с човешки глас.

— Защо не? Нещата, които споменах, се съхраняват дълбоко във вътрешността на всеки човешки ум.

— А и гостоприемството ми се струва някак пресилено — продължи Гил.

— Няма значение, значение няма. Влизайте, защото така трябва. Хайде, че моят господар вече потрива доволно ръце.

— Ще влезем само ако има светлина.

— Никаква светлина. В целия Музей няма да намерите и една факла.

— В такъв случай — заяви Гил като извади Искрящия кинжал, — ще си позволя да нанеса една малка поправка. Ето че вече има светлина!

От топката на дръжката бликна струя светлина, за миг в сиянието й се мярна грамаден призрак, който отстъпи с писък назад, сгромоляса се и сетне изчезна напълно, със задъхано, притихващо ръмжене.

— Как посмя да го направиш? — попита Шерла и се облегна разтреперана на рамото му.

— И аз не знам — призна чистосърдечно Гил. — Може би защото продължавам да вярвам в съдбата си. Винаги ставам дързък, когато вярвам, че съдбата ме покровителства.

Той премести кинжала от дясната в лявата си ръка и тогава видяха, че са спрели пред високата порта на площадка, издялана от яка, гранитна скала. На пода в центъра й се виждаше отвора на черна шахта. Гил я приближи, коленичи до ръба и се ослуша.

Никакъв звук. Той се наклони и протегна ръката с кинжала — от мрака изникна извита стълба, по която трепкаха странни сенки. Гил премигна и неволно се дръпна назад.

— Какво има там? — попита Шерла.

Той се изправи, доближи я и зашепна.

— Слушай ме добре. В момента никой не ни наблюдава. Знаеш, че се озовахме тук — ти, по волята на твоите съграждани, а аз — подтикван от собственото си любопитство. Ако се оставим на случая, скоро отново ще станем жертви на зловещото привидение, които ни посрещна в началото. Мисля, че по-добре ще бъде, ако проявим повечко дързост и продължим на своя глава. Предлагам ти да се спуснем по стълбището и да потърсим Пазителя.

— А той наистина ли съществува?

— Щом онзи призрак говореше със злоба за него…

— Да вървим тогава. Друго и без това не ни остава.

— Колкото сме по-смели — продължи Гил, — толкова по-малък е шансът отново да ни нападнат духове. Страхът е този, който ги привлича.

— Да тръгваме — заяви решително девойката.

Надолу, надолу по стълбата, която пресичаше шахтата в лудешки ритъм, озарена от нарешетената светлина, която разпръскваше кинжалът.

Накрая се озоваха в стая, досущ като онази, разположена в горния край на стълбата. И отново пред тях се изправи черен портал, поизтрит от употреба на мястото, където беше удряло чукчето на гонга, а на стените от двете му страни висяха метални плочи, изрисувани с непознати и неразгадаеми знаци. Гил побутна тежката врата и почувства съпротивлението на насрещното течение.

— Чуй.

Звукът беше съвсем слаб — непрекъснато потракване, но кой знае защо още щом го долови, Гил почувства, че космите по гърба му настръхват. Ръката на Шерла се вкопчи в рамото му.

Младежът завъртя дръжката на кинжала, за да отслаби съвсем светлината, и прекрачи прага, а момичето го следваше. Зловещият звук идваше отдалеч, а съдейки по ехото му, помещението, в което се намираха, бе доста просторно.

Гил насочи светлината към пода — беше от черен, пружиниращ материал. Погледна стената — шлифован камък. Накрая плъзна лъча в посока, обратна на тази, от която идеше звукът — видя черен сандък, подсилен от медни капси, върху който, в плитък стъклен поднос, се въргаляха различни части от механични прибори.

Двамата продължиха покрай стената и докато вървяха, се натъкнаха на още няколко подобни сандъка, разположени на приблизително равни интервали. Тракането взе да утихва, но след като свърнаха под прав ъгъл шумът отново се усили. Черните сандъци продължиха да изникват като дебнещи в мрака чудовища, надарени с множество светещи очи.

Стената отново изви и видяха врата.

Гил спря разколебан. Ако продължат да следват стената, скоро ще се озоват при източника на звука. Как да постъпят — дали първо да разберат причината за него, или да го оставят за по-късно?

Той сподели с Шерла колебанията си, но девойката само сви рамене.

— Каквото и да правим, рано или късно духовете ще ни открият и тогава с нас е свършено.

— Не и докато владея светлината, която ги принуждава да бягат с ужасени писъци. Щом сме тръгнали да дирим Пазителя, нека проверим и зад тази врата.

Той натисна дръжката, вратата се отмести и през процепа се плъзна тънък лъч златиста светлина. Гил надникна, изсумтя и от устните му се отрони учудено възклицание.

Отвори вратата широко, а Шерла се вкопчи уплашено в него.

— Но това е Музеят — произнесе радостно Гил. — Тук не ни дебне никаква опасност… Този, който бди над подобна неописуема красота, не може да причинява зло… — и той пристъпи вътре.

Светлината бликаше от неизвестен източник, сякаш извираше от самия въздух, от атомите, които го съставяха, всеки дъх бе облак сияеща пара сред всеобщия блясък. Подът бе застлан с огромен килим, изтъкан от златисти, кафяви и бронзови нишки, два вида зелено, вишневочервено и сапфиреносиньо. Край стените бяха подредени невероятно красиви творения на човешката изобретателност. Стройни, величествени редове от резбовани, дялани, ковани и гравирани произведения, сцени от древни времена, изрисувани върху тъкани материи, формули на цветовете, създадени да претворяват по-скоро чувствата, отколкото реалния свят. Тук имаше големи дървени поставки с безброй скъпоценни камъни — шлифовани и обработени до съвършен блясък и фина красота. Бяха изложени изделия от различни благородни метали, които сияеха с отразена светлина, а също така представителите на всичките триста вида земни цветя — още свежи. Те бяха спомен от далечна епоха, ала отдавна вече изчезнали. Имаше още безброй други творения, избрани сред най-добрите образци, родени от човешката страст към красивото.

Зад тях вратата се хлопна приглушено и двамата стъпиха върху мекия, пружиниращ килим.

— Тук някъде трябва да е Пазителя — прошепна Гил. — Личи си по реда, който цари в галерията.

— Виж.

Точно срещу тях имаше две врати и по вида им личеше, че са използвани често. Гил изтича до тях, но спря объркан — нямаше нищо, което да му подскаже как се отварят — нито брава, нито дръжка, ключ или резе. Той почука с пръст и замря, ала отсреща не се чуваше никакъв шум.

Шерла го дръпна за ръката.

— Сигурно са личните му покои. По-добре да не се натрапваме.

Обърнаха се и продължиха нататък из галерията. Вървяха край материализираните образци на човешките мечти и най-съкровени въжделения и тази огромна концентрация на пламък и дух, страст и съзидателност, ги изпълваше със страхопочитание.

— Какви велики умове са се превърнали в прах — произнесе замислено Гил. — Потънали са в забравата на вековете, останали са в далечното минало, без нито следа в историята… Знаеш ли, човечеството ми прилича на красива, зряла ябълка, ала с гнила сърцевина. Вместо да опознаем и покорим света, който ни заобикаля, ние се опитваме да го мамим с евтини магии.

— Не и ти, Гил — отвърна девойката. — Ти не си като другите…

— Ще ми се да си права. Ако не беше жаждата по непознатото, която ме измъчваше от съвсем малък, едва ли щях да измина толкова дълъг път да търся Пазителя… Сега вече наистина разбирам колко жалки и смешни са магьосниците, които постигат всичко като хвърлят прах в очите на хората.

Шерла спря и го погледна с големите си, красиви очи и душата на Гил трепна от първите пориви на зараждащата се любов. Девойката изглежда долови настроението му, защото неочаквано се притисна към него и прошепна:

— Гил от Сфера, аз съм твоя, сега и завинаги…

Той произнесе печално:

— Този свят ще се умиротвори, едва когато хората си идат от него…

Отново извивка и поредната просторна зала. Равномерното потракване, което бяха доловили в началото, пак се появи — все тъй неприятно, дразнещо и тревожно. Сякаш идваше през високата арка отсреща.

Гил доближи предпазливо арката и надникна отвъд нея.

Гигантско лице ги гледаше от стената. Беше с положена върху пода брадичка и чело, опряло в тавана по-високо, отколкото Гил, когато се изправи на пръсти и протегна ръце нагоре.

Гил спря, втренчил в него уплашен поглед. Сред заобикалящите ги великолепни картини и произведения, това гротескно лице сякаш бе дело на отчаян, и дори умопобъркан нещастник. Грозно и зло, то излъчваше враждебност и омраза. Кожата му лъщеше като гладко полиран метал, очите светеха с мътен блясък изпод набръчкани клепачи от тъмнозеленикава материя. Носът бе малък и закръглен, устата — мека, кървавочервена и раздута.

— Не ти ли се струва странно да поставят това нещо точно тук — в средата на Музея? — обърна се Гил към Шерла.

Девойката също бе спряла, а на лицето й се четеше отвращение и дори ужас. При звука на гласа му тя трепна и неволно отстъпи назад, като го задърпа за ръката.

— Гил, Гил, да си вървим! — гласът й трепереше. — Ела, да се махаме оттук!

Той я погледна изненадан.

— Какво ти става?

— Това ужасно нещо там…

— Злощастен опит на отдавна умрял художник…

— То е живо!

— Какво?

— Живо е! — проплака тя. — То ме гледаше, а после се обърна и погледна теб. То се движи — затова те дръпнах назад.

Гил сбърчи озадачено вежди и пристъпи отново към арката.

— Ахххх… — извика изненадано той.

Лицето беше променено. Нямаше и следа от предишното вцепенение, нито от мътната пелена в очите. Устните се гърчеха, през цепката им със свистене излизаше газ. Сетне се разтвориха и отвътре се показа отвратителен, нагънат език. Той се стрелна напред, оставяйки слизеста диря по пода, върхът му внезапно се превърна в човешка ръка, която посегна да сграбчи Гил за глезена. Едва в последния миг младежът подскочи, ръката само го докосна и мигновено се събра назад, като пружина. Сетне отново се разгъна като този път посегна към девойката. Шерла стоеше неподвижно, като парализирана. Ръката я дръпна, тя се свлече на пода с изцъклени от ужас очи, а от устата й излезе пяна. Гил изкрещя, хвърли се напред и замахна с кинжала. С едно движение успя да среже почти цялата ръка, но после стоманата се изви, сякаш се отдръпваше от ужасната твар. Стиснал зъби, младежът сграбчи полуразкъсания израстък с голи ръце, напъна мишци и го откъсна.

Лицето трепна, здравият остатък се прибра обратно. Гил бързо се наведе над девойката, изтегли отпуснатото й тяло зад ъгъла, метна я на рамо и избяга в Галерията — все по-далече от страшното чудовище.

Посмя да се обърне едва когато се отдалечи на безопасно разстояние. Устата бе затворена, разочарование и незадоволена похот се четяха върху грамадното лице. И тогава Гил видя нещо странно — от влажните му ноздри излезе белезникав дим, завъртя се във вихър и оформи висока фигура, загърната в бяло наметало — с издължено лице и очи, като дупки на череп. Фигурата се понесе с пронизително хленчене през галерията, като от време на време замираше, сякаш не знаеше какво да прави.

Гил стоеше неподвижно. Вече не се боеше, страхът се бе превърнал в решителност. Какво може да му стори това полупрозрачно привидение? Ако пожелае, ще го разкъса, ще размаха ръце и ще го превърне в безформена мъгла.

— Стой, стой, стой! — долетя в този миг един нов глас. — Стой, стой, стой! Хиляди вълшебства и проклятия, днес е лош ден за Торсингол… Върни се, привидение жалко, прибирай се веднага в дупката, откъдето изникна! Марш на място ти казвам! Отивай си, инак ще пусна актиничните^[1] вълни! Не ти разрешавам да се отдалечаваш, по върховната заповед на Лусиргат, да, на Лусиргат от Торсингол. Назад, веднага!

Духът потръпна и спря, загледан с тъжно покорство към стареца, който се показа, накуцвайки, в галерията.

Сетне литна към сгърченото лице, сви се на фуния и ноздрата го всмукна обратно.

Лицето оголи зъби, но този път се показа тлъст бял език, който трепкаше и току се протягаше към стареца, но новодошлият не отстъпи дори на сантиметър. От една фуния, монтирана върху рамката на арката, бликна прах от златисти искри, удари белия език право в основата и го прекъсна точно на мястото, където се подаваше от устата. Последва мъртвешка тишина.

— Ах ти, злощастно създание, опита се да лишиш от управител моето владение. Но пак не успя, моят бдителен щик прониза злата магия, дебнеща в устата ти! Най-добре се откажи и се върни обратно в Джелдред!

Яростен ропот се надигаше зад плътно стиснатите устни. Те се разтвориха и отзад се показа сива, плесенясала кухина. Титанични чувства бушуваха в очите. Чудовището изстена с такава сила, че подът се разтърси, а зъбите на присъстващите изтракаха.

Мощен звуков трион се заби като жило в мозъка на Гил.

Този път от фунията бликна сребрист прах. Той обгърна невидимото жило на звука, овладя го в своята святкаща мрежа и в миг го погълна, сякаш никога не го е имало. Ала прахът остана, оформи се като кинжал, полетя и се заби в зейналата паст. Последва приглушен взрив, лицето се сгърчи в болезнена гримаса, от ноздрите рукна зеленикава слуз. Двата й лигави потока се събраха като рамене на морска звезда, стволът им нарасна, надебеля и се сля с носа, който заприлича на заострен конус.

— Днес си особено упорит, мой демонични неприятелю. Не се ли боиш, че ще обезпокоиш бедния стар Керлин, който така стриктно спазва задълженията си? Твоя воля. Защото освен че си изобретателен, станал си и малко небрежен. Сърди се на себе си — довърши старецът и се обърна към фунията. — Ей, Щик, почувства ли вкуса на този звук? Изплюй сега съответстващо по степен наказание и зашлеви това немирно лице така, че да те запомни задълго!

Нов, по-нисък шум, разцепи въздуха, пресече стаята и удари металното лице. Зловещата твар изпищя от болка, въздъхна и склопи очи под сбръчканите зелени клепачи.

Керлин Пазителя се изсмя с писклив гласец, обърна се и погледна Гил и Шерла, замръзнали под арката на вратата.

— Хей, хей, хей, хей! Гонгът отдавна отекна, а той възвестява края на часовете за занимание. Какво още се мотаете тук? — Той ги заплаши с пръст. — Музеят не е място за любов, тук си има ред… Отивайте си, прибирайте се в Торсингол и следващия път внимавайте да не нарушавате правилника… — Той спря и хвърли поглед през рамо. — Ама и днешния ден е един, Нощният Ключохранител се запиля някъде… Трябваше да чакам цял час повече, ще информирам Лусиргат за това. Сега се връщам при кушетката и чая, тук е много студено за старите ми кокали, пък и извънредното дежурство ми дойде малко множко… А вие двамата изчезвайте, дим да ви няма! — Той размаха ръка, сякаш разгонваше ято немирни пилци, докато се приближаваше към тях.

— Пазителю, трябва да говоря с теб — едва сега намери сили да каже Гил.

Старецът спря и присви късогледо очи.

— А? Какво има? Защо точно сега, в края на този тежък ден? Не, не, не ви е позволено, редът трябва да се спазва. Утре, по време на аудариума от четвърти цикъл, ще ви дам да се изкажете. Вървете си сега.

Гил понечи да си тръгне, но Шерла коленичи и сведе глава:

— Господарю мой, молим да ни помогнеш, защото няма къде да отидем.

Керлин я погледна озадачено.

— Как да нямате? Що за глупост е това? Вървете в общежитието, в Пубесцентариума, в Храма, или във Външния хан. Из Торсингол можете да скиторите колкото ви душа иска, но Музеят не е кръчма!

— Господарю — извика отчаяно Гил, — ще ни изслушаш ли? Важно е.

— Казвайте тогава.

— Зла сила трябва да е омагьосала ума ти. Няма никакъв Торсингол. Нищо, освен почернели руини. Градът ти е рухнал преди хилядолетия.

Пазителя се усмихна навъсено.

— Ах, тъжен… тъжен случай. Така е с умовете на младите. Необузданата сила за живот понякога ги разбърква. — Той поклати глава. — Аз свърших задълженията си и сега старите ми кокали заслужават почивка. Но върви си, умора, дългът към човешкия род ме зове — тук има случай на безумство, с който трябва да се справя и излекувам. Жалко, че го няма Нощния Ключохранител, за да ме смени. Елате — махна им той с ръка.

Малко колебливо Гил и Шерла го последваха. Той отвори една врата и хлътна вътре, а до ушите им достигаше недоволното му мърморене.

Стаята беше кубична, покрита с проста, черна черга, по стените й имаше хиляди златисти топки с най-различни размери. В центъра й бе поставено меко кресло с висока облегалка, пред него — шкаф със стъклена витрина, върху която трепкаха неясни светещи знаци.

— Това е Креслото на Познанието — обясни Керлин. — Когато се нагласи както му е редът, то налага Модела на Хипноменевралната Яснота. Първо, повикваме съответната сомесиндилна програма, ето така — той завъртя някакъв уред, — а вие се успокойте, успокойте се, след минутка ще ви отърва от досадната халюцинация. Не ми е в задълженията, но като човек, не мога да гледам как страдат други човешки същества.

— Пазителю — обади се Гил, — как действа това Кресло?

— В момента — отвърна надуто Керлин, — твоята мозъчна субстанция е леко променена и допуска стълкновение между противоречащи си зони на възбуда. С помощта на това чудно изобретение на нашите най-изтъкнати церебрологисти, твоите синапси ще започнат да възприемат директно от информационното хранилище на библиотеката и, възвръщайки предишната картина на обкръжаващия ни свят, ще въздействат на засегнатите части и ще ги излекуват.

— И какво по-точно ще направиш, след като седна в креслото? — полюбопитства Гил.

— Ще преместя тази ръчка, ще натисна копчето до нея, ще завъртя кълбото и ти ще се унесеш. След трийсет секунди този индикатор ще светне, за да означи успешния завършек на лечението. Тогава ще изпълня всички манипулации в обратен ред, а ти ще се изправиш от креслото с напълно оздравял мозък.

— Чу ли добре? — попита Гил девойката.

— Да — каза едва чуто тя.

— Запомни. — После се обърна към Пазителя: — Чудесно. Кажи ми сега, как точно да седна.

— Просто се настани и отпусни. Ще спусна вградения шлем над главата ти, така че да скрие очите.

— Не разбирам — престори се на объркан Гил.

— Няма нищо сложно — отвърна раздразнено Пазителя. — Ето виж — и той седна в креслото.

— А как се поставя шлемът?

— По този начин — Керлин дръпна една ръчка и шлемът се спусна върху лицето му.

— Бързо — обърна се Гил към Шерла. Девойката скочи към таблото, а той се наведе и стисна здраво китките на съпротивяващия се Керлин. Още щом дръпна ръчката тялото на Пазителя омекна.

— Мъртъв ли е? — попита девойката с навлажнени очи.

— Не… надявам се.

Двамата се втренчиха в неподвижното тяло на стареца. Секундите се нижеха бавно като часове.

Някъде отдалеч долетя метален звук, последван от оглушителен трясък, диви, радостни крясъци и неистов вой.

Гил изтича при вратата. Из галерията се носеше цяло ято призраци, а в дъното зад тях се виждаше сияещият кръг на злобното лице. То тъкмо подпъхваше челото си под ръба на арката, напъвайки да влезе в залата. Мярнаха се грамадни, космати уши и як врат, с жили като въжета. Една странична стена се пропука и рухна — показа се ръка със страховити размери…

Шерла изпищя. Блед и разтреперан, Гил хлопна вратата под носа на най-близкия призрак. Въпреки това през процепа започна да се процежда бяла, мътна пелена.

Гил се върна при контролния пулт и зашари с пръсти по копчетата. Индикаторът още не светеше.

— Едно е ясно — викна задъхано той. — Щикът се управлява само от Керлин. — Той втренчи умолителен поглед в индикатора. — Хайде, лампичке, светни, моля те, светни…

Зад вратата се чуваха ужасните писъци на разгневените духове.

— Хайде, побързай…

Индикаторът светна. Гил премести обратно ръчката, наведе се над креслото и вдигна шлема.

Керлин Пазителя бавно отвори очи.

Бялата пелена под вратата се издигна и започна да оформя тялото на призрака.

Керлин не помръдваше.

Появиха се очи, хлътнали като бездънни кладенци, нещо се размърда под бялото наметало… ето че се показа ръка, тънка и люспеста като птичи крак, която стискаше нещо блестящо. Призракът хвърли предмета на пода и той изригна в облак от бял прах. Прашинките в миг се превърнаха в хиляди гърчещи се насекоми. Като по команда те се втурнаха през стаята, телата им продължиха да нарастват и съвсем скоро заприличаха на някакви отвратителни създания с маймунски глави.

Керлин Пазителя размърда пръсти.

— Щик — произнесе със слаб глас. Вдигна десница и щикът се намести в нея. От отвора му бликна плътен слой от червеникав прах. Той се разтвори пред настъпващата орда и от всяка прашинка се излюпи червен скорпион. Започна свирепа битка, от пода долитаха пискливи викове и шум от сблъсък на тела.

Скоро обаче тварите с маймунски глави бяха избити, пометени. Призракът въздъхна и отново раздвижи сгърчената си ръка. Но щикът изстреля тънък лъч светлина, който прониза привидението и то се изпари във въздуха.

— Керлин! — викна Гил. — Демонът се опитва да влезе в галерията.

Старецът отвори вратата и излезе в коридора.

— Щик — нареди той. — Прави това, за което си създаден.

— Не, Керлин — долетя от другия край. — Недей, спри магията си. Мислех, че си замаян. Прибирам се вече.

Още докато произнасяше тези думи лицето се огъна назад и бавно се оттегли през грамадния отвор с напукани краища.

— Щик — рече Керлин — иди на пост.

Щикът изчезна от ръката му.

Пазителя се обърна и изгледа Гил и Шерла.

— Няма време за приказки, тъй като съвсем скоро ще умра. А издъхна ли, Музеят ще остане на произвола на съдбата. Каквото има да си кажем, да си го кажем бързо… бързо…

Керлин изтича при една от плътно затворените врати и още щом я доближи, тя се отмести безшумно встрани. Младежите не знаеха какво да правят.

— Хайде, идвайте — подкани ги той с нетърпелив глас. — Силата ми намалява, скоро ще напусна този свят и вие сте причина за това.

Гил и Шерла тръгнаха мълчаливо след стареца — не знаеха какво да кажат, стреснати от странното обвинение.

Керлин ги изгледа с уморена усмивка.

— Оставете скрупулите и се размърдайте, има по-важни неща, които трябва да свършим в малкото време, което ми е отредено, а това е почти толкова непосилно, колкото да препишеш с една мастилница всички томове от „Мъдростите на Кае“. Енергията ми се топи, пулсът става все по-неравномерен, духът ми трепка като пламъче на свещ…

Той размаха отчаяно ръка, обърна се и закрета към вътрешната стая, където се отпусна в голямо кресло. Все още смутени и объркани, Гил и Шерла седнаха на кушетката.

— Страхувате ли се от белите привидения? — попита ги хрипливо старецът. — Не бива, щикът с лекота се справя с тях. Не действа само когато не съм на себе си — или ако умра. Трябва да знаете — продължи той с нарастващ ентусиазъм и вълнение, — че енергията и силата не идват от моя мозък, а от централния потенциал на Музея, който е вечен и неизчерпаем. Аз само насочвам и прицелвам фунията.

— А този демон — кой, или какво е той? Защо идва да наднича през арката?

Лицето на Керлин помрачня.

— Нарича се Бликдак и е върховен господар на царството на демоните — Джелдред. Проби тази дупка, за да източи познанията събрани в Музея, но аз го спрях и сега е в плен, докато умра. Едва тогава отново ще получи възможност да довърши злодеянието си.

— Не може ли да го прогоним и да затворим дупката?

Керлин поклати глава.

— Огънят и силите, които владея, не струват нищо в пространството на демоничния свят — материята и формите се подчиняват на други закони. Там, където го заварихте, вече има малка сфера от собствения му свят, но понечи ли да проникне навътре в галерията, земните сили променят законите на Джелдред и чак тогава мога да му влияя с призматичния фонтан от потенциала… Но да оставим засега Бликдак и неговите творения, кажете ми кои сте вие, какво дирите тук и какви вести ми носите от Торсингол?

— Градът отдавна е изчезнал и забравен — отвърна предпазливо Гил. — Горе има само безкрайна тундра и стария град на сапонидите. Що се касае до мен, аз идвам от юг, изминах много левги за да разговарям с теб и да попълня празнините в моите познания. Девойката до мен е Шерла, от сапонидите. Двамата сме жертви на една стара традиция, която повелява най-красивата девойка в града да стане плячка на Бликдак и неговите привидения.

— Аха! — възкликна старецът. — Нима съм бил толкова сляп? Помня, че мярвах някакви млади хора, с които Бликдак разнообразяваше скуката на временния си затвор… Не им обръщах внимание, защото мислех, че са творения на собственото му извратено въображение…

— Но защо? — прекъсна го изплашено Шерла. — Каква полза от подобни жертвоприношения?

— Младо момиче — въздъхна Керлин, — ти излъчваш свежест и красота и едва ли ще разбереш чудовищните подбуди на демоничния Бликдак. Какви ли не ужасни перверзни практикува той върху нещастните деца преди да ги погълне — изтезава ги, премерва телата и жилите им на опън, подлага ги на садистични изпитания, отваря в тях дупки към вътрешностите и вкарва разяждащи течности… А като приключи, изпраща някой от своите призраци навън за нови жертви.

— Значи това ни чакаше и нас…

— Не разбирам — прекъсна я Гил. — Подобни действия са по-скоро характерни за деградиралия човешки ум. Злобата, садизмът, изтезанията — историята познава безброй подобни примери. Но Бликдак е демон…

— Чакай, помисли! — прекъсна го рязко Керлин. — Спомни си как изглежда, какви творения създава. Той е човекоподобен, като всички останали демони и твари, населяващи в наше време Земята и притежава човешки ум. Той е туморът на човешката цивилизация, клоаката, в която се концентрират всички долни стремежи, нечисти помисли и похотливи желания, като содомията, изнасилванията, убийствата и мъченията. Нали видяхте, как променя формата си, за да осъществи кипящите в него желания. Но достатъчно за Бликдак! Аз умирам, умирам! — Той се отпусна назад в масивното кресло. — Погледнете ме! Очите ми се затварят. Дъхът ми е слаб като на птичка, костите ми са крехки като изсъхнала лоза. Живял съм по-дълго от спомените си, ала в безумието си не забелязвах хода на времето. Такава е цената, която плащам заради натрупаните купища от знания. Едва сега си спомних всички години и векове, хилядолетия и епохи — ала те са като мимолетно видение зад вдигната от вятъра завеса. Като излекувахте лудостта ми, вие ме погубихте.

— Но защо трябва да умирате? — извика отчаяно Шерла. — Какво ще стане сега? Ами Бликдак…

— Има ли някъде в Музея информация как да се справим с този демон? — попита Гил. — Това сега е най-важната задача.

— Бликдак трябва да бъде унищожен — съгласи се Керлин. — Едва тогава ще умра спокойно, а вие двамата можете да поемете управлението на Музея. — Той облиза побелелите си устни. — Съществува един древен принцип, според който, за да бъде разрушена една субстанция, първо трябва да се разкрие и опознае строежът й. Тоест преди да се справим с него, трябва да узнаем от какво е изграден. — Той погледна с воднистите си очи Гил.

— Не виждам само как ще успеем — Бликдак едва ли би ни позволил да го прегледаме.

— Ще използваме заместител на основното…

— Привиденията… те са част от Бликдак!

— Именно.

— Възможно ли е някое от тях да бъде пленено?

— Да, в клетка от светлина, каквато ще създам със силата на моята мисъл. Сега ни трябва призрак. — Керлин вдигна глава. — Щик! Пусни един призрак — само един!

Изминаха няколко секунди. Нещо задраска по вратата и от коридора долетя приглушено хленчене.

— Отворете — чу се печален глас, от който побиваха тръпки. — Отворете и позволете да влязат отрочетата на Бликдак. Нашият господар се измъчва от скука и досада — нека двете млади създания вътре идат да го позабавляват.

— Започвам — предупреди Керлин.

— Заловен съм — извика един от призраците зад вратата. — Оковаха ме в клетка със сияещи решетки!

— Скоро ще сме наясно — продължи Пазителя. — Каквото разрушава него, ще разруши и Бликдак.

— Защо не опитаме със светлина? — предложи Шерла. — Светлината разпилява субстанцията на привиденията както вятърът разпилява мъглата.

— Защото те имат слаби сили на сцепление, а Бликдак е плътен и непроницаем и докато се намира в своята защитна сфера, може да издържи на всякакви лъчения. — Керлин се замисли, загледан в пода. — Да отидем при увеличителя, там ще изследваме призрака в пространствено разширение и ще разберем структурата му. Момче, помогни на стареца да се справи с тази последна задача.

Гил и Шерла му помогнаха да стане и тримата излязоха в коридора. Тук съгледаха призрака, заловен в клетка със сияещи решетки, който хленчеше и търсеше тъмно местенце, през което да се провре.

Без да му обръща внимание Керлин закуцука към другия край на коридора. Клетката бавно се отмести и ги последва, а духът вътре нададе изплашени писъци.

— Да се отвори голямата врата за лабораторията! — нареди Пазителя с отпаднал, но запазил твърдостта си глас.

Част от стената пред тях се отмести встрани и се откри голяма зала, сред която танцуваха сенки и отражения от златистата светлина в галерията.

— Повикайте Лумен — изрече Керлин.

— Лумен! — повтори на висок глас Гил. — Лумен, на работа!

Залата се озари от светлина. Оказа се толкова висока, че колоните покрай стените приличаха на нишки близо до тавана и толкова дълга, че дори здравеняк би се изтощил да я пробяга. На равни интервали бяха поставени черни сандъци с медни копчета, каквито двамата бяха видели при влизането си в галерията. В пространството над всеки един висяха по още пет с подобна изработка, без да са закрепени никъде.

— Какви са тези неща? — попита Гил почудено.

— Ще ми се да можех притежавам поне една хилядна от знанията, които се съхраняват там — въздъхна Керлин. — Това са свръхмощни мозъци, натъпкани с всичко, което някога е било изучавано, достигано, разкривано, или записвано от човечеството. Там вътре е историята на десет милиона изгубени градове, от началото на живота до предполагаемия му свършек, там се крие тайната на човешкото съществуване и причината на причините. Всеки ден идвах тук да работя с тези безценни машини, опитвайки се да създам сентенцията на всичко, което някога е преживяно.

— А вътре ще намерим ли информация как да унищожим Бликдак? — попита Шерла.

— Но разбира се, разбира се, тъкмо в това се състои задачата ни. Въпросът е, къде точно да търсим? Според мен, в някоя от следните категории: „Демонични земи“, „Убийства и извращения на ума“, „Откриване и прогонване на злите сили“, „История на Гранвилунде“ (където това е станало за първи път), „Свръхартилерийски самонасочващи се и насочващи се инсталации“, „Интензивно лечение при предозиране с халюциногенни средства и призраци“, „Строителен справочник“ — главата за възстановяване на разрушени и напукани стени, подраздел — инвазия на демони, „Наръчник за опасни времена“… М-да, като си помисля, има още хиляди подобни. И някъде сред тях е скрита информацията как да изритаме противното лице на Бликдак обратно в страната, където му е мястото. Винаги е така, искаш ли някаква конкретна и специфична информация, трябва да преровиш маса други неща… — гласът му утихна, но не след дълго старецът се оживи: — Напред! Напред през базите от данни, докато открием нашия Механизмус!

И тримата защъкаха из каталозите и подкаталозите, като дървеници в тунел, под трепкащата светлина на клетката, от която долиташе жалният вик на пленения призрак. Накрая търсенето ги отведе в тясно помещение с метален мирис. Керлин отново инструктира младежа, който извика с пълни гърди: „Помогни ни, Лумен! Нуждаем се от помощ!“ Самият Гил отдавна бе забравил какво търсеха и се движеше напълно объркан, а страстта му към познания си оставаше все така незадоволена.

Керлин спря клетката пред една висока, стъклена витрина. Дръпна преградата така, че призракът се озова от другата й страна, извади отвътре колба с тясно гърло и капна няколко капки под клетката.

— Внимавайте сега — рече старецът.

Субстанцията, от която бе създадено привидението, започна да изсветлява и прозира, лицето се уголеми, но същевременно чертите се изгладиха, едното око изчезна напълно и на мястото му остана голямо бяло петно. От тялото изникнаха израстъци, които бързо взеха да изтъняват, докато накрая се превърнаха във вързопи от светли нишки, преплетени една в друга.

— Вижте! — извика възбудено Шерла. — Сякаш е изплетен от нещо!

Гил погледна обнадеждено Керлин, но той само вдигна пръст.

— Така е, така е, тънко наблюдение, особено след като разполагам с високоскоростен ротор, който използвам за прокарване на нови информационни вериги. Гледайте сега! Протягам ръка към наметалото на привидението, избирам мрежа, изтеглям нишка от нея и… отбележете! Мрежата се разплита, намалява и изчезва от погледа. А сега увивам края на нишката около макарата на ротора и като включа стартера…

— А призракът не гледа ли какво правите? — прекъсна го Шерла.

— Няма начин — успокои я Керлин. — Стъклената преграда пропуска лъчите само в едната посока, а и той е твърде потиснат. Сега отварям клетката и призракът е свободен.

— Върви си! — кресна Керлин. — Марш обратно при създателя си!

Призракът се понесе. Керлин прошепна на Гил:

— Проследи го и виж дали Бликдак няма да подуши нещо.

Гил последва привидението от безопасно разстояние, видя как се промуши през една от черните ноздри, после излезе и се върна при Керлин, който го очакваше при ротора.

— Сега той отново е неразделна част от демона — обяви тържествуващо Пазителя. — Остава само да пуснем ротора и да се наслаждаваме на гледката.

Машината се завъртя с тихо бръмчене, нишката от призрака започна бързо да се увива около макарата (която бе дълга колкото ръката на Гил) — отначало нишката бе разноцветна, после светлокафява и накрая млечнобяла.

С около милион оборота в минута се въртеше роторът, а конецът, който стигаше чак до Бликдак, продължаваше да се развива все така невидим с просто око.

Скоро макарата свърши. Керлин спря ротора, Гил постави нова и разплитането на Бликдак продължи.

Макарите станаха три, четири… пет… и Гил, който следеше Бликдак от разстояние, забеляза леко потрепване на доскоро летаргичното лице — устата се сгърчи, изду се и млясна толкова звучно, че чак стените се разтресоха.

Осем макари. Бликдак отвори очи и огледа с почуда галерията.

Дванайсет макари — за първи път върху дясната буза на демона се появи безцветно петно и чудовището се озърна с безпокойство.

Двайсет макари — петното се разшири до окото, сетне върху скосената вежда, а долния му край захвана крайчеца на устата, която взе да съска и плюе.

Трийсет макари. Лицето постепенно изгуби стоманеното си сияние, очите се изцъклиха, устата увисна, а езикът се поду и взе да се мести лениво.

Петдесет макари: и Бликдак се огъна. Челото му увисна заплашително напред, устата трепереше, а очите бяха като раздухани въглени.

На шейсетата макара от демона не остана и следа. Заедно с него изчезна и Джелдред — демоничната земя, убежище на всичко зло и отвратително. Отворът в стената се смали до цепнатина и отзад се показа яка, непокътната скала.

Шейсет натъпкани с нишки макари лежаха до могъщия „Механизмус“ на Пазителя — пълни с разплетеното и унищожено зло и сияеха с неземна, призрачна светлина.

Керлин се облегна уморено на стената.

— Време е да си вървя, моят час удари. Твърде дълго бдях над Музея, а с ваша помощ дори надвих и унищожих зловещия Бликдак… Имам една последна молба към вас. Поемете от мен това бреме — да пазите и защитавате Музея…

— Но какъв смисъл има? — попита Шерла. — Слънцето изстива, Земята изживява последните си дни… За какво са ни тези знания?

— Повече от всякога те са нужни сега — отвърна Керлин. — Погледнете колко ярки и примамливи са звездите, а тук някъде се крие тайната как да ги достигнете и завладеете. Това е… сега си отивам. Време ми е.

— Почакай! — извика Гил. — Почакай, моля те!

— Какво има? — прошепна Керлин. — Защо ме викаш, когато вече се бях приготвил?

— Как да извлечем нужната информация?

— Кодът на справочника е в моята стая… това е кодът на моя живот… — и Керлин издъхна.

* * *

Гил и Шерла се изкатериха обратно по стълбата и спряха пред портала, откъдето бяха дошли. Навън бе нощ, мраморът под краката им едва забележимо фосфоресцираше, а напуканите колони все така стърчаха към небето.

Зад дърветата трепкаха самотни светлини от най-близките къщи на Сапонис, небосводът бе обсипан със звезди.

— Ето, там е твоят дом — родният Сапонис — посочи Гил. — Искаш ли да се върнеш?

Тя поклати глава.

— Двамата с теб надникнахме в миналото. Видяхме стария Торсингол, любувахме се на красотите на Шеритската империя преди него, на още по-древната и могъща Голвана и на съвсем далечната и потънала в забрава приказна страна на Четирийсетте изпитания. Видяхме войнолюбивата раса на гущерочовеците, опознахме мъдрите фариали и кламби, които отдавна са напуснали Земята и са полетели към звездите, също както са сторили преди тях мерионетите и още по-рано — Сивите магьосници. Видяхме как прииждат и се отдръпват океани, как се напукват и рушат планини, а върховете им се рушат от дъждове, пек и ветрове, погледнахме и към слънцето — когато е било ярко, жълто и ослепително… Не, Гил, вече няма място за мен в Сапонис…

Той се облегна на една колона и се загледа към хоризонта.

— А сега, когато владеем всички познания на този свят… къде да идем, Шерла?

— Къде да идем ли…?

Почти едновременно двамата вдигнаха очи към звездите.

Бележки

[1] ултравиолетови — Бел.прев. ↑

Край

Джак Ванс Залезът на Земята (6)

Метаданни

Данни

Залезът на Земята

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 6Гил от Сфера

Джак Ванс
Залезът на Земята (6)

Глава 6
Гил от Сфера