Ричард Дейна
Две години в кубрика (35)

Глава XXXV
Други вълнуващи преживявания

До влизането ни сред Бермудските острови, където хванахме западните и югозападни ветрове, духащи постоянно откъм бреговете на Съединените щати рано през есента, ние сменихме всякакво време и изкарахме две-три средни бури, или, както моряците им викат — „двойнорифовани марселни ветрове“, — които дойдоха по обичайния начин и така си приличаха, че един може да послужи за пример на всички. Хубав следобед, всички моряци са на работа, някои по такелажа, а други на палубата. Твърд вятър и корабът държи остро срещу него, с обрани скайсели. По-късно същия следобед — вятърът се усилва, корабът ляга под напора му, а облаците предвещават буря. Над носовата палуба започват да прелитат пръски и намокрят кълбетата върви, които юнгите навиват — те си вземат кълбетата и ги прибират долу. Помощникът прекратява работата и нарежда почистване на палубите по-рано от обикновеното, и заповядва на моряка, изпратен на мачтата, като слиза надолу, да премести роялфаловете на наветрената страда. Предните бакщагове се изпъват здраво, а на мартинщага^[1] се поставя скрипец. Един от юнгите скатава бизанроялсела. Готвачът решава, че „работата ще става дебела“, и приготвя вечерята рано. Помощникът дава заповед да се вечеря по вахти вместо всички заедно, както е обикновено. Докато вечеряме, чуваме как вахтените по палубата прибират роялселите. Като се качваме на палубата, виждаме, че вятърът се е усилил и към кораба се търкалят насрещни вълни. Вместо всички да стоим на носовата палуба по време на кучешките вахти — да пушим, да пеем и да си разправяме истории, — едната вахта слиза долу и си ляга, казвайки, че идва мръсна нощ и че два часа сън не са за пренебрегване. Облаците свирепо чернеят, вятърът се усилва и корабът се бори тежко със силните насрещни вълни, които се разбиват над носовата палуба и се изливат назад през шпигатите. В осем склянки още нищо не се казва за рифоване на марселите и вахтата слиза долу, с нареждане да бъде готова за повикване. Лягаме си, ръмжейки срещу „стария“, загдето не е рифовал марселите при смяната на вахтата, а го е отложил, за да ни вдигне после всички и да развали цялата ни вахта долу. Лягаме в пълна готовност, като гледаме да се държим будни, казвайки си, че няма смисъл да заспиваме, след като така и така ще ни вдигнат. Вятърът свири из палубите и корабът работи тежко, пъшка и скърца, хвърляйки се във високите насрещни вълни, които се удрят на носа му, сякаш се блъскат в скала. Мътната лампа в кубрика се люшка насам-натам, а разни неща „тръгват“, плъзгайки се към подветрената страна… „Няма ли този бунак — вторият помощник — да се сети да си прибере най-сетне брамселите? Чака да му изкърти пръчките ли?“ — казва Стария Бил, който винаги е мърморил и като повечето стари моряци не обича да мъчат кораба. Най-накрая заповедта се дава и откъм носовата палуба долита: „Слушам, сър!“; върху палубата хвърлят въжета, чува се как плющи ветрило о мачтата и късите, чести викове, които моряците издават, когато теглят надолу гитовете. „Ето, прибира си форбрамсела!“ Ние сме вече напълно будни и знаем какво става горе, сякаш сме на палубата. Откъм топа се чува добре познат глас, който извиква на вахтените да опънат наветрения брас. „Здрасти! Значи Бен Стимсън е горе да скатава ветрилото!“ После и летящият кливер е прибран. Вторият помощник продължава да държи роялсела, докато корабът не качва една голяма вълна, изливайки я върху кубрика, сякаш че целият океан се е стоварил на борда, и чак тогава звук откъм кърмата показва, че и това ветрило се обира. После корабът се поуспокоява малко за известно време, бият две склянки и ние се опитваме да подремнем. Минава време и „дран-дран-дран“ по люка: „Всички-и моряци, хе-е-ей!“ Скачаме от койките, хвърляме си по една дебела куртка и бушлата и изтрополяваме по трапа. Помощникът е станал преди нас и реве на носовата палуба като побеснял бик, капитанът се провиква откъм юта, а вторият помощник вие като хиена от средата. Корабът е легнал, подветрените шпигати са под водата, а носовата палуба е цялата във водовъртеж от пяна. Дяснобордовите вахтени изтеглят рифовъчните скрипци на гротмарсела. Нашата вахта тегли на фока, после се качваме горе, вземаме два рифа на марсела, надпреварвайки се с дяснобордовата вахта кой ще изтегли марсела си пръв. Всички моряци обират гротхалса и докато някои скатават кливера и изтеглят стаксела, ние — моряците от бизана — рифоваме двойно бизанмарсела и го изтегляме горе. Като се осигури всичко — „Слизай долу, вахтата!“ и ние лягаме да спим през времето, което ни остава — може би час и половина. През цялата средна вахта и през първата половина от сутрешната бурята духа с неотслабваща сила, но към зазоряване отслабва значително и ние отвързваме по един риф от всеки марсел, поставяме брамселите над тях; когато вахтата дойде в седем склянки на закуска, отвързват се и останалите рифове, всички моряци застават на фаловете, поставя се малкият скрипец на брамселшкотите и фаловете, вдига се летящият кливер и корабът се подгонва отново.

Нашият капитан се бе оженил само няколко седмици преди да тръгнем от Бостън и след като бе отсъствувал две години, може да се смята, че той не се бави при слагането на ветрила. Помощникът също не се оставяше да бъде изпреварен от някого, а вторият помощник, макар че се боеше да изсилва ветрилата, повече го бе страх от капитана и намирайки се между тези два страха, понякога ги държеше по-дълго и от първите двама. В разстояние на двадесет и четири часа веднъж счупихме три бомутлегара още с поставянето и слагането на такелажа им, изкъртихме блиндгафела, а за лиселните реи да не говорим. Освен естественото желание да се приберем имахме и друга причина да насилваме кораба. Беше почнал да се появява скорбут. Един от моряците бе толкова зле, че не бе в състояние да работи и бе освободен от вахта, а Бен Англичанчето се намираше в ужасно състояние, което ежедневно се влошаваше. Краката му се бяха подули и го боляха така, че не можеше да ходи; плътта му бе загубила гъвкавостта си и при натискане не можеше да възвърне първоначалната си форма, а венците му бяха толкова подути, че не бе в състояние да отвори устата си. Дъхът му също така стана много неприятен; загуби всякакви сили и присъствие на духа, нищо не можеше да яде, ставаше все по-зле с всеки изминат ден и фактически, ако не му се помогнеше с нещо, щеше да бъде труп след седмица при бързината, с която положението му се влошаваше. Всички или почти всички лекарства се бяха свършили, а и дори да имахме пълен сандък, те нямаше да бъдат от никаква полза, тъй като само прясната храна и твърдата земя имат някакво въздействие върху скорбута. Тази болест сега не се среща толкова често, както по-рано, и смятат, че се причинява главно от солената храна, липсата на хигиена, широката употреба на мас (което е причина тя да преобладава сред китоловците) и, на последно място, от леност. На нашия кораб тя не би могла да се появи никога по последната причина, нито по втората, тъй като имахме много чистоплътен екипаж, поддържахме кубрика в много чист вид и обръщахме голямо внимание на прането и смяната на дрехите — може би повече от много по-добре облечени хора на сушата. Болестта се дължеше вероятно на употребата само на солена храна и може би от много бързото навлизане в горещи климати, след като толкова дълго бяхме прекарали сред най-големи студове.

Разчитайки на западните ветрове, които преобладават по крайбрежието през есента, капитанът се насочи доста на запад, с цел да мине между Бермудските острови и с надеждата да срещне някой кораб, идващ от Южните щати на път за Западна Индия. Нямахме други болни от скорбут, но съществуваше реална опасност и за другите, а пък и случаите, които имахме, бяха много тежки.

Неделя, 11 септември. 30°04’ сев. ширина, 63°23’ зап. дължина; Бермудските острови се намираха северозападно от нас, на сто и петдесет мили. На следващата сутрин към десет часа на палубата се чу викът: „Ветрило на хоризонта!“ и всички моряци излязохме да видим кой е забелязаният кораб. Като се приближи, това се оказа най-обикновена бригантина, с курс юг-югоизток и може би на път от Северните щати за Западна Индия, но беше тъкмо това, което желаехме да видим. Тя спря заради нас, като видя, че искаме да я поздравим, и ние се плъзнахме към нея, прибрахме лиселите по реите, обърнахме обратно гротмарсела и започнаха да се разменят обичайните реплики: „Бригантина, хей!“ — „Здравей!“ — „Откъде сте вие, моля?“ — „От Ню Йорк, на път за Кюрасао.^[2]“ — „Имате ли да ни услужите с прясна храна?“ — „Да, да! Колкото щеш!“ Ние мигновено спуснахме кърмовата лодка; капитанът и четирима моряци скочиха вътре и скоро затанцуваха във водата покрай бригантината. След около половин час те се върнаха с лодката, пълна до половината с картофи и лук. Напълнихме ветрилата си и всеки продължи по курса си. Оказа се, че това е бригантината „Солон“ от Плимът^[3], тръгнала по река Кънектикът^[4] и последно от Ню Йорк, на път за северното крайбрежие на Южна Америка с товар от пресни храни, мулета, тигани и други „идеи“. Лукът беше пресен и помощникът на бригантината казал на нашите моряци в лодката, като подавал връзките през борда, че момичетата ги били навързали специално за нас в деня, в който отплавали. На нашия кораб погрешено бяхме мислили, че миналата зима е бил избран нов президент, и като тръгнахме, нашият капитан им извика и запита кой е президент на Съединените щати. Те отговориха: „Андрю Джаксън“, ала мислейки, че е невъзможно старият генерал да бъде избран за трети път, ние ги запитахме отново и те ни отговориха „Джек Даунинг“^[5], като ни оставиха да си поправим грешката на спокойствие.

Падна голям смях около един от екипажа на нашата лодка — Джо, който беше много суетен и обичаше да се перчи навсякъде. Сред търговските кораби стилът и блясъкът на кораба и екипажа зависи от продължителността и вида на пътуването. Най-ефектното нещо е пътуване до Индия или Китай; плаване до северозападния бряг (река Колумбия и Руска Америка) се смята за романтично и тайнствено, а околосветско пътуване, с минаване през тихоокеанските острови и Китай, бие всичко. Сериозният и източен като върлина помощник се навел над планшира и попитал моряците в нашата лодка: „Откъде идвате?“ Джо побързал да отговори на часа: „От северозападния бряг!“ — „Какъв ви е товарът?“ Това бил тежък въпрос, ала Джо отвърнал двусмислено: „Кожи.“ „Тук-там по някой рог?“ — запитал помощникът по възможния най-сух начин. Всички в нашата лодка се изсмели и фасонът на Джо бил смачкан. По повод на това един моряк на име Сам от „Пилигрим“ обичаше да разправя една история за някакъв жалък, малък капитан на жалък, малък бриг, който пътувал от Ливърпул за Ню Йорк, и той настоял на всяка цена да поздрави огромен кораб, идващ от Индия на обратния си курс, с извадени от двете страни лисели, загорели от слънцето моряци с широкополи шапки по палубите с маймуна и папагал в такелажа и полюляващ се тежко откъм остров Св. Елена. Нямало никаква нужда да го спира и да говори с него, ала го направил от суета, но след това поради собствената си незначителност изпаднал в такова страхопочитание, че целият се разтреперил и извикал с тънък, заекващ гласец: „Кой е този кораб, моля?“ Дълбок, гръден глас избучал през рупора: „Корабът «Башоу» от Кантон на път за Бостън. Сто и десет дни на път! А вие откъде сте?“ „Само от Ливърпул, сър“ — заекнал капитанът с най-извинителен и раболепен тон. Смешното в тази случка може да се разбере само от този, който познава обредите при поздравяване на море. Никой не казва „сър“, а това „само“ бе просто чудесно!

Бе тъкмо по обяд, когато напълнихме ветрилата и стюардът, като взе няколко връзки лук за капитана, ни даде останалото заедно с бутилка оцет. Занесохме връзките на носа и ги прибрахме в кубрика, отказвайки да ни ги готвят, за да ядем лука суров с говеждото и хляба. За нас това бе като пир! Свежестта и хрупкавината на пресния лук, неговият земен вкус са голяма наслада за този, който е бил от дълго време на солена храна. Бяхме ненаситни. Миризмата на лука за нас бе като миризмата на кръв за хрътката. Ядяхме лук на всяко ядене, с дузини глави; пълнехме си джобовете с глави лук и ги хрупахме по време на вахтата на палубата и връзките, които се издигаха в кубрика във формата на пирамида, скоро изчезнаха. Най-много обаче пресните продукти бяха употребени за болните от скорбут. Единият от тях бе в състояние да се храни и той скоро се възстанови, като гризеше постоянно сурови картофи и лук, ала другият по това време вече едва можеше да отваря устата си: тогава готвачът очука сурови картофи в хаван и му даде да пие сока. Той го гълташе по лъжичка и си плакнеше венците и гърлото с него. Силният земен вкус и миризма на този сок от пресни картофи отначало предизвика потреперване на цялото му тяло, а след като го изпи, остра болка, която премина по всички части на организма. Но виждайки какво силно въздействие има, той постоянствуваше, пиейки по лъжица през час, докато под влиянието на това питие и от собствените си събудени надежди (защото той се бе почти предал от отчаяние) той се подобри дотолкова, че можеше да се движи и да отваря устата си достатъчно широко, че да яде сурови картофите и лука, предварително счукани на мека каша. Тази диета бързо възстанови апетита и силите му и десет дена след като бяхме говорили със „Солон“, той дотолкова се оправи, че бе на топа и скатаваше роялсела.

С хубав югозападен вятър ние минахме от вътрешната страна на Бермудските острови и въпреки старото двустишие, споменавано всеки път от тези, които смятаха, че трябва да преживеем поне още една буря, преди да свърши пътуването:

Щом останат Бермудите зад вас,

пазете се от Хатерас^[6]!

ние минахме северно от Хатерас при хубаво време и започнахме да броим не само дните, но и часовете до момента, когато щяхме да застанем на котва в бостънското пристанище.

Корабът ни беше напълно потегнат и имаше добър вид, след като бяхме работили усилено по него всеки ден освен в неделя и от зори до мрак, откакто бяхме минали в хубавия климат отсам нос Хорн.

Хората от сушата обикновено си мислят, че корабът е в най-добър ред, когато напуска пристанище и започва пътуването си, и че се завръща обратно след дълго отсъствие

с измъчени ребра и ветрила-парцали,

измършавял, надупчен и изпит от курвенския вятър.

Тъкмо напротив, освен ако корабът не срещне някаква злополука или се върне на брега посред зима, когато не може да се работи по такелажа, в края на пътуването той се намира в най-добрия си вид. Когато тръгва от пристанище, такелажът му е обикновено отпуснат, мачтите се нуждаят от притягане с щаговете, а бордовете са черни и мръсни от качването на товара; виждат се различни прикрепяния по такелажа и бързешката направени възли вместо хубава, редовна работа и всичко в очите на моряка е разпуснато. Ала при връщането е обратно: хубавото време между тропиците се прекарва в спретване на кораба. Капитаните и помощниците поддържат репутацията си с вида на корабите си, когато влизат в пристанище. Целият ни неподвижен такелаж, от носа до кърмата, бе изпънат й намазан с катран; мачтите потегнати; такелажът по долните мачти и стенгите бе застълбен и толкова ни гонеха стъпенките да бъдат изпънати и прави, че трябваше да се качваме горе по въжетата и да поставяме прави летви, които бяха използвани като контролни стъпенки, докато не наближихме съвсем брега. След това корабът бе изстърган отвътре и отвън — палубите, мачтите, реите и всичко останало. Отвън спуснахме площадка, от която го изстъргахме до водолинията, като изчуквахме и ръждата от веригите, болтовете и скобите. После, използвайки двудневен щил под екватора, го боядисахме целия отвън, като и изписахме красивата резба по кърмата, където Нептун бе седнал в колесницата си с тризъбец в ръка и теглен от полуконе, полуриби; позлатихме наново и оцветихме рога на изобилието, който украсяваше горната част на вълнореза. След това корабът бе боядисан отвътре: реите — черни, топовете и марсовете — бели; горният планшир — в черно, бяло и жълто; фалшбордът — зелен; планширът — бял; ватервейсът — оловносив и т.н., и т.н. Котвите, халките за привързване и другите железни части бяха почернени с въглищен катран, а стюардът лъскаше месинга по щурвала, склянката и т.н. Каютата също бе изстъргана, полирана и боядисана, а кубрикът — изстърган и изтъркан, тъй като за жилището на Джек нямаше нужда от лак и бои. След това изстъргахме и лакирахме палубите и всичко непотребно бе хвърлено зад борда. Като прибавим към този труд тънката работа по такелажа — възлите, намотките, бензелите, чохлите, рифовъчните въжета и т.н., се вижда какво е нужно, за да добие корабът първокласен вид. Последното ни приготовление, което говореше съвсем ясно за влизане в пристанище, бе изваждането на котвите отстрани на носа, поставянето на веригите, изваждането на швартовите въжета от средната палуба и подготвянето на лота.