Джак Ванс
Залезът на Земята (1)

Глава 1
Тюрджан от Миир

Тюрджан седеше в работилницата си, изпружил крака под масата, облегнат небрежно и уморено на облегалките на грубата дървена скамейка. В другия край на помещението имаше клетка и именно в нея бе втренчил ядно очи магьосникът. Съществото, което я обитаваше, го съзерцаваше с поглед, в който и най-смелото въображение не би открило дори капчица разум.

Това бе създание, родено да предизвиква жалост — огромна глава върху дребно, източено телце, чифт дремливи, болнави очи и нос като влажно, черно копче. Устата му бе увиснала и олигавена, а кожата лъщеше, сякаш бе натъркана с бледорозов восък. Въпреки несъвършения си вид, за момента това бе най-успешното творение в Тюрджановата работилница.

Тюрджан се надигна, протегна ръка и измъкна черпака от димящото гърне с каша. Сетне го пъхна през решетките към устата на създанието. Но устните на жалкото творение дори не трепнаха при допира с храната и кашата потече надолу по люспестата му брадичка.

Тюрджан небрежно захвърли черпака до масата. Вече седмица откак съществото отказваше да се храни. Дали въобще съществуваше нещо, пък било и най-примитивен инстинкт, зад непроницаемата му идиотска гримаса? Докато си задаваше този въпрос, създанието склопи очи и грамадната му глава тупна на пода. То изпружи крайници в предсмъртен гърч и издъхна.

Тюрджан махна с ръка и излезе от стаята. Изкачи се по витата каменна стълба до покрива на своя замък Миир, построен високо на брега на река Дерна. На запад слънцето бе увиснало ниско над хоризонта, източени ярки снопове светлина прозираха през короните на дърветата и очертаваха причудливи фигури върху мочурливия торф в гората. Слънцето залязваше съобразно древния ритуал, над гората постепенно се плъзгаше сянката на наближаващата нощ, а Тюрджан продължаваше да мисли за кончината на последното си творение.

Неусетно си спомни за многобройните му предшественици — чудото с безброй очи, безгръбначното с неспирно пулсираща повърхност на оголения мозък, красивото женско тяло с увиснали като престилка черва, кошмарната серия изтърбушени животни… Тюрджан въздъхна мрачно. Очевидно в опитите му липсваше нещо основно, някакъв фундаментален елемент, матрица, която да прикрепя един към друг отделните компоненти.

Докато седеше, зареял поглед в смрачаващата се равнина, в мислите му изплува друга подобна тиха вечер отпреди много години, когато разговаряше с прочутия Мъдрец.

— Някога, в отдавна отминалите времена — разказваше Мъдреца, — магьосническото изкуство е познавало хиляди вълшебства, а самите магьосници не са знаели предели за желанията си. В наши дни, когато е близък краят на Земята, никой не е чувал за повече от стотина действащи магии, скътани из прашните страници на древните книги… Но има един магьосник на име Панделуме, който знае всички вълшебства, всички заклинания, чудотворства, чародейства, познава до един руническите знаци и дори на няколко пъти е съумял да моделира пространството според волята си…

— Къде е този Панделуме? — попита го тогава Тюрджан.

— Той живее в страната Ембелион — отвърна Мъдреца, — но къде е тя не знае никой.

— Как да го открия тогава?

Мъдреца се усмихна унесено.

— Щом толкова настояваш, има една магия, която може да те отведе при него. — Той помълча малко, загледан в гората, сетне продължи: — Може да го питаш за всичко и той ще ти отговори — стига преди това да изпълниш задачата, която ще ти постави. А Панделуме не е от тия, дето поставят лесни задачи.

Такъв бе онзи странен разговор и веднага щом си го припомни Тюрджан свърна обратно към кабинета — дълга и просторна зала с каменни стени и мраморен под, застлан с плътен дебел килим. Многобройните книги, събрали магьосническите му умения, бяха разхвърляни върху кованата метална маса и натъпкани по прашните лавици на библиотеката. Навсякъде се въргаляха черни кожени калъфи с пергаментови свитъци, повечето събирани години наред от Мъдреца, а подвързаните с кожа дневници съдържаха формулите на близо стотина особено мощни магии. Те бяха толкова сложни, че Тюрджан можеше да задържи едновременно само четири от тях.

Той измъкна една от овехтелите книги, разтвори я на масата и плъзна пръст по изтритите редове, докато откри заклинанието, което му бе казал Мъдреца — Призоваването на Буреносния Облак. Втренчи поглед в буквите и те пламнаха с такава непреодолима сила, сякаш нямаха търпение да напуснат страниците.

Тюрджан затвори книгата, принуждавайки полуразгърналата се магия да потъне обратно в небитието. Наметна се с къс, син плащ, затъкна извит кинжал в пояса и нагласи на китката си гривната с амулета, върху който бяха гравирани Руните на Лакодел. Върна се до масата, дръпна един от дневниците и подбра няколко магии, които смяташе да вземе със себе си. Все още не знаеше какви опасности го очакват, та затова се спря на три заклинания с по-общо приложение: Чудния призматичен фонтан, Фаандаловата мантия-невидимка и Заклинанието на бавния час.

Отново изкатери каменната стълба до покрива, загледа се в трепкащите звезди, вдъхвайки от нощния въздух на древната Земя… Неизброими бяха хората, поемали същия въздух в хилядолетията преди него, безброй бяха крясъците на болка, предсмъртните викове, въздишките, смеховете, възторзите, отеквали из тези простори…

А краят на нощта бе близо. Над гората вече се появяваше бледосиво сияние. Тюрджан постоя още малко, събра сили и произнесе Зова на Буреносния Облак.

Отначало се разнесе едва доловим шепот, който мигновено прерасна в оглушителен рев на вятър. Блесна светкавица, обгърна го мътнобяла пелена, а сред грохота отекна могъщ и страховит глас.

— Този инструмент се подчинява мигом на волята ти, който и да си, човече. Къде ще заповядаш да те отведе?

— Следвай много посоки, но ме отведи на едно-единствено място — Ембелион.

Облакът се завъртя, дръпна го от каменната тераса и го понесе нагоре и встрани, преодолявайки за съвсем кратко време неизмерими разстояния. Първо, както му бе наредено, смени много посоки, сетне пое само в една, като на финала — кой би могъл да каже кога — го свали право в сърцевината на Ембелион.

Все още замаян от пътуването, Тюрджан се изправи и се огледа наоколо.

Стоеше на брега на бистро езеро. Ботушите му бяха потънали до глезените в килим от сини цветя, а зад гърба му се простираше рехава гора от синьо-зелени дръвчета, чиито клони се губеха в млечната мъгла. Дали Ембелион бе на Земята? Вярно, дръвчетата имаха съвсем земен вид, цветята също изглеждаха познати, а и въздухът не бе с нищо по-различен… Все пак имаше някакво странно усещане в тази страна, което бе трудно да определи. Може би идваше от причудливата неяснота на хоризонта или от трептящата мараня на атмосферата, озарявана от неритмични отблясъци като леко развълнувана водна повърхност. Най-впечатляващо беше небето, изпъстрено от разноцветни снопове светлина, чертаещи странни фигури по пръснатите като гъста мрежа облаци. Някои от тези снопове се спуснаха и обгърнаха Тюрджан в топазени, рубинени и изумрудени сияния. Целият пейзаж наоколо се промени, сякаш погледът минаваше през цветен филтър — сините доскоро цветя станаха пастелни, дърветата почервеняха, а езерото се покри с оранжева пелена.

— Страната Която Никой Не Знае — промърмори запленено Тюрджан. — Къде ли е този свят, или може би по-скоро трябва да попитам кога е той — преди, след мен или в някой друг живот? — Магьосникът погледна към хоризонта, стори му се, че се вдига черна завеса, обгръщаща земята от три страни.

До ушите му долетя шум от галопиращи копита, той се извърна и видя право към него да се носи в безумен бяг запотен черен жребец, яхнат от млада жена с буйно развята коса. Къси бели бричове и жълтеникав плащ бе всичко, което успя да разгледа, а също и блесналата в десницата й оголена сабя.

Тюрджан отстъпи предпазливо назад, защото видът й не предвещаваше нищо добро — устните й бяха гневно стиснати, а очите й блестяха налудничаво. Жената дръпна юздите, завъртя коня на място и замахна към него със сабята.

Тюрджан отскочи пъргаво и мигом измъкна своята от ножницата. При следващата атака ловко отби удара, приведе се леко и прониза разярената си противничка в лявото рамо. Острието на сабята му се обля в кръв. Жената се отдръпна изненадана, завъртя се на седлото, извади лък от кожения калъф и постави стрела на тетивата. Осъзнал, че не трябва да губи нито миг, Тюрджан се метна напред, избегна умело острието на сабята й, обгърна я през кръста и я свали на земята.

Тя продължаваше да се съпротивлява с налудничаво упорство. Нямаше никакво желание да я убива, та затова се наложи да я спре с недотам достойни средства. Най-сетне я притисна безпомощна, като й изви ръцете зад гърба.

— Млъквай, змийче! — нареди й запъхтяно Тюрджан. — Инак току-виж загубя търпение и те смразя с някоя магия.

— Прави й каквото искаш — отвърна младата жена. — Животът и смъртта са братя.

— Защо се нахвърли върху мен? С нищо не съм те предизвиквал.

— Защото си зъл като всичко, дето пъпли по света. Да имах сили, щях да смажа цялата тази проклета вселена, да я стъпча на кървава пихтия!

Смутен от странните й слова Тюрджан неволно отслаби хватката си и тя незабавно опита да се измъкне. Едва успя да я задържи.

— Кажи ми къде мога да открия Панделуме?

Жената изви глава и впи злобен поглед в лицето му.

— Намери си го сам, аз няма да ти кажа.

Ако не беше тъй злобна, помисли си Тюрджан, щеше да е много по-красива.

— Казвай къде да го открия — ядоса се той, — инак ще се позабавлявам по друг начин с теб.

Тя потъна в мълчание, а в очите й все така трепкаха налудничави пламъчета. Най-сетне проговори с треперещ глас.

— Той живее само на няколко крачки оттук — зад ей онзи поток.

Тюрджан я освободи, но като предпазна мярка прибра сабята и лъка й.

— Ще си тръгнеш ли в мир, ако ти ги върна?

Без да му говори, с пребледняло от ярост лице, жената яхна коня и препусна през гората. Тюрджан я проследи докато се изгуби от погледа му, сетне продължи в указаната посока. Не след дълго зърна невисока къща със стени от червеникав камък, заобиколена от черни дървета. Още не бе стигнал прага й, когато вратата се отвори. Той неволно се спря.

— Влизай! — викна някой отвътре. — Влизай, Тюрджане от Миир!

Ето така се озова в къщата на Панделуме. Влезе в стая, цялата покрита с гоблени и почти лишена от мебелировка, ако се изключеше едно-единствено срещу него кресло. Никой не го посрещна. Срещу него имаше затворена врата и той я доближи, смятайки, че точно това трябваше да направи.

— Спри, Тюрджане — нареди гласът. — Никой не бива да ме вижда. Такъв е законът.

Застинал насред стаята Тюрджан заговори на невидимия притежател на гласа.

— Чуй защо съм дошъл при теб, Панделуме. От известно време безуспешно се опитвам да създам живо същество. Не зная защо се провалям, може би защото не познавам елемента, който свързва и подрежда клетките на всяко създание. Помислих, че ти ще ми кажеш нещо повече за тази свръхматрица и дойдох при теб за помощ.

— С радост ще ти помогна — рече Панделуме. — Въпросът обаче има още една страна. Вселената е подредена в симетрия и хармония и равновесието между тези два фактора може да се наблюдава във всяко нейно кътче. Същото важи и за онова, което ние с теб се опитваме да постигнем. Пак повтарям, ще ти помогна да решиш този проблем, но в замяна ще искам от теб една услуга. Веднага след това лично ще се занимая с обучението ти.

— И каква е тя?

— В Асколай, недалеч от твоя замък Миир, живее един човек. Винаги носи на шията си амулет от гравиран син камък. Искам да го вземеш и да ми го донесеш.

— Добре — кимна Тюрджан след кратък размисъл. — Ще сторя каквото мога. Кой е този човек?

— Принц Кандив Златни — отвърна почти шепнешком Панделуме.

— Аха — възкликна Тюрджан обезсърчено, — виждам, че си се постарал да ме затрудниш. Но въпреки това ще изпълня желанието ти.

— Чудесно. Слушай сега какво ще те посъветвам. Кандив носи амулета под ризата. Показва го само ако го доближи враг — такава е силата на скритата в него магия. Каквото и да става, не поглеждай към амулета, нито преди, нито след като го вземеш, защото последствията ще са ужасни.

— Разбирам — рече Тюрджан. — Ако си свършил, искам да те попитам още нещо — стига в замяна да не поискаш от мен да приближа Луната до Земята, или да ти върна някой елексир, който по грешка си изсипал в морето.

— Хайде, питай — засмя се Панделуме. — Ще ти отговоря.

— Веднага след като пристигнах, върху мен се нахвърли някаква жена, обладана от сляпа и безумна ненавист. Опита се да ме убие, а когато я спрях се, оттегли все така неудовлетворена. Коя е тя и защо постъпва така?

— И аз като теб — отвърна след кратко мълчание и донякъде смутен Панделуме — притежавам вани, в които придавам на живота най-различни форми. Тази жена — нарекох я Т’Сейс — е едно от създанията ми, но изглежда съм работил нехайно и съм допуснал фатална грешка при синтезирането й. Още щом напусна ваната открих, че е с мозъчен недъг, който се изразява в следното: това, което другите намират за красиво, за нея е грозно и отвратително. Грозното пък тя мрази и ненавижда до степен, каквато не мога да си обясня. За нея светът е мрачно и зло място, а хората — подли и отблъскващи създания.

— Така значи — промърмори Тюрджан. — Нещастно същество!

— Време е да потегляш към Каиин. Знаменията са благовещаещи и обещаващи… Почакай малко, сетне отвори тази врата и се приближи до руническите знаци на пода.

Тюрджан изпълни каквото му наредиха. Следващата стая бе овална, с високи сводове, а през полуспуснатите транспаранти едва се процеждаха многоцветните светлини на Ембелион.

— Затвори очи, защото трябва да вляза и да те докосна. Но помни, не бива да поглеждаш към мен!

Тюрджан замижа. Зад гърба си чу стъпки.

— Разтвори си ръката — нареди някой отзад. Тюрджан отвори шепа и почувства как поставят в нея някакъв твърд и гладък предмет. — Когато мисията ти приключи, смачкай този кристал и мигом ще се озовеш в същата стая. — Нечия хладна ръка легна на рамото му.

— Сега ще заспиш — продължи Панделуме. — Когато се пробудиш, ще бъдеш зад стените на Каиин.

Ръката се оттегли. Съзнанието на Тюрджан бързо се замъгляваше. Въздухът наоколо внезапно се изпълни със звуци, нетипични за една усамотена къща: тракане и подрънкване на многобройни звънчета, музика, гласове.

— Гледай, Сантаниле — извика наблизо женски глас, — този толкова го е страх, че чак е затворил очи. Нещастник, може друг път да не е зървал панаир.

Последва мъжки смях, който се изгуби в гълчавата.

— Да си вървим — каза мъжът. — Сигурно не е с всичкия си и току-виж се нахвърли върху нас.

Тюрджан се поколеба, сетне отвори очи. Беше нощ, в далечината белееха високите стени на Каиин, озарени от огньовете на панаира. Из въздуха се носеха оранжеви книжни фенери, полюшвани от вечерния ветрец. От балконите висяха сплетени цветя и сандъчета, пълни със синкави светулки. Минувачите лъхаха на вино и повечето бяха пременени в чудновати одежди. Тук-там се мяркаха войници от Сивия легион на Валдаран, чиито метални шлемове проблясваха в мрака. На площада, под звуците на флейта, красива гъвкава танцьорка следваше ритмичните стъпки на танца на Четиринайсетте копринени движения. Под сянката на близката тераса страстна варварка от източен Алмери стискаше в обятията си чернокож мъж с кожени доспехи. Колко весели и безгрижни бяха тези жители на умиращата Земя, ненаситни и трескави в последните си забавления, защото безкрайната нощ бе близо и съвсем скоро червеното слънце щеше да угасне завинаги.

Тюрджан побърза да се смеси с тълпата. Освежи се с вино и бисквити в една близка таверна, сетне пое към двореца на Кандив Златни.

Дворецът се издигаше на фона на звездното небе, озарен от блясъка на собствените си светлини. Всички прозорци грееха, празненството продължаваше и тук, в царството на благородниците. Задачата едва ли ще е трудна, мислеше си Тюрджан, ако и Кандив, като останалите, е отдал дан на виното и празненството. Едно обаче не биваше да прави — да прониква дръзко и открито, тъй като мнозина в града го познаваха. Той прошепна формулата за Фаандаловата мантия-невидимка и изчезна от погледа на всички простосмъртни.

Промъкна се през високата арка и се озова в обширен салон, изпълнен от веселите възгласи на Каииновите благородници. Тук за кратко Тюрджан замря в почуда пред онова, което съзря. Залата бе озарена от блясъка на безброй свещи. Върху една тераса се бяха наредили цяла купчина патриции, облещили очи към басейна, в който плуваха, удряха се със саби и се замеряха с дротици дузина пленени в гората деоданти с лъскави от маслото тела. Други, подредени в редица, търпеливо изчакваха реда си, за да стрелят с арбалет по разголеното тяло на млада вещица от Кобалтовата планина, завързана за побит насред залата кол. В околните сепарета наскоро дефлорирани девици предлагаха синтетична любов на хриптящи богати старци, други тичаха из тълпата и разпръскваха халюциногенни прахове. Ала от принца нямаше и следа. Тюрджан закрачи из залата, близо час обикаля из стаите и коридорите и най-сетне забеляза едрия мъж с позлатена брада, излегнат на една кушетка в обятията на девойка с недоразвито още тяло и скрито под маска лице.

Дали интуиция или вълшебство предупредиха Кандив, когато Тюрджан се мушна през пурпурните завеси, но той мигом скочи на крака.

— Върви си! — извика принца на момичето. — Бързо излизай от стаята! Заплаха дебне наблизо и ще трябва да я разруша със заклинание!

Девойката напусна презглава будоара. Кандив вдигна ръка, пъхна я под ризата и извади скрития амулет. Но Тюрджан вече бе прикрил очите си с длан.

Принцът произнесе мощно заклинание, което прочисти околното пространство от всички вълшебства. То обезсили и мантията на Тюрджан.

— Я виж кой дошъл в двореца ми — Тюрджан от Миир! — изръмжа Кандив.

— С трепкаща на върха на езика ми смърт! — отвърна магьосникът. — Обърни се с гръб, принце, инак ще произнеса магията и ще те пронижа със сабята си.

Кандив се престори, че се обръща, но вместо това извика словата на Всемогъщата сфера и се загърна в силовия й слой.

— Сега вече мога да повикам стражите — обяви той победоносно, — а теб ще хвърлим в басейна с деодантите.

Кандив не знаеше, че в изписаната с тайни рунически знаци гривна, която Тюрджан носеше на китката си, се криеше краткотраен, мощен разтворител на всички познати вълшебства. Без да сваля длан от очите си, Тюрджан прекрачи през стената на сферата. Кандив го посрещна с изцъклени от изненада очи.

— Повикай стражите. Те ще открият тялото ти, пронизано от пламтящи стрели.

— ТВОЕТО тяло, Тюрджане! — изрева принцът и произнесе заклинанието на Чудния призматичен фонтан. Въздухът мигом се изпълни от безброй искрящи стрели, които се насочиха към магьосника. Кандив наблюдаваше ужасяващия дъжд със зловеща усмивка, но изражението му бързо се промени. Само на един пръст от тялото на Тюрджан всеизгарящите светкавици се разтваряха в миниатюрни безвредни облачета.

— Извърни се с гръб, Кандиве — повтори заповеднически магьосникът. — Твоята магия е безсилна срещу Руните на Лакодел.

Без да го послуша принцът пристъпи към нишата в близката стена.

— Спри! — извика Тюрджан. — Още само крачка и Фонтанът ще те превърне в купчина димящо месо!

Кандив замръзна. Завладян от безсилен гняв, той обърна гръб на Тюрджан, който без да губи време пристъпи чевръсто напред, откачи амулета от шията му и го стисна в десницата си. За миг между пръстите му проблесна синкаво сияние, което отекна чак в мозъка му и остави след себе си шепот на неясни гласове… Веднага щом зрението му се проясни, той отстъпи назад и въздъхна уморено.

— Сега вече мога ли да се обърна? — попита Кандив.

— Ако искаш — отвърна подигравателно Тюрджан, ровейки с пръсти в кесията си. Забелязал, че магьосникът е зает с друго, принцът се доближи още до нишата и постави ръка върху стърчащата от нея ръчка.

— Загубен си, Тюрджане — произнесе тържествено той. — Преди да произнесеш която и да било магия аз ще дръпна ръчката и плочата под краката ти ще се отмести. Доста дълго ще летиш надолу. Освен ако не знаеш някоя магия за приземяване.

Тюрджан замръзна, вперил поглед в ръката на своя противник. Сетне сведе покорно очи.

— Добре, принце — произнесе с престорена уплаха, — ти надигра ме. Ще ме пуснеш ли да си вървя, ако ти върна амулета?

— Хвърли го в краката ми — рече Кандив, като преглъщаше жадно. — А също и Руните на Лакодел.

— И Руните, значи? — попита Тюрджан, придавайки жалостиви нотки на гласа си.

— Или живота ти.

Магьосникът бръкна в кесията и сграбчи кристала, който му бе дал Панделуме. Извади го и го доближи до дръжката на сабята си. И тогава се засмя.

— Хич няма да се вържа на номера ти — викна той. — Мъчиш се да ме уплашиш, ала няма да стане.

— Умри тогава — произнесе Кандив и дръпна ръчката. Плочата се отмести и Тюрджан изчезна в шахтата. Но когато принцът слезе задъхан в тъмницата, там нямаше и следа от натрошеното тяло на магьосника. Доста вино бе необходимо през тази нощ, за да бъде укротен буйният му гняв.

* * *

А Тюрджан се озова в овалната стая на Панделуме. През транспарантите все така проникваха ярки многоцветни светлини — сапфирени, жълти, кървавочервени. В къщата цареше тишина. Той се отдръпна от изрисуваните на пода рунически знаци и погледна обезпокоено вратата, изплашен да не би Панделуме да влезе без да е узнал за завръщането му.

— Ей, Панделуме! — провикна се той. — Върнах се!

Никакъв отговор. Същата непроницаема тишина и постоянното, натрапчиво ухание на магьосничество. Тюрджан огледа отново вратите — едната водеше към предишната стая, другата — незнайно къде. Положи ръка върху дръжката на втората и спря разколебан. Ами ако сбърка и види зад нея лицето на Панделуме? Дали няма да е по-разумно да почака тук?

Хрумна му друга идея. Обърна се с гръб към вратата и тогава я разтвори широко.

— Панделуме!

До слуха му достигна тих, неопределен звук, последван от затруднено дишане. Завладян от страх Тюрджан се отдръпна в средата на овалната стая и затвори вратата.

Не му оставаше друго, освен да чака и той приседна на пода.

Зад стената се разнесе приглушен вик. Тюрджан скочи.

— Тюрджане? Ти ли си?

— Да, върнах се с амулета.

— Сложи си го на шията, затвори очи и влез при мен. Но побързай!

Доловил тревога в гласа, Тюрджан бързо изпълни нареждането.

В първия миг го посрещна напрегната тишина, последвана от толкова ужасяващ и демоничен писък, че дори закалената кожа на опитния магьосник настръхна. Разнесе се стържене на зъбчати колела, съскане и свистене на разтопен метал. И тогава сред целия този грохот отнякъде повя леден ветрец. Ново съскане и изведнъж всичко утихна.

— Спечели благодарността ми — каза спокойно Панделуме. — Рядко бях изпадал в толкова опасно положение и само навременната ти поява прогони това ужасно създание на ада.

Нечия ръка взе амулета от шията му. След кратко мълчание Панделуме заговори отново, но от известно разстояние.

— Можеш да отвориш очи.

Тюрджан го послуша. Намираше се в работилницата на Панделуме. Сред многото други прибори забеляза вани, досущ като неговите.

— Вместо да ти досаждам с благодарствени слова — продължи гласът — ще побързам да възстановя симетрията, като отвърна с помощ на помощта ти. Не само ще придържам ръцете ти, докато експериментираш сътворяване на жива субстанция във ваните, но ще те науча на още много други умения.

Ето как Тюрджан стана ученик на Панделуме. Ден и нощ, а Ембелионските нощи бяха по-дълги от обичайните, той трупаше знания под вещото ръководство на Панделуме. Научи тайната на възвръщащата се младост, узна много древни заклинания и се запозна дори с един странен и мистичен прибор, в който, според Панделуме, се криело вълшебството на „математиката“.

— Този инструмент държи ключа към вселената. Пасивен на вид и непринадлежащ на магьосническото изкуство, той осветлява всеки проблем, всеки етап на съществуванието, всички тайни на времето и пространството. Магиите, вълшебствата и руните, които използваме, са изградени върху неговата сила и кодирани в съответствие с всеобхватната му магична мозайка. Никой от нас не е в състояние да разкрие тайните й, защото нашите познания са дидактични, емпирични, дори тиранични. Единствено великият Фаандал е разкрил малка частица от тайнството и благодарение на това успял да формулира многобройните магии, носещи неговото име. Аз самият дълги години се опитвам да проникна зад това замъглено стъкло и да узная какво се крие там, но засега всички мои опити удрят на камък. Този, който разкрие структурата на математиката, ще владее безброй вълшебства и ще притежава несравнимо могъщество.

През следващите седмици Тюрджан се посвети изцяло на учението и усвои почти всички необходими рутинни методи.

— Знаеш ли — похвали се веднъж той на Панделуме — това, което ми помогна да овладея, не е само система от научни познания, това е възвишено изкуство, място, където винаги и неизменно царува симетрията и където уравненията за равенство отстъпват място на душераздиращи, но кристалноясни акорди.

От всички практически занимания Тюрджан определено проявяваше предпочитание към тези в работилницата с ваните и следвайки съветите на Панделуме скоро достигна майсторството, което жадуваше. Като доказателство за последното не след дълго създаде девойка с особено екзотични пропорции, която нарече Флорел. Дари я с пепелявосиви коси, шоколадова кожата и очи, зелени като полирани изумруди. И когато я измъкна все още мокра, но вече завършена, от ваната, Тюрджан бе опиянен от възторг. Девойката напредваше бързо и не след дълго вече разговаряше с него. По душа бе романтична и мечтателна, склонна да прекарва времето си в грижи за цветята в градината или да седи замислена на брега на реката, вместо да се скита надалеч. Тюрджан я харесваше точно заради това.

Но един ден отнейде се появи чернокосата Т’Сейс със стоманени злобни очи и косяща цветята сабя. Щом съгледа Флорел на поляната тя изкрещя: „Зеленоока жено, видът ти ме отвращава! Смърт за теб!“ и я посече също като цветята, които оставяше след себе си.

Дочул тропота на копитата, Тюрджан изскочи от работилницата тъкмо в момента на жестокото убийство. Пребледня от гняв и в гърлото му се надигна страшно разрушаващо заклинание. В този миг Т’Сейс го погледна и го прокле, но зад бледото лице и мрачните й очи той съгледа отблясъка на всемирната меланхолия и тъга, които ръководеха и насочваха всичките й постъпки в тоя живот. Много и различни чувства нахлуха в душата му, а Т’Сейс си отиде необезпокоявана. Той погреба Флорел на речния бряг и се помъчи да я забрави с нови задълбочени изследвания.

Едва след няколко дни намери време да вдигне глава от работа.

— Ей, Панделуме! Наблизо ли си?

— Какво те мъчи, Тюрджане?

— Веднъж ми каза, че когато си създавал Т’Сейс си допуснал грешка, довела до мозъчния й недъг. Намислил съм да създам нейно копие, с подобна красота, ала със съхранен разсъдък и доброта.

— Както желаеш — отвърна с безразличие Панделуме и му предостави всички необходими чертежи на модела.

Това бе достатъчно за Тюрджан и той скоро привърши с изграждането на тялото, но остана дни наред на пост край ваната, без да откъсва очи от оформящото се вътре създание с необичайна красота.

Когато удари часът, девойката излезе от ваната. В очите й се четеше безпределна радост от живота. Тюрджан отстъпи назад и замря пред сияещата й осанка.

Тя се изправи пред него, гола и мокра, двойник на Т’Сейс, но докато лицето на другата бе разкривено от омраза и злост, в това се четеше спокойствие и доброта. В очите, в които при другата святкаше ярост, сега светеха звездите на въображението.

Дълго време се любува Тюрджан на изящното си творение.

— Името ти ще е Т’Сейн — произнесе накрая — и отсега ти се заклевам, че ще значиш много в живота ми.

Той изостави всичко друго и се посвети изцяло на обучението й, а девойката възприемаше бързо.

— Идва време да се върнем на Земята — съобщи й веднъж — в моя дом край голяма река, в една страна на име Асколай.

— А небето изпъстрено ли е с цветове като тукашното? — попита го девойката.

— Не. Там то е тъмносиньо и по него пълзи едно много старо червено слънце. Когато се спусне нощта се покрива със звезди, подредени в съзвездия. Аз ще те науча да ги разпознаваш. Красива страна е Ембелион, но Земята е по-голяма и хоризонтите й се простират надалече, обгърнати в тайнственост. Ще се върнем там веднага щом Панделуме ни разреши.

Т’Сейн обичаше да плува в реката и понякога Тюрджан слизаше на брега да й се любува и да я пръска. Но беше я предупредил за Т’Сейс и тя му обеща да бъде внимателна.

Ала един ден Тюрджан бе изцяло погълнат от подготовката за предстоящото заминаване. Девойката се отдалечи в гората, запленена от необичайно красивите сияния в небето и хвърлящите причудливи сенки дървета. Цветята в краката й бяха като менящ окраската си килим и всичко наоколо бе така приказно, че тя разглеждаше света със същата почуда, с каквато го бе видяла през първите мигове след излизането си от ваната. Неусетно прехвърли близките няколко хълма, премина една притихнала горичка и се озова в тъмен и сенчест шубрак. Наведе се да отпие глътка вода от малкото поточе, и когато прескочи на отвъдния му бряг съгледа ниска схлупена горска къщичка.

Вратата й бе отворена и Т’Сейн надникна вътре любопитна кой би могъл да живее тук. Къщата бе пуста и единствената й мебелировка бе покритият с трева под, грубо скованата маса и рафтчето с дървена посуда и изрязани от кост прибори за хранене.

Тъкмо Т’Сейн понечи да си върви, когато отвън се разнесе зловещ тропот на копита, отекващ като ударите на съдбата. Черен, запенен жребец закова пред прага и девойката се отдръпна уплашено, едва сега припомнила си всички предупреждения на Тюрджан. Т’Сейс бе скочила вече от коня и я доближаваше с оголена сабя в ръка. Тъкмо замахваше да я посече, когато очите им се срещнаха и Т’Сейс замръзна в почуда.

Гледката бе наистина незабравима: две съвсем еднакви красавици, облечени еднакво, с проницателни очи и разпилени коси, с еднакви до последната извивка стройни тела; едната изписала на лицето си омраза към всичко живо и неживо във вселената, а другата — извор на щастие и жизненост.

— Коя си ти, вещице? — проговори пресипнало Т’Сейс. — Приличаш на мен, но отвътре си различна. Или най-сетне ме е споходило така жадуваното избавление от лудостта?

— Името ми е Т’Сейн. А ти си моята сестра-близнак. Затуй трябва да те обичам и ти мен.

— Обич? Аз не обичам никого! Ей сега ще ти прережа гърлото, от което светът само може да спечели — й тя отново вдигна острието.

— Недей! — извика отчаяно Т’Сейн. — Защо искаш да ме погубиш? Нищо не съм ти сторила!

— Стига ми това, че те има, а на всичко отгоре си дошла тук да ми се подиграваш задето съм така отвратително грозна!

На което Т’Сейн неочаквано се разсмя.

— Отвратително? Грозна? Не. Аз съм красива, защото тъй казва Тюрджан. Следователно ти също си красива.

Лицето на Т’Сейс потъмня от внезапно нахлулата кръв.

— Ето че пак ми се подиграваш!

— Не съм и помисляла. Ти наистина си много красива.

Т’Сейс отпусна ръка и острието на сабята увисна надолу. Лицето й се смекчи докато размисляше.

— Красота значи. Какво е това красота? Възможно ли е да съм била сляпа за нея, със замъглено от някое заклинание зрение. Кажи ми, как човек открива красотата?

— Не зная. За мен е много лесно. Не е ли красива играта на цветове по небето?

Т’Сейс вдигна учудено глава.

— Тези неприятни проблясъци? По-скоро ги намирам за дразнещи, дори кошмарни, но във всеки случай ми се гади от тях.

— Виж колко нежни, крехки и изящни са цветята в краката ти.

— Това са паразити и вонят гадно.

Т’Сейн поклати тъжно глава.

— Не зная как да ти обясня красотата. Изглежда си лишена от способността да виждаш радостта във всичко, което ни обкръжава. Нищо ли не ти доставя удоволствие?

— Само убийствата и разрушението. Виж те, са много красиви.

— За мен пък те са ужасно зло — сбърчи вежди Т’Сейн.

— Така ли смяташ?

— Сигурна съм.

Т’Сейс отново придоби замислен вид.

— Как да разбера кое е добро и кое зло? Сигурна бях, че да убивам е нещо естествено, а сега ти твърдиш друго.

Т’Сейн сви рамене.

— Живяла съм кратко и все още мъдростта ми е непозната. И все пак смятам, че всяко същество има право на живот. Тюрджан сигурно ще ти го обясни по-добре.

— Кой е този Тюрджан?

— Той е много добър човек и аз го обичам. Скоро ще се върнем на Земята, където небето е безмерно, бездънно и тъмносиньо.

— Земята… Ако дойда с вас на Земята, ще позная ли там любовта и красотата?

— Възможно е, защото умът ти е настроен да открива красивото, а красотата, с която си дарена, може да предизвиква любов.

— В такъв случай повече няма да убивам, независимо от размера на злото, което срещам. И ще помоля Панделуме да ме изпрати на Земята.

Т’Сейн пристъпи напред, обгърна талията на момичето и я целуна.

— Ти си моя сестра и аз ще те обичам винаги.

Лицето на Т’Сейс замръзна. Сечи, мушкай, тъпчи, съветваше я умът й, но някъде от дълбините бликна друг, свеж повей и я изпълни с остро усещане на удоволствие. На устните й разцъфна усмивка.

— Щом е така… и аз те обичам, сестрице. Повече няма да убивам, а ще отида на Земята, за да открия там красотата и любовта… или да умра.

След тези слова Т’Сейс яхна жребеца и препусна към далечната Земя, в търсене на красотата и любов.

А Т’Сейн остана на прага, загледана в стопяващия се образ. Наблизо се разнесе вик и от гората се показа запъхтяният Тюрджан.

— Т’Сейн! Стори ли ти нещо тази проклета вещица? — Той дори не почака за отговор. — Стига! Ей сега ще я покося с магия, та да не причинява повече болка никому.

Той се извърна за да призове една от огнените стихии, но Тсейн запуши устата му с длан.

— Недей, Тюрджане, не бива. Тя обеща повече да не убива. Пое към Земята да търси онова, което не е могла да открие на Ембелион.

Докато двамата разговаряха, препускащата девойка се изгуби в далечината.

— Тюрджане… — промълви Т’Сейн.

— Кажи, какво има?

— Като се върнем на Земята, ще ми намериш ли черен жребец, като този на Т’Сейс?

— Естествено — отвърна Тюрджан, разсмя се гръмогласно и я поведе обратно към къщата на Панделуме.