Ричард Дейна
Две години в кубрика (37)

След двадесет и четири години

Беше през зимата на 1835 — 1836 г., когато корабът „Алърт“, продължавайки да търси кожи по далечния и почти непознат бряг на Калифорния, навлезе в огромната самота на залива на Сан Франциско. Всичко наоколо бе потънало в спокойствието на природата. Един руски кораб стоеше на котва там, ала през целия ни престой нито дойде, нито отплава някое ветрило. Търгувахме с отдалечени манастири, които изпращаха кожите си с индиански гемии. Котвената ни стоянка се намираше между малък остров, носещ името Йерба Буена, и каменист плаж в малък ръкав или по-скоро заливче със същото име, образувано от два малки носа, издадени напред. Отвъд, западно от мястото за приставане, се простираха пусти пясъчни възвишения, по които се виждаше оскъдна тревица и няколко дървета, а още по-нататък възвишенията ставаха по-високи, със стръмни и безлесни склонове, нарязани от дъждовете. На около пет-шест мили от мястото ни за приставане, от дясната страна, имаше потънало в руини укрепление, а на около три-четири мили вляво се намираше манастирът „Долорес“, и той като укреплението потънал в развалини, почти безлюден — само с неколцина индианци и малкото им добитък. Оттам нататък, докъдето стигаше поглед, нямаше никакво друго човешко жилище освен бараката от груби дъски, която един предприемчив янки, изпреварил с години времето си, бе издигнал на възвишението зад мястото ни за приставане, за да води съвсем скромна търговия на дребно между корабите, събиращи кожи, и индианците. Огромни пластове мъгла се носеха откъм Северния Тихи океан, промъкваха се през входа на залива и го обгръщаха целия, а когато се разнесяха, пред погледите ни се откриваха няколко гористи островчета, пясъчните хълмове на запад, тревистите и обрасли с дървета склонове на изток и огромната повърхност на залива на юг, където разправяха, че се намирали манастирите „Санта Клара“ и „Сан Хосе“, и още по-дълги водни пространства на север и североизток с множество по-малки заливи, в които големи реки изливаха водите си. По тези заливи и реки нямаше никакви селища, а малкото стопанства и манастири се намираха на големи разстояния едни от други. Не само в съседство с мястото, където бяхме приставали, но и цялата област край големия залив беше пълна пустош. По цялото калифорнийско крайбрежие нямаше ни един фар, сигнална светлина или буй, а картите бяха съставени по стари и неуточнени изследвания на английски, руски и мексикански пътешественици. Хищни и прелетни птици се спускаха и гмуркаха край нас, диви зверове бродеха из дъбовите гори, а когато с отлива бавно отплавахме от пристанището, стада елени дойдоха до самия бряг от северната страна на залива, втренчени в почуда в необичайната гледка.

В събота вечерта на тринадесети август 1859 година прекрасният параход „Голдън гейт“^[1], оживен от тълпата пътници и озаряващ морето на мили наоколо с блясъка на червените си, зелени и бели светлини, искрящ с осветените си салони и каюти, се приближи към входа на пристанището на Сан Франциско, по пътя си от Панамския провлак, и се насочи към това голямо средище на международна търговия. На мили навътре в морето, по пустинните скали на Фаралонес, блестяха мощните лъчи на един от най-скъпо струващите и полезни фарове в света. С навлизането си през Златните врата друг фар срещна погледите ни и в ясната лунна светлина на непрекъснатото калифорнийско лято ние видяхме голямо укрепление вдясно от нас, което бранеше тесния вход, а точно пред него се изправя малкото островче Алкатраз — цялото превърнато в крепост. Завихме покрай носа към старото място за приставане на кожарските кораби и там, върху пясъчните възвишения и долини, проточил се от бреговата ивица до подножията на големите планини и от старото укрепление до манастира, се простираше трептящ целият в светлините на улиците и къщите си град от сто хиляди жители. Часовниците биеха среднощния час от кулите му, но градът се оживи от салюта на оръдията ни, които възвестиха новината, че двуседмичният параход бе пристигнал с пощата и пътници от атлантическия бряг. Клипери от най-голям тонаж стояха привързани към кейовете или на котва по течението, а просторни параходи, огромни и представителни като тези по Хъдсън и Мисисипи, същински грамади от ослепителна светлина, чакаха да разтоварим пощата си и да потеглят навътре из залива, отбивайки се в Баниша^[2] и военноморската база на Съединените щати, а след това нагоре по големите притоци — Сакраменто, Сан Хоакин и река Федър — до далечните вътрешни градове Сакраменто, Стоктън и Меризвил.

Пристанището, в което влязохме, и улиците край него бяха гъсто изпълнени с пощенски коли и ръчни колички за вдигане на багажа, карети и файтони за пътниците и с гъмжило от хора — някои търсеха познатите си сред стотиците пътници, други бяха кореспонденти на вестници, а още по-голямо бе множеството на тези които жадуваха за вестници и устни новини от големия атлантически и европейски свят. Пробих си път сред тази тълпа и тръгнах по дългите, добре павирани и добре осветени улици, оживени като сред бял ден, и между един и два часа сутринта се намерих в удобно легло в просторната стая на хотел „Ориентал“, който бе разположен, доколкото можах да проуча, върху засипаното заливче недалеч от мястото, където изкарвахме на брега лодките на „Алърт“.

Неделя, 14 август. Когато се събудих сутринта, видях през прозореца си целия Сан Франциско с неговите магазини, кули и църковни звънарни; съдебни сгради, театри и болници; ежедневници, многобройни учени специалисти; крепости и фарове, кейове и пристанищни сгради, клипери от по хиляда тона — може би повече, отколкото имаше в Лондон или Ливърпул през същия ден; Сан Франциско — една от столиците на Американската република и единственото търговско средище на един нов свят — събудилия се Тихи океан. Над залива на изток съзрях красив град върху плодородните, гористи брегове на Контра Коста; големи и малки, товарни и пътнически кораби, фериботи изпълваха голямото пристанище и неговите притоци, чертаещи ивици от дим на хоризонта. Когато видях всички тези неща и си помислих за това, което някога бях видял тук с очите на моряка от „Алърт“, и за това, което ме заобикаляше сега, едва можах да запазя досега си с действителността или истинността на всичко това — сякаш се бях преселил в нереални светове.

Не можех да се оплача, че нямаше църкви. Католиците си имат архиепископ, катедрала и пет-шест по-малки църкви — френски, немски, испански и английски, епископалната църква^[3] има епископ, катедрала и три други църкви; методистите и пресвитерианците също имат по три-четири църкви, а има и конгрегационалисти, баптисти, една унитарианска и още няколко други секти.

На път за църквата се видях с двама мои състуденти от Харвард — единият адвокат, а другият учител — и се уговорихме за бъдеща среща. Малко по-нататък се срещнах с още един възпитаник на Харвард — прекрасен учен и много духовит и остроумен човек, пълен с добродушен хумор, който ме покани на закуска във френския ресторант — бил ерген и в неделя ставал късно. Помолих го да ми покаже пътя за църквата на епископ Кип. Той се озадачи малко, посмути се и призна, че в някои области на познанието не бил така вещ, както в други, но в отчаяните си догадки посочи към една дървена сграда в края на улицата, която всеки би могъл да види, че не е това, което търся — оказа се, че е молитвен дом на баптисти-негри.

Молещите се в епископалната църква бяха същите, каквито би могъл да видиш в Ню Йорк, Филаделфия или Бостън. Несъмнено еднаквостта на службата ме накара да се почувствувам веднага у дома си, но и хората бяха същите — почти всички от англосаксонски произход, макар и от най-различни части на Щатите. На главните пейки отпред се виждаха най-модни френски шапки, а солидни бизнесмени седяха зад тях. Музиката не беше много добра, ала проповедта бе поучителна и църквата — пълна.

Открих, че в протестантските църкви няма служби следобед. В неделя има две служби — в 11 ч. сутринта и след мръкване. Следобедите се прекарват в домовете или на гости у приятели, или пък в преподаване в неделните училища, както и в други човеколюбиви и обществени задължения.

В едно от фоайетата на хотела забелязах човек на около шестдесет години, с бинтовани крака, който си почиваше в едно кресло и към когото някой се обърна с името Лийз. Лийз! Това сигурно бе същият онзи човек, който бе пресякъл страната от Кентъки до Монтерей, докато бяхме там с „Пилигрим“ през 1835 година, и който се качи после като пътник на „Алърт“, където имаше обичай да стреля с карабината си по бутилки, окачени на брамлиселните нокове на реите. Помня, че се ожени за красивата доня Росалия Валехо, сестрата на дон Гуадалупе. Същото продълговато лице и светлочервеникава коса. Преместих стола си към него и го заговорих, както е общоприето в Калифорния. Да, той бил същият мистър Лийз, а когато назовах името си, той веднага заяви, че ме помни, и заговори за книгата ми. Разбрах, че почти всеки — бих могъл да кажа всеки американец в Калифорния — я беше чел, защото когато Калифорния „избухна“, както е изразът, през 1848 година и толкова англосаксонци се втурнаха натам, нямаше друга книга за Калифорния освен моята. Много от старите заселници от крайбрежието, като прочели книгата, си спомнили за „Пилигрим“ и „Алърт“. Казваха също, че си спомнят и за мен. А може би наистина са ме запомнили, защото необичайността на това, колежанин да дойде като прост моряк на кораб, бе привлякло повече внимание, отколкото на времето съзнавах.

Късно следобед, тъй като в католическите църкви имаше вечерня, отидох в църквата Нотр Дам де Виктуар. Богомолците бяха французи и свещеникът чете проповедта на френски. Музиката бе превъзходна — подбрана с много вкус, тя караше човек да си мисли, че се намира в някоя парижка катедрала. Посетих и еврейската синагога. Евреите тук са заможно и влиятелно съсловие. Китайците също са многобройни и вършат голяма част от общата работа и малко дребна търговийка, но имат и някои доста богати търговски къщи.

Общо взето, в града преобладава европейският начин на живот — френска кухня, лек обяд в дванадесет часа и обилна вечеря в края на деня, с кафе след ядене. До голяма степен по европейски се прекарва и неделният ден. Вижда се, че към всичко това емигрантите от Съединените щати и Великобритания са се нагодили. Във френските ресторанти ми поднесоха ястия и вина също така разкошни и хубави, като тези в Париж, макар че аз не съм кой знае колко вещ в тези неща. Но аз притежавах средство за възбуждане на апетита, за което моите сътрапезници не подозираха — спомена за вечерите в кубрика, тук, преди двадесет и четири години.

17-и август. Обичаите в Калифорния са много свободни и всеки, който знае за книгата ми, ме заговаря. Вестниците са разгласили, че е пристигнал най-старият ветеран. Едва мога да изляза, без да срещна или да се запозная с някого. Вече съм поканен да изнеса годишната реч пред Пионерното дружество по случай основаването на Сан Франциско. Всеки може да стане член на това дружество, ако е дошъл в Калифорния преди 1835 година. Каква съвременност! Говоря им за времето, когато бараката на Ричардсън от 1835 година — не кирпичената му къща през 1836 година — бе единственото човешко жилище между манастира и укреплението и когато огромният залив с всичките му притоци и ръкави бе пълна пустош — а при все това съм само малко над четиридесетгодишна възраст. Показват ми мястото, където се намираше кирпичената къща на Ричардсън, и ми разказват, че първият съд и първият градски съвет заседавали там, че там била изпълнена първата протестантска служба и бил проведен първият голям процес на Комисията за нравствеността. Познавачи на старини ме водят по кейовете (а ги познават само от десет-дванадесет години), за да ми посочат двата носа, сега известни като Кларкс и Ринкън, които някога образуваха малкото заливче Йерба Буена, където си изкарвахме лодките на брега — сега напълно засипано и застроено. Островът, който наричахме Гористия и на чийто бряг през студените декемврийски нощи бяхме зъзнали в гемията, когато събирахме дърва за цялата година, сега бе напълно изсечен, а голите скали на Алкатраз Айлънд са превърнати в истинска крепост. Гледах града откъм морето и морето откъм островите и града, ала не можах да видя нищо, което да напомня за отминалите времена, с изключение на вековния манастир, потъналото в развалини укрепление и големите водни пространства отвсякъде.

Днес наех калифорнийски кон, както на времето, и с препускане отидох до укреплението. Стените си стояха с малки изменения, както и преди, но бяха приютили малък гарнизон от американски войници. От това място се откриваше прекрасна гледка — от там видях голям клипер да влиза през Вратите, опънал всичките си ветрила. Отидох и до форта, който сега бе почти завършен и се намира на южния бряг на Вратите, за да го разгледам. За построяването му са хвърлили много средства и е изграден по последен модел.

През една друга сутрин яздих до манастира „Долорес“. Той има причудливо самотен вид, което се усилва от все по-бързото настъпване на новото. Старите му звънарни още разнасят нестройния си звън и вътре се чете литургия, а около него израстват леки и прекрасни съвременни постройки.

При една от разходките си по кейовете видях купчина изсушени кожи да лежат на палубата на един кораб. Тази гледка ме върна осезателно към миналото, за което вече и аз не знаех истина ли е било. Застинах, потънал в размисли. Какво бяха тези кожи — какво ли не бяха! — за нас, за мен, един младеж, преди двадесет и четири години? Това бе нашият постоянен труд, главната ни цел, почти непрестанната ни мисъл. Те бяха ни довели тук, те бяха ни държали тук и само с тях можехме да се спасим от крайбрежието и да се върнем в родината и цивилизования живот. Да, не се боях, че някой може да ме види, щях да грабна една, да я метна на главата си, да тръгна с нея и да я хвърля на земята със стария номер — още незабравено изкуство. Как извикваха тези кожи в главата ми месеците на обработването им в Сан Диего, годината и повече работа на плажа и в прибоя и тъпкането в кораба за обратното пътуване! Потънах във видения на Сан Диего, Сан Педро — с така стръмния му хълм, по който качвахме стоките, и така острите му камъни под босите ни крака — и скалите на Сан Хуан! Всичко това също вече го няма. Цялата търговия с кожи е нещо отминало, а сегашните жители на Калифорния си я спомнят само като някаква смътна легенда. Златните залежи^[4] погълнаха всички, които се занимаваха със събирането и обработването на кожи; нарасналото население е сложило край на огромните стада добитък и сега нито един кораб не се занимава с — щях да кажа милата — мръсната, някога омразна работа по събиране на кожи из крайбрежието, а плажът на Сан Диего е пуст и кожарските складове са изчезнали. Срещнах един гражданин с почтен вид на кея и го запитах как върви търговията с кожи. „О — каза той, — съвсем слабо, и то само тук. Малкото кожи, които носят, се поставят под навеси през зимата или се оставят на открито по кея през лятото и оттам ги товарят на корабите. Те са само част от другите товари.“ В момента наистина бях обзет от твърде силни чувства, за да изразя пред него причината за моя интерес към тази тема, и само добавих: „Значи старата дейност по събиране на кожи нагоре-надолу по крайбрежието и обработването им вече я няма?“ — „О, да, сър — отвърна той, — времето на «Пилигрим», «Алърт» и «Калифорния», за които четем в книгите, отдавна е минало.“

Събота, 20 август. Параходът „Сенатор“ пътува редовно по крайбрежието между Сан Франциско и Сан Диего, като спира в междинните пристанища. Това ми дава възможност да посетя отново старите места. Параходът отплава днес и аз се намирам на борда му. Провираме се между огромните клипери на котва в пристанището и покрай Алкатраз Айлънд, фара и през Златните врата, а след това вземаме курс на юг — всичко става за два-три часа, а под ветрилата на „Алърт“ при идващ насрещен прилив, променливи ветрове и бързи течения, с които трябваше да се справяме, това бе ни отнело цели два дни.

Сред пътниците забелязах възрастен господин: слаб, със светлочервеникава коса и лице, което ми се видя познато. Той свали ръкавиците си и откри сбръчканата си ръка. Това трябва да е той! Приближих се към него и казах: „Капитан Уилсън, ако не се лъжа?“ Да, това бе неговото име. „Познавам Ви, сър, от времето, когато командувахте «Аякучо» по това крайбрежие през 1835 — 1836, от отминалите години на кожарското гемиджийство.“ При тези думи той се оживи, веднага полетяха въпроси от двете страни и ние потънахме в разговори за „Пилигрим“ и „Алърт“, „Аякучо“ и „Лориот“, „Калифорния“ и „Лагода“. Разбрах, че е бил твърде поласкан от похвалата, която бях изразил в книгата си за моряшкото му изкуство, особено за вкарването на „Пилигрим“ до стоянката му в пристанището на Сан Диего. Съпругата му доня Рамона бе сега майка на голямо семейство и Уилсън ме увери, че ако ги посетя в стопанството му близо до Сан Луис Обиспо, ще се убедя, че тя е все още така хубава и много ще ми се зарадва. Как само се разхождахме по палубата час след час, връщайки се към старите времена — към корабите, капитаните, екипажите, търговците по брега, дамите, манастирите, югоизточните бури! Наистина, как можехме да се спрем? Той бе продал „Аякучо“ в Чили (взели го за военен кораб) и се бе отказал от морето — от години се занимавал само със стопанството си. (От други научих, че той бе станал един от най-богатите и уважавани фермери в щата и стопанството му заслужавало да се види.) Томпсън, каза той, не беше по душа моряк и през цялото време се подсмиваше на неговото фиаско в Сан Диего. Фоукън според него бе истински моряк и навигатор. Не знаеше какво е станало с Джордж Марш, освен че го е оставил в Каляо, нито можа да си спомни нещо за красавеца Бил Джаксън или пък за капитан Най от „Лориот“. Разказах му всичко, което тогава знаех за корабите, капитаните и екипажите. Разбрах, че той познаваше много добре разказа ми и се нуждаеше от съвсем малко обяснения. Старият сеньор Нориего от Санта Барбара, ми каза той, бил починал, както и дон Карлос и дон Сантяго, ала съм можел да намеря сега децата им — вече хора на средна възраст. Доня Ангустия се била прочула от моите похвали за красотата и танците й и от нея би трябвало да очаквам кралско посрещане. Тя останала вдовица, но се омъжила повторно и имала дъщеря, красива като нея. Наследниците на Нориего взели наследственото име де ла Гера, тъй като произхождали от благороднически род от стара Испания, а младежът Пабло, който пътуваше като пътник на „Алърт“, сега бил дон Пабло де ла Гера — сенатор в щатската законодателна комисия за графството Санта Барбара.

На минаване си показахме и познатите места по крайбрежието — Санта Крус, Сан Луис Обиспо, нос Аньо Нуево, входа към залива на Монтерей, който за мое разочарование не посетихме. Не, Монтерей, най-красивият град по брега, столица на страната и седалище на митницата, не бе облагодетелствуван от големите промени, бе останал извън търговията и пътищата към мините и големите реки и не заслужаваше да се спира там. Покрай нос Кънсепшън минахме през нощта. Дружелюбна светлина огряваше вълните откъм високия му фар. Нос Кънсепшън! Това име бе достатъчно да ме върне към всичките ми преживелици и страхове от бури, залети палуби, отнесени марсове и мъките на бреговата служба през зимата. Но капитан Уилсън ми каза, че климатът се бил променил — югоизточните бури не били вече проклятието на брега както преди, и че сега корабите хвърляли котва пред Санта Барбара и Сан Педро през цялата година. Бих си помислил, че той говори така, защото отдавна прекарва зимите в стопанството си, а не на „Аякучо“, но и други ми казаха същото.

След нос Кънсепшън пред нас започнаха да се откриват островите, които заедно със сушата образуват канала на Санта Барбара. Ето ги — Санта Крус и Санта Роза и красивият нос Санта Буенавентура, а по-нататък се вижда Санта Барбара сред равнината и амфитеатрално разположените възвишения и далечни планини. Старият бял манастир и едноетажните кирпичени къщурки са си на място, тук-таме някоя двуетажна дървена постройка се е появила по-късно. Сякаш градчето малко се е изменило — сред същото спокойствие под златистата слънчева светлина и разкошен климат, свило се между хълмовете, а пред него, извикващ спомените по-силно от всичко друго, гърми и се блъска в плажа същият величав прибой на великия Тихи океан, точно както в оня прекрасен ден, когато „Пилигрим“ след петмесечно пътуване хвърли уморените си котви тук; същият яркосин океан и вълните, търкалящи се все така с еднообразния си тъжен рев, както когато изкарахме лодката си на брега за пръв път, яздейки по вълните заедно с викащите хавайци, а трите малки кожарски кораба бяха хвърлили котва в откритата част на залива. Ала сега нашият кораб е единствен тук, и то лишен от романтика, от ветрила, рангоут — едно движено от мотор корито!

Слязохме на брега в прибоя, както едно време, ала той не беше достатъчно висок, за да ни развълнува. Може би защото се бях превърнал в пътник и не трябваше да скачам през борда и да изтеглям за планшира лодката нагоре.

Дон Пуебло де ла Гера ме прие извънредно любезно в старата къща на дон Нориего, където бях наблюдавал веселата сватба на нашия агент мистър Робинсън с доня Анита и танците на дон Хуан Бандини и доня Ангустия. Прекарах деня със семейството му и в разходки из града. После вечеряхме както някога с гарнитурите от фрихолес, местни маслини и грозде и местни вина. Когато му дойде времето, изказах почитанията си към доня Ангустия и въпреки това, което ми бе казал Уилсън, едва можех да повярвам, че след двадесет и четири години тя си е останала все същата очарователна жена. Тя ми благодари за любезните и, както ги нарече, твърде преувеличени похвали, които й бях отправил, а дъщеря й ми каза, че всички минаващи през Санта Барбара отивали да видят майка й и че тя самата никога не била очаквала, че един ден ще я смятат за такава красавица.

Мистър Алфред Робинсън, нашият агент през 1835 — 1836 г., беше тук с част от семейството си. Не знаех как ще ме приеме, спомняйки си какво бях писал за него по времето, когато съвсем малко предполагах, че светът ще го чете, ала в държането му нямаше и следа от обида, а само сърдечност.

Хората от областта са се насочили към отглеждане на овце, винарство и отглеждане на маслини дотолкова, доколкото да не оставят градчето да тръгне назад.

Ала вечерта напредва и нашият кораб ще отплава тази нощ. Отказвам кон или карета и тръгвам надолу не без желание да пристигна малко по-рано на брега, за да се разходя по плажа, да се взирам към островите и носовете и да наблюдавам ревящите, блъскащи се вълни. Колко облагородяващо е въздействието на времето! То ни докосва чрез чувствата. Изпитвах мъка по нещо отминало, което е било обичано и скъпо — лодките, канаките, кожите, старите ми другари от кораба! Те изпъкваха, а някъде встрани неясен оставаше споменът за изнурителния труд.

На следната сутрин се намерихме на котва в залива на Сан Педро. Ето го мястото, което така бяхме намразили. Макар че се намирахме близко до брега, едва можах да разпозная възвишението, по което търкаляхме, влачехме, тикахме и носехме нагоре тежките товари, а надолу хвърляхме кожите, за да ги отнесем после боси по камъните до лодката. При устието бе изграден пристан и корабите разтоварваха и товареха стоките си от вълнолома или кея, на спокойствие и безопасност от югоизточните ветрове. Старото място за приставане не се използваше вече. Един влекач дойде да вземе пътниците от парахода и да ги заведе до пристана, защото търговията в Лос Анджелис е вече твърде оживена. Помолих капитана да бъда свален отделно в една малка лодка на старото място под хълма. Освободих лодката и тръгнах сам по пътя нагоре. В същност едва го открих, защото от занемареността и времето почти не бяха останали следи по стръмния път, който от кожарските кораби бяха прокарали до върха. Скалата, от която хвърляхме кожите и където прекарвах нощите да ги пазя, намерих по-лесно. Населението се бе удвоило, т.е. на хълма сега имаше две къщи вместо една. Застанах на ръба и се загледах към откритата част на залива, към острова Санта Каталина и по-наблизо, към тъжния Остров на мъртвеца с болезнения спомен, свързан с него, и си представих „Пилигрим“ на котва в залива. Ала влекачът ще се връща вече към парахода ни и аз трябва да се пробудя и да тръгна. Отидох по брега до новия пристан и там видях два-три склада и други постройки, образуващи малка база, а, както разбрах, всеки ден между пристанището и Пуебло пътувал дилижанс. Успях да си намеря място на покрива на дилижанса, който теглеха шест почти съвсем диви калифорнийски коня. Преди да потеглим, до главата на всеки кон бе застанал по един човек и когато водачът хвана юздите и даде заповед, пуснаха всички коне изведнъж и те се понесоха, едва докосвайки земята.

Пуебло де лос Анхелес (или Лос Анджелис) бе станал голям и преуспяващ град с около двадесет хиляди жители, с тухлени тротоари и къщи от каменни блокове. Тримата големи търговци, които познавах от времето, когато събирахме по тези места кожи с „Пилигрим“ и „Алърт“, са все още между първите в града. Вечерях с единия от тях, вече много възрастен човек. Срещнах се и с дон Хуан Бандини, за когото бях писал доста в книгата си. Той, както и всички останали в града, ме посрещна извънредно любезно. Съпругата на дон Хуан, която бе съвсем младо момиче, когато ние сновяхме по крайбрежието — доня Рефухио, бе все още така красива. Още един пример за запазващото въздействие на калифорнийския климат. Тук беше и Хенри Мелъс, който на времето тръгна заедно с нас пред мачтата на „Пилигрим“, а после остави брига, за да стане секретар на агента на брега. Обядвах у него, а следобед той ме заведе да видя лозята — главния поминък в този район. Пуебло обещава да стане център на една от най-производителните винарски области в света. Грозде тук има в изобилие, а видях също и много смокини, маслини, праскови, круши и дини. Климатът е подходящ за отглеждането на тези плодове, но е твърде горещ и сух за житните растения.

На свечеряване тръгнах обратно с дилижанса и стигнахме рекичката преди да падне мрак.

Движейки се близо до брега, двамата с Уилсън разпознахме или си помислихме, че е това, грубоватия бял манастир „Сан Хуан Капистрано“ и скалата до него, от която се бях спускал с въжета, за да прибера няколко кожи — безразсъдна младост, улавяща се за всяка възможност, която предлага приключения.

От високия нос до Сан Диего — нос Лома — ни посрещна приветливата светлина на един фар. Бе ранна утрин, когато завихме и пред нас се откри малкото пристанище на Сан Диего с ниския пясъчен риф, спускащ се далеч навътре в морето, и плитчините, където „Алърт“ заседна при обратното си тръгване. Същите си бяха и ниските хълмове без дървета и почти без храсти, тихият малък плаж. Ала главното — кожарските складове — очите ми търсеха напразно. Те всички бяха изчезнали, без да оставят и едричка следа подир себе си.

Исках да остана сам и затова се отделих от другите пътници. Бродех по брега, предаден на спомените и чувствата си. А те бяха изпълнени единствено с тъга. Виждах големите кораби на котва в течението — „Алърт“, „Калифорния“, „Роза“ с нейните италианци, после красивия „Аякучо“ — любимия ми кораб; бедния, стар и скъп „Пилигрим“ — дом на мъки и отчаяние; лодките, сновящи напред-назад, моряците, големите складове за кожи с групите от работници и пръснатите навсякъде канаки. Всички, всички си бяха отишли! Нито следа не бе останала да бележи мястото поне на един от складовете. Фурната също я нямаше. Потърсих мястото й там, където трябваше да бъде, и намерих няколко парчета от тухли. Само аз ли бях останал и колко странно бе присъствието ми тук! Къде бяха всички други — бедни канаки и моряци, утайките на обществото, поставените извън закона и плажните хиени на Тихия океан? Без съмнение почти всички те бяха мъртви, ала как бяха умрели и къде? В болници, по маларийни брегове, в леговищата на порока или падайки от мачтите?

Безгрижните юнги сега са загрубели моряци на средна възраст, ако вълните, скалите, треската и, още по-смъртоносните врагове, които нападат моряка на сушата, са ги пощадили, а тогавашните мъже са се прегърбили и земята или морето са ги погълнали.

Дори и животните бяха изчезнали — колонията от кучета, птичите стада, работливите коне. Само койотите все още лаят из горите, защото те не принадлежат на човека и не са подвластни на неговата тленност.

Изкачих се бавно по хълма, като пробирах пътя си сред малкото храсти, защото пътеката отдавна бе обрасла с трева, и седнах там, където сядахме да си починем с товарите си от дърва и да търсим с поглед корабите, които можеха да се покажат откъм наветрената страна.

Сан Диего не бе претърпял никаква промяна. Той си е все още, както Санта Барбара, мексикански град. Четирите лични къщи на семействата Бандини, Естудильо, Аргюело и Пико са си личните къщи и сега, ала всички тези господа ги няма. Едрият търговец Фич е отдавна починал; Том Райтингтън, който държеше бакалница, паднал веднъж от коня си пиян и бил намерен полуизяден от койотите. Трудно ми бе да намеря някого от старите познати. Влязох в една едноетажна кирпичена къща, обитавана някога от почтено семейство от по-ниското съсловие на име Мучадо, и запитах дали е останал някой от тях, когато една жена на средна възраст, запазила живия поглед в очите си, ме позна. Била чула, че съм пристигнал с парахода, и ми каза, че се била омъжила за стар мой другар от кораба — Джек Стюарт, който на следващото пътуване се качил като втори помощник, но после оставил кораба и се задомил и заживял тук. Искал много да ме види. След няколко минути той дойде и искреното удоволствие, че ме вижда, бе извънредно затрогващо. Поговорихме си за миналото, поразпитах го как живее. С радост разбрах, че е станал въздържател и работите му вървели добре. Намерих също и доня Томаса Пико и говорих с нея. Тя единствена бе останала от старата аристокрация в градчето.

Трябва да завърша пътуването си по стъпките на спомените, така че вземам един кон и препускам до стария манастир, където бяхме ходили с Бен Стимсън през първата ни отпуска. Всичко е потънало в развалини. Сградите са необитавани и разрушени, а в големите градини сега растат само диви кактуси, върби и няколко маслинови дървета. Връщам се обратно и се сбогувам с малкото, което познах, и с неколцината, които ме познаха, за да стигна парахода, преди да е отплавал. Последен поглед — да, този път завинаги — към плажа, хълмовете, ниския нос, далечния град, когато заобикаляме нос Лома и първите лъчи на фара изникват срещу залязващото слънце.

Петък вечер, 26 август. Влязохме през Златните врата, минахме покрай фаровете и укрепленията, покрай клиперите, стоящи на котва, и се завърнахме в пристанището си, където големият град върху високите си възвишения блесна пред очите ни.

Колко чудновата и пълна със събития е кратката история на този прекрасен град — Сан Франциско! През 1835 година тук имаше само една дървена барачка. През 1836 година — една кирпичена къщурка на същото място. През 1847 се събира население от четиристотин и петдесет души, които си уреждат градско управление. След това настъпва auri sacra fames^[5] — събирането на много от най-лошите духове на християнския свят, с внезапното раждане на цял град от брезент и дъски, напълно унищожаван от пожари пет пъти в продължение на осемнадесет месеца, но отново построяван още толкова пъти, докато най-сетне се е превърнал в як град от камък и тухли, с почти стохилядно население и всички придобивки на богатството и културата. Сега (през 1859 година) той е най-спокойният и добре управляван град от тази големина в Съединените щати.

Престоят ми в Калифорния бе прекъснат от почти четиримесечно отсъствие, по време на което отплавах за Хавайските острови на борда на прекрасния бостънски клипер „Мастиф“. По време на пътуването той изгоря до водолинията и ние се спасихме с лодките, а после бяхме заведени от един приятелски английски барк в Хонолулу. Оттам, след почти тримесечно посещение из тази изключително очарователна група острови, се завърнах в Сан Франциско с един китоловен кораб.

Сутринта на 11 януари 1860 година преминах за осми път през Златните врата, по пътя си от прекрасния Тихи океан към света на Изтока — свят с три хиляди години по-стара цивилизация от тази, която оставях зад себе си. Когато върховете на Коуст Рейндж избледняха и потънаха зад синия хоризонт, аз казах последно сбогом на този бряг, който завинаги ще остане неизказано привлекателен за мен.

Време е да се разделим, мои спътници. Ала много хора ме помолиха да дам известно описание на по-сетнешната история на съдовете и екипажите, с които съм ги запознал. По-долу ще се опитам да нахвърля тези описания, от уважение към проявения интерес, а не защото смятам, че моят разказ е предизвикал внимание, излизащо от рамките на разумната оценка.

По-малко от година след завръщането си на „Алърт“, когато след възстановяването на очите ми бях отново в университета, намерих един ден във вестника сред съобщенията за пристигналите предния ден кораби следното: „Бригът «Пилигрим», Фоукън, от Сан Диего, Калифорния“. След няколко часа бях на Ан Стрийт, запътил се за пансиона „Хакщат“, знаейки, че там ще отседнат Том Харис и останалите. Като влязох в приемната, чух, че ме викат по име, и видях група обгорели от слънцето, черни като катран мъже да се приближават към мен. Отначало бяха малко смутени от дрехите, в които никога не бяха ме виждали, а един от тях ме наричаше дори мистър Дейна, но аз бързо сложих край на това и ние се върнахме към старите си другарски отношения. Том Харис, когото бях накарал да обещае, че ще дойде да ме види, когато се разделяхме в Сан Диего, намерил план на Бостън, открил улицата и номера на бащината ми къща и като изучил разположението й в града, бе определил курса си и сега го запаметяваше. Каза ми, че можел да отиде право вкъщи, без да се наложи да пита някого.

Като втори помощник на „Пилигрим“ Том бе спечелил немалко пари. Верен на решението си, той смяташе да се завърне в Англия и се интересуваше дали да занесе парите в родината си в злато или в банкноти — твърде важен въпрос, тъй като това бе през злощастната финансова 1837 година. Явно той бе премислил всичко добре, но все пак го заведох при един известен банкер, чийто съвет той последва и като отклони поканата ми да дойде да го запозная с приятелите си, отпътува за Ню Йорк още същия следобед. Оттам щеше да отплава на следния ден за Ливърпул.

Сам не се бе отказал от отмъщение, но двамата с Джон Шведа се научили, че капитан Томпсън бил отплавал преди няколко месеца като капитан на кораб на път за Суматра и че възможността да го подведат под съдебна отговорност пропаднала. Сам по-късно загина с един бриг близо до бразилския бряг, заедно с целия екипаж. За Джон и останалите никога не можах да науча нещо повече. Юнгата от Марбълхед — Сам — тръгнал по лош път и макар че имал добри познати, не им дал възможност да му помогнат. Старият дърводелец, финландецът, пред когото готвачът ни изпитваше такова страхопочитание, се разболял и починал в Санта Барбара, където бил погребан. Джим Хол от Кенебек, който тръгна с нас като моряк пред мачтата, а след това стана втори помощник на мястото на Фостър, се върна като старши помощник на „Пилигрим“. Оттогава насам го виждам често. Той успя в живота, както напълно заслужаваше. Командуваше някои от най-големите ни кораби и когато го видях за последен път, заминаваше за тихоокеанския бряг на Южна Америка, за да поеме ръководството на линия от пощенски параходи. Бедния, нещастен Фостър видях на два пъти. Той дойде в кантората ми в Бостън, след като бях станал адвокат и книгата ми бе публикувана, и ми каза, че е станал старши помощник на голям кораб. Научил се, че в книгата ми имало някои неща, представящи го в неблагоприятна светлина, купил си я и щял да я прочете още същата вечер. Ако съм казал нещо невярно за него, щял да ми даде да се разбера, като ме срещне на Стейт Стрийт. Изгледах го от горе до долу и му казах: „Фостър, ти не беше никак страшен, когато те видях за последен път, и не вярвам, че и сега има с какво да ме уплашиш.“ Или и той бе на същото мнение, или бе сметнал, че съм казал достатъчно добри думи за него в книгата, но следващия (и последен) път, когато го срещнах, той се държа много любезно и дружелюбно.

Струва ми се, пропуснах да отбележа, че мистър Андрю Б. Амерзин — старши помощникът на „Пилигрим“, почтен, възпитан и сериозен човек — си бе имал неприятности с капитан Фоукън, който го намираше за отпуснат, бе го лишил от изпълнение на задълженията му и го бе върнал обратно с нас на „Алърт“. Капитан Томпсън, вместо да му даде място на помощник без задължения, го изпрати в тясната средна палуба, където от кожите почти не бе останало място, и го принуди да живее там в продължение на цялото изнурително пътуване, през пасати и тропици и покрай нос Хорн, без нищо да прави; дори му бе забранено да говори с началството и бе принуден сам да си носи храната от камбуза в канче и бака, като моряк пред мачтата. Аз говорех с него доколкото имах възможност, но съдбата му бе окаяна и накърняваше чувствата му. След като пристигнахме, капитан Томпсън бе принуден да му изплати обезщетение за начина, по който се бе държал с него. Така се случи, че повече нищо не чух за този човек.

Хенри Мелъс, който бе работил в счетоводната кантора в Бостън и бе напуснал кубрика, когато бяхме по крайбрежието, за да стане помощник на агента и когото срещнах в Лос Анджелис през 1859 година, починал там преди няколко години, след като претърпял неуспехи в търговската си дейност. Бей Стимсън остави морето и го замени с реките и прериите. Настани се като търговец в Детройт и когато посетих този град през 1863 година, с радост видях, че е преуспяващ и уважаван човек и със същото широко, другарско сърце, както и преди.

С това свършва списъкът на първоначалния екипаж на „Пилигрим“, с изключение на неговия капитан — капитан Томпсън. След като фирмата не поднови договора с него, той замина на плаване до брега на Суматра за черен пипер. Един мой братовчед и съученик — мистър Чанинг — замина като чиновник по товара на същото пътуване, без да се посъветва с мен за капитана. Най-напред капитан Томпсън се спречкал с капитана на друг американски кораб. Бил обвинен в измама при вземането на пипера. А след това — и с местните хора, които го хванали, че е взел повече пипер при тегленето. Един следобед, когато слязъл на брега с лодката си, той бил заловен от туземците и те поискали да им подпише ордер за испанските долари, които имали да вземат, като го заплашили, че в противен случай ще го държат затворен на брега. На него никога не бе му липсвал кураж. Той заръчал на лодката да се върне на кораба без него и наредил да предадат на чиновника да не се подчинява на ничии други заповеди, освен на неговите. В продължение на няколко денонощия корабът му „Алсиоп“ стоял на котва под палещото слънце, под дъждовни облаци и гръмотевични бури, спускащи се от планините, да чака известие от него. Привечер на четвъртия или петия ден го видели, че вика лодката от брега. Туземците, виждайки, че със сила не могат да го накарат да им даде парите, се побояли да го държат повече и го пуснали. Той скочил в лодката, накарал моряците да гребат колкото се може по-бързо, метнал се на борда с пламтящи като на тигър очи и лице, почервеняло от гняв, и заповядал да вдигнат котва, да поставят марселите и да заредят четирите оръдия — по две на всеки борд — с най-сатанински пълнеж, развърнал кораба, открил огън право срещу къщите и се отправил навътре в морето. След като възбудата му преминала, бил повален от главоболие, слабост и треска — смъртоносната брегова треска, прихваната от водата и нощната роса по брега и от разбунения му бяс. Заповядал корабът да държи курс към Пенанг^[6] и вече никога не видял палубата.

А скъпият стар „Пилигрим“! Той бе продаден, след като завърши пътуването си, на един търговец в Ню Хемпшир^[7], който го използвал за къси курсове, а след няколко години научих от вестниците, че бил напълно унищожен от пожар в морето, близо до брега на Северна Каролина.

Капитан Фоукън, който доведе „Алърт“ по бреговете на Калифорния и върна „Пилигрим“, прекара дълги години, командувайки кораби из индийските и китайските морета. Сега вече се е отказал от морето, но то все още е пред очите му — къщата му е разположена на един от най-красивите хълмове в околностите на Бостън. Имам удоволствието да го срещам често.

Мистър Ричард Браун от Марбълхед — нашият старши помощник на „Алърт“, командуваше много от най-хубавите ни кораби по търговските линии с Европа и бе всеобщ любимец. Преди няколко години, качвайки се на борда на кораба си от кея, паднал от дъската в трюма и се пребил. Не загина наистина на море, но поне си отиде като моряк — умря на борда на кораба си.

Третият помощник — мистър Хач, — племенник на един от собствениците, макар да бе още юноша на нашия кораб, замина като старши помощник на следващото пътуване и скоро се издигна до капитан на един от най-хубавите клипери в калифорнийската и индийската търговия, отговаряйки на днешните изисквания — човек с характер, трезв разсъдък и добро образование.

За другите моряци пред мачтата на „Алърт“ не зная почти нищо. При едно посещение, заедно с група от дами и господа, на наш голям линеен кораб бяхме придружавани по палубите от един курсант, който ни обясняваше различни неща по него. Един от групата се приближи към мен и ми каза, че някакъв стар матрос със свирка на врата, като ме видял, се обърнал към офицера: „На този няма нужда да му се обяснява за кораби.“ Намерих го и вглеждайки се в обгорялото му лице, покрито с брада, и малките присвити очи, оставящи само малка пролука към светлината — очи на човек, взирал се в стотици североизточни бури, изведнъж познах старото „Платно“ от „Алърт“ с всичките почетни отличия на боцман. Поговорихме надълго и широко за старите времена. Спомням си как се извърна, за да прикрие възмущението си, когато курсантът (вече почти мъж) не знаеше да отговори на дамите колко е дължината на фадъма и каза, че зависело от случая. Независимо от съвета и утехата, която бе дал на „Стружко“ в кърмовия отсек на „Алърт“, и историята за жена му, която изчезнала заедно с плетените столове, той сподели, че отново си опитал късмета с женитбата и си имал малка къщица точно зад портите на корабостроителницата.

Хари Бенет, морякът, който бе получил парализа и бе безсърдечно оставен на брега, когато „Алърт“ отплава, се прибрал с „Пилигрим“ и аз имах удоволствието да го посетя в Масачусетската обща болница. След като бе прекарал там около седмица, отидох да го видя и го запитах как е. „О! Първокласна работа, сър! Не те карат и пръста си да помръднеш и храната ти я носят на крака, сър!“ Това е то моряшкият рай: да не си мръднеш пръста и да ти носят храната на крака. Ала и този рай може да омръзне. Бенет се отегчи да стои затворен и без работа и скоро излезе от болницата. Отвори магазинче в края на един от мостовете, където можеше да изкарва някое и друго пени от продажбата на сладкиши и бира. С течение на времето магазинчето изчезна и аз не можах да науча нищо за последния му час, ако той бе ударил.

За юнгите, с които образувахме екипажа на малката лодка, знам по нещичко, с изключение само на един. Светлоокият ни, отракан кърмчия — Хари Мей или Хари Блъф, както го наричахме — с вечните си песни и шеги се плъзна по пътя на порока с бързина, която обикновените средства могат да постигнат. Нат — „Кофаджията“ — сериозен и трезв, остави морето и, ако не се лъжа, работи като файтонджия в родния си град, макар че не съм имал щастието да го срещна, откакто „Алърт“ застана на мястото си на кея Норд Енд.

В една студена зимна вечер звънецът издрънча и разтревожена жена поиска да говори с мен. Бе майката на Джордж, Джордж Сомърби: „Вие го знаете, сър, той беше юнга на «Алърт», той все говори за Вас — сега умира в бедната ни къща.“ Отидох с нея и в малка стаичка с най-оскъдна мебелировка, върху дюшек на земята, отслабнал, със сивопепеляво лице, глух глас и угаснал поглед лежеше юнгата Джордж, който бе дошъл на борда като малко, будно момче на четиринадесет години и който в честен двубой си извоюва положение на кораба; върна се пораснал, добре сложен младеж, за да бъде подкрепа на овдовялата си майка. Там лежеше той, на не повече от деветнадесет години, разбит от всички пороци, които се изпречват пред моряка. Бе твърде късно, за да бъде спасен.

„Алърт“ направи още две пътувания до калифорнийското крайбрежие, както винаги успешни и без злополуки. През 1843 година бе продаден на един търговец от Ню Лъндън, който го използвал за китолов в Тихия океан. Там имал същия успех и пак носел печалба. Когато бях на Хавайските острови през 1860 година, ме запознаха с един човек, който го командувал по време на две пътувания, и приятелите му ми казаха, че той се гордеел така с него, сякаш бил командувал фрегата.

Имам позволение да публикувам следното писмо от собственика на „Алърт“, в което се излага неговата по-сетнешна история и исторически край — заловен и изгорен от бунтовния „Алабама“^[8]:

Ню Лъндън, 17 март 1868

До г-н Ричард Х. Дейна

Уважаеми господине, щастлив съм да Ви уведомя, че получих любезното Ви писмо от 14 т.м., и да отговоря на въпросите Ви по повод добрия кораб „Алърт“. Закупих го от господата Брайънт и Стърджис през 1843 година за фирмата си „Уилямс и Хейвън“ за китолов, в която дейност той имаше успех до залавянето му от бунтовническия кораб „Алабама“ през септември 1862 г., и с това той завърши деветнадесетгодишния си път. За последен път той отплава от нашето пристанище на 30 август 1862 г. под командуването на Едуин Чърч и бе заловен и изгорен на 9 септември — само десет дена след отплаването си около Азорските острови с тридесет варела кашалотова мас на борда и по време, когато лодките му са били спуснати, за да преследват китове.

„Алърт“ бе любимец на всички собственици, капитани и моряци, които бяха имали нещо общо с него, и бих могъл да добавя: почти всички, които чуеха името му, питаха дали това е корабът, с който е пътувал морякът, написал книгата „Две години в кубрика“. Ето защо чувствуваме без съмнение заедно с Вас известна печал по неговия край.

Моят съдружник — г-н Хейвън — ми изпрати една бележка днес следобед, в която пише, че току-що е намерил последния корабен дневник и ще изпрати довечера препис на последната записка в него. Ако има нещо съществено, ще Ви го изпратя, а ако имате някакви въпроси, с най-голямо желание ще се опитам да Ви отговоря.

С най-голямо уважение и искрено Ваш

Томас У. Уилямс

П. П. След написването на горното получих извадката от дневника и я прилагам:

Последната записка в дневника на „Алърт“

9 септември, 1862 година

След като корабът се развърна срещу вятъра с обърната гротрея, ние застанахме на борд и бяхме привързани; тогава разбрахме, че сме военнопленници, а нашият кораб е трофей на федеративния параход „Алабама“. След това ни бе заповядано да предадем всички навигационни прибори и писма, притежавани от някои от нас. Предложена ни бе привилегията, както те я нарекоха, да се присъединим към екипажа на парахода или да подпишем тържествено обещание, че няма да служим в армията или военноморските сили на Съединените щати. Благодарение на бога никой не прие първото от тези предложения. След това ни бе заповядано да си приготвим бързо личните вещи за слизане на брега, като през това време корабът се отдалечаваше от нас. Разрешиха ни четири лодки, с които да слезем на брега, и като натоварихме това, което успяхме да вземем в тях, ни заповядаха да гребем към брега — най-близката суша бе на около четиринадесет мили далеч. Достигнахме я благополучно и скоро след това видяхме кораба в пламъци.

Така се сложи край на хубавите ни изгледи за успех, унищожени от банда злодеи, които не заслужават никакво човешко отношение, докато продължават да поощряват така наречения си „особен ред“^[9], който сега разбива страната ни.

С чувство на удовлетворение си мисля, че нашият красив и обичан кораб след дълга и предана служба трябваше със своя край да премине във високите сфери на международните съдебни спорове като част от „Алабамските искове“^[10] и без да използваме преувеличени изрази, бихме могли да кажем, че загина за родината си.

Р. Х. Д.

Бостън, 6 май 1869