Ричард Дейна
Две години в кубрика (29)

Глава XXIX
Товарене за обратния курс

Легнахме си рано, знаейки, че няма да ни оставят дълго да спим. И наистина, преди още звездите да бяха напълно избледнели, викът „Всички на палубата!“ ни изкара на работа и ние започнахме да вадим баласта. Съгласно пристанищните разпоредби хвърлянето на баласт зад борда е забранено и съобразно това обковахме голямата лодка отвътре с груби дъски и я докарахме отстрани на трапа, но докато едно ведро баласт отиваше в лодката, поне двадесет отиваха зад борда. Всеки кораб прави така, защото по този начин си спестява поне една седмица работа в товарене на лодката, гребането с нея до носа и разтоварването там. Когато някой от укреплението дойдеше на кораба, баластът бе най-чинно натоварван в лодката и отнасян до носа, ала когато хоризонтът беше чист, лодката си оставаше зад кърмата и баластът падаше зад борда. Това е една от ония дребни измами, които много кораби практикуват в пристанищата на по-изостаналите държави и които се губят сред далеч по-големите нарушения, които едва ли са по-редки. За щастие моряците действуват на борда на кораба само по заповед и затова не носят отговорност пред закона, но самият факт, че постоянно ги използват за подобни неща, без те дори да се замислят за това, поражда безразличие към правата на другите хора.

В петък и малко от съботата бяхме заети с тази работа, докато не изхвърлихме всичко, с изключение на тази част, която искахме да остане под товара ни по време на обратния курс. Тъй като следният ден бе неделя и тъкмо време за опушване на кораба, ние извадихме всичко от каютата и от кубрика, запалихме бавен огън от дървени въглища, брезови кори, сяра и някакви други вещества, като всичко това гореше върху трюмния баласт, след това затъкнахме люковете и всички отвори и замазахме пролуките по илюминаторите, жлебовете на люковете и трапа. Продължихме да затъкваме с кълчища всички места, откъдето излизаше дим, докато на края успяхме напълно да затворим кораба. Капитанът и помощниците се настаниха под тентата, опъната над юта, а ние се намърдахме под един стар лисел, който простряхме от едната страна на носовата палуба. На следния ден, опасявайки се, че някъде може да тръгне огън, ни наредиха да не напускаме кораба и тъй като палубите бяха целите затрупани с най-различни неща, не можехме да ги мием, така че целия ден останахме без работа. За беда оставили си бяхме книгите на такова място, откъдето не можеха да се вземат, и в нямане какво да правим ние се въртяхме безцелно насам-натам, докато един моряк не се сети, че бил забравил някаква книга в камбуза. Той отиде да си я вземе и се оказа, че това бе „Уудсток“^[1]. Какъв късмет! Тъй като обаче всички не можехме да я четем наведнъж, аз, като най-ученият от компанията, бях определен за четец. Край мен се събра групичка от шест-седем души и трябва да кажа, че по-внимателна публика едва ли някой би могъл да намери. Останалите се присмяха на „даскалите“ и се преместиха от другата страна на носовата палуба да си работят и разказват истории, ала моето четене имаше бляскав успех, още повече че слушателите ми бяха каймакът на екипажа. Много от разсъжденията и политическите отстъпления изпусках, но от самия разказ всички изпаднаха във възхита, особено когато се описваха пуританите и техните проповедници и тирадите на войниците-кръглоглавци^[2]. Смелостта на Чарлз, интригите на д-р Радклиф, предателството на „верния“ Томпкинс — всичко това те следяха буквално със затаен дъх. Докато четях, се опасявах, че много от нещата в книгата могат да се окажат над техния вкус, ала с учудване виждах, че напълно навлизаха в нея.

Четох почти през целия ден, чак до залез-слънце. Като се навечеряхме, тъй като бях почти към края на книгата, те взеха фенер от камбуза и като изпусках по-неинтересните места, преди да стане осем часът, вече ги бях превел през сватбата на Еверард и реставрирането на Чарлз Втори.

На следващата сутрин отковахме летвите от люковете и отворихме кораба. Намерихме няколко задушени плъха, а дървениците, хлебарките, бълхите и всякакви други паразити, които може да е имало на борда, също трябва да бяха предали богу дух. Тъй като корабът сега бе готов за товарене, покрихме дъното на трюма от край до край с дъски и като ги подравнихме отвсякъде, бяхме готови да прибираме кожите. Откакто корабът „Калифорния“ бе напуснал крайбрежието предния път (преди малко повече от две години), в склада бяха обработени, изсушени и прибрани към четиридесет хиляди кожи, които чакаха подходящ кораб да ги пренесе до Бостън.

Операцията по прибирането на товара започна и трая шест седмици, като работехме усилено от ранни зори, докато не изгрееха звездите, с изключение на неделните дни и времето, колкото да си изгълтаме храната. За да върви по-бързо работата, въведоха разделение на труда. Двама моряци хвърляха навън кожите от камарите в склада, други двама ги вдигаха и ги простираха на дълъг прът, където още двама, ги тупаха с млатила, подобни на тези, с които се вършее жито. След изтупването други двама ги сваляха от върлината и ги разстилаха върху дъсчена площадка, от която десетина-дванадесет души с навити панталони ги носеха на главите си до лодката, като я товареха толкова, че едва се държеше над водата. Хвърлянето на кожите на върлината бе най-тежко и изискваше ловкост на ръката, която можеше да се придобие само след дълга практика. Тъй като бях известен като най-опитен в занаята, тази работа бе възложена на мен и аз се занимавах с нея в продължение на шест-седем дни; през това време прострях към осем до десет хиляди кожи, но най-накрая китките ми се изкълчиха дотолкова, че не можех да издържам повече и бях прехвърлен към групата, заета с товаренето на лодките, където останах до края. Понеже бяхме принудени да носим кожите на главите си — да не би да се намокрят, всеки си бе зашил парче овча кожа отвътре на шапката, с вълната към главата, и по този начин бяхме в състояние да издържим триенето на товара, който иначе постепенно щеше да ни остави без коса и да ни охлузи главите. Общо взето, нашата работа бе най за предпочитане, въпреки хапещата студенина на водата рано сутрин и късно вечер и опасността от постоянното излагане на влагата; но все пак се отървавахме от праха и мръсотията при тупането на кожите, а тъй като всички бяхме млади и здрави, не обръщахме внимание на влагата и студа. По-възрастните моряци от екипажа, за които беше неразумно да стоят мокри, останаха на борда с помощника да складират кожите, докарвани с лодката. Така работихме, докато долният трюм не се напълни и стигна до около четири фута под бимсите. Тогава ни събраха всички, за да започнем „тъпченето“. Тъй като това е особена операция, ще се спра на нея по-подробно.

Както вече казах, преди да започне товаренето на кожите, баластът се изравнява точно по килсона, а след това отгоре му се поставят свободно дъски, върху които ще лежи товарът. При пълненето на трюма се полагат максимални усилия корабът да побере колкото се може повече. Това изкуство не се постига лесно и този, който го владее, се ползва с всеобщо уважение в Калифорния. Не един разгорещен спор съм чувал да се води между прочути „плажни хиени“ за това, дали кожите трябва да се складират „като дъски“ или пък „гръб с гръб и перка до перка“, като по тези въпроси съществуват дълбоки различия и спорове, предизвикали много огорчения сред les savants^[3]. По време на складирането ние използвахме и двата начина, като споровете в полза на единия или другия не стихваха в кубрика. Някои заставаха в подкрепа на Стария Бил, който защищаваше първия начин, докато другите им се надсмиваха и се уповаваха изцяло на англичанина Уили от „Аякучо“, който бил изкарал осем години в Калифорния и бил готов да брани теорията си до последната капка кръв. Най-накрая се стигна до компромисно решение, според което краищата и гърбовете се сменяха при всеки пласт и така всички бяха доволни.

След като по този начин напълнихме трюма до около четири фута под бимсите, започнахме процеса на тъпкането, чрез който в място, където с ръце не би могла да се навре и една кожа, влизат към стотина. По принцип това наподобява работата на криковете, с които се балира памук. Всяка сутрин слизахме на брега, изтупвахме и пренасяхме на кораба толкова кожи, колкото можеха да се натъпчат за един ден; след закуска слизахме в трюма, където оставахме на работа до вечерта, с изключение на малкото време, нужно ни за обяд. Изравнихме всичко по цялата дължина на трюма, от носа до кърмата, и тогава започнахме да трупаме една камара от долната преграда до бимса, като тъпчехме колкото можехме с ръце и с помощта на гребла. След това направихме голяма „книга“ от двадесет и пет докъм петдесетина кожи, огънати откъм гърба и сложени една в друга, така че отвън да остане само една кожа, като корица на книга. След това отваряхме процеп между две кожи в камарата и, вкарвахме вътре гърба на външната кожа на книгата. От горната и долната част на книгата поставяхме гладки парчета летви, добре намазани, наречени „плазове“, които подпомагаха плъзгането на кожите. После се вземаха две дълги и тежки греди, наречени „тъпкала“, които бяха направени от най-здраво дърво и бяха изострени клиновидно от единия край; с този край се пъхваха вътре в средната кожа на книгата, а на другия закрепяхме ремъци, захванати за големи скрипци, всеки от които се състоеше от две огромни блок-макари — едната закачена за ремъка на края на тъпкалото, а другата — за кука, закрепена за един от бимсите, колкото позволява мястото по-далеч. Когато нагласяхме всичко това и смажехме плазовете, върху които щеше да се плъзга книгата, изтегляхме въжетата на скрипците напред, всички моряци се хващахме на тях и ги опъвахме, докато книгата не хлътнеше хубаво навътре; тогава законтряхме тези скрипци и върху тях закачахме с ремъци и щифтове още две тройни макари, които по същия начин се опъваха на куки, и така, скрипец по скрипец, силата нарастваше, докато чрез този сложен механизъм от макари в местенце, където с ръце не би могла да се пъхне и една кожа, често успяваха да влязат по сто, сто и петдесет броя. Когато закачахме и последната макара, всички моряци заставахме на въжето — включително готвачът и стюардът — и като се нареждахме седнали върху кожите един зад друг, с глави, почти опрени в бимсите, подхващахме песен и бавно налагахме назад при припева, придвижвайки скрипците напред и натиквайки големите книги, докато не изчезнеха напълно от погледа.

Моряшките песни за работа на руданите и скрипците са много особени и на края на всеки стих си има припев. Основният текст се пее само от един моряк, а после в припева се включват всички — и колкото по-мощно, толкова по-добре. От нашите викове припевът едва не изкъртваше палубата на кораба и сигурно се чуваше на мили надалеч. Песента е така нужна на моряка, както барабанът и флейтата за войника. Моряците трябва да теглят заедно, така както войниците трябва да маршируват в крак, а тактът и общото желание не може да се постигне без песен. Не един път, когато работата ни е вървяла с мъка, някой моряк е влагал бодрост и сила в мишците на всеки, подхващайки с пълен глас било „Хайде да теглим за момичетата!“ или живите „Нанси Оу!“, „Джек Гредата“, „Давайте, момчета!“ и т.н. С течение на времето откривахме големи разлики във въздействието на различните песни при вкарването на кожите. Понякога опитвахме по две-три песни една след друга, но без никакъв резултат — скрипците не мръдваха нито на инч, докато някоя нова песен изведнъж сякаш улавяше настроението на момента и скрипците тръгваха с по две макари наведнъж. „Обръщай яко!“, „Капитанът пие на брега!“, „Бомба кораб — бомба екипаж!“ и други подобни могат да вършат работа при обикновено теглене, ала в критични случаи, когато наистина трябваше да се дръпне здраво, така че и „мъртвите да се вдигнат“, нямаше по-подходящи песни от „Дойде време да се разделим!“, „Минавайки носа“, „Дръж, Джек, както знаеш!“ или „Ура, ура! Давайте, юнаци!“.

Това бе най-веселата част от нашата работа. Сутрин имаше малко гребане с лодките и товарене по брега, след това двадесетина-тридесет души се пъхвахме в душния трюм, където можеше да се стои само седнал и в плъзгане насам-натам в подаване на кожи, теглене на големите тъпкала, скрипци и куки и сред песните на въжетата гледахме как корабът се пълни с всеки изминат ден. А самата работа бе от най-тежките. Не спирахме нито за миг от понеделник сутринта до събота вечер, когато бяхме вече съвършено капнали и бяхме щастливи, че можем да легнем и да се наспим поне една цяла нощ, да се изкъпем и сменим дрехите си и да си изкараме спокойно неделята. През всичкото това време не се хранехме с нищо друго освен с прясно телешко месо — телешки пържоли по три пъти на ден — сутрин, обед и вечер — факт, който би извадил доктор Греъм^[4] от душевното му равновесие. Сутрин и вечер се падаше по една кварта^[5] чай на всеки, а дажбата хляб бе по фунт на ден, но главната съставка на храната ни бе телешкото. При хранене на около шестима човека се падаше по голяма дървена бака, пълна с пържоли, отсечени на дебели парчета и изпържени в мазнина, която на края се изливаше отгоре им. Ние седяхме около баката и я нападахме с джобните си ножове и зъбите си и като я смитахме като млади лъвове, я връщахме празна в камбуза. Това ставаше по три пъти на ден. По колко фунта се падаше дневно на човек, няма да се опитвам да изчислявам. Едно теле (заедно с дроба и вътрешностите) ни стигаше само за четири дни. Спокойно бих могъл да кажа, че такова месоядство не може да се види често. Това, което нашият моряк изяждаше; според дажбата за здрав човек би накарало сърцето на един английски селянин да замре. Фактически през цялото време, докато бяхме по крайбрежието, основната ни храна беше прясно телешко месо и здравето на всички бе в отлично състояние, но трябва да се има пред вид, че тази разкладка бе специална, а какво бихме правили без нея, не смея да си представя. Веднъж-дваж, когато телетата не дойдоха, трябваше да останем на сух хляб и вода и се чувствувахме така, сякаш ядяхме стърготини. Не е чудно, че с такава лека храна, при това недостатъчна (макар и стомасите ни да бяха пълни), изпаднахме във възторг, като видяхме току-що закланото и разсечено на четири теле да се люлее от фокмарса. Каквито и теории да предлагат хората, водещи заседнал живот, съвсем сигурно е, че никой не би могъл да издържи на такава тежка работа и постоянно излагане на стихиите в продължение на шестнадесет месеца и да се намира в такова отлично здраве, без каквито и да било оплаквания или заболявания, както моряците от нашия екипаж, па било той да се храни с ястия, приготвени от самата Хигея^[6].

Петък, 15 април. Откъм наветрената част на брега се появи бригът „Пилигрим“. Неговите моряци с тъга гледаха как се приготвяме да отплаваме от крайбрежието, докато те, които бяха изкарали по-дълго тук от „Алърт“, бяха осъдени на още една година тежка служба. Прекарах една вечер на борда и ги заварих примирени с участта си и решени да се преборят както могат. Ала Стимсън след продължителни преговори и подработвания бе успял да убеди моя приятел — англичанина Том Харис, другаря ми по котвена вахта — да се смени с него на брига, още щом той се приготви за отплаване нагоре по брега, срещу тридесет долара, малко дрехи и намек от капитан Фоукън, че преди да свърши пътуването, ще му бъде нужен втори помощник.

При първата възможност, която успях да намеря за разговор с капитан Фоукън, го помолих да дойде с мен до фурната и да види Надежда, когото той познаваше добре, тъй като бе работил на кораба му. Той отиде незабавно да го види и каза, че бил на оправяне, но на брига имало толкова малко лекарства, а той щял да бъде още толкова дълго време по крайбрежието, че не можел да отпусне нищо за него, обаче капитан Артър щял да поеме грижата, когато пристигнел с „Калифорния“ след седмица или малко повече. Бях отишъл да видя Надежда още първата вечер, откакто за последен път дойдохме в Сан Диего, и оттогава насам често се отбивах в пещта вечерно време. Малко се надявах, когато тръгвахме нагоре по брега, че ще го заваря жив при завръщането си. При раздялата с него състоянието му бе възможно най-лошото, а какво щеше да бъде въздействието на лекарствата, които му бях дал, тогава едва смеех да гадая, ала все пак знаех, че без тях смъртта му беше сигурна. Каква беше радостта ми, когато се завърнах и видях, че състоянието му се беше подобрило. Лекарствата бяха силни и бяха оказали своето въздействие — смущенията, които го погубваха, бяха намалели и нещо повече — почти изчезваха. Няма никога да забравя думите на благодарност, с които той ме обсипа. Всички канаки приписваха изцелението му единствено на моите медицински познания и нищо не бе в състояние да ги убеди, че не властвувах напълно над всички тайни на човешкото тяло. Лекарствата ми обаче се бяха свършили, а повече не можеха да се намерят от кораба, така че животът му зависеше от пристигането на „Калифорния“.

Неделя, 24 април. Вече бяхме прекарали почти седем седмици в Сан Диего и бяхме прибрали по-голямата част от товара си. Всеки ден се взирахме дали няма да се появи „Калифорния“ с агента на борда си, когато днес следобед няколко канаки, отишли на хълма да гонят зайци и гърмящи змии, се втурнаха надолу по склона, викайки: „Ветрило на хоризонта!“ с все сила. Мистър Хач, нашият трети помощник, бе на брега и ги разпита подробно за големината на ветрилата и т.н. „Моку-нуи моку“, казаха те и той сигнализира на нашия кораб, че „Калифорния“ се намирал от другата страна на носа. Мигновено всички моряци наскачаха, носовите оръдия бяха извадени и напълнени, вдигнат бе флагът и големият вимлел, с тегличи и браси реите бяха поставени напреко и бяха направени всички приготовления за бляскаво посрещане. В момента, в който „Калифорния“ се подаде иззад носа, нашият салют гръмна. Корабът се приближи под брамсели, след това вдигна и грижливо ската ветрилата си и застана на разстояние една дължина от нас. Тъй като беше неделя и нямахме никаква работа, всички се събрахме на носа и започнахме да критикуваме новодошлия. Той бе хубав, солиден кораб, не толкова дълъг, колкото „Алърт“, но с прави бордове и широко дъно, по последната мода на строеж на кораби, пренасящи памук и захар по южните брегове. Бе явно средна класа — много здрав и стегнат, с добри мореходни качества, но без никакви претенции за красота и изящество в стила на „контетата“. Като цяло всички бяхме единодушни, че „Алърт“ може да се мери успешно с него, ако не бе и поне два пъти по-добър.

Вечерта няколко души взехме една лодка и отидохме на борда му. Влязохме в голям, просторен кубрик, в който дванадесетина-петнадесет моряци и юнги бяха насядали по сандъците си, пушеха, приказваха си и бяха готови да посрещнат с „добре дошъл“ всеки от нашата компания. Бяха минали точно седем месеца, откакто бяха отплавали от Бостън, но на нас това ни се струваше като да е било вчера. Съответно имахме да ги разпитваме за много неща, защото макар че бяхме чели вестниците, донесени от него, все пак пред нас бяха онези същите хора, които бяха ходили из Бостън и видели всичко със собствените си очи. Едно момче от новаците бе бостънчанче, току-що завършило начално училище и, разбира се, знаеше много неща, които ни интересуваха, а двамата ни юнги от Бостън се оказаха съученици с него. Нашите моряци задаваха стотици въпроси за Ан Стрийт, за „пансионите“, корабите в пристанището, за размера на заплатите им и за безброй други неща.

Сред екипажа имаше двама английски военни моряци и, разбира се, веднага започнаха с песните си. Това бяха истински моряшки песни, а останалите от екипажа, който като цяло беше забележително музикален, вземаха участие в хоровите партии. Англичаните знаеха много от най-новите моряшки шлагери, още неизвестни по нашите търговски кораби. Песните започнаха малко след като се качихме на борда и откараха чак до две склянки, когато вторият помощник дойде в кубрика и извика: „Хайде, «алъртите» да се махат!“ Имаше богат избор от всякакви песни — бойни, пиянски, лодкарски и какви ли не — и аз с радост чух, че „Всички в Кентското море“, „Бедният Том Брас“, „Бискайският залив“, „Чуйте, вий от сушата“ и други класически морски песни все още бяха запазили своята популярност. В допълнение към тях те бяха научили по театрите и други места някои по-изискани песни, с които много се гордееха. Никога няма да забравя един стар морски вълк, чийто глас бе продран от пиене по безбройните кръчми на брега и който бе ревал от марсовите площадки в лицето на стотици северозападни бури, как изпя с всичките му необуздани трели и извивки, преминавайки ту в груб фалцет, ту в ръмжене „Ах, не, ние никога не ще го поменем!“:

Може би като мен се бори

и непрестанно жали,

ала ако е любил като мен,

той нивга няма да забрави!

Последния стих той изрева с пълен глас, като разделяше всяка дума на срички. Това предизвика бурно одобрение и оттогава всяка вечер молеха Джек да изпее своята „сантиментална песен“. Никой не се присъединяваше към молбата с по-голяма жар от мен, защото пълната абсурдност на изпълнението и неизказаното удоволствие на моряците бяха комични извън всякаква мярка.

На следващия ден „Калифорния“ започна да сваля товара си и екипажите на лодките през цялото време пееха лодкарски песни, поддържайки такта на гребането. В продължение на няколко дни те се занимаваха с тази работа, докато не разтовариха всички кожи и тогава една група от тях бе изпратена на борда на „Алърт“ да ни помогнат да натъпчем нашите кожи. Ние посрещнахме това с голям възторг, тъй като те знаеха цяла поредица нови песни за рудана и скрипците, а нашите се бяха вече доста поизтъркали от шестседмична постоянна употреба. Не се съмнявам ни най-малко, че това така навременно подкрепление с песни ускори работата ни с няколко дни.

Сега почти целият ни товар бе качен, а нашият стар приятел „Пилигрим“, след като приключи с разтоварването си, се отвърза, за да вдигне ветрила на следващата сутрин и да започне още едно дълго пътуване нагоре по крайбрежието. Тъкмо си мислех за тежкия му жребий и мислено се поздравявах за избавлението си, когато ме извикаха в каютата. Отидох там и заварих наредени около масата нашия капитан, капитан Фоукън от „Пилигрим“ и мистър Робинсън — агента. Капитан Томпсън се извърна към мен и направо ме запита:

— Дейна, искаш ли да се върнеш обратно с кораба?

— Разбира се, сър — отвърнах аз. — Надявам се това да стане.

— В такъв случай — каза той — трябва да намериш някой, който да се качи вместо тебе на „Пилигрим“.

Бях така сащисан от това внезапно съобщение, че за момент изгубих дар слово. През ума ми мина, че е съвършено безнадеждна работа да се опитвам да убедя някого от нашия екипаж да остане за още дванадесет месеца в Калифорния, на брига. В същото време знаех, че капитан Томпсън бе получил нареждания да ме върне в родината с „Алърт“ и той самият бе ми казал, когато бях на работа в кожарския склад, че ще се върна с него; но дори и това да не беше така, бе твърде жестоко от тяхна страна да не ме предупредят въобще за стъпката, която са възнамерявали да предприемат, до последния момент, когато оставаха само няколко часа до отплаването на брига. Щом успях да събера мислите си, аз скрих уплахата от лицето си и му казах направо, че имам писмо, в което пише, че му е наредено от собствениците да ме върне обратно с кораба и нещо повече — че той самият ми бе казал, че е получил подобни указания, и бе обещал да ме върне на „Алърт“.

Да му се говори с такъв тон и да му се противопостави човек по този начин бе много повече, отколкото моят върховен господар можеше да понесе. Той се нахвърли яростно върху мене, сякаш искаше да ме смаже с поглед и думи и да ме накара да се откажа от своите права, ала като видя, че това няма да стане и че аз започвам да се защищавам по начин, който ще го изобличи пред другите двама, той смени тактиката и ми посочи корабните документи на „Пилигрим“, в които моето име продължаваше да фигурира, и каза, че съм записан там черно на бяло и следователно се водя на брига и той има абсолютно неограничена власт над мене и накратко, че трябва да се явя на борда на „Пилигрим“ на следващата сутрин със сандъка и хамака си или пък да намеря някой, който би бил готов да отиде на мое място, и че той повече не искал да се разправя с мене. Никой съд от Звездната палата^[7] не би могъл да осъди по толкова кратка процедура някой нещастник, както тези тримата искаха да се разправят с мен — да ме осъдят на наказание, по-лошо от изгнание в Ботъни Бей^[8], и на съдба, което мижеше да промени целия ход на бъдещия ми живот, защото още две години в Калифорния можеха да ме оставят моряк до края на земните ми дни. Аз осъзнах всичко това и видях, че трябва да проявя голяма твърдост.

Повторих това, което вече бях казал, и настоях на правото си да се върна на кораба.

Ала това едва ли щеше да ми помогне, ако бях някой сиромах, изправен пред такъв всевластен и деспотичен трибунал. Като разбраха обаче, че няма да тръгна освен „vi et armis“^[9] и знаейки, че имам достатъчно познати и връзки в родината, които ще отвърнат на всяка неправда, извършена спрямо мен, те промениха изцяло тона и везните се наклониха дотолкова в моя полза, че капитанът ме запита дали ако някой ще се съгласи да отиде на мое място, ще му дам сумата, която Стимсън бе дал на Харис при тяхната смяна. Казах, че ако някой отиде на брига вместо мен, ще му съчувствувам напълно и съм готов да му помогна с такава сума, а и с каквато поиска, но няма да приема това да се счита за размяна.

— Много добре — каза капитанът. — Иди на носа да си гледаш работата и ми изпрати тук Бен Англичанина! Тръгнах към носа с олекнала душа, ала в същото време чувствувах толкова силен гняв и презрение към тях, че едва имах сили да се сдържам. Бен Англичанина отиде на кърмата и след няколко минути се върна с такъв вид, сякаш току-що го бяха осъдили на смърт чрез обесване. Капитанът му казал да си стегне багажа и на следващата сутрин да се качи на брига, а аз съм щял да му дам тридесет долара и един кат дрехи. Моряците бяха прекъснали работата си, тъй като бе време за обяд, и стояхме на носовата палуба, когато Бен пристигна и разказа историята си. За мен бе явно, че това предизвика голямо брожение сред останалите и ако не им обяснях как стои работата, настроението щеше да се обърне срещу мен. Бен бе едно бедно англичанче, чужденец в Бостън, без всякакви приятели или средства, но тъй като беше пъргав и работлив момък и добър моряк, всички го обичаха. „Е, разбира се — казаха моряците, — капитанът те е пуснал, защото си син на големец, а е натопил Бен, който е сиромах и си няма кой да каже една дума за него.“ Знаех, че това си беше самата истина и нищо не можех да им отговоря, но отхвърлих всякаква вина от себе си и им казах, че при всяко положение имам пълното право да се върна в родината. Това малко ги поуспокои, но Джек си бе вече навил на пръста, че тук се тормози едно бедно момче, и макар да знаех, че нямам никаква вина и че в действителност бях избягнал на косъм въпиюща несправедливост, все пак почувствувах, че положението ми става незавидно. Мисълта, че не съм „от тях“, която бях успял да накарам да задреме, участвувайки във всички мъки и неволи, без да търся каквото и да е благоволение и без никога да изтъквам произхода си пред тях, сега започна да се съживява. Но далеч по-силно от всякакво съображение за себе си бе съжалението, което изпитвах към бедното момче. Той бе разчитал да се върне обратно с кораба, а от Бостън да продължи веднага за Ливърпул, където бяха приятелите му. Освен това, тъй като бе тръгнал да плава с много малко дрехи, по-голямата част от заплатата му бе отишла за работно облекло и от тук на там всеки ден бе загуба за него. Като всички останали от екипажа той ненавиждаше. Калифорния с цялото си сърце и мисълта за още осемнадесет месеца или дори две години гемиджийство за кожи го беше съвършено сломила. За себе си бях решен да не оставам, каквото и да става, а знаех, че капитанът нямаше да посмее да ме застави със сила. Знаех също така, че двамата капитани се бяха спогодили да хванат някого да отиде на брига и че ако не се намереше доброволно такъв, нищо не можеше да помогне на Бен. Поради това съображение, макар и да бях заявил, че не искам да имам нищо общо с размени, се постарах да направя всичко възможно, щото някой да се съгласи да остане вместо Бен. Предложих да изпратя запис до собствениците в Бостън в размер на шестмесечна заплата, както и да дам всички дрехи, книги и други вещи, които нямаше да ми бъдат нужни по време на обратното пътуване. Когато това се разчу из кораба и Беновият случай бе описан в най-ярки краски, няколко души, които сами не биха и сънували да останат, започнаха усилено да агитират други — по тяхно мнение, склонни да се съблазнят да приемат — и най-накрая едно бостънчанче, лекомислен юноша и всеобщ любимец, Хари Мей, когото наричахме Хари Блъф и който не придиряше много в коя страна и на кой кораб ще остане, се изстъпи напред и отчасти от жал към Бен, отчасти поради мисълта, че ще има пари за харчене до края на престоя си тук, предложи да отиде и да си закачи хамака в „проклетото корито“. От страх да не му мине меракът аз веднага написах запис за сумата, изплатима от собствениците в Бостън, дадох му всички дрехи, от които можех да се лиша, и го изпратих на кърмата три капитана, да му съобщи какво е станало. Капитанът прие размяната и без съмнение бе доволен, че всичко се уреди така лесно. В същото време той осребри записа, на който се бе подписал като поръчител, и на другата сутрин Хари се качи на борда на брига във видимо добро настроение, сбогува се с всеки елин от нас и ни пожела приятен път към родината, като дрънкаше парите в джоба си и се провикваше: „Горе главата, докато има грош в кесията!“ Същата лодка отведе и Харис, моя стар другар по вахта, който преди това се бе разменил с приятеля ми Стимсън.

Мъчно ми беше, че се разделям с Харис. Близо двеста часа (както бяхме пресметнали) се бяхме разхождали заедно по корабната палуба, давайки котвена вахта, и докато останалите моряци спяха долу, бяхме обсъждали надълго и широко всяка тема, от която някой от нас имаше представа. Той се ръкува сърдечно с мен, а аз му казах, ако дойде в Бостън, на всяка цена да ме намери, за да видя отново стария си другар по вахта. Лодката върна обратно Стимсън, с когото двамата бяхме започнали пътуването си от Бостън и сега като мен се връщаше в семейството и обществото, в което бе роден и отрасъл. Поздравихме се, че това, за което толкова често бяхме мечтали, сега се сбъдваше и надали имаше някой по-щастлив от нас, когато видяхме стария бриг да завива край носа под пълни ветрила. Когато той се изравни с нас, всички се събрахме в средата на кораба и им извикахме трикратно „ура“, размахвайки шапките си във въздуха. Моряците от брига наскачаха по такелажа и веригите и отвърнаха също така силно на поздрава ни, след което ние по морски обичай отвърнахме още веднъж. Погледнах за последен път познатите лица, когато те се плъзгаха над релинга, и видях стария готвач-негър как подава глава от камбуза и размахва шапката си. Моряците се изкатериха по мачтите да отпуснат брамселите и роялселите, а двамата капитани си махнаха с ръка. След десет минути и последният инч от ветрилата му се изгуби зад носа.

Каквото облекчение да изпитах, когато го видях да си заминава благополучно (още повече с чувството на човек, тъкмо изскочил от железен капан, който вече се е затварял отгоре му), все пак не можех да не изпитам съжаление при вида на стария кораб, на който бях прекарал цяла година от живота си като моряк и който беше първият ми дом в новия свят, разкрил се пред мен, и с който бяха свързани толкова много знаменателни събития — първото заминаване от родината, първото пресичане на екватора, минаването покрай нос Хорн, посещението в Хуан Фернандес, смъртта на падналия през борда моряк и редица други неща, както сериозни, така и най-обикновени. Ала все пак въпреки всичко това и жалостта към старите ми другари, осъдени на още толкова заточение в Калифорния, от мисълта, че за нас това бе свършило и само след една седмица ще бъдем на пътя за Бостън, ми ставаше леко на душата.

Петък, 6 май, сложи край на прибирането на товара и остана паметен в нашия календар. От шестнадесет месеца насам бяхме очаквали като първи лъч на свободата мига, в който и последната кожа щеше да бъде натоварена. Когато сега това стана и люковете на трюма бяха задраени, брезентовите покривала заковани отгоре им, голямата лодка прибрана и привързана и палубите изметени за деня, старши помощникът скочи върху лодката, събра всички ни в средата на кораба и щом даде знак с размахана шапка над главата си, ние всички извикахме три пъти мощно „ура“, което се изтръгна от самите дълбини на сърцата ни и накара хълмовете и долините отново да потреперят. След миг чухме три вика в отговор от екипажа на „Калифорния“, които ни бяха видели как прибираме голямата лодка.

През последната седмица бяхме заети с товарене на запас от дърва и вода за обратното пътуване, както и качването обратно на борда на запасните мачти и реи, ветрила и т.н. Бях изпратен с група индианци да напълним бъчвите за вода от един извор на около три мили от кораба, близо до градчето, и поради това ме нямаше три дена; живеех в градчето и прекарвах дните си в пълнене на бъчвите и превозването им на волски коли до лодкарския пристан, откъдето те бяха откарвани до кораба. Като се свърши с всичко това, поставихме всяко ветрило на мястото му.

Преди да отплаваме, един моряк от екипажа на „Калифорния“ направи неуспешен опит да се размени с някого от нас. Той бе юноша на около петнадесет-шестнадесет години, познат под прякора „Рифовачът“, тъй като бе плавал като курсант на кораб от Източноиндийската компания. Необикновеният му характер и историята му бяха събудили любопитството ни още с влизането на кораба в пристанището. Бе крехък, тънък и дребен младеж, с красив седефен цвят на лицето и правилни черти — челото му бе бяло като мрамор и красиви черни къдри се виеха по него, имаше дълги крехки пръсти, малки ходила, мек глас, бе учтив в обноските си, и накратко казано, по всичко личеше, че е бил роден и възпитан в благородно семейство. В същото време нещо в израза на лицето му издаваше някакъв умствен недостатък. Колко сериозно бе това смущение и от какво бе породено — дали се бе родил с него, или пък е било причинено от болест или нещастие, или, както казваха някои, е било предизвикано от душевни страдания и изтезаване по време на плаването — не бих могъл да кажа. От това, което разказваше за себе си, и от много обстоятелства, известни за него, бе явно, че е син на заможен човек. Майка му била италианка и вероятно е бил извънбрачно дете. Казваше, че родителите му били разделени, но изглежда баща му се е отнасял добре с него. Расъл ограден от внимание, като всичките му прищевки били задоволявани (дори и на кораба си носеше разни дреболии, получавани като подаръци), но образованието му било съвършено занемарено и когато бил едва на дванадесет години, бил изпратен като курсант на служба в Компанията. По собствените му думи, след това избягал от къщи и отишъл в Ливърпул, откъдето отплавал на кораба „Риалто“ (с капитан Холмс) за Бостън. Капитан Холмс се опитал да му уреди да се завърне обратно, но тъй като известно време нямало кораб, пътуващ за Англия, момчето слязло на брега и отишло да живее в обикновен моряшки пансион на Ан Стрийт, където се издържало в продължение на няколко седмици, продавайки по-ценните си вещи. Най-накрая, тъй като много искало да се върне в родината си, отишло в една корабна кантора и видяло изложено съобщение за „Калифорния“. Като запитало накъде ще пътува корабът, чиновникът му отговорил, че има назначение за Калифорния. Не знаейки къде се намира тази страна, момчето обяснило, че иска да се върне в Европа, и запитало дали Калифорния не се намира в Европа. Чиновникът отговорил по начин, от който то не могло нищо да разбере, но го посъветвал да се запише на кораба. Момчето го послушало и подписало документите, получило аванса си, оставило малка част от него за дрехи, а останалото похарчило и вече било готово да се качи на борда, когато сутринта преди отплаването станало ясно, че корабът ще пътува за северозападното крайбрежие в продължение на две-три години и въобще няма да заминава за Европа. Изплашен от тази новина, той се измъкнал, когато моряците се качвали на борда, запилял се към друга част на града и прекарал целия предобед в мотаене по улиците. Тъй като вече нямал никакви пари, а всичките му дрехи и вещи останали в сандъка му на кораба и не познавал никого, към когото да се обърне, той, изморен и огладнял, събрал кураж да отиде до пристанището, да види дали корабът не е отплавал. Тъкмо когато завивал покрай един ъгъл, отгоре му налетял корабният чиновник, който го бил търсил из целия град, пипнал го и го закарал право на кораба. Той плакал, борил се и повтарял, че не иска да заминава с кораба, ала навсякъде царели бързането и бъркотията, съпътствуващи всяко отплаване, така че на никого не му било до него, а неколцината, които запитали какво става, били уведомени, че това е един юнга, който просто си похарчил аванса и се опитал да избяга. Ако собствениците на кораба са знаели същността на работата, без съмнение са щели да се намесят; но те или не знаели, или, както останалите, чули само, че става дума за някакъв непослушен юнга, на когото му бил минал меракът да плава. Вече в открито море и с изгледи за две-тригодишно плаване момчето съвършено паднало духом — отказвало да работи и се чувствувало толкова нещастно, че капитанът Артър се съжалил над него и го взел в каютата, където помагало на стюарда и от време на време вършело и някоя от по-леките работи на палубата. Макар че това бе много по-добре за него, отколкото да живее в кубрика, да работи тежка работа, да дава вахти и да се излага на всички стихии — нещо, което крехкото му телосложение не би могло да издържи, все пак да прислужва с негъра на човек, който по образование и обноски едва ли стоеше по-високо от слугите на баща му бе за него истинско падение. Ако бе попаднал в това положение по собствено желание, може би щеше да успее да издържи, ала да бъде измамен и нещо повече — насила докаран на кораба, бе непоносимо за него. Той направи всичко възможно да се върне с нашия кораб, ала капитанът му отказа да го пусне освен по пътя на размяната, а това той не бе в състояние да стори. Ако всичко това, което бяхме чули от юнгата и което бе потвърдено от екипажа, бе вярно, не мога да проумея защо капитан Артър отказваше да го пусне, особено като се има пред вид, че той се ползваше с име на необикновено добросърдечен човек не само сред собствения си екипаж, а и сред всички моряци, които бе командувал някога. Истината е, че неограничената власт, която капитаните получават, ги лишава от чувство за отговорност и твърде често дори иначе добронамерени хора са способни съвършено да забравят за правата и съдбите на другите. Юнгата бе изпратен на брега да се включи към групата в кожарския склад, откъдето, както по-късно с радост научих, успял да избяга и да отиде в Каляо с малка испанска шхуна, а от там вероятно се е върнал в Англия.

Малко след пристигането на „Калифорния“ аз говорих с капитан Артър за Надежда — канака — и тъй като той го познаваше от някакво предишно пътуване и го обичаше, незабавно отиде да го види, даде му подходящи лекарства и по такъв начин помогна за бързото му възстановяване. В събота вечерта, преди да отплаваме, аз прекарах един час на фурната и се простих с моите приятели — канаките. С чисто сърце мога да кажа, че това бе единственото нещо, свързано с отпътуването от Калифорния, което ме караше да чувствувам съжаление. В мен се бе зародила загриженост и привързаност към тези чистосърдечни, простодушни хорица, каквато никога по-рано не бях познавал освен по отношение на най-близките си роднини. Надежда разтърси здраво ръката ми, каза, че скоро щял да бъде отново съвсем здрав и щял да бъде готов да работи под мое командуване, когато следващия път дойда с кораб по крайбрежието, и ме помоли да не забравям, когато стана капитан, да се грижа пак за болните. Старият Мистър Бингъм и Крал Манини слязоха с мен до лодката, сбогуваха се сърдечно с мен и се върнаха на фурната, като пееха една от гърлените си, монотонни и импровизирани песни, чието съдържание, както долових, се отнасяше до нас и пътуването ни.

Неделя, 8 май. Този ден обещаваше да бъде последният ни в Калифорния. Четиридесетте хиляди кожи и тридесет хиляди рога плюс няколко бурета с видрови и боброви кожи бяха складирани в трюма и люковете задраени. На борда бяха качени всички запасни мачти и реи и бяха привързани; закрепени бяха бъчвите с вода, а живият ни добитък, който се състоеше от четири телета, към дузина овце, малко повече от дузина свине и три-четири дузини кокошки, бе нагласен из съответните помещения — телетата в голямата лодка, овцете в кошара върху предния трюмен люк, свинете в кочината под носа на голямата лодка, птиците в кокошарника, а кърмовата лодка бе напълнена със сено за овцете и телетата. От необикновено големия ни товар и запасите за петмесечното пътуване страничните греди, на които се захващаха вантите, се потопиха във водата.

„Калифорния“ също приключи с работата по товара си и щеше да потегли на път по едно и също време с нас. След като измихме палубите и закусихме, двата кораба застанаха на борд един до друг, напълно стъкмени за плаване; флаговете се развяваха по върховете на мачтите, а дългите реи се отразяваха в огледалната повърхност на залива, по който от изгрев-слънце не бе минала и едничка гънка. Най-накрая няколко полъха погалиха водата, а към единадесет часа задуха силно постоянният северозападен вятър. Нямаше никаква нужда да се дава заповед за качване на палубата, тъй като се бяхме мотали там целия предобед и бяхме готови за отплаване още при първия полъх на вятъра. Всички бяхме вперили поглед в капитана, който се разхождаше по кърмовата палуба и от време на време поглеждаше към наветрената страна. Най-накрая той направи знак на помощника, който изтича на носа, застана между опорите на бушприта, хвърли поглед нагоре и извика: „Всички моряци! Качи се на мачтите и спусни ветрилата!“ Докато чуем командата, бяхме вече наполовина по такелажа и откакто бяхме тръгнали от Бостън, никога въжетата за скатаване и другият такелаж не бяха спускани за по-кратко време. „Всичко е готово отпред, сър!“ „Всичко готово по грота!“, „Рейте на бизана готови, сър!“ „Слез долу, всички моряци освен по един на всяка рея!“ — заповяда помощникът. Ноковите и средните въжета за скатаване бяха откачени и всяко ветрило висеше на въжето, готово за спускане, с по един моряк на възела, за да го освободи. В мига, в който ние се бяхме покатерили на мачтите, дузина моряци бяха скочили по такелажа на „Калифорния“, пръскайки се моментално по реите, така че и неговите ветрила чакаха само заповед, за да се спуснат надолу. Междувременно бяхме извадили носовото си оръдие и го бяхме заредили — неговият изстрел щеше да бъде сигнал за спускане на ветрилата. На носа се показа димен облак, ехото на оръдието изтрещя нашето „сбогом!“ сред калифорнийските планини и двата кораба се покриха от горе до долу с ветрилата си. За няколко минути настъпи врява и привидна суматоха — моряците скачаха насам-натам като маймуни, въжета и блокове летяха на всички страни, даваха се заповеди и сред бъркотията от викове се чуваха отговорите, които моряците изкрещяваха от въжетата. Обърнахме предните ветрила и руданът започна равномерното си „шляп-шляп“ под дружните викове на моряците. Всички моряци се хванахме за въжето. „Ура, за последен път!“ — извика помощникът и котвата се изкачи до котвената греда под припева „Дойде време да се разделим!“, изпълнен от гръмогласен хор. Правехме всичко с такава бързина, като че ли наистина беше за последен път. Обърнахме фокреите по вятъра, ветрилата се напълниха и корабът ни зацепи водата по обратния курс към родината.

„Калифорния“ потегли в същия миг и ние заизлизахме през тесния канал борд до борд; тъкмо бяхме стигнали изхода и бяхме започнали да го изпреварваме, готови да извикаме прощалното си трикратно „ура“, когато внезапно усетихме, че стоим на едно място, а „Калифорния“ се носи бързо пред нас. Напреко на устието на канала се простираше пясъчна коса, където спокойно минаваха по-леки кораби, но ние газехме дълбоко и се оказахме здраво заседнали.

Обърнахме ветрилата назад и останахме да чакаме прилива, който тъкмо идваше и щеше да ни върне обратно в канала. Тази несполука се изля като студен душ върху нас, а капитанът бе вън от себе си от раздразнение. „Това е същото място, на което беше заседнал «Роза», сър“ — забеляза червенокосият втори помощник, ала съвсем не на място. Всичко, което получи в отговор, бе едно проклятие по адрес на „Роза“ и на самия него, така че той се ската на подветрения борд. След няколко минути силата на вятъра и приливът ни върнаха назад и ние се отправихме към старата си котвена стоянка. Застанахме на старото си място срещу кожарския склад, чиито обитатели изпаднаха в немалка почуда, като ни видяха да се връщаме. Овладя ни чувството, че сме едва ли не вързани за Калифорния, а някои от екипажа се кълняха, че никога не ще можем да се измъкнем от проклетия бряг.

След около половин час, когато приливът беше най-висок, бе дадена заповед да застанем на рудана и котвата отново се показа над водата, но този път нямаше никакви песни и нито думица не се спомена за някакъв „последен път“. „Калифорния“ също се бе върнал, като видял какво става, и бе спрял да ни чака от другата страна на носа. Този път ние минахме благополучно над наноса и скоро се изравнихме с „Калифорния“, който напълни ветрилата си и ни придружи за известно време. Явно бе, че те искаха да си премерим силите, и нашият капитан прие поканата, макар че бяхме натоварени до болтовете на вантовите основи и газехме като пясъчна баржа, докато в същото време нашият противник имаше идеален диферент^[10]. Като минахме зад носа, вятърът се усили и роялстенгите се огънаха под напора на ветрилата, ала ние ги прибрахме и скатахме чак когато видяхме трима юнги да скачат в такелажа по мачтите на „Калифорния“, но на нашите юнги бе заповядано да останат по топовете на брамстенгите и да ги спуснат отново веднага щом бъде даден знак. Аз трябваше да скатая фокроялсела и докато стоях там в очакване да го спусна отново, имах прекрасна възможност да наблюдавам всичко наоколо. От мястото, където бях застанал, нищо друго не се виждаше от двата кораба освен мачти, реи и ветрила; тесните палуби, далеч под мен, се бяха наклонили под силата на вятъра и сякаш едва удържаха грамадите от ветрила, издигащи се над тях. „Калифорния“ бе от наветрената ни страна и имаше всички предимства, ала все пак, докато вятърът бе силен, ние имахме много добър ход. Щом той почна да отслабва, „Калифорния“ излезе малко напред и бе дадена заповед да спуснем роялселите. Това ни дръпна отново напред, но тъй като вятърът продължи да духа слабо, скоро стана ясно, че „Калифорния“ ще ни изпревари. Тогава нашият капитан им извика, че трябва да легне на курса си, като добави: „Това сега не е «Алърт». Ако имах вашия диферент, досега да ни бяхте изгубили от погледа си!“ На това от „Калифорния“ ни отговориха добродушно и скосиха силно реите си, а ние сложихме нашите напреко и тръгнахме по вятъра на югозапад. Моряците на „Калифорния“ се покачиха на наветрения такелаж, размахаха шапките си във въздуха и извикаха три пъти силно „ура!“, на което ние отвърнахме също така мощно. „Калифорния“ легна на курса си, обречен на осемнадесет месеца или две години тежка служба по омразния бряг, докато ние потеглихме за родината, която с всеки изминат час и всяка миля се приближаваше все повече и повече.

Щом като се разделихме с „Калифорния“, всички се качихме по мачтите да поставяме лисели. Изкарахме реите, нанизахме скрипците и такелажа и заиздигахме ветрило след ветрило, докато не разпънахме и последния инч платно, така че да не губим и лъх от попътния вятър. Сега се видя колко тромав бе станал корабът от товара — при попътен вятър, който духаше право по кърмата, и при разпънати всички ветрила ние не можахме да измъкнем повече от шест възела. Хвърлихме лага на няколко пъти, ала се виждаше, че корабът прави всичко, което бе по силите му. Едва можехме да го търпим, но по-старите моряци казваха: „Трайте, бе! Ще видите как ще се разкърши за седмица-две и тогава ще хукне към нос Хорн като състезателно конче.“

Когато нагласихме всички ветрила и почистихме палубите, „Калифорния“ се бе превърнал в точка на хоризонта, а брегът се простираше като нисък облак на североизток. При залез-слънце ги изгубихме от погледа и се озовахме още веднъж сред океана, където небето и водата се срещат.