Ричард Дейна
Две години в кубрика (36)

Глава XXXVI
Напред към Америка

Петък, 16 септември. 38° сев. ширина, 69°00’ зап. дължина. Хубав югозападен вятър и с всеки час наближаваме сушата. Всички моряци са на палубата по време на кучешката вахта и за нищо друго не се говори, освен за това, как ще влезем — къде ще видим за пръв път сушата, дали ще пристигнем преди неделя, как ще отидем на църква, как ще изглежда Бостън; за приятелите, изплащането на заплатите и други такива неща. Всеки бе в прекрасно настроение и тъй като пътуването бе почти към края си, дисциплината бе малко отпусната, защото не бе необходимо да се заповядва със строг глас това, което всички бяха готови да изпълнят с желание. Противоречията и скарванията, които дългото пътуване подхранва на борда на кораба, бяха забравени и всички бяха дружелюбно настроени един към друг, а двама моряци, които бяха на ръба на сбиването през половината пътуване, сега правеха планове как ще гуляят заедно на брега. Когато помощникът дойде на носа, седна да разговаря с нас и каза, че трябвало да бъдем на Джорджис Банкс^[1] утре преди обяд, а на юнгите подхвърли шеговито, че щял да ги изпрати до Марбълхед с дилижанс.

Събота, 17-и. През целия ден вятърът бе лек, което ни забави малко, но с появата на хубав бриз на смрачаване ние се понесохме бързо към сушата. Очаквахме да спрем кораба към шест часа заради плитчините, тъй като приближаващата се гъста мъгла показваше, че сме близо до тях, ала не бе дадена никаква заповед и ние продължихме по пътя си. Осем часът дойде, вахтата слезе долу и мина още един час, в който корабът продължи да плава напред, с изнесени горе и долу лисели, а нощта бе тъмна като в рог. В две склянки капитанът дойде на палубата и каза нещо на помощника. Лотът бе занесен на носа и всичко бе подготвено за измерване на дълбочината. Един моряк застана на блиндгафела с оловото, друг на котвената греда с намотано на ръката си въже, трети — на предните вериги, четвърти — по средата и още един — на главните вериги, всеки намотал част от въжето на ръката си. „Готово ли е там, на носа?“ — „Тъй вярно, сър!“ — „Хвъ-ъ-рляй!“ — „Внимавай, хей! Внимавай!“ — пропява морякът от блиндгафела и тежкото олово пада във водата. „Внимавай, хей! Внимавай!“ — изревава морякът от котвената греда, когато последната намотка от въжето се изнизва от ръката му, и „Внимавай, хей! Внимавай!“ — се провиква всеки един с пускането на въжето, докато се стигне до помощника, който надзирава измерването. Осемнадесет фадъма, а още няма дъно! Дълбочина колкото височината на катедралата „Св. Петър“! Въжето се законтря с блок върху веригата на барабана и трима-четирима моряци го обират и намотават. Задните реи се обръщат по вятъра, лиселите се изваждат отново и след няколко минути корабът отново е на път. В четири склянки отново спиране, хвърляне на лота и — дъно! На шестдесет фадъма! Да живее Америка! Ръка през ръка обираме лота и капитанът го занася на светлината, където видя черна кал по дъното му. Лиселите са обрани, задните реи по вятъра и корабът продължава под леките ветрила; вятърът постепенно стихна и ни остави в щил и гъста мъгла, в която прекарахме цялата неделя. По обед в

неделя, 18-и, Блок Айлънд^[2] се падаше по изчисления на северозапад, на петнадесет мили от нас, ала мъглата бе толкова гъста през целия ден, че нищо не можеше да се види.

След като свършихме корабната си работа, ние се измихме и се преоблякохме, а после слязохме долу и в чудесно настроение пребъркахме сандъците си, като оставяхме настрана дрехите, които смятахме да вземем на брега, и изхвърляхме през борда всичко износено и непотребно. Излетяха през борда вълнените шапки, с които в продължение на шестнадесет месеца бяхме носили кожи по калифорнийския бряг, дочените престилки за накатранване на такелажа и износените и кърпени ръкавици и вълнени панталони, които бяха издържали борбата с нос Хорн. Изхвърляхме ги през борда с огромно удоволствие, тъй като бе рядка наслада да се отървем от последните белези, останки и спомени за тежката ни участ. Наредихме сандъците за слизане на брега, изядохме „тестото“, което вярвахме, че за последен път ядем на борда на кораба „Алърт“, и си говорехме с такава увереност за нещата на сушата, сякаш котвата ни беше вече на дъното.

— Кой ще дойде на църква с мен другата седмица?

— Аз — казва Джек, който е винаги съгласен.

— Само по-далеч от солена вода! — казва Том. — Щом ми стъпят двата крака на брега, ще си подкова подметките, ще си закопчея ушите назад и ще хукна из гората и няма да се спра, докато солената вода не остане далече зад гърба ми!

— А, задръж малко! Веднъж като се привържеш за носа и кърмата в кръчмата на Стария Бариз, с разпалената камина отпред и тезгяха на подветрената страна, няма да видиш дневна светлина поне три седмици!

— Не! — упорствува Том. — Отказвам се от грога и се качвам на борда на Дома^[3], пък може да ме вземат и за настоятел!

— А аз — казва Бил — ще си купя квадрант и ще се кача като навигатор на пощенски кораб до Хингъм!

Хари Уайт се кълне, че щял да се настани като джентълмен в Тремънт Хаус и да си кара живота там — сигурен бил, че заплатата му щяла да стигне поне за две седмици.

В подобни разговори си прекарвахме времето, докато стояхме и чакахме вятъра, който трябваше да прогони мъглата и да ни подкара по пътя ни.

Привечер се появи умерен бриз, но мъглата продължи да си бъде все така гъста, а ние продължихме на изток. Към средата на първата вахта един моряк от носовата палуба извика с глас, нетърпящ никакво забавяне: „Право руля!“ и голям кораб изникна от мъглата, идвайки право срещу нас. Той сви в същия миг и ние успяхме да се разминем, одрасквайки с гика на бизана кърмата им. Капитанът на палубата имаше време само за поздрав и преди да се вмъкне в мъглата, спомена нещо за Бристол. Вероятно това беше китоловен кораб от Бристол, Род Айлънд, който излизаше на плаване. Мъглата трая цялата нощ, с много лек вятър, с който се придвижвахме на изток, буквално опипвайки пътя си. Хвърляхме лота на всеки два часа и постепенната промяна от черна тиня към пясък показваше, че наближаваме Нантъкит Саут Шоулз. В понеделник сутринта увеличената дълбочина на водата и тъмносиният и цвят, както и смесицата от раковини и бял пясък, които вадехме при измерването на дълбочината, показваха, че сме в канала и наближаваме Джорджис Банкс. Съответно носът на кораба бе обърнат точно на север и ние продължихме, разчитайки напълно на измерванията на дълбочината, макар че не бяхме правили наблюдения от два дни, нито бяхме видели земя, а грешка от една осма миля би могла да ни изхвърли на брега. През целия ден преобладаваше предизвикателно лек вятър, а в осем часа една малка рибарска шхуна, която подминахме, ни каза, че сме били почти на траверс на Чатъмските фарове. Точно преди полунощ откъм сушата излезе лек бриз, който ни подкара силно напред и в четири часа, смятайки, че се намираме северно от Рейс Пойнт, ние се спуснахме по вятъра и взехме курс на запад-северозапад към залива, по посока на Бостънския фар, като започнахме да даваме изстрели с оръдията за пилот. Нашата вахта слезе долу в четири часа, ала не можахме да заспим, защото вахтените на палубата гърмяха с оръдията на всеки няколко минути. А в същност не ни беше и грижа, тъй като се намирахме в Бостън Бей и ако съдбата беше благосклонна към нас, щяхме всички да можем да се наспим на следната нощ, без някой да вика вахтата на всеки четири часа.

Излязохме на зазоряване по собствено желание, за да видим сушата. Една-две малки едномачтови рибарски лодки надзърнаха през мъглата в сутрешния полумрак, а когато дневната светлина ни огря, видяхме ниските пясъчни хълмове на нос Код да се простират вляво по борда, а пред нас се откриваше широкото водно пространство на Масачусетс Бей, с тук-таме по някое ветрило, което се плъзгаше по гладката му повърхност. С приближаването си към входа на пристанището корабите започваха да се умножават, сякаш събирайки се във фокус, докато заливът не се изпълни с живот: във всички посоки се плъзгаха ветрила — някои срещу вятъра, а други — по него, в зависимост от това, дали се насочваха навътре или навън от търговския център в дъното на залива. Това бе вълнуваща гледка за нас, които бяхме изкарали месеци в океана, без да видим нещо друго освен две самотни ветрила и над две години, без да срещнем повече от три-четири търговски кораба на едно почти пустинно крайбрежие. Виждаха се малките каботажни корабчета, които отиваха или се връщаха от различните градчета по южния бряг, навътре в ръкава на залива, в източната му част; тук-таме по някой кораб с квадратни ветрила, който излизаше в открито море, а далеч навътре, зад нос Ан, се виждаше димът на параход, разстилащ се в тесен черен облак над водата. Всяка гледка бе изпълнена с красота и привлекателност. Завръщахме се в родните си места и признаците на цивилизация, благоденствие и щастие, от които бяхме откъснати толкова дълго време, сега се множаха край нас. Височините на нос Ан и брега на Кохасет се виждаха съвсем ясно, а фаровете стояха като бели стражи пред пристанищата и дори димът от комините по хингъмските равнини се виждаше как бавно се издига в утринния въздух. Един от нашите юнги бе син на майстор на кофи и лицето му засия, като видя добре познатите хълмове край родното си място. Към десет часа малка лодчица се приближи, подскачайки по водата, и остави пилот на борда, отправяйки се веднага да преследва други кораби, които се насочваха за влизане. Тъй като сега виждахме телеграфните станции^[4], вдигнахме сигналните си флагове на фока и половин час след това собственикът, намиращ се в борсата или в счетоводството си, вече знаеше, че корабът му е долу, а контрабандистите и мошениците по Ан Стрийт научиха, че в залива ги чака богата плячка — кораб, дошъл покрай нос Хорн, с екипаж, който ще получи заплати за две години.

По обяд застанахме в щил край външните фарове и тъй като водата беше между прилив и отлив, напредвахме съвсем бавно. Откъм Хингъм се зачу стрелба и пилотът каза, че там имало военен преглед. Юнгата от Хингъм дочу това и каза, че ако корабът бил пристигнал дванадесет часа по-рано, той сега щял да бъде там сред войниците и палатките и щял да си прекарва чудесно. Както си беше, изгледите да влезем в пристанището преди падането на нощта бяха слаби. От два до четири бе мой ред на щурвала и аз го поех за последен път, като с това ми ставаха всичко между деветстотин и хиляда часа на щурвала, общо на двата кораба. Тъй като отливът сега започна да идва срещу нас, ние се движехме бавно и мина почти цял следобед, преди да стигнем траверса на вътрешния фар. Към залез-слънце вятърът започна да идва на пристъпи — понякога подухваше много остро, така че пилотът прибра роялселите, а после затихваше и за да ни вкара, преди отливът да стане твърде силен, той отново ги поставяше. Тъй като това ни караше постоянно да бягаме нагоре-надолу по такелажа, по един моряк бе изпратен на всяка мачта да бъде готов да отпуска или обира ветрилата в мига, в който се дадеше заповед. Аз застанах на фока и между Рейнсфорд Айлънд и Замъка отпуснах и скатах роялсела пет пъти. На един халс минахме толкова близо до Рейнсфорд Айлънд, че като погледнах надолу от роялреята, островът с болничните си сгради, алеите, посипани красиво с дребни камъчета и зелени площи, сякаш се бе проснал точно под мен. Каналът минава така близо до някои от тези острови, че краят на бомутлегара мина над част от външните укрепления на крепостта Джорджис Айлънд и имахме възможност да видим предимствата на този нос като укрепено място, защото, лавирайки по канала, три или четири пъти изложихме напълно бордовете си на флангови огън от батареите и само едно оръдие би могло да ни направи на решето.

На всички ни беше легнало на сърцето да стигнем в града преди падането на нощта и да слезем на брега, ала тъй като отливът се засили, а вятърът — това, което бе останало от него — също беше насрещен, ние напредвахме съвсем бавно и пилотът даде нареждане да извадим котвата навън и да приготвим веригата. Като направи два дълги халса, докарвайки ни на рейда, под завета на Замъка, той вдигна шкотовите ъгли на марселите и хвърли котва и за пръв път откакто бяхме тръгнали от Сан Диего — преди сто тридесет и пет дена, — котвата ни докосна дъно. След още половин час вече бяхме уютно закотвени в бостънското пристанище, със скатани ветрила. Нашето дълго пътуване бе свършило. Пред нас се разстилаше добре позната картина — куполът на Правителствения дом избледняваше на запад, светлините на града започнаха да изникват с падането на мрака и в девет часа камбанният звън проехтя с обичайния си ек, сред който моряците се опитаха да различат познатия на всички глас на църквата на Олдсаут стрийт.

Тъкмо бяхме привършили скатаването на ветрилата, когато красива малка яхта изникна откъм вятъра, спря под кърмата ни и младшият съдружник на фирмата, чиято собственост бе нашият кораб, мистър Хупър, скочи на борда. Видях го от бизанмарселната рея и веднага го познах. Той се ръкува с капитана и слезе с него в каютата, а след няколко минути излезе и попита помощника за мен. Последния път, когато ме бе видял, бях в униформата на студент от Харвард, а сега, за негово учудване, от мачтата слезе мъж със загрубял вид, с дочени панталони и червена риза, дълга коса и лице, обгоряло като на индианец. Ръкувахме се и той ме поздрави със завръщането ми и добрия ми вид, показващ здраве и сила, и каза, че всичките ми приятели били добре. Срещнал бил преди няколко дни някои от семейството ми. Благодарих му, че ми казва това, което не бих посмял да запитам, и ако

… Първият донесъл нежелана вест

напразно труди се и като кобен звън

гласът му вечно ще кънти…^[5]

аз определено трябва да си спомням за този господин и думите му с удоволствие.

Капитанът отиде в града с яхтата на мистър Хупър и ни остави да прекараме още една нощ на борда на кораба, за да се приберем със сутрешния прилив под командуването на пилота.

До такава степен бяхме почувствували, че сме си вече вкъщи, че едва можахме да се докоснем до простата си вечеря от солено говеждо и корав хляб. Що се отнася до мен, по силата на една от онези противоестествени промени в чувствата, каквито всички сме изпитвали, открих, че се намирам в състояние на безразличие, което никак не можех да си обясня. Преди една година, когато носех кожи по брега, мисълта, че ще видя Бостън след дванадесет месеца, ме докарваше почти до лудост, ала сега, когато бях наистина тук, чувствата, които толкова дълго бях очаквал да изпитам, ги нямаше, а вместо тях бях изпаднал в състояние на почти пълна апатия. За нещо подобно на това преживяване ми бе разказвал един моряк, чието първо плаване било петгодишно обикаляне по северозападното крайбрежие. Тръгнал от дома си като юноша и когато след толкова дълги години, тежки и изпълнени с изпитания дни, се намерил на път за родината, изпаднал в такава възбуда, че през време на цялото обратно пътуване не бил в състояние да говори и мисли за нищо друго, освен за пристигането и за това, как и кога ще скочи от кораба и тръгне за вкъщи. Ала когато корабът бил привързан към кея и екипажът бил освободен, той сякаш изведнъж загубил всякакъв интерес към това. Разказа ми, че слязъл долу и се преоблякъл, взел малко вода от палубната бъчва и без да бърза, се измил, прегледал си сандъка и си подредил всички дрехи, взел лулата от мястото й, напълнил я и сядайки върху сандъка, я изпушил бавно за последен път. Огледал кубрика, в който бил прекарал толкова много години, и тъй като бил сам и другарите му се били пръснали, започнал да се чувствува наистина нещастен. Домът му се бил превърнал в някакъв сън и чак когато брат му (който се научил за пристигането на кораба) слязъл в кубрика и му разправил за дома и кои го чакали да го видят, той могъл да разбере къде се намира и да усети достатъчно желание да тръгне натам, за където бил бленувал, и да срещне тези, за които бил мечтал толкова дълги години. Може би има толкова силна възбуда в дългото очакване, че спокойното му осъзнаване предизвиква мигновен застой в чувствата, както и в движенията. С мен бе също до голяма степен така. Дейността по подготовката, бързият ход на кораба, първото виждане на суша, влизането в пристанище и познатите картини, които изникнаха пред погледа — всичко това предизвика както душевно, така и телесно раздвижване, след което пълното бездействие, когато очакването и необходимостта от труд отпаднаха, донесе едно спокойствие, почти безразличие, от което нова възбуда трябваше да ме извади. И на следващата сутрин, когато извикаха всички моряци и ние потънахме в работа — почиствайки палубите и подготвяйки всичко за привързване към кея, пълнейки оръдията за поздрав, отпускайки ветрилата и заставайки на рудана — духът и тялото сякаш се събудиха заедно.

Към десет часа излезе вятър и пилотът даде заповед за тръгване. Всички застанахме на рудана и провлеченото: „Хей, тегли, хей!“, което за последен път бяхме чули да заглъхва сред пустите хълмове на Сан Диего, бързо докара котвата до носа. С попътния вятър и прилива, с поставени роялсели и скайсели, флаг, вимпели, сигнални флагове, развяващи се по мачтите, и с оръдията, които гърмяха, ние се приближихме красиво и изящно към града в ясната слънчева утрин. Преди края на кея се развърнахме и спряхме; щом котвата докосна дъното, палубите се изпълниха с хора — митнически служители, кореспондентът на вестник „Топлиф“, който разпитваше за новини, други, питащи за приятели на борда или оставени по крайбрежието; прекупвачи на мазнина, които обсаждаха камбуза, за да правят сделки с готвача за остатъците от мас и сланина, разни безделници и най-накрая най-важните — комисионерите от пансионите, които трябваше да хванат своите клиенти. Нищо не е в състояние да надмине любезните обноски на тези хора и влечението, което изпитват към моряка, който се завръща от далечно плаване и има много пари. Двама или трима ме хванаха за ръката, правеха се, че ме познават много добре, бяха съвсем сигурни, че съм живял в техния пансион преди да замина, радваха се, че съм се върнал жив и здрав, даваха ми визитните си картички, имаха готова ръчна количка на кея за багажа ми, щяха да ми помогнат да си сваля сандъка на брега, да донесат бутилка грог на борда, ако не исках да сляза веднага, и други неща от този род.

Наистина, едва можахме да се отървем от тях, за да се качим на мачтите и скатаем ветрилата. За стотен път скатавахме ветрило след ветрило, след хубаво време и бури, но този бе последният ни път заедно. После слязохме, взехме швартовото въже, застанахме на рудана и с припев, който разбуди половината Норд Енд и отекна сред пристанищните сгради, притеглихме кораба към кея. Градските камбани тъкмо биеха, когато метнахме последната намотка, екипажът бе освободен и след още пет минути на добрия кораб „Алърт“ не остана и помен от човек, с изключение на стария корабен пазач, който бе дошъл от счетоводната кантора да го наглежда.