Ричард Дейна
Две години в кубрика (16)

Глава XVI
Отпуска на брега

Тъй като бе неделя, след измиването и почистването на палубите помощникът дойде на носа с разрешение едната вахта да слезе на брега в отпуска. Теглихме жребий и късметът се падна на вахтата от левия борд, в която бях и аз. В един миг настъпи всеобщо приготовление. Кофите прясна вода (които ни се разрешаваха само в пристанище) и сапунът влязоха в употреба, куртките и панталоните „за брега“ бяха извадени и изчеткани; нагласихме се с половинки обувки, шалчета и шапки, които си заехме един от друг, така че на края всеки се сдоби с пълен комплект. Свалиха лодка, за да закара „отпускарите“ на брега, и ние седнахме на кърмовите пейки, важни като платени пътници. Скочихме на плажа и се отправихме към града, който беше на около три мили.

Никога няма да забравя чувството на удоволствие, че съм на въздух и птичките пеят наоколо и че съм се отървал от затворничеството, труда и строгата дисциплина на кораба — да бъда още веднъж в живота си, макар и само за един ден, господар на себе си. Моряшката свобода трае само един ден, но докато трае, е пълна. Никой не го надзирава и той може да прави всичко, каквото си поиска, и да ходи, където си ще. На този ден, мога честно да кажа, че за пръв път почувствувах смисъла на израз, който често бях чувал — да изпитам сладостта на свободата. Двамата със Стимсън обърнахме гръб на корабите и тръгнахме бавно, разговаряйки за удоволствието да разполагаш със себе си, за приятелите от Бостън и за изгледите да се завърнем там. Удивително е как бъдещето просветлява и колко кратко и поносимо ти се вижда пътуването, щом стъпиш на сушата. Съвсем друго си мислехме, когато ги обсъждахме в малкия тъмен кубрик през нощта след бичуването в Сан Педро. Не на последно място сред ползата, която имат моряците, когато от време на време им се разреши ден за отпуска, е, че той за тях е като пролет. Кара ги да се чувствуват весели и независими и без да усетят, да гледат на нещата откъм по-добрата им страна, поне известно време след това. Стимсън и аз взехме решение да се държим колкото се може повече един за друг, макар да знаехме, че не е хубаво да „отрязваме“ останалите си другари от кораба, защото, познавайки нашия произход и образование, те си имаха едно наум, че ще се правим на джентълмени, когато слезем на брега, и ще се срамуваме от тяхната компания. А на Джек тази работа не му е по вкуса. Свърши ли пътуването, прави каквото си щеш, ала докато плавате, трябва да си другар с всички и когато слезеш на брега, защото инак те няма да бъдат другари с тебе, когато се върнете на кораба. Тъй като бях предупреден за това, още преди да тръгна да плавам, не си бях взел никакви „френски“ дрехи за отпуска. Бях облечен като останалите — с бели дочени панталони, синя куртка и сламена шапка — облекло, което не би ме допуснало в по-издигнатите градски кръгове, а не показвах и никаква склонност да избягвам другарите си, така че успях да избегна всички подозрения. Нашият екипаж се смеси с моряци от другите кораби и по моряшки обичай взе курс към първата кръчма. Това бе малка кирпичена постройка, състояща се само от една стая, в която продаваха както ракии, така и конфекция, западноиндийски стоки, обувки, хляб, плодове и всичко, което можеше да се купи в Калифорния. Държеше я едноок янки, родом от Фол Ривър^[1], дошъл тук през Тихия океан и отворил тази pulperia^[2]. Стимсън и аз следвахме в килватера на останалите, знаейки, че да откажем да пием с тях би било най-голямото оскърбление. Щяхме да се измъкнем при първа възможност. Приетият обичай сред моряците е всеки, когато му дойде редът, да почерпи останалите, поръчвайки по чаша за всички, включително и съдържателя. Когато влязохме, възникна спор кой да черпи пръв — дали ние, новодошлите, или старите калифорнийски бродяги. Той бе разрешен в полза на вторите и поради това трябваше да изчакаме всеки от екипажа на другите кораби да почерпи на свой ред. Тъй като имаше доста народ, включително и неколцина местни безделници, отбили се, за да използват положението, познавайки моряшкото гостоприемство, а ракията беше по един реал, т.е. по дванадесет и половина цента чашата, това доста опразни кесиите им. Сега дойде редът и на нашия кораб. Стимсън и аз, желаейки да се измъкнем, избързахме, за да поръчаме, ала разбрахме, че трябвало да се кара поред — първо най-старите моряци и после другите, защото никой не искаше да бъде преварен от двама младоци и bon gre, mal gre^[3] трябваше да си чакаме реда с двойното опасение, че ще закъснеем твърде много, за да намерим коне, и че ще се напием, а да пиеш трябва, и то всеки път, защото ако пиеш с един, а не пиеш с друг, това във всички случаи се възприема като обида.

След като най-накрая си минахме по реда и се освободихме от всички задължения, ние се измъкнахме и тръгнахме по къщите, опитвайки се да намерим коне и да пояздим из околностите. В началото нямахме успех, като всичко, което можехме да измъкнем от лентяите наоколо в отговор на въпросите ни, беше неизменното провлечено: „Quien sabe“ (Кой знае). След няколко опита най-накрая попаднахме на едно момче от Хавайските острови, юнгата на капитан Уилсън от „Аякучо“, което добре познаваше хората в градчето и знаеше къде трябва да се пита, та скоро намери два коня, готови със седла, юзди и ласа, навити на лъковете. Можехме да ги наемем за целия ден за един долар, който трябваше да платим предварително с привилегията да се приберем с тях до плажа вечерта. Конете са най-евтиното нещо в Калифорния — най-хубавите не струват повече от десет долара единият, а по-лошите често се продават за по три-четири долара. Когато човек ги наема за деня, плаща за използването на седлото и за труда и грижите по хващането им. Ако върнете седлото здраво, не е важно какво е станало с коня. Като се качихме на конете, които бяха сърцати животни (които между впрочем в тази страна винаги се карат по кавалерийски маниер — натискаш обратната юзда към врата, а не дърпаш мундщука), и се отправихме на една хубава разходка из околностите. Първото място, което посетихме, бе старо и полуразрушено укрепление, което се намираше върху едно възвишение близо до селото. То бе построено във формата на отворен квадрат като всички други укрепления и беше цялото в развалини, с изключение на едно крило, в което живееше комендантът със семейството си. Имаше само две оръдия, едното от които беше повредено, а другото нямаше лафет. Двадесетина полуголи и полугладни нещастници съставляваха гарнизона; на всеки, според слуховете, не се падаше и по един мускет. Малкото селище бе разположено точно под форта и се състоеше от около четиридесет колиби и къщи с тъмнокафяв цвят и три-четири по-големи варосани постройки, които принадлежаха на gente de razon. Градът не е и на половината от големината на Монтерей или Санта Барбара, а търговията тук, ако изобщо я има, е съвсем слаба. От укреплението се отправихме в посока на манастира, за който ни бяха обяснили, че се намира на три мили по-нататък. Местността бе твърде песъчлива и на мили наоколо нямаше нищо, което би могло да се нарече дърво, ала тревата растеше сочна и буйна, имаше много храсти и гъсталаци — казват, че почвата била добра. След приятна езда от около две мили видяхме белите манастирски стени и като пресякохме малко поточе, се спряхме срещу тях. Манастирът бе изграден от кирпич и измазан с хоросан. Определено имаше нещо впечатляващо във вида му: няколко разнородни постройки, свързани една с друга и разположени във формата на отворен квадрат. Църквата на единия край се издигаше над останалите сгради и имаше кула с пет камбанарии, във всяка от които висеше голяма камбана. Железният кръст на върха бе потънал в ръжда. Точно пред сградите в подножието на стените се бяха скупчили тридесетина малки колиби, измайсторени от слепени с кал клони и слама, в които живееха под закрилата и в служба на манастира няколко индиански семейства.

Когато влязохме през портата, ние се намерихме насред площада, над който цареше мъртва тишина. От едната страна се намираше църквата, а от другата имаше редица високи сгради със зарешетени прозорци; третата страна представляваше редица по-малки сгради или служебни помещения, а четвъртата бе само една висока свързваща стена. Не се виждаше ни едничко живо същество. Обиколихме на конете два пъти площада с надеждата да събудим някого и на втория път видяхме висок монах с бръсната глава, сандали и облекло на францисканец, който бързаше по една галерия, но изчезна, без да ни забележи. След като обиколихме още веднъж, спряхме конете и чак тогава от една от малките къщички се показа някакъв човек. Отидохме при него и видяхме, че носеше обичайните за страната дрехи, а на врата му висеше сребърна верижка с голяма връзка ключове. По това предположихме, че е икономът на манастира, и се обърнахме към него, назовавайки го „Mayordomo“^[4], при което той ни отвърна с нисък поклон и ни покани в стаичката си. Завързахме конете и влязохме. Стаята бе най-обикновена — имаше маса, три-четири стола, едва-две малки картинки на някакъв светец, чудотворец или мъченик и няколко съда и чаши. „Hay alguna cosa de comer?“^[5] — казах аз с помощта на моята граматика. „Si, Senor“^[6] — отвърна той. „Que gusta usted?“^[7] Споменах фрихолес, тъй като знаех, че това поне трябва да имат, дори и нищо друго да нямаха, телешко и хляб, с намек за вино, ако се намереше, при което той отиде в другата сграда през двора и след малко се върна с две индианчета, които носеха чинии и гарафа вино. Яденето бе печено месо, яхния от фрихолес с лук и пипер, варени яйца и нещо като печени макарони от калифорнийско брашно. Заедно с виното за нас това бе най-обилното ядене, откакто бяхме напуснали Бостън, и в сравнение с познатата ни от седем месеца храна бе направо кралски банкет. След като го ометохме, извадихме пари и попитахме колко трябва да платим. Той поклати глава и се прекръсти, казвайки, че това е милостиня — господ бил ни я дал. Смисълът на това беше, че той не продава, но иска да получи някакъв бакшиш, и ние му дадохме десет-дванадесет реала, които той прибра в джоба си, без да му мигне окото, с думите: „Dios se lo pague.“^[8] Сбогувахме се с него и отидохме до индианските колиби. Малките деца бягаха сред къщите съвършено голи, а и мъжете не бяха много по-облечени; жените обаче носеха груби рокли от нещо като кълчищен плат. Мъжете през повечето време гледат манастирския добитък и работят в градината, която е много голяма и се простира върху няколко акра^[9] и е пълна, както казват, с най-хубавите плодове, които се раждат тук. Езикът на тия хора, който се говори от всички индианци в Калифорния, е най-дивашкият, който съм чувал някога или който човек може да си представи. Не се чува нищо друго освен някакво ломотене. Невъзможно е това да е бил езикът на Монтесума и свободните мексиканци.

Тук, сред колибите, видяхме най-стария човек, когото съм срещал. Наистина никога не бях предполагал, че човек може да е още жив при такива белези на старост. Той бе седнал на слънце, облегнат на стената на една колиба. Ръцете и краката му бяха открити — тъмночервени, сбръчкани и съсухрени като на мумия. Бедрата му бяха тънки като на петгодишно дете. На главата си имаше малко бели коси, завързани на снопче отзад. Бе толкова слаб, че когато се приближихме до него, вдигна бавно ръце към лицето си, хвана клепачите си с пръсти, повдигна ги да ни погледне и като задоволи любопитството си, ги пусна пак надолу. Попитах за възрастта му, ала не можах да получа никакъв отговор освен „Quien sabe?“, а сигурно никой не знаеше.

Излязохме от манастира и се върнахме в селцето, като галопирахме почти през целия път. Калифорнийските коне не знаят какво е среден ход. Тъй като въобще няма улици или определени за разходка места, те не се нуждаят от този благовъзпитан тръс и обикновено ги яздят с пределна скорост, докато ги изморят, а после ги оставят да си починат. Хубавият следобеден въздух, бързият бяг на животните, които сякаш летяха над земята, и възбуждащата новост на това движение бяха за нас изключително освежаващи и ни се искаше да яздим целия ден. Като стигнахме селото, заварихме там всеобщо оживление. Индианците, за които неделята е винаги празник, играеха някаква игра с топка, като тичаха след нея на едно равно място близо до къщите. Старите стояха в кръг около тях и ги наблюдаваха, а младите — мъже, момчета и момичета — гонеха топката и я хвърляха с все сила. При всяко премеждие или по-забележителна проява на майсторство старците надаваха оглушителни писъци и пляскаха с ръце. Няколко сини куртки се клатушкаха край къщите, което показваше, че кръчмите са били добре посетени. Един-двама от моряците се бяха качили на коне, но тъй като бяха слаби ездачи, а мексиканците им бяха дали твърде буйни коне, те скоро бяха изхвърлени от седлата за голям смях на населението. Пет-шест канаки от кожарските складове и от двата брига се носеха смело в пълен галоп сред къщите, викайки и смеейки се като същински диваци.

Слънцето клонеше към залез. Двамата със Стимсън влязохме в една къща и седнахме мълчаливо да си починем, преди да тръгнем за плажа. Няколко души бързо се събраха да видят los marineros ingleses^[10]. Една млада жена хареса много носната ми копринена кърпа, която си носех от Бостън. Явно беше по-красива от тези, които бяха свикнали да виждат. Разбира се, аз й я дадох, с което си спечелих всеобщото одобрение и хората ни подариха няколко круши и други плодове, които взехме със себе си на плажа. Когато станахме да си ходим, открихме, че конете, които бяхме завързали за вратата, ги нямаше никакви. Бяхме платили да отидем с тях до плажа, ала сега никъде не можехме да ги намерим. Отидохме при човека, от когото ги бяхме наели, но на въпроса ни: „Къде са конете?“ той отвърна само: „Quien sabe?“ Тъй като не изглеждаше никак разтревожен, нито пък се заинтересува за седлата, разбрахме, че знаеше много добре къде са. След малко главоболия, понеже твърдо бяхме решили да не ходим пеш до плажа, който бе на около три мили — намерихме други два коня за по още четири реала, както и две индианчета да тичат отзаде ни, за да ги върнат обратно. Ядосани, ги подкарахме в пълен галоп и стигнахме до плажа за няколко минути. Там пояздихме сред кожарските складове, като се забавлявахме да гледаме как пристигат моряците (сега вече се бе смрачило) — някои на коне, а други пеша. Канаките пристигнаха на коне и се бяха здравата „нашморкали“. Запитахме за другарите си и ни казаха, че двамина от тях тръгнали на коне, но били изхвърлени от седлата; после ги видели към плажа, макар и да давали силен крен^[11] и, както изглеждало, нямало да се върнат преди полунощ. В това време индианчетата дотичаха, ние им върнахме конете и като ги изпратихме благополучно, си отидохме с една лодка на кораба. Така завърши първата ни отпуска на брега. Чувствувахме се твърде изморени, но бяхме прекарали добре и с по-голямо желание щяхме да се захванем за старите си задължения. Около полунощ се събудихме — двамата ни другари по вахта се бяха завърнали на борда и спореха на висок глас. Изглежда, че бяха яздили заедно един и същи кон и всеки обвиняваше другия, бил причината за падането. Скоро обаче и те си легнаха и заспаха и сигурно съвсем забравиха какво са говорили, защото на следната утрин спорът не бе подновен.