Ричард Дейна
Две години в кубрика (23)

Глава XXIII
Нов кораб и нови другари

Вторник, 8 септември. Този ден бе първият ми ден на работа на новия кораб и макар че моряшкият живот си остава моряшки живот, където и да се намира човек, все пак видях, че тук всичко бе доста по-различно, отколкото на борда на „Пилигрим“. След като ни вдигнаха на зазоряване, дадоха ни три минути и половина за обличане и качване на палубата, а ако някой се забавеше след това, помощникът непременно го скастряше, тъй като той бе постоянно горе и гласът му гърмеше из целия кораб. След това стъкмихме главната помпа и измихме палубите под ръководството на втория и третия помощник; старши помощникът се разхождаше по юта и надзираваше общо работата, но без да благоволи да пипне кофа или четка. Отвън и отвътре, нос и кърма, горна палуба и средна палуба, кърмов отсек и кубрик, планшир, фалшборд и ватервейс — всичко това се измиваше, изтъркваше и изстъргваше с четки и парцали, палубите се намокряха и посипваха с пясък и тогава се изтъркваха с пемза. Пемзата е голям мек камък, гладък отдолу, с дълги въжета, прикрепени към двата края, чрез които моряците го плъзгат напред-назад по мокрите, посипани с пясък палуби. По-малки, речни камъни, наричани от моряците „молитвеници“, се използват за изтъркване на местата по ъглите и там, където големият камък не може да влезе. Държаха ни около час-два на тази работа, след това пуснахме голямата помпа, измихме всичкия пясък и изчистихме палубите и бордовете. Тогава дойде ред на изтривалките и когато най-накрая палубите изсъхнаха, всеки се зае с работата си за сутринта. На кораба имаше пет лодки — две големи лодки, кърмова лодка, лявобордова лодка и една малка лодка. Всяка от тях си имаше кърмчия, който я командуваше и отговаряше за чистотата и реда по нея. Останалата част от чистенето на кораба се разпределяше сред екипажа — един се занимаваше с месинговите и другите метални части по рудана, друг — с камбаната, трети — с бъчвата за обезсоляване на месо; друг със стойките на леера, а други със стъпалата в кубрика, на палубния трап и всички трапове, които се изкарваха и се изтъркваха с пемза. Всяко едно от тези неща трябваше да се свърши преди закуска, а междувременно останалата част от моряците напълваха бъчвата за питейна вода, готвачът изтъркваше баките (дървени ведра, от които моряците ядат), излъскваше обръчите им и ги нареждаше пред камбуза в очакване на проверката. Когато палубите изсъхнеха, на юта се появяваше върховният господар, правеше няколко обиколки, удряха осем склянки и всички моряци отиваха на закуска. За закуска даваха половин час, след което отново ни събираха; баките, канчетата, хлебните торби и т.н. се прибираха.

Тази сутрин участвувах и в приготовленията за отплаване. Отпуснахме веригата на носовата котва, на която щяхме да се завъртим, обрахме веригата на кърмовата котва, вдигнахме я на палубата и отново скъсихме веригата на носовата. Тази работа се свърши за по-кратко време, отколкото на брига, защото въпреки че всичко бе почти два пъти по-голямо и по-тежко — скрипецът за закачане на котвата колкото едва да го вдигне човек, а веригата колкото три вериги на „Пилигрим“, — все пак имаше достатъчно простор за движение, по-добра дисциплина и организация, повече хора и по-голямо усърдие. Всеки се стремеше да работи колкото се може по-добре. Помощниците си познаваха работата и всичко вървеше гладко. Още щом скъсихме веригата, се даде заповед от предната палуба да освободим ветрилата и в един миг всички скочихме нагоре по вантите, минахме настрани по реите и се изкатерихме един през друг — първият и най-добрият, който стигна горе, откачи носовите въжета за скатаване и за средната част на ветрилото; на всяка рея остана по един моряк, като държеше средното въже, захванато с една извивка през веригата за спускане на реята, докато останалите легнаха на реите в очакване да започнем да нагласяме ветрилата и фаловете. Тогава помощникът извика към реите: „Готово ли е всичко отпред?“, „Готово ли е всичко по главната рея на бизана?“ и т.н., и т.н. „Тъй вярно, сър!“ — дойде отговорът от всяка рея, даден бе знак за спускане и в един миг корабът, който бе показал само голите си реи, се покри от върховете на роялстенгите до палубите с разпуснати ветрила. На всяка площадка остана по един моряк, за да притегне такелажа, а другите слязохме долу. Вдигнахме марселите и ги завързахме по местата им, като трите реи едновременно се издигнаха към върховете на мачтите — вахтата на левия борд теглеше фока, от десния борд — грота, а петима по-млади моряци (сред които и аз), подбрани от двете вахти — бизана. След това нагласихме реите по вятъра и вдигнахме котвата. Когато корабът тръгна, поставихме едно подир друго и леките ветрила.

Щом като отминахме носа и всички ветрила бяха поставени, дадоха заповедта: „Вахтата, слез долу!“ Моряците казаха, че когато пътували от пристанище на пристанище, им давали дежурна и свободна вахта. Действително, по всичко личеше, че макар дисциплината да беше строга и от всеки да се изискваше най-строго изпълняване на задълженията, общо взето на кораба се отнасяха добре към екипажа. Всеки съзнаваше, че трябва наистина да е моряк и да се държи мъжки, когато е на работа, и заедно с това всички бяха доволни от отношението на началството към тях, а един доволен екипаж, в който моряците се разбират и не си търсят повод за кавги, бе наистина противоположност на малкия, изнурен, недоволен, мърморещ и отчаян екипаж на „Пилигрим“.

Беше ред на нашата вахта да слезем долу и моряците се захванаха за работа — да кърпят дрехите си и да си вършат други дребни неща, а аз, тъй като си бях привел гардероба в пълен ред в Сан Диего, нямах друго какво да правя, освен да чета. Съответно прерових сандъците на моряците, ала не намерих нищо, което да ми е по вкуса. Тогава един ми каза, че на дъното на сандъка си имал книга, в която се разправяло за „голям разбойник“, и като я изкара, видях за мое най-голямо учудване и радост, че това не бе друго, а „Пол Клифърд“ от Булуър.^[1] Грабнах я незабавно, легнах в хамака си и се люлях и четох, несмущаван от никого, през свободната вахта. Междинната палуба бе чиста, люковете бяха отворени и през тях влизаше свеж вятър, корабът се носеше леко — с една дума, бях обграден от удобства. Тъкмо бях навлязъл хубаво в разказа, когато биха осем склянки и всички бяхме извикани на обяд. След обяда дойде нашият ред на палубата, за четири часа; после слязох отново долу, легнах в хамака и четох до кучешката вахта. Не разрешаваха да се пали лампа след осем часа и по време на нощната вахта не можех да чета. Понеже духаха леки ветрове, а имаше и щилове, пътуването трая три дни и аз прекарвах всяка свободна вахта през деня по същия начин, докато не свърших книгата. Никога няма да забравя удоволствието, което тя ми достави. Срещата с всичко, което имаше и най-малките литературни достойнства, бе празник за мен. Колоритността на книгата, поредицата от сполучливи места и живите, типични образи ми носеха едно постоянно приятно усещане. Бе прекалено хубаво, за да бъде истина. Не можех да очаквам тези светли дни да траят дълго.

На палубата обичайната корабна работа си вървеше. Платнарят и дърводелецът работеха на средната палуба, а екипажът си вършеше своята работа по такелажа, по извървянето на въжа, правене на непресукани въжа и т.н., както е прието на търговските кораби. Нощните вахти бяха много по-приятни от тези на „Пилигрим“. Там имаше толкова малко хора на вахта, че когато един застанеше на щурвала, а друг на наблюдателния пост, не оставаше никой, с когото да си поприказваш, ала тук бяхме по седем души на вахта и историите нямаха край. За две-три нощни вахти се запознах добре с вахтените от левия борд. Платнарят бе старши на вахтата и по общо мнение бе най-опитният моряк на кораба. Той бе истински стар военен матрос, бе плавал в продължение на двадесет и две години на всички видове кораби — военни, пиратски и търговски, кораби за търговии с роби, — на всичко с изключение на китоловни кораби, на които един истински военен или търговски моряк гледа с презрение и ако може, винаги се държи надалеч. Той, разбира се, бе посетил повечето части на света и притежаваше забележителна способност да разтяга разни истории. Разказите му често траеха през цялата вахта и държаха всички моряци будни. Те бяха забавни със своята неправдоподобност. Наистина, той изобщо не очакваше да му вярват, а си измисляше просто за развлечение. Тъй като имаше чувство за хумор и добър запас от моряшки соленички изрази, винаги ни караше да се смеем. След него по възраст и опитност и естествено по положение във вахтата бе един англичанин на име Харис, за когото по-нататък ще има да кажа повечко. После идваха двама или трима американци, които бяха обикновени моряци, плавали до Европа и Южна Америка, и един, който бе плавал на „фонтанджия“ и, разбира се, си запазваше правото на всички китоловни истории. Най-накрая оставаше един широкоплещест дебелоглав юнга от нос Код, който бе плавал на шхуни за скумрии и правеше първото си пътуване на кораб с квадратни ветрила. Той бе роден в Хингъм^[2] и, естествено, всички го наричаха „кофаджията“. Другата вахта се състоеше от почти същия брой моряци. Един висок красив французин, със смолисточерни бакенбарди и къдрава коса, първокласен моряк, на име Джон (на моряка му стига едно име), бе старши на вахтата. След това идваха двама американци (единият по-рано бил разпуснат младеж с известно състояние и порядъчни връзки, но паднал до дочените панталони и месечната заплата), един германец, един млад англичанин на име Бен, с когото работехме заедно на марселната рея на бизана и за годините си бе много добър моряк, и две момчета от Бостън, току-що завършили начално училище. Дърводелецът понякога се включваше във вахтата на десния борд, бе стар морски вълк, швед по рождение, и се смяташе за най-добрия кърмчия на кораба. Това бе съставът ни, освен готвача и стюарда, които бяха негри, тримата помощници и капитана.

На втория ден от пътуването вятърът се обърна срещу нас и трябваше да се борим с него нагоре по брега, така че при плаването на халсове можах да се запозная с разпоредбите на кораба. Когато трябваше да се свърши някоя работа, всеки моряк си има пост. Беше установен и постоянен ред при движението на халсове. Старши помощникът командуваше на бака и отговаряше за предните ветрила и предната част на кораба. Двама от най-добрите моряци — платнарят от нашата вахта и Джон французинът от другата — работеха на бака. Третият помощник командуваше средата и заедно с дърводелеца и един моряк маневрираше гротхалса^[3] и булина^[4]; готвачът — фокшкота, а стюардът — грота. Вторият помощник отговаряше за задните реи и маневрираше подветрените браси на фока и грота. Моето място бе на наветрените бизанбраси. На подветрените браси имаше още трима млади моряци, един юнга на шкота и обтяжката на гафелното ветрило на бизана, по един моряк и един юнга — на брасите, гротмарсела, гротбрамсела и гротроялсела, а всички останали от екипажа — моряци и юнги — се хващаха за браса на грота. На „Алърт“ всеки си знаеше мястото — бе длъжен да бъде там, когато викнеха всички моряци за промяна в курса на кораба. Всеки моряк трябваше да отпусне или обере повереното му въже, в зависимост от заповедите, и да го завърже правилно и навие, когато корабът легнеше на курса. Щом като всички моряци заемат местата си, капитанът, който стои на наветрената страна на юта, прави знак на рулевия да отпусне щурвала и извиква: „Руля по вятъра!“ „Руля по вятъра!“ — отговаря помощникът от бака и моряците отпускат предните шкоти. „Отпусни халсовете и шкотите!“ — казва капитанът. „Халсовете и шкотите!“ — се предава напред и фокхалсът и гротшкотът се отпускат. Следващото нещо е да се държат здраво, когато става завъртването. Наветрените бизанбраси и подветрените гротбраси се закрепят заедно върху два ключа и са готови за отпускане, а срещуположните браси се пристягат силно. „Гротмарсела тегли!“ — извиква капитанът, брасите се отпускат и ако е подбрал мига добре, реите се обръщат като въртящи се врати, но ако закъснее или избърза, става с мъка, като вадене на зъби. Задните реи тогава се натягат с брасите, гротшкотът се натяга назад, бизанът се отпуска към подветрената страна и моряците на брасите застават до предните реи. „Отпусни и тегли!“ — казва капитанът, вторият помощник отпуска наветрените фокбраси, а моряците теглят към подветрената страна. Помощникът от бака следи за предните реи. „Добре фокмарселната рея!“ „Брамселната рея добре!“ „Много за роялреята! Обери към вятъра! Така! Добре там!“ „Добре навсякъде!“ След това вахтените от десния борд отиват на гротхалса и го натягат, а от левия борд отиват напред и натягат фокхалса и обират кливершкота, като го захващат със скрипец, ако духа много силно. Тогава се нагласят и задните реи, като капитанът обикновено ги надзирава сам. „Добре бизанреята!“ „Малко обери гротбрамселреята!“ „Добре така!“ „Добре бизанмарселреята!“ „Добре реите на долното ветрило на бизана!“ „Добре всичко на кърмата! Натегни здраво към вятъра!“ Когато вече всичко е нагласено и ветрилата са наред, всеки моряк навива въжетата по поста си и се отдава заповедта: „Вахтата, слез долу!“

През последните двадесет и четири часа от пътуването ние се приближавахме и отдалечавахме от сушата, като правехме по един галс на около четири часа, така че имах достатъчно възможност да наблюдавам воденето на кораба и с положителност мога да кажа, че за нагласянето на долните реи на този кораб, макар ветрилата да бяха с площ от над петдесет квадратни фута, не бяха нужни повече хора, отколкото за реите на „Пилигрим“, чиито ветрила бяха и половината на тези — толкова много зависи от начина, по който вървят брасите и какво е състоянието на скрипците. Капитан Уилсън от „Аякучо“, който след това бе пътник при нас за едно пътуване нагоре по брега, каза, че няма съмнение, че нашият кораб работи с двама души по-малко в сравнение с неговия бриг. Тази лекота във воденето на кораба се дължеше на наблюдателността и моряшкото умение на капитан Фоукън. Той бе преустроил наново почти целия подвижен такелаж на кораба, бе махнал непотребните скрипци и бе сложил единични вместо двойни, където бе възможно.

Петък, 11 септември. Тази сутрин слязох долу към четири часа, когато носът на Сан Педро бе на около две левги пред нас и корабът плаваше под лисели. Около час по-късно се събудих от тракането на веригата по палубата и след няколко минути извикаха: „Всички на палубата!“ Хванахме се да прибираме и скатаваме котвите. „Пилигрим е тук на котва“ — каза някой, докато тичахме по палубата, и като погледнах за миг през планшира, наистина видях моя стар приятел. При заставането на котва, както и при плаването на халсове, всеки си знаеше мястото и задълженията. Леките ветрила бяха повдигнати и скатани, долните ветрила вдигнати, а кливерите свалени, след това свихме марселите и хвърлихме котвата. Щом корабът застана добре на котва, всички моряци се покатерихме по мачтите да скатаваме ветрилата и на това тук държаха много, защото всеки моряк знае, че за един кораб до голяма степен съдят по това, как са скатани ветрилата му. Третият помощник, платнарят и лявобордовите вахтени се качиха на фокмарсела; вторият помощник, дърводелецът и дяснобордовите вахтени — на грота, а аз, англичанчето, двете момчета от Бостън и момчето от нос Код скатахме бизанмарсела. Това ветрило бе изцяло поверено на нас за рифоване и скатаване и нито един моряк не можеше да се качи на нашата рея. Помощникът държеше много на това, като често ни караше да скатаваме ветрилото по три-четири пъти, докато не докарвахме средната част до идеален конус и цялото ветрило без едничка гънка. Щом като свиехме и нагънехме всяко ветрило, го спускахме и привързвахме долу, на палубата. След това помощникът заставаше на мястото си между опорите на бушприта, за да гледа фока, после на скрипеца за грота и на основата на грота — за бизана, и ако нещо не беше в ред — твърде много плат на една страна, прекалено стегнати или пък хлабави обтяжки, или някое ветрило отишло назад по реята, трябваше да сваляме всичко наново. Когато най-после ветрилата бяха наред, прекарвахме ноковите въжета така, че гънка да не остане по реята.

От момента на хвърляне на котвата, когато капитанът престава да се грижи за кораба, старши помощникът става всевластен господар. С глас на млад лъв той ревеше във всички посоки, като искаше въжетата да летят, но в същото време работата да се върши добре. Той представляваше донякъде противоположност на достолепния, тих и ненатрапчив помощник от „Пилигрим“ и не че бе по-достоен за уважение човек, но много по-добър за помощник на кораб. Цялостната промяна в държането на капитан Томпсън, откакто бе поел командуването на кораба, се дължеше без съмнение до много голяма степен на този факт. Ако на старши помощника му липсва сила, дисциплината отслабва, всичко се обърква и капитанът започва да се меси постоянно, което създава търкания между него и помощника, разбунващи с това екипажа, и така отношенията на кораба се превръщат в тристранни междуособици. Ала мистър Браун (родом от Марбълхед) не се нуждаеше от ничия помощ, вземаше всичко в свои ръце и по-скоро би посегнал на капитанската власт, отколкото да загуби нещо от своята. Капитан Томпсън даваше нарежданията си на помощника на четири очи и освен при хвърлянето на котва, потегляне, плаване на халсове, рифоване на марсели и всички други „общи работи“ рядко се появяваше лично. Така трябва да бъде и ако се запази такова положение и на кърмата има разбирателство, всичко ще бъде наред.

След като скатахме всички ветрила, следващото нещо бе да се свалят роялреите. Англичанчето и аз свалихме гротовата, която бе по-голяма от гротбрамселната рея на „Пилигрим“, други двама млади моряци свалиха фокреята, а един юнга — реята на бизана. Този ред продължихме да следваме, докато бяхме по крайбрежието, като вдигахме и спускахме реите всеки път, когато влизахме и излизахме от пристанище.

След закуска свалихме люковите покрития и се приготвихме за получаване на кожи от „Пилигрим“. Целия ден лодките идваха и се връщаха, докато не прибрахме всичкия товар и го оставихме на баласт. Тези кожи заеха малко място в нашия трюм, макар че бяха натоварили „Пилигрим“ до водолинията. Така си изяснихме въпроса за назначението на двата кораба, което бе предмет на различни догадки сред нас. Ние щяхме да останем в подветрените пристанища, докато „Пилигрим“ щеше да отплава на следващата сутрин за Сан Франциско. След като приключихме работа и почистихме палубите за през нощта, моят приятел Стимсън дойде на борда и прекарахме един час заедно в нашето помещение на средната палуба. Екипажът на „Пилигрим“ ми завиждаше за мястото ми на „Алърт“ и изглежда смятаха, че съм си оправил много положението, особено що става дума за завръщането у дома. Стимсън бе решил да се върне вкъщи на „Алърт“ било чрез молби или откупване. Ако капитан Томпсън не му разрешеше да се качи при други условия, той щеше да се размени срещу заплащане с някого от екипажа. Да стои още една година, след като „Алърт“ отплава, бе мисъл, която той не бе в състояние да приеме. Към седем часа в кърмовото помещение дойде помощникът, здравата настроен за веселба. Той вдигна момчетата от койките, извика дърводелеца с цигулката му, прати стюарда да сложи лампи в средната палуба и накара всички моряци да танцуват. Помещението бе достатъчно високо, че да може да се скача и тъй като подът бе чист и бял от търкането с пемза, представляваше великолепна танцувална площадка. Неколцина моряци от екипажа на „Пилигрим“ бяха в кубрика и като разбраха, надойдоха всички и изкараха една истинска моряшка веселба с танци до осем склянки. Юнгата от нос Код знаеше да танцува истинска рибарска жига — той играеше бос, като удряше пети и пляскаше по палубата в такт с музиката. Това бе любимото развлечение на помощника, който заставаше на вратата на кърмовия отсек да гледа, а ако юнгите не искаха да танцуват, ги гонеше с едно въже, за голямо удоволствие на моряците.

На следващата сутрин, според разпорежданията на агента, „Пилигрим“ отплава нагоре по брега и щеше да отсъствува в продължение на три-четири месеца. Той тръгна без много шум и мина толкова близо до нас, че можаха да хвърлят едно писмо на борда. Самият капитан Фоукън стоеше на румпела и го управляваше, сякаш беше рибарска лодка. Когато капитан Томпсън командуваше „Пилигрим“, при тръгване се правеха такива приготовления и церемонии, сякаш че потегляше седемдесет и четири оръдеен кораб. А капитан Фоукън бе моряк до мозъка на костите. Той знаеше какво представлява корабът и се чувствуваше на него като у дома си — като обущар в дюкяна си. Не ми трябваше по-добро доказателство за това, защото знаех мнението на екипажа — те бяха изкарали шест месеца под негово командуване и го познаваха напълно. Ако моряците казват за капитана си, че е добър моряк, можете да бъдете сигурни, че той е наистина такъв, защото това е нещо, което те не признават лесно. Когато моряците са недоволни и търсят за какво да мърморят, любимата им тема е липсата на моряшки умения у капитана.

След като „Пилигрим“ си замина, останахме три седмици в Сан Педро — от единадесети септември до втори октомври, — заети с обичайните пристанищни задължения: сваляне на стоки, товарене на кожи и т.н., и т.н. Тези задължения бяха много по-леки и вървяха много по-приятно, отколкото на борда на „Пилигрим“. „Колкото повече, толкова по-весело“ е моряшката максима и без много труд, като си разпределяхме работата, една лодка с екипаж от дванадесет души бе в състояние да натовари всички кожи, свалени за деня, защото на брега, както и на кораба, доброто желание и липсата на недоволство и мърморене позволяваха всичко да върви по-леко. Третият помощник, който обикновено идваше с нас, беше много симпатичен младеж и не ни създаваше ненужни неприятности, така че винаги се разбирахме другарски и всички се радвахме, че сме се измъкнали за малко от ограниченията на кораба. Докато бяхме тук, често си мислех за отвратителните мрачни седмици, които бяхме изкарали на това пусто място с брига — за недоволството и тежката работа на кораба и че имаше само четирима души да вършат цялата работа на брега. Дайте ми голям кораб. Има повече място, по-добро оборудване, по-добър ред, повече живот и повече другари. Друго нещо, което говореше за по-добър ред, бе, че тук имахме редовен екипаж на кърмовата лодка. Тя бе лека китоловна лодка, боядисана в красиви цветове и с кърмови пейки, напречен румпел на руля, и висеше отдясно на кърмата. Най-младият юнга на кораба — едно момче от Бостън на около четиринадесет години, беше кърмчия на тази лодка и отговаряше изцяло за нея — да я поддържа чиста и готова за отплаване и връщане по всяко време. Четирима млади моряци — почти като него на бой и възраст, — сред които бях аз, съставляваха екипажа й. Седалката и мястото на всеки бяха номерирани и щом потрябва, всички бяхме длъжни да си бъдем по местата, греблата ни да са изстъргани до бяло, ключовете да са сложени и кранците^[5] пуснати отстрани. Носовият гребец отговаряше за куката и фалина, а кърмчията — за руля, румпела и кърмовите пейки. Нашите задължения бяха да возим капитана и агента насам-натам и да качваме и сваляме пътници, като това последното не беше дребна работа, тъй като хората по крайбрежието нямат лодки и всеки купувач — от момчето, което си купува чифт обувки, до търговеца, който купува стоки с бъчви и бали — трябваше да бъде довеждан на кораба и свалян на брега с нашата лодка. Понякога, когато идваха и си заминаваха много хора, гребяхме напред-назад по цял ден и едва ни оставаше време да се нахраним, а тъй като стояхме на котва около три мили от брега, ни се събираше по тридесет-четиридесет мили гребане на ден. При все това смятахме, че това е най-хубавата работа на кораба, защото когато лодката бе в движение, нямахме никаква работа по товара освен да качваме малки вързопи, които пътниците носеха със себе си, а не носехме и кожи. Освен това имахме възможност да срещаме всякакви хора, да се запознаваме с тях и да научаваме последните новини. Ако капитанът или агентът не бяха в лодката, ние прекарвахме приятно времето си с пътниците, които винаги имаха желание да говорят и да се шегуват заедно с нас. Често също така трябваше да чакам по няколко часа на брега и тогава изтегляхме лодката на пясъка, оставяхме някой да я пази и отивахме до най-близката къща или просто се разхождахме по плажа, събирайки миди или играейки на дама и други игри върху твърдия пясък. Останалите от екипажа никога не слизаха от кораба, освен когато носеха тежки стоки и товареха кожи и макар да бяхме постоянно във вода — прибоят не ни оставяше сухо местенце и ходехме по цял ден мокри, — бяхме млади, климатът беше хубав и ние смятахме, че това е далеч за предпочитане в сравнение със спокойния еднообразен труд на борда на кораба. Познаваше ни почти половин Калифорния, защото освен че прекарвахме всички с лодката — мъже, жени и деца, — известията, писмата и по-леките колети се получаваха по нас и щом зърнеха познатите ни дрехи, всички отваряха гостоприемно вратите си.

В Сан Педро за такива развлечения не ставаше и дума, тъй като тук имаше само една къща, нямаше хора и изобщо никаква компания. За мен единственото разнообразие бе да яздя веднъж седмично до най-близкото ранчо, за да поръчам теле за кораба.

Бригът „Каталина“ дойде от Сан Диего и понеже пътуваше нагоре по брега, тръгнахме по едно и също време с него, за да опитаме скоростта си срещу вятъра по пътя към Санта Барбара — разстояние от около осемдесет мили. Вдигнахме котвите и разпънахме ветрилата около единадесет часа вечерта, при лек бриз откъм сушата, който към сутринта затихна и ни остави в щил само на няколко мили от мястото, където бяхме стояли на котва. Тъй като „Каталина“ беше два пъти по-малък от нашия кораб, те пуснаха лодка и с буксирни въжета се измъкнаха навътре през нощта. Така хванаха морския бриз по-рано от нас и ние с покруса ги видяхме да пенят вълните нагоре по брега с попътен вятър, оставяйки ни в щил близо до брега. Когато бризът от морето затихна, те се бяха почти изгубили от погледа. Късно следобед задуха силно постоянният северозападен вятър и ние взехме курс остро към него, ловейки го с всяко ветрило, хале и фал, и се спуснахме след „Каталина“ на пълен ход, тъй като нашият кораб вървеше много добре при бейдевинд. Пътувахме с прекрасен ход почти пет часа, като лавирахме нагоре по брега на дълги халсове в открито море и към сушата, и на всеки халс явно застигахме „Каталина“. Когато този вятър ни остави, ние бяхме толкова близо, че можехме да преброим боядисаните му люкове. За щастие вятърът затихна, когато бяхме на вътрешен халс, а той беше на външен, така че се паднахме откъм брега и хванахме първия бриз от сушата към средата на първата вахта. Разпънахме всички ветрила, чак до скайселите и лиселите на роялселите, и с тях се плъзнахме спокойно през вълните, оставяйки постепенно зад кърмата си „Каталина“, който не можеше да разпъне толкова много ветрила, и с идването на деня, бяхме пред Санта Буенавентура, а нашият съперник почти се беше изгубил от погледа. Морският бриз обаче отново му даде предимство и докато ние бяхме в щил зад носа и се движехме с мъка напред, към обяд той се изравни с нас. Така продължихме, застигайки се и изпреварвайки се едни други — веднъж навътре в морето, друг път близо до брега. На третата сутрин влязохме в големия залив на Санта Барбара два часа след брига и по такъв начин загубихме облога, макар че ако надбягването беше до носа, щяхме да ги бием с пет до шест часа. Едно обаче беше ясно и признато от всички: макар бригът да беше малък и лек и можеше да ни надминава при много слаби ветрове, все пак, когато имаше достатъчно силен вятър, за да ни подкара, ние ги минавахме, сякаш ни теглеха с въже, а при плаване бейдевинд, което е най-добрата проверка за един кораб, имахме значително предимство.

Неделя, 4 октомври. На този ден не само пристигнахме, но по някакъв начин нашият капитан успя и да влезе в пристанището, макар да беше неделя. Главната причина за плаване в неделя не е, както много хора си мислят, това, че бил щастлив ден за пътуване. Шест дни екипажът е зает с товара и други корабни задължения, а каквато допълнителна работа се свърши в единствения почивен ден, си остава чиста печалба за собствениците. Това е причината нашите каботажни и пощенски кораби да пътуват обикновено в неделя. Така беше и с нас почти през цялото време, докато бяхме по крайбрежието, и много от неделите ни бяха така изцяло загубени. Католиците по крайбрежието като общо правило не се занимават с редовна търговия и не пътуват в неделя, но тъй като американецът си няма национална религия и обича да показва своята независимост от духовниците, прави каквото си иска през божия ден.

Санта Барбара си беше същата, каквато я бях оставил преди пет месеца — с дългия пясъчен плаж, големите вълни, които се разбиват с непрестанен рев о него, и малкото градче, закътано в равнината и заобиколено амфитеатрално от планините. Ден след ден слънцето блестеше силно и ярко над широкия залив и червените покриви на къщите; всичко бе потънало в мъртва тишина, а хората сякаш не заслужаваха и слънцето, което ги грееше. За тях дневната светлина отиваше на вятъра. Имахме няколко посещения и събрахме около стотина кожи; при залез-слънце лодката винаги отиваше на брега да чака капитана, който прекарваше вечерите си в града. Вземахме мушамените куртки, огниво и кремък, за да си палим огън с изхвърлените по брега дървета и клони, които измъквахме от съседните гъсталаци, и лягахме край него на пясъка. Понякога се запилявахме към града, ако имаше вероятност капитанът да закъснее, и прекарвахме в някоя от къщите, където винаги ни приемаха много дружелюбно. Капитанът пристигаше кога по-рано, кога по-късно и тогава след хубаво накисване в прибоя се прибирахме на кораба, преобличахме се и си лягахме — но не за цялата нощ, тъй като имаше да се дава и котвена вахта.

Това ми спомня и искам да разкажа за моя другар по вахта в продължение на девет месеца — и ако се погледне от всички страни, най-интересния човек, когото някога съм, срещал, — Том Харис. По един час всяка нощ, докато корабът беше в пристанище, Харис и аз бяхме сами на палубата; като се разхождахме напред-назад, нощ след нощ, в продължение на месеци, аз опознах нрава му, историята на неговия живот; научих повече за чужди народи, за техните традиции и обичаи и особено за тайните на моряшкия живот и трудностите му, отколкото бих могъл да науча другаде. От него добих практически умения по корабоводене, в които той имаше изключително добра способност да ме въвежда. Паметта му беше съвършена и сякаш образуваше непрекъсната верига, която се простираше от най-ранното му детство до времето, когато се запознах с него, без да липсва и едничка брънка. Дарбата му да изчислява беше също забележителна. Аз се мислех също за доста добър (бях изкарал математически курс), но в смятането наум въобще не можех да се меря с този човек, който никога не бе учил нещо повече от аритметика. Той носеше в главата си не само корабния журнал на пътуването, толкова пълен и точен, че никой не би помислил да му го оспори, а също и точен списък на товара, като знаеше къде е складирано всяко нещо и по колко кожи натоварвахме във всяко пристанище.

Една нощ той направи грубо изчисление на броя на кожите, които могат да се складират в долния трюм между фок– и гротмачтата, и стигна учудващо близко до истинската цифра, както се разбра по-късно. Помощникът често идваше при него да го пита за вместимостта на различни части от кораба; можеше да каже и на платнаря с доста голяма приблизителност количеството платно, което ще му трябва за всяко ветрило на кораба, защото той познаваше височината на всяка мачта и ширината на всяко ветрило в горната и в долната му част, във футове и инчове. Когато бяхме на плаване, той си правеше постоянни изчисления наум за хода на кораба — броя на възлите и курса. Ако курсът не се променеше много през денонощието, като вземеше общото придвижване и оставеше еди-колко си осми за отклонения на север или на юг и по толкова на изток или запад, той сварваше да направи изчислението тъкмо преди капитанът да направи измерване със секстанта по обед и често стигаше твърде близко до истинското местоположение. В сандъка си имаше няколко книги за изобретения в механиката, които четеше с голямо удоволствие и бе овладял напълно. Съмнявам се, че той можеше да забрави нещо, веднъж прочетено от него. Единствената поетична творба, която бе чел някога, беше „Корабокрушение“ от Фалконър^[6] — бе очарован от нея и си повтаряше наизуст цели страници. Той ми каза, че помнел имената на всички моряци, с които е плавал, а също и на всеки кораб, капитан и офицер, както и по-важните дати, свързани с всяко пътуване. А един моряк, с когото по-късно плавахме заедно и който бе работил на един и същи кораб с Харис почти дванадесет години преди това, бе силно удивен да чуе как Харис му разправя неща, свързани с него, които той бе съвършено забравил. Осведомеността му по отношение на дати или събития никой не мислеше да оспорва, а на изказванията му малко моряци дръзваха да се противопоставят, защото, прав или крив, той винаги успяваше да спечели. Способностите му за разсъждения бяха поразителни. Беше ми по-трудно да водя спор с него, отколкото с когото и да било друг, дори и когато знаех, че съм прав, а той само се догаждаше за истината, и не поради упоритостта му, а поради остротата на неговата мисъл. Дайте му само известни познания по даден предмет и сред всички младежи, които познавах от колежа, нямаше да се намери един, срещу когото по-малко бих искал да се изправя на диспут. Никога не отговарях, на негов въпрос или не изказвах мнение, преди да премисля поне два пъти. Желязната му памет сякаш имаше под ръка целия предишен разговор с даден човек и ако някой сега кажеше нещо, което да е в несъгласие с друго изказване, направено преди месеци, Харис със сигурност го побеждаваше в спора. Наистина, когато бяхме заедно, имах чувството, че не се намирам пред обикновен човек. Изпитвах съвсем определено уважение към умствените му способности и често си мислех, че ако би имал възможност да се ползва поне от половината грижи, които ежегодно се прахосват за нашите колежи, би станал знаменитост. Като много от самообразовалите се хора с истински талант той преувеличаваше стойността на редовното образование и аз често му казвах това, макар че печелех от заблуждението му, понеже той винаги се отнасяше към мен с уважение и често пъти ненужно ми отстъпваше поради надценяване на познанията ми. Към умствените способности на всички останали от екипажа — ведно с капитана и другите — той изпитваше най-голямо презрение. Той бе далеч по-добър моряк и вероятно по-добър навигатор от капитана и имаше много повече мозък в главата си от всички на кърмата, взети заедно. Моряците казваха: „На Том главата му е дълга като бушприт!“, а ако някой седнеше да спори с него, викваха: „А, Джек! По-добре остави това като горещ картоф, защото Том ще те тръшне по гръб, преди още да си разбрал какво става!“

Спомням си, че веднъж ме бе запитал за законите, свързани с посевите. Бяха ме извикали да застъпя на вахта и като се качих на палубата, го заварих вече там; както обикновено, започнахме да се разхождаме напред-назад из средната част на кораба. Той заговори за посевните закони, запита какво мисля за тях и аз изложих съображенията си. Казах му малкото, което знаех, представяйки го в най-добрата възможна светлина, като предполагах, че познанията му по този въпрос са по-слаби и от моите, ако изобщо знае нещо. Когато свърших, той си позволи да изкаже друго мнение, опирайки се на доказателства и факти, които бяха нови за мен и на които не можех да възразя нищо. Признах си, че по този въпрос не зная почти нищо, и изразих учудването си от широтата на неговата осведоменост. Той каза, че преди няколко години отседнал в един пансион в Ливърпул, където попаднал на някаква брошура на тази тема и тъй като съдържала изчисления, той я прочел много внимателно; оттогава все искал да срещне някого, който би могъл да добави нещо към запаса му от познания в тази област. Макар че бяха минали много години, откакто бе чел тази книжка, и това бе въпрос, по който не бе имал никакви предварителни познания, основани на принципите на политическата икономия, все пак той бе напълно запазил нишката на разсъжденията в паметта си, а данните му, доколкото можех да съдя, бяха точни — най-малкото, той ги изложи много прецизно. Харис бе също така запознат с принципа на парния двигател, тъй като беше служил няколко месеца на борда на параход и бе овладял и неговите тайни. Той познаваше всяка синодическа звезда в двете полукълба и владееше квадранта и секстанта. Моряците казваха, че бил в състояние да направи измерване на височината на слънцето с кофа за катран. Такъв беше този човек, който на четиридесет години все още си оставаше прост моряк със заплата от дванадесет долара месечно. Причината за това можеше да се намери в миналото му, за което той от време на време разказваше.

Той беше англичанин, родом от Илфракоум, Девоншър^[7]. Баща му бил капитан на малък каботажен кораб, който пътувал до Бристол, когато починал, го оставил съвсем малък на грижите на майка му. Тя положила усилия той да получи образование, макар и в обикновено училище; през зимите учел, а летата работел в търговията по брега и така учил до седемнадесетата си година, когато напуснал дома и тръгнал на далечни плавания. За майка си говореше с най-голямо уважение и казваше, че тя била жена с много здрав разсъдък и отлична система на възпитание, която направила почтени хора от тримата му братя, а с него не успяла поради непреодолимия му инат. Едно от нещата, с които майка му се отличавала от всички други майки при възпитаването на децата, било, че когато не искал да яде, вместо да отмести чинията настрана и да му каже, че гладът ще го върне пак към нея, когато му дойде времето, тя заставала над главата му и го карала да си изяде всичко до последната лъжичка. Не било по нейна вина, че го виждах в сегашното му положение, и толкова силно бе чувството му на благодарност за нейните макар и неуспешни усилия, че бе решил, когато свърши пътуването, да се върне вкъщи с всички спечелени пари и да ги харчат двамата, ако я намери още жива.

След като бе напуснал родината си, той бе прекарал почти двадесет години в най-различни плавания, тръгвайки обикновено от пристанищата на Ню Йорк и Бостън. Двадесет години пороци! Той бе изпитал до дъно всеки грях, познат на моряците. Няколко пъти свършвал в болницата и само силата на организма му го изкарвала наново здрав навън. Няколко пъти поради признатите му способности бил произвеждан на служба старши помощник, но всеки път поведението му, когато били в пристанище, особено пиянството му, което нито страхът, нито амбицията можели да накарат да остави, го връщали обратно в кубрика. Една нощ, когато ми разказваше за живота си и оплакваше пропилените години, той ми каза: „Долу в кубрика, под онези стъпала, има сандък със стари дрехи; това е резултатът от двадесет и две години тежък труд и лишения — от това, да работиш като вол, а да се отнасят към тебе като с куче.“ С годините той бе започнал да чувствува нужда от някакво осигуряване за старини и постепенно бе стигнал до убеждението, че ромът е най-лошият му приятел. Една нощ в Хавана докарали един младеж от неговия кораб пиян, с опасна рана на главата и обран до шушка. Харис бил замесван в стотици подобни случки, но това което видял, затвърдило неговото решение никога вече да не вкуси капка от какъвто и да е било силен алкохол, като не дал никакъв обет или клетва, а разчитал на силата на волята си. При Харис на първо място идваше мисълта, след това се раждаше решението и с това въпросът се приключваше. Датата на своето решение той знаеше, разбира се, с точния й ден и час. Това бе станало три години преди да се запозная с него и през цялото това време той не се бе докоснал до нищо по-силно от сайдер или кафе. Моряците никога и не помисляха да съблазняват Том да пие с тях, както и не биха помислили да съблазнят корабния компас. Сега той беше станал въздържател за цял живот и бе способен да заема всякаква служба на корабите, дори и много от високите постове на сушата, които се заемат от далеч не толкова достойни хора. Харис имаше познания по корабоводене, основани на научни принципи, и можеше да назове причината за тегленето на всяко въже, а дългият опит и внимателното наблюдение при всеки случай му бе дал познания за средствата и начините за спасение по време на опасност. Аз му останах много задължен, тъй като той с най-голямо удоволствие излагаше своите запаси от сведения пред мен, в замяна на това, което можех да сторя за него. Разкази за тирания й изнурителна работа, която е докарвала моряци до пиратство, за невероятното невежество на капитани и помощници и за ужасяващата безчовечност към болни, мъртви и умиращи, както и за скритите мошеничества и измами, прилагани спрямо моряците със съучастието на собственици и капитани — всички тези неща му бяха известни и аз не можех да не му вярвам, тъй като той правеше впечатление на точен човек, за когото всяко преувеличение бе лъжа и чиито думи винаги се потвърждаваха. Спомням си, между другите неща, че разправяше за един капитан, за когото бях чувал и от други, как никога не подавал нещо на моряк, а го слагал на палубата и го ритвал към него, и за друг, който беше много уважаван в Бостън, но който просто умъртвил едно бостънчанче — моряк пред мачтата на неговия кораб до Суматра, като го държал да върши тежка работа, въпреки че то било болно от маларийна треска, и го карал да спи в задушното кърмово помещение. (Същият капитан умря по-късно от същата треска на същия бряг.)

Наистина, като си помисля за всичко, което научих от Харис — познания по мореплаване, история за живота на моряците, практически умения, — не бих дал за нищо на света часовете, прекарани на вахта с този човек.