Ричард Дейна
Две години в кубрика (6)

Глава VI
Човек зад борда

Понеделник, 17 ноември. Този ден остана черен в календара ни. В седем часа сутринта, когато нашата команда бе долу, бяхме вдигнати от дълбок сън от вика: „Всички на палубата! Човек зад борда.“ Този необичаен вик прониза сърцата на всички и когато изтичахме на палубата, видяхме, че корабът дрейфи право назад, както е с всички поставени лисели. Юнгата, който бил на руля, го оставил и отишъл да хвърли нещо през борда, но дърводелецът — стар моряк, разбиращ, че вятърът е лек, завъртял щурвала, за да дрейфи корабът назад. Вахтените спускаха лодката и аз бях на палубата точно навреме, за да се хвърля в нея, когато тя вече се отлепяше от борда, но едва сред обширния Тихи океан, в малката лодка, научих кого бяхме изгубили. Беше Джордж Балмор — младият англичанин, за когото бях споменал, че бе душата на екипажа. Той беше ценен от началството заради работливостта и добросъвестността си, а моряците го обичаха заради живия му и добросърдечен нрав и заради другарството му. Качвал се на мачтата, за да закрепи един строп за талията на фала и носел на врата си стропа, блока, навити фалове и свайка за заплитане. Паднал от основната ванта на десния борд и тъй като не знаеше да плува и както бил облечен дебело и с всички тези неща на врата си, вероятно бе потънал веднага. Загребахме назад в посоката, където бе паднал, и макар да знаехме, че няма никаква надежда да го спасим, никой не споменаваше за връщане и така гребахме почти час, без да имаме ясна представа какво вършим, но не искахме да признаем, че трябва да го изоставим. Най-накрая загребахме обратно към кораба.

Смъртта е винаги тежка, ала никога толкова, колкото на море. Човек умира на сушата, тялото му остана с приятелите и те ходят опечалени из улиците, но когато падне зад борда в морето, случилото се става внезапно и е трудно за проумяване, а това го обгръща със страховита тайнственост. Човек умира на сушата — придружават тялото му до гроба и бележат мястото с камък. Често сме и предварително подготвени за това. Има винаги нещо, което помага да се проумее тази смърт и да си спомняме за нея, когато отмине. Някой пада до нас в битка и разкъсаното му тяло остава като веществено доказателство, но на море човекът е близо до нас — можем да го докоснем с ръка, чуваме гласа му — и в един миг изчезва и нищо освен празнотата не сочи загубата му. Също така когато сме на море — нека използваме един обикновен, но красноречив израз, — човекът ни липсва извънредно много. Дузина мъже са затворени на малък кораб сред безкрайното море и в продължение на месеци не виждат други лица и не чуват други гласове освен своите, и ето, един измежду тях бива внезапно отнесен и веднага започва да липсва на другите на всяка крачка. Същото е като загуба на крайник. Липсват нови лица или картини, които да запълнят празнината. Празна си стои койката в кубрика, все липсва един моряк, когато се свиква малобройната нощна смяна. Има един по-малко да поема щурвала, един по-малко да увисне с нас на реята. Липсват ни очертанията на тялото му, звукът на гласа му, които навикът е направил вече необходими и всяко едно от сетивата чувствува тяхната загуба.

Всички тези неща правят смъртта много тежка за преживяване и нейното въздействие върху екипажа е за дълго време. Обноските на ръководния персонал към екипажа стават по внимателни, както и на членовете на екипажа един спрямо друг. Всички стават по-смълчани и по-сериозни. Няма ги проклятията и силните смехове. Капитанът и помощниците са по-зорки, а моряците внимават повече, когато се катерят по мачтите. За изгубения моряк рядко се споменава или се отминава с грубовата моряшка възхвала: „Няма го вече бедния Джордж! Пътуването му бързо свърши! Разбираше си работата и задълженията си изпълняваше, и добър другар беше.“ След това обикновено се прави някакъв намек за отвъдното, защото моряците са почти във всички случаи посвоему вярващи, макар че представите и схващанията им са неясни и доста объркани. Казват: „Господ ще се отнася добре с бедното момче“ и рядко отиват по-далеч от този обичаен израз, с който по всяка вероятност предполагат, че страданията им и лошото отношение към тях ще им се зачетат в книгите на Великия капитан на оня свят: „Да работиш тежка работа, да живееш тежко, да умреш тежко и след всичко да отидеш в ада, наистина би било тежко!“ Готвачът беше простодушен стар африканец, на времето много нещо му бе минало през главата и бе склонен към религиозни размишления. На брега винаги ходел на църква по два пъти на ден, а тук в камбуза четеше библията през неделните дни. Сега той започна да говори на моряците, че греховно пилеели божиите дни и че можели да си отидат внезапно като Джордж и това да ги свари съвършено неподготвени.

И все пак, в най-добрия случай, моряшкият живот е просто смесица от малко добро и много зло, от малко удоволствия и много страдания. Красивото върви ръка за ръка с отблъскващото, възвишеното с обикновеното, сериозното с комичното.

Не много време след като се върнахме на кораба с тъжната си вест, вещите на нещастника бяха извадени на търг. Капитанът свика обаче първо всички моряци на кърмата и ни запита дали сме съгласни, че е било направено всичко за спасението на човека, и дали смятаме, че има смисъл да стоим още тук. Всички казахме, че това би било напразно, тъй като младежът не знаеше да плува, а е бил и много дебело облечен. При това положение напълнихме ветрилата и върнахме кораба по курса.

Според законите, регламентиращи корабоплаването, капитанът отговаря за личните вещи на моряк, починал по време на пътуване, и е закон или обичай, установен за удобство, капитанът да продаде в скоро време вещите му на търг, като моряците наддават за тях, а заявените суми се удържат от заплатите им в края на пътуването. По този начин се избягват грижите и рискът по опазване на вещите по време на плаването, а дрехите обикновено се разпродават по-скъпо, отколкото биха стрували на брега. И така, едва бяхме поставили кораба по вятъра, когато сандъкът на Джордж бе изнесен върху носовата палуба и разпродажбата започна. Животът едва бе напуснал тялото му, а куртките и панталоните, с които го бяхме виждали да ходи, бяха вече извадени и предложени за наддаване, сандъкът му бе занесен на кърмата и използван за складови сандък, за да не остане нищо, което би могло да се нарече негово. Моряците не обичат да носят дрехите на мъртвец по време на същото пътуване и рядко го правят, освен ако не изпаднат в крайна нужда.

Както обикновено след смъртен случай, за Джордж започнаха да се разправят най-различни истории. Някои го били чули да казва, че се разкайвал, загдето никога не се бе научил да плува, и че знаел, че ще срещне смъртта си при удавяне. Друг каза, че не знаел да е излязло някога нещо хубаво от пътуване, предприето против желанието на човека — починалият бил се записал в корабните документи, но похарчил аванса си и след това никак не искал да тръгне; ала тъй като му било невъзможно да върне сумата, бил принуден да плава с нас. Също така един юнга, който се бе привързал много към него, каза, че Джордж му говорел за майка си и семейството си в родината през по-голямата част от вахтата предната нощ, а за пръв път споменавал за тях, откакто сме тръгнали на път.

През нощта след това събитие отидох в камбуза да запаля един фенер и намерих готвача склонен към приказки, така че седнах при него и му предоставих възможността да разкаже някоя история. Имах такова желание, тъй като знаех, че бе изтъкан от суеверия, някога твърде разпространени сред моряците, които скорошната смърт бе събудила в главата му. Той заразправя как Джордж бил споменавал приятелите си и заяви, че малцина умират, без да бъдат предизвестени, като подкрепи това с многобройни истории за сънища и за необикновеното поведение на хората преди смъртта им. Оттам той премина към други суеверия — Летящия холандец и т.н., като говореше твърде тайнствено, явно имайки нещо наум. Най-накрая той си подаде главата от камбуза и се огледа внимателно да види дали няма някой да го чуе и като се успокои в това отношение, ме запита с нисък глас:

— Слушай! Знаеш ли откъде е дърводелецът?

— Да — казах аз, — той е германец.

— Какъв германец? — запита готвачът.

— От Бремен — отвърнах аз.

— Това сигурно ли е? — пак запита той.

Успокоих го и му казах, че човекът не знае друг език освен немски и английски.

— Страшно се радвам, ако е така — каза готвачът. — Доста се бях изплашил да не би да е финландец. Виж какво, ще знаеш, че много съм внимавал с този човек, откакто тръгнахме на път.

Запитах го за причината и разбрах, че той бе съвършено обзет от представата, че финландците са магьосници и имат особено голяма власт над ветровете и бурите. Опитах се да го разубедя, ала той ми каза, че разполага с най-доброто от всички доказателства — опита — и че нищо не може да промени мнението му. Той беше пътувал до Сандвичевите острови на кораб, чийто платнар бил финландец и можел да си прави всичко, каквото си поиска. Имал си стара бутилка в койката, която винаги била полупълна с ром, макар че се напивал от нея почти всеки ден. Бил го виждал да седи с тази бутилка с часове и да й говори, както е на масата пред него. Същият този човек си прерязал гърлото в койката и всички били убедени, че бил във властта на нечисти сили.

Той бил чувал също за кораби, които, борейки се във Финския залив срещу насрещни ветрове, виждали зад кърмата им да се приближава кораб и да ги подминава, носен от най-благоприятен попътен вятър и с опънати всички лисели: като погледнели, виждали, че е финландски.

— А, не! — каза той. — Достатъчно ги знам тези хора, за да искам да ги видя на борда. Ако нещо им е криво, могат лесно да те пратят по дяволите.

Тъй като аз все още се съмнявах, той предложи да се обърнем към Джон, който беше най-старият моряк на кораба и ако имало някой да разбира, това бил той. Джон, разбира се, беше най-старият и в същото време най-невежият моряк на кораба, но аз се съгласих да го извика. Готвачът му обясни каква е работата и Джон, както и очаквах, застана на негова страна и разказа как той самият бил на кораб, който плавал при насрещен вятър в продължение на две седмици, докато капитанът не открил най-накрая, че един от моряците, с който се бил спречкал преди известно време, бил финландец, и незабавно му казал, че ако не спре насрещния вятър, ще го затвори във форпика^[1]. Финландецът не отстъпил и капитанът го затворил във форпика и не му давал нищо да яде. Финландецът се държал ден и половина и когато не можел повече да изтрайва, направил нещо, което обърнало вятъра, та тогава го пуснали.

— Видя ли — каза кокът, — как ти се струва сега тази работа?

Казах му, че въобще не се съмнявам в това, което Джон казва, и че би било странно вятърът да не се промени в продължение на петнадесет дни, с финландец или без финландец.

— А — рече той, — айде, гледай си работата! Ти си мислиш, че като си бил в колеж, разбираш повече от другите. Че знаеш по-добре от тези, дето са го видели със собствените си очи. Чакай да изкараш в морето колкото мене и тогава ще почне да ти става ясно.