Ричард Дейна
Две години в кубрика (22)

Глава XXII
Живот на брега

Събота, 18 юли. На този ден мексиканският бриг „Фасио“ отплава за Сан Блас^[1] и Масатлан^[2]. Собственикът й бе имал доста неприятности с правителството около митата и т.н. и отплаването бе забавено с няколко седмици, но след като всичко бе уредено, той потегли с един лек бриз и вече излизаше от пристанището, когато двама конника се втурнаха към плажа, препускайки с най-голяма скорост; опитаха се да намерят лодка, за да го настигнат, но тъй като нямаше такава под ръка, те предложиха шепа сребърни монети на всеки канак, който би се хвърлил да плува и отнесе писмо на борда. Един канак, пъргав, добре сложен младеж, моментално хвърли всичките си дрехи освен дочените си панталони и като сложи писмото в шапката си, заплува след кораба. За щастие вятърът бе много лек и корабът се движеше бавно, и макар че имаше почти цяла миля преднина, той бързо го застигаше. Канакът цепеше водата, като оставяше зад себе си килватер като на малък параход. Определено никога не бях виждал такова плуване. От палубата го видяха, че се приближава, но не спряха, подозирайки естеството на неговата заръка, ала тъй като вятърът продължи да бъде лек, той доплува до кораба, качи се на борда и предаде писмото. Капитанът прочел писмото и казал на канака, че няма да има никакъв отговор, и като му дал чаша бренди, го оставил да скочи през борда. Канакът доплува до най-близката част на брега и след около час се появи в кожарския склад. Той въобще нямаше вид на изморен, бе спечелил три-четири долара и чаша бренди и бе в повишено настроение. Бригът продължи курса си, а правителствените чиновници, които бяха дошли да забранят отплаването му, си тръгнаха и двамата твърде разочаровани, тъй като бяха разчитали да измъкнат още малко пари от капитана.

Бяха изминали почти три месеца, откакто „Алърт“ бе пристигнал в Санта Барбара, и ние започнахме да го чакаме да пристигне всеки ден. На около половин миля зад кожарския склад имаше висок хълм и всеки следобед, щом като привършехме работата, някой се изкачваше на него да види дали не се вижда ветрило, идващо с постоянните пасати. Ала ден след ден ние се изкачвахме по високия хълм и се връщахме разочаровани. Аз чаках с голямо нетърпение пристигането му, тъй като бях уведомен чрез писмо, че по молба на родителите ми собствениците от Бостън са писали на капитан Томпсън да ме вземе на борда на „Алърт“ в случай че той се завърне в Съединените щати преди „Пилигрим“; и аз, разбира се, исках да разбера дали заповедта е получена и какво назначение има корабът. Година повече или по-малко бе от малко значение за другите, ала за мен бе всичко на света. Беше минала точно една година, откакто бяхме отплавали от Бостън, и в най-добрия случай не можеше да се очаква някой кораб да тръгне обратно по-рано от осем-девет месеца, с което отсъствието ни щеше да стане всичко две години. Това щеше да бъде твърде дълъг срок, но не и съдбоносен. Той нямаше непременно да бъде решаващ за бъдещето ми. Ала още една година свръх това би могла да приключи въпроса. Беше много вероятно да си остана моряк за цял живот и макар вече да бях се примирил с това, преди да получа писмата си от къщи, щом се появи възможност да се върна и щом изглед за друг начин на живот се отвори пред мен, нетърпението ми да тръгна обратно и най-малкото желанието ми да решавам сам съдбата си станаха извънредно големи. Освен това исках да бъда еднакво добър и в двете поприща и да мога да кандидатствувам за помощник-капитанско място, ала кожарският склад едва ли бе най-подходящото училище по морско дело. Бях станал опитен в обработването на кожи, работата ми вървеше леко, имах много възможности да се запозная с най-различни хора и много свободно време за четене и изучаване на морските науки, но все пак практическите умения могат да се научат само на борда на кораб и затова бях твърдо решен да искам да се кача на „Алърт“, когато той пристигне. До първи август привършихме с обработването на всички кожи, след което ги складирахме, изчистихме каците (като с последната работа се занимавахме в продължение на два дни до колене в кал и утайките на шестмесечната обработка на кожи, във воня, от която и на прасе би прилошало), подредихме всичко за посрещането на кораба и ни остана още един свободен промеждутък от три-четири седмици. Както обикновено, това свободно време прекарах в четене, писане, шиене и кърпене на дрехи и в последно стягане на гардероба си, в случай че ме вземеха на борда на кораба, а също и в риболов, скитане из горите с кучетата и случайни посещения до укреплението и манастира. Доста голяма част от времето си прекарвах в грижи около едно малко кученце, което бях избрал измежду тридесет и шестте, родени в три дни едно след друго в нашия склад. То беше хубаво кученце, четирите му лапички бяха бели, а цялата останала част на тялото кафява. Построих му малка колибка и го държах вързано там, далеч от останалите, като го хранех и обучавах сам. За няколко седмици го накарах да ми се подчинява напълно и то растеше прекрасно, бе много привързано към мене и обещаваше да стане едно от водещите кучета на плажа. Нарекох го Браво и единственото, за което ми бе мъчно, когато напусках брега, бе да се разделя с него и канаките.

Ден след ден изкачвахме хълма, ала никакъв кораб не се виждаше и ние започнахме да се губим в най-различни догадки относно неговото местопребиваване и темата за разговор в различните складове всяка вечер и през следобедните ни разходки по плажа беше корабът — къде може да е, дали е ходил до Сан Франциско, колко кожи ще донесе и т.н., и т.н.

Вторник, 25 август. Тази сутрин офицерът, който отговаряше за нашия склад, бе отишъл зад носа да лови риба с двама канаки, а ние седяхме спокойно в стаята на склада, когато тъкмо преди обед от всички части на плажа — от фурната на хавайците до склада на „Роза“ — се понесе в един глас: „Ветрило на хоризонта!“ Само за миг всички изскочихме от складовете и видяхме висок, красив кораб с вдигнати роялсели и скайсели, носен от силния следобеден бриз, да се приближава бързо покрай носа. Рейте му бяха силно натегнати към вятъра, всички ветрила работеха и теглеха добре, американският флаг се вееше от върха на бизанмачтата и като използваше прилива, корабът се приближаваше с бързината на състезателен кон. Бяха минали почти шест месеца, откакто нов кораб бе влизал в Сан Диего и, разбира се, всички бяхме целите внимание. Действително това бе прекрасен кораб. Прибра леките ветрила, когато заобикаляше ниската пясъчна издатина след носа, и като сви горните ветрила, се завъртя елегантно и хвърли котва на около един кабелт от брега. Това беше корабът „Алърт“. От кърмата бе спусната малка лодка и екипаж от здрави момчета на възраст между четиринадесет и осемнадесет години докара капитана на брега. Малката лодка бе от китоловните, боядисана в красиви цветове, вътре с възглавници и с рулеви въжета на кърмата. Ние незабавно нападнахме екипажа й и за няколко минути се сприятелихме с него. Искахме да ни разкажат подробно за Бостън, за пътуването им насам и т.н., а те бяха любопитни да научат какъв живот водим на брега. Един от тях ми предложи да си разменим местата, което беше точно това, което желаех, и ни остана само да получим разрешение от капитана.

След обяда моряците започнаха да разтоварват кожите и тъй като ние нямахме никаква работа в складовете, ни беше наредено да се качим на борда и да им помагаме. Сега ми се удаде за първи път възможност да видя кораба, който се надявах да бъде мой дом през следващата година. Той се оказа толкова красив отвътре, колкото беше и отвън. Палубите му бяха широки и просторни (тъй като по тях нямаше ют и надстройка, която обезобразява кърмата на повечето ни кораби), равни от носа до кърмата и бели като лен, което било, ни казаха моряците, от постоянната употреба на пемза. Нямаше безвкусни позлатени части и украшенийца, които да хващат окото на хората от сушата и на пътниците. Вместо това корабът имаше чиста и строга линия. Нямаше ръжда, мръсотия, хлабав такелаж, провесени краища на въжетата от мачтите и „ирландски байраци“^[3], а реите бяха притегнати точно перпендикулярно чрез вдигачи и браси. Помощникът бе сърцат човек, с гръмлив глас и орлов поглед. Той бе „мъжко момче“, както казват моряците, и макар и малко нещо „натегач“ и „костелив орех“, все пак се ползваше с общата обич на екипажа. Имаше също втори и трети помощник, дърводелец, платнар, стюард и готвач и дванадесет души пред мачтата. В трюма си носеше седем хиляди кожи, които бе събрал нагоре по крайбрежието, а също доста рога и лой. Започнахме да разтоварваме всичко това от двата трапа, с двете лодки наведнъж, като втория помощник командуваше най-голямата лодка, а третият помощник — една от по-малките. В продължение на няколко дни бяхме заети с тази работа, докато свалихме целия товар и екипажът не започна да товари баласт, а ние се върнахме към старата си работа — обработването на кожите.

Събота, 29 август. Откъм наветрената страна пристигна бригът „Каталина“.

Неделя, 30 август. Това бе първата неделя, която моряците от „Алърт“ прекарваха в Сан Диего, и, естествено, всички искаха да слязат на брега да разгледат градчето. Рано сутринта се появиха индианци с коне под наем за деня и моряците от екипажа, които бяха получили отпуска, тръгнаха за укреплението и манастира. Достатъчно дълго бях разглеждал града и затова отидох на кораба и прекарах деня с неколцина моряци, които заварих спокойно да се занимават в кубрика с кърпене и пране на дрехите си или пък с четене и писане. Те ми казаха, че корабът се отбил в Каляо по време на пътуването си от Бостън насам, а това пътуване било едно от най-кратките, отбелязани някога. В Каляо оставили фрегатата „Брандиуайн“ и няколко по-малки американски военни кораби, английската фрегата „Блонд“ и един френски седемдесет и четири оръдеен кораб. Оттам дошли направо в Калифорния и се отбили във всички пристанища по брега, включително и в Сан Франциско. Кубрикът, в който живееха, бе просторен, добре осветен чрез палубни илюминатори и тъй като бе поддържан в идеална чистота, имаше много уютен вид — най-малкото бе много по-хубав от малката, черна и мръсна дупка, в която бях живял толкова много месеци на борда на „Пилигрим“. Според реда на кораба кубрикът се почиствал всяка сутрин, а моряците, които бяха много спретнати, поддържали чистотата по свои си правила, като сложили големи плювалници под стъпалата и между преградите, задължавали всички да си простират мокрите дрехи и т.н. Освен това търкали го с пемза всяка съботна сутрин. В задната част на кораба имаше прекрасна каюткомпания, трапезария и търговска кантора със сковани лавици, заредена с всякакви видове стока. Между тях и кубрика се намираше средната палуба, висока колкото оръдейна палуба на фрегата. Тази средна палуба също търкали най-редовно с пемза и тя се намираше в идеален ред. В единия й край стоеше тезгяхът на дърводелеца и инструментите му, в другия — на платнаря, а в третия — шкафът на боцмана и запасният такелаж. Част от моряците спяха тук в хамаци, окачени надлъж по гредите, които скатаваха всяка сутрин. Стените на междинната палуба бяха облицовани с дъски, като обковките и вертикалните греди бяха железни и направени така, че да могат да се свалят. Моряците казваха, че корабът бил изпънат като барабан и се държал великолепно на вода, като единственият му недостатък — както на повечето бързи кораби — бил, че качвал много вода върху носовата част. Когато плавал, както често се случвало, с осем-девет възела по вятъра, пред трапа не оставало сухо местенце. Моряците разправяха големи работи за държането му в морето и му имаха пълно доверие като на „кораб с късмет“. Той плавал вече седма година, постоянно правел курсове по търговската линия до Кантон и никога не бил претърпявал сериозна злополука, нито пък се бавел повече от средното време. Третият помощник — младеж на около осемнадесет години, племенник на собствениците — се качил на кораба от малко момче и „Алърт“ бил всичко за него, а старши помощникът бил така привързан към този кораб, като към жена и семейство.

Корабът остана още около седмица в пристанището и тогава, след като бе свалил товара си и качил баласт, се приготви за отплаване. Преди да замине, се обърнах към капитана с молба да се кача на борда. Той ми каза, че мога да се върна с кораба, когато тръгнат по обратния курс (което знаех от по-рано); като разбра, че искам да се кача, докато са още по крайбрежието, капитанът каза, че няма нищо против, ако мога да намеря някой на моя възраст да се смени с мен през това време. Такъв човек можех лесно да намеря, защото моряците нямаха нищо против да сменят обстановката за няколко месеца и още повече да избягнат зимата и югоизточните бури. И така, аз се качих на кораба още на другия ден със сандъка и хамака си и се намерих още веднъж на вода.