Ричард Дейна
Две години в кубрика (5)

Глава V
Нос Хорн

Сряда, 5 ноември. Времето предната нощ бе хубаво и видяхме ясно Магелановите облаци и Южния кръст. Магелановите облаци се състоят от три малки мъглявини в южната част на небето — две ярки като Млечния път и една тъмна. Първо се забелязват точно над хоризонта, след като се пресекат южните тропици. Южният кръст започва да се вижда от 18° северна ширина, а когато се минава покрай нос Хорн, се намира почти над главата. Той е едно от най-ярките съзвездия на небосвода.

През първата половина на деня (сряда) духаше лек вятър, но следобед той се засили и ние скатахме брамселите. Все още държахме спуснати лиселите и капитанът каза, че възнамерява да заобиколи носа с тях, ако това му се удаде. Малко преди осем часа — на тази ширина към залез-слънце — през предния и задния люк се чу викът „Всички на палубата!“ и когато изтичахме горе, видяхме, че откъм югозапад към нас се търкаля голям черен облак, затъмнявайки целия небосвод. „Ето ти го и нос Хорн!“ — каза старши помощникът. Едва ни остана време да застанем срещу вятъра и да приберем ветрилата, преди той да ни застигне. За няколко минути се вдигнаха най-големите вълни, които съм виждал някога. Тъй като идваха право срещу носа, малкият бриг, който сега не струваше повече и от плажна кабина, се гмурна в тях и цялата предна част бе заляна от водата, нахлуваща през носовите шпигати^[1], клюзите^[2] и през опорите на бушприта, заплашвайки да помете през борда всичко по палубата. Край шпигатите на подветрената страна водата стигаше до кръста. Ние скочихме на мачтите и рифовахме двойно марселите, скатахме останалите ветрила и притегнахме всичко. Ала това не помогна — бригът пъшкаше и се напрягаше срещу насрещните вълни, а бурята ставаше все по-силна. В същото време с все сила ни шибаха град и суграшица. Отново спуснахме ветрилата, застанахме по вятъра, рифовахме стегнато фокмарсела, скатахме гротмарсела и легнахме на дрейф, на десен халс. Това бе краят на добрите ни надежди. Приготвихме се за насрещни ветрове и студено време.

Бурята продължи да вилнее през цялата нощ и да засипва кораба с дъжд, град, сняг и суграшица, като вятърът остана насрещен и продължи да вдига високи вълни. На зазоряване (около три часа сутринта) палубата бе покрита със сняг. Капитанът изпрати прислужника на палубата с чаша грог за всеки от вахтените това раздаване на грог на сутрешната вахта продължи през цялото време, докато бяхме около нос Хорн, а в случаите, когато се рифоваха марсели, грог се даваше на всички моряци. С изгрев-слънце облаците се изчистиха, вятърът стана по-благоприятен и отново опънахме ветрилата, заставайки почти по курса.

Четвъртък, 6 ноември. През първата половина от деня времето се пооправи, но през нощта се повтори същата картина. Този път не легнахме на дрейф, както преди, а се опитахме да лавираме срещу вятъра под напълно рифовани марсели, наполовин рифован трисел и фокстаксел. Тази нощ беше мой ред на руля или, както казват моряците, моят „номер“ — в продължение на два часа. С цялата си неопитност се старах да управлявам така, че да са доволни от мен и нито Стимсън, нито аз се отказахме от реда си през цялото време, докато преминем край нос Хорн. С това човек може да се похвали, защото се иска много майсторство и наблюдателност да управляваш кораб остро към вятъра, в буря и силни насрещни вълни. Любимият израз е „отпусни го, щом започне да забива нос“ и стига човек да се заплесне малко, когато корабът поема голяма вълна, водата е в състояние да помете всичко по палубата или да изкърти мачта.

Петък, 7 ноември. Към сутринта вятърът утихна и през целия предобед се подмятахме насам-натам в пълен щил и сред гъста мъгла. Щиловете тук не са както в повечето части на света, те са толкова краткотрайни, че няма време вълните да паднат и корабите, лишени от управлението на ветрилата или руля, се носят по водата като дънери. Бяхме принудени да притегнем тиковете и реите с оттяжки и браси и да завържем всичко здраво в трюма. Сега горните части на мачтите бяха от полза, защото макар често да биват отнасяни или измъквани при многобройните „подрипвания“ на кораба в развълнувано море, все пак помагат много той да се успокои при клатенето му на дълга вълна, правейки неговите движения по-бавни, спокойни и равномерни.

Спокойствието на утринта ме върна към една картина, която бях забравил да опиша на времето, но която съм запомнил, защото е свързана с първия път, когато чух близкото дишане на китове. Беше през нощта, минавахме между Фолклъндските острови и Стейтън ланд.

Бяхме на вахта от дванадесет до четири часа и когато се качихме на палубата, видяхме, че малкият бриг лежи съвършено неподвижен върху водата, обгърнат от гъста мъгла, а морето бе така гладко, сякаш бе полято с масло, но все пак от време на време под повърхността се изтърколваше дълга бавна вълна, която леко повдигаше кораба, без да наруши огледалната гладкост на водата. Бяхме заобиколени от всички страни, докъдето стига погледът, от стада лениви китове и морски свини^[3], ала мъглата ни пречеше да видим как се издигат бавно към повърхността или може би как се простират в цял ръст върху водата и вдишват и издишват бавно, дълбоко и продължително, създавайки изключително силно впечатление за леност и сила. Някои от вахтените спяха, а останалите се бяха смълчали, така че нищо не нарушаваше видението и аз стоях облегнат о фалшборда^[4], заслушан в бавните вдишвания на могъщите същества — едно от тях тъкмо разцепваше водата около кораба и почти си мислех, че виждам тялото му през гъстата мъгла; а ето и друго, което само чувах в далечината — слабото и равномерно вълнение наподобяваше издуване на могъщата океанска гръд в ритъма на дълбоките и продължителни вдишвания.

Към привечер (в петък, седми) мъглата се изчисти. По всичко личеше, че ще ни връхлети студена буря, и това стана скоро след залез-слънце. Отново имаше свиване на ветрила и заставане срещу вятъра, рифоване и скатаване, докато успяхме да стъкмим кораба под напълно рифовани марсели, двойно рифован трисел и рифовано щормово ветрило на фока. През по-голямата част от нощта вятърът носеше срещу нас сняг, град и суграшица. Вълните се разбиваха о носа и заливаха предната част на малкия ни кораб, но тъй като щеше да се отклони много от курса, капиталът отказа да го остави на дрейф.

Събота, 8 ноември. Денят започна с щил и гъста мъгла и завърши с град, сняг и свиреп вятър, под напълно рифовани марсели.

Неделя, 9 ноември. Днес слънцето се показа в чисто небе и това продължи до дванайсет часа, когато капитанът определи местоположението ни със секстанта. За нос Хорн това бе голямо постижение и ние си помислихме, че неслучайно единственият поносим ден тук се падна в неделя, като се има пред вид, че по време на цялото пътуване не се бе случила нито една неприятна неделя. Намерихме време да изчистим кърмовото помещение и кубрика, да подредим нещата си и да поизсушим малко мокрите си дрехи. Ала това не трая дълго. Между пет и шест часа — тогава слънцето имаше още три часа над хоризонта — викът „Всички на десния борд, на палубата!“ вдигна нашата команда, а незабавно след това бяха вдигнати и всички останали моряци. Нос Хорн ни пращаше един от своите специалитети. Грамаден оловносин облак се носеше срещу ни откъм югозапад и ние се втурнахме да свиваме ветрилата (защото през първата половина от деня бяхме поставили леки ветрила), преди да попаднем в него. Бяхме скатали леките ветрила, долните ветрила бяха вдигнати и рифовъчните скрипци на марселите изтеглени, когато бурята ни налетя. За миг морето, което беше сравнително тихо, се покри с все по-издигащи се вълни и стана тъмно като в нощ. Градът и суграшицата бяха по-силни от всякога и почти ни приковаха към такелажа. Нужно ни беше повече време от друг път, за да приберем ветрилата, защото те бяха мокри и твърди, въжетата от такелажа — покрити със сняг и суграшица, а ние самите бяхме измръзнали и почти ослепени от яростта на бурята. Когато отново стъпихме на палубата, малкият бриг се забиваше бясно в огромните насрещни вълни, които при всеки удар нахлуваха през носовите отвори и над носа, заливайки цялата предна част на кораба. В този момент старши помощникът извика: „Скачайте и скатавайте кливера!“ Това не бе никак приятна, нито пък безопасна задача, но все пак трябваше да се изпълни. Джон, швед и най-добрият моряк на борда, скочи на бушприта^[5]. Трябваше да отиде още един. В случая бе ясно, че става въпрос за това, дали да изклинчиш или не. Аз бях близо до помощника, но скочих покрай неколцина, метнах въжето за прибиране на ветрилото върху рудана и се покатерих през битенгите върху самия бушприт. Моряците застанаха от задната страна на рудана и започнаха да теглят кливера надолу, докато Джон и аз бяхме стъпили откъм наветрената страна на утлегара^[6] върху въжетата, като се държахме за дървото, а големият кливер се развяваше към подветрената страна и плющеше, заплашвайки да ни събори. Известно време не можехме да правим нищо друго, освен да се държим здраво, а корабът, забивайки се в огромните вълни, ни потопи два пъти едно след друго до брадите във водата. Трудно можехме да разберем дали сме все още на кораба, когато утлегарът ни издигна високо във въздуха и отново се гмурна надолу. Джон прецени, че той може да се счупи всеки миг, и извика на помощника да пусне кораба по вятъра и да свали стаксела, ала яростта на вятъра и разбиващите се о носа вълни проваляха всеки опит да бъдем чути, така че бяхме принудени да се оправяме, както можем. За щастие такива големи вълни вече не налетяха върху кораба и ние успяхме да скатаем по някакъв начин кливера. Когато се върнахме по стакселните мрежи, с голяма радост видяхме, че всичко бе оправено и вахтените бяха слезли долу, защото бяхме целите вир-вода, а беше много студено. Джон призна, че положението ни е било опасно — нещо, което добрите моряци рядко ще кажат. Бурята продължи почти все така през цялата нощ.

Понеделник, 10 ноември. Част от деня прекарахме на дрейф, но останалото време продължихме напред под напълно рифовани ветрила, при силно вълнение, буря и чести шквалове от град и сняг.

Вторник, 11 ноември. Същото.

Сряда. Същото.

Четвъртък. Същото.

Сега бяхме свикнали с времето покрай носа, корабът плаваше под намалени ветрила и всичко по палубата и долу бе завързано здраво, така че нямаше много какво да правим, освен да управляваме кораба и да носим вахта. Дрехите ни бяха съвършено мокри и единствената промяна бе от мокро към по-мокро. В кубрика нямаше печка, а в камбуза пък нямахме право да се сушим. Да се чете или работи бе немислимо, защото бяхме твърде изморени, люковете бяха плътно затворени и всичко бе мокро, разхвърляно, черно и мръсно, непрестанно в движение от клатенето. Слизахме долу още щом като другата вахта излезеше навън, изстисквахме дрехите си, простирахме ги да се размятат по преградите и лягахме да спим колкото се може по-бързо, докато не беше дошъл нашият ред да застъпим. Морякът е способен да спи навсякъде — никакъв шум от вятър, вълни, ветрила, въжета, дървени части или железа не са в състояние да го държат буден и ние винаги спяхме дълбок сън, когато три удара по люка и нежеланият вик „Всички от десния борд! Осем склянки, вие там! Чухте ли новината?“ (обикновената формула за викане на вахтата) ни вдигаха от койките и ни отправяха към мокрите студени палуби. Малкото пъти, когато може да се каже, че изпитвахме някакво удоволствие беше нощем и сутрин, когато ни се отпускаше по тенекиено канче горещ чай (или, както моряците го наричат многозначително, „магьосана вода“), подсладен с меласа. Колкото и да беше лош, все пак бе топъл и успокояващ и заедно със сухара и студеното солено говеждо правеше едно ядене. Но дори и това не можехме да бъдем сигурни, че винаги ще имаме. Трябваше сами да ходим до камбуза и да си вземаме баката с говеждото и канчетата с чая, рискувайки да ги изгубим, преди да успеем да слезем долу. Виждал съм не една бака с говеждо месо да се търкаля около шпигатите, а носача й — прострян в цял ръст на палубата. Спомням си едно англичанче, което, беше душата на екипажа — и което по-късно загубихме зад борда, — как стои десет минути до камбуза с канче чай в ръка и чака благоприятна възможност да се добере до кубрика; мислейки, че е настъпил най-после „спокоен миг“, тръгва напред, но едва стигнал до края на рудана, голяма вълна се разбива о носа и за момент не се вижда нищо освен главата и раменете му; в следващия миг, съборен върху палубата, той се понася назад с вълната; с повдигането на кърмата водата потича пак напред и той остава на сухо отстрани до спасителната лодка, все още с тенекиеното канче в ръка, в което вече няма друго освен морска вода. Ала нищо не можеше да го смути или дори за миг да развали обичайното му добро настроение. Ставайки на крака и заканвайки се с юмрук на рулевия, той се изтърколва в кубрика, като казва на минаване: „Не може да си моряк, без да разбираш от майтап!“ Потапянето във водата не беше най-лошото в подобни случаи: допълнително не ни се полагаше и не можеше да получим повече чай от камбуза, но другите никога няма да оставят човек така без нищо и винаги ще му дадат по малко от своите канчета, та да се понапълни и неговото. Все пак в най-добрия случай това бе разделяне на загубата между целия екипаж.

Нещо подобно ме сполетя няколко дни по-късно. Готвачът тъкмо ни беше приготвил за ядене гореща „яхния“ — т.е. счукан сухар, солено говеждо, нарязано на малки късчета, и малко картофи — всичко сварено заедно и подправено с пипер. Това бе рядък деликатес и на мен, тъй като бях последен в камбуза, ми бе възложено да занеса яденето долу. Справих се много успешно до люка и тъкмо слизах надолу по стъпалата, когато една голяма вълна повдигна кърмата нагоре и като отмина напред, я пусна отново надолу, при което стъпалата сякаш излетяха изпод краката ми и аз се намерих в кърмовото помещение малко по-бързо, отколкото възнамерявах, с баката на главата си, а ценната яхния бе всичката разляла по пода. Както и да се чувствува човек, на море трябва да взема всичко на шега; дори и да падне от мачтата и да се намери в прегръдките на издутото ветрило, спасявайки се по този начин от мигновена смърт, не трябва да изглежда ни най-малко смутен или да го вземе на сериозно.

Петък, 14 ноември. Сега вече се намирахме доста на запад от носа, така че променихме курса си и поехме на север, колкото ни стигаше кураж, тъй като силните югозападни ветрове, които преобладават по това време на годината, ни отнасяха към Патагония. В два часа следобед забелязахме ветрило от левия борд и към четири различихме голям кораб под единично рифовани марсели на същия курс като нашия. Понеже вятърът бе поотслабнал по това време, бяхме разрифовали марселите и бяхме поставили гротбрамсела. Щом нашият капитан видя под какви ветрила плаваше другият кораб, постави и фокбрамсела, и летящия кливер. Старият китоловен кораб — познаваше се, че е такъв по лодките и късите ветрила — се засрами малко и разрифова марселите си, ала повече не бе в състояние да направи, тъй като бе свалил брамстенгите си на минаване край носа. Той се приближи към нас и отговори на поздрава ни, като каза, че е китоловен кораб от Нова Англия — Пюкипси^[7], и че е тръгнал преди сто и двадесет дни от Ню Йорк. Капитанът назова името ни и прибави, че сме от деветдесет и два дни на път от Бостън. После те поговориха малко за географската дължина, за която се оказа, че не са на едно мнение. Корабът остана зад кърмата ни и продължи да се вижда през цялата нощ. Към заранта, с отслабването на вятъра, нагласихме роялреите и скайреите и посрещнахме деня под облак от ветрила, с роялсели и скайсели на фока и грота. „Фонтанджията“, както моряците наричат китоловните кораби, бе стъкмил горната част на гротмачтата си, опънал бе ветрилата и ни сигнализира да легнем на дрейф. Около седем и половина китоловната им лодка пристигна до нас и капитан Джоб Тери се качи на борда — човек, известен във всяко пристанище и на всеки кораб из Тихия океан. „Не знаеш кой е Джоб Тери? Мислех, че всички познават Джоб Тери“, ми каза един новак, който бе дошъл с лодката, когато го запитах за техния капитан. Той беше наистина необикновен човек. Беше висок шест фута, носеше дебели ботуши от телешка кожа, кафяво палто и панталони и с изключение на загара по лицето, ни най-малко не приличаше на моряк, а при това бе служил четиридесет години в китоловния флот и както казваше сам, бе притежавал кораби, строил кораби и командувал кораби. Екипажът на лодката му се състоеше от твърде зелени момчета, сякаш току-що излезли от гората и, казано по моряшки, „още не им бяха паднали сламките от косата“. Капитан Тери убеди нашия капитан, че пресмятанията му са малко погрешни, и след като прекара целия ден при нас, чак на залез-слънце замина с лодката си за своя кораб, който сега се намираше на около седем-осем мили зад кърмата ни. С идването си на борда той бе започнал да разказва някаква история и разказът му трая, с малки прекъсвания, почти четири часа. Освен него в нея бяха замесени перуанското правителство, дъблинската фрегата и капитанът й лорд Джеймз Тауншенд, президентът Джаксън^[8] и корабът „Ан Макким“ от Балтимор. Може би тя никога нямаше да свърши, ако не бе задухал попътен вятър, който го отпрати на неговия кораб. Един от момците, които бяха дошли с лодката му, абсолютно селянче, явно никак не се интересуваше от кораба, такелажа или нещо друго, ами отиде да гледа животните и наведен над кочината, ни каза колко би искал сега да си е у дома и да гледа прасетата на баща си.

По същото време възникна любопитен инцидент на тема достойнство. Изглежда, че на китоловните кораби има някаква средна класа, наречени лодководачи. Един от тях дойде с лодката на капитан Тери, но ние помислихме, че е боцман на лодката, а за нас боцманът си е просто моряк. На китоловните кораби лодководачите се смятат за нещо средно между ръководния персонал и екипажа, живеят отделно в средната част на кораба, там спят и се хранят отделно на самостоятелна маса или пък в каютата, след като свършат капитанът и помощниците.

За цялата тази йерархия ние нямахме никакво понятие, така че бедният лодководач бе оставен сам. Вторият помощник въобще не му обърна внимание и се учуди, когато го видя, че стои по средата на кораба — служебната му гордост не му позволяваше да отиде по-напред. На обяд настъпи experimentum crucis^[9]. Какво да направи? Вторият помощник седна на втората маса, без да го покани. Нищо не му оставаше, освен да избира между глада и унижението. Поканихме го в кубрика, но той едва чуто отказа. От екипажа на китоловната лодка ни обясниха каква е работата и ние го поканихме отново. Гладът удържа победа над съзнанието за по-високия чин и Негово лодководаческо величество трябваше да лапа от нашата бака с помощта на джобното си ножче. И все пак през цялото време му беше криво, не му се говореше и гледаше да се държи на положение дори и под натиска на тези обстоятелства. Човек би казал, че вместо склонност към равенство сред хората съществува склонност да създават повечето от неравенствата, били те естествени или изкуствени.

В осем часа променихме курса и поехме на север към Хуан Фернандес^[10].

Този ден видяхме последните албатроси, които ни бяха придружавали през по-голямата част от времето около носа. Интересувах се от тази птица поради описанията и поемата на Колридж^[11] и не бях никак разочарован. Хванахме един-два с помощта на кука и стръв, която пуснахме зад кърмата на една дъска. Дългите им пляскащи криле, дълги крака и големи вторачени очи им придават много особен вид. Те са красиви в полет, ала една от най-хубавите гледки, които съм виждал, бе един албатрос, заспал върху водата по време на щил около нос Хорн, когато имаше силно вълнение. Тъй като нямаше вятър, повърхността на водата бе неразкъсана, а само се изтърколваха дълги, големи вълни. Видяхме птицата, цялата бяла, заспала върху водата право пред нас с глава под крилото, как в един миг се издига на върха на някоя от големите вълни, а после бавно пропада надолу, докато се изгуби в празнината между тях. Известно време тя бе спокойна, но на края шумът от носа ни, който се приближаваше постепенно, я разбуди и тогава тя вдигна глава, за миг се вторачи в нас, а след това разпери широките си криле и отлетя.