Ричард Дейна
Две години в кубрика (34)

Глава XXXIV
Наближаваме родината

Същия ден едва не загинах — нещо, което така често се случва в живота на моряка. Бях прекарал на мачтата целия следобед, като бях стоял почти час на форбрамстенговата рея. След като си свърших работата, навих си вървите, взех си дъската за работа в ръка, хванах се здраво за такелажа, вдигнах единия си крак от реята и тъкмо вдигах другия, когато бейфутът^[1] се скъса и реята полетя надолу. Бях в безопасност, ала сърцето ми се разтуптя. Ако бейфутът се бе скъсал секунда по-рано или ако аз бях останал секунда повече на реята, щях неизбежно да се сгромолясам от височина деветдесет-сто фута зад борда, или, което е още по-лошо, на палубата. Както и да е, „станалото — станало“ — израз, който моряците имат богати възможности да използват. Спасението е винаги повод за шеги на борда на кораба. Всеки, който би погледнал сериозно на това, би станал за майтап. Морякът знае по-добре от всеки друг, че човешкият живот виси на косъм, и няма желание това да му се напомня, така че ако човек се отърве, трябва или да задържи това за себе си, или да се шегува с него. Много пъти съм виждал как някой моряк оцелява за частица от секундата или по най-чиста случайност и на това да не се обърне никакво внимание. Край нос Хорн един от нашите юнги рифоваше марсела в една тъмна нощ, когато не можехме да пуснем никакви лодки на вода и бе ясно, че ако човекът паднеше зад борда, трябваше да бъде изоставен. Той изпуснал рифовъчното въже, подхлъзнал се по стъпенката и щял да падне във водата само след миг, когато морякът, който бил до него на реята — Джон Французина, — го хванал за яката на куртката и го издърпал на реята с думите: „Дръж се друг път по-здраво, маймунче, да те вземат дяволите!“ и това бе всичко, казано по този случай.

Неделя, 7 август. 25°59’ южна ширина, 27°00’ западна дължина. Поздравихме английския барк „Мери Катрин“, идващ от Баия на път за Калкута. Това бе първото ветрило, което срещахме, и първият път, когато виждахме човешки фигури и човешки гласове, различни от нашите, от почти сто дни насам. Самите викове на моряците от въжетата ни звучаха дружелюбно. Това бе стар кораб с разнебитен вид, с висок ют и висока надстройка, изрязан квадратно — от вълнореза до кърмата — като истинска английска „каруца за чай“ и с кърма като захарница. Бяха вдигнали лисели от долу до горе на лекия постоянен вятър и капитанът им каза, че не можел да изкара повече от четири възела от него и смятал, че пътуването му щяло да продължи дълго. Ние правехме шест възела на пълен бейдевинд.

На следния ден към три часа следобед минахме покрай голям кораб с корветно стъкмяване, плаващ на пълен бакщаг^[2], с роялсели и скайсели на всички мачти и развят английски флаг. Курсът му бе юг-югоизток, вероятно на път за нос Хорн. По марсовете му имаше моряци, рангоутът му бе тежък, ветрилата ушити идеално и с всички други белези на военен кораб. Плаваше добре и беше много красив.

Петък, 12 август. На разсъмване видяхме остров Тринидад, който се намира на 20°28’ южна ширина и 29°08’ зап. дължина. В 12 часа той стоеше на двадесет и седем мили от нас. Беше прекрасен ден, морето бе едва нагънато от леките пасати, а островът приличаше на малка синя могилка, издигаща се над повърхност от стъкло. Разправят, че това място, което има толкова красив и мирен вид, в продължение на дълго време е било свърталище на банди пирати, които опустошавали южните морета.

Четвъртък, 18 август. В три часа следобед видяхме острова Фернанду Нороня, намиращ се на 3°55’ юж. ширина и 32°35’ западна дължина, а между дванадесет часа в петък през нощта и един часа в събота сутринта пресякохме екватора — за четвърти път, откакто тръгнахме от Бостън. Пресякохме го на 35° западна дължина след двадесет и седем дни от минаването покрай Стейтън ланд.

Сега се намирахме северно от екватора и всеки ден увеличавахме ширината. Магелановите облаци — последният признак на южните ширини, отдавна бяха потънали зад хоризонта, а Полярната звезда, Голямата мечка и другите познати белези на северните ширини се издигаха на небосвода. Освен брега няма друга гледка, която да говори по-красноречиво за приближаването на родината, отколкото гледката на небесата, под които човек се е родил. Времето бе извънредно горещо, с обичайните смени на изгаряща тропическа жега и порои от дъжд, ала и дума не стана за оплакване от горещината, защото всички добре помнехме, че само преди три-четири седмици бихме дали мило и драго, само да бъдехме тук. Вода също така имахме в изобилие — събирахме я в разпънато платнище. Дъждовните шквалове идваха по познатия в тропиците начин. Чисто небе, палещо отвесно слънце, работата си върви мързелешката и моряците са по палубата само по панталони, карирани ризи и сламени шапки; корабът се движи също така лениво през водата, кърмчията се е облегнал на щурвала, с шапка, спусната над очите, капитанът е долу и спи следобедния си сън, пътникът се е облегнал на планшира на кърмата и гледа някакъв делфин, който плува зад нас; платнарят поправя едно старо ветрило на подветрената страна на юта, дърводелецът работи на тезгяха си в средата на кораба, юнгите заплитат кълчища, чекръкът за пресукване на въже бръмчи непрестанно. Откъм наветрената страна се надига тъмен облак, ние обираме скайселите, капитанът подава главата си от люка, поглежда към облака, излиза и започва да се разхожда по юта. Облакът се разраства и наближава — бурето с вървите, ветрилото и другите неща се хвърлят долу, илюминаторът и палубният люк се затварят и капакът се плъзва над кубрика. „Готови на роялфаловете!“, а кърмчията завърта доста по вятъра, за да не заберат ветрилата обратно. Шквалът налита върху кораба. Ако е лек, роялреите се спускат надолу и корабът продължава по пътя си, ала ако шквалът е силен, роялреите се обират нагоре по всички мачти, младите моряци се качват горе и ги скатават, летящият кливер се сваля и корабът тръгва по вятъра. В същото време вали пороен дъжд, който в миг измокря всички до костите. И все пак никой не си слага нито куртка, нито вълнена шапка, защото ако е топло, моряците не обръщат внимание на едно мокрене, а пък и слънцето скоро ще изгрее. Щом като силата на шквала премине, макар че за обикновеното око корабът сякаш е още в него, се чува заповедта: „Дръж пак по курса!“ „Слушам, по курса, сър!“ (отговор). „Вдигни брамреите!“, „Вдигни летящия кливер!“, „Качи се горе, юнгите, и отпусни роялселите!“ и всички ветрила са отново на кораба. Слънцето отново се показва, по-палещо от всякога, изсушава палубите и дрехите на моряците; люковете се отварят, ветрилото се изважда и разпъва юта, чекръкът за усукване на въжета забръмчава отново, капитанът слиза долу и всички признаци, че нещо е станало, изчезват.

Тези картини, с мъртви щилове от време на време, които траят с часове, а понякога и с дни, са много характерни за атлантическите тропици. Нощите са хубави и тъй като всички моряци са на палубата по цял ден, на вахтата се разрешава да спи през нощта, където намери, с изключение на кърмчията и един наблюдател на носовата палуба. В същност не че беше разрешено открито, колкото си затваряха очите пред него. Можехме да правим това, стига да не искаме позволение. Ако хванеха наблюдателя да спи, държаха след това цялата вахта будна. Използвахме това позволение в пълна мяра, като се скатавахме по такелажа, под подветрения леер, по части от рангоута и изобщо из всички уютни местенца; и често успявахме да спим по време на цялата вахта, освен ако не трябваше да стоим на щурвала или да наблюдаваме. Бяхме предоволни, че получаваме тази почивка, защото при режима на „всички моряци на палубата“ на всеки тридесет и шест часа ни оставаха само четири долу и дори един час сън не бе за пренебрегване. Човек лесно би се убедил в това, ако видеше как нашата вахта спи някои нощи под проливен дъжд. А често сме се качвали на палубата и като видехме, че е пълен щил и вали лек, постоянен дъжд, само и само да не изгубим от съня си, правехме бухта от въжета, за да сме над водата, която се плискаше по палубата; лягахме на нея, покрити с по една куртка, и спяхме такъв здрав сън, като холандец между два пухени юргана.

Десетина дни след като бяхме прекосили екватора отново ни срещна обичайното разнообразие от щилове, шквалове, насрещни и попътни ветрове — ту плавахме на остър бейдевинд, ту час след това се плъзгахме с лек вятър от кърмата и два лисела, сложени от двете й страни, — докато не хванахме североизточните пасати, след обед в

неделя, 28 август, на 12° северна ширина. От ден-два бяхме забелязали пасатните облаци и очаквахме да хванем пасатите всеки час. Лекият южен ветрец, който беше подухвал вяло през първата половина на деня, замря към обяд и на негово място дойдоха няколко полъха откъм североизток, което ни накара да приберем лиселите и да притегнем реите, а след още два часа вече се носехме славно напред.

Неделя, 4 септември. Пасатите ни оставиха на 22° сев. ширина и 51° зап. дължина, точно под Тропика на рака.

В продължение на няколко дни се мотахме из безветрените зони (30°–35° сев. ширина), с всевъзможни ветрове, а понякога, когато бяхме в ширината на Западните Индии, имаше и гръмотевични бури. Беше месецът на ураганите, а ние плавахме тъкмо по пътя на страхотния ураган от 1830 година, който премина през Северния Атлантически океан, помитайки почти всичко пред себе си.

Първата нощ след като пасатите ни оставиха, докато се намирахме на ширината на остров Куба, се сблъскахме с типична тропическа гръмотевична буря. До полунощ бе подухвал лек ветрец откъм кърмата, който постепенно замря и настана пълен щил; тежък черен облак бе затулил цялото небе. Когато нашата вахта се качи на палубата в дванадесет часа, бе черно като в Еребус^[3]; всички лисели бяха прибрани, роялселите скатани и не се чувствуваше никакъв полъх. Ветрилата висяха тежко и безжизнено по реите и неподвижността и тъмнината бяха наистина страховити. Никой не продумваше дума, ала всеки очакваше нещо да се случи. След няколко минути помощникът дойде на носа и с нисък глас, почти шепнейки, ни каза да свалим кливера. Фок– и бизанбрамселите бяха обрани по същия мълчалив начин и ние застанахме неподвижно върху водната повърхност в неспокойно очакване, което поради проточилата се напрегнатост стана наистина болезнено. Чувахме как капитанът се разхожда по палубата, ала бе толкова тъмно, че човек едва виждаше ръката пред лицето си. Помощникът след малко пак дойде напред и с нисък глас даде заповед да свием гротбрамсела, и толкова заразително бе страхопочитанието и тишината, че гитовете^[4] и средните въжета бяха изтеглени без обаждания от реите. Бяхме се качили с едно англичанче да скатаем това ветрило и тъкмо бяхме прибрали средната част, когато помощникът ни извика нещо, което не можахме да разберем, но предполагайки, че трябва да помогнем някъде, побързахме да завържем всичко здраво и слязохме, спускайки се опипом по такелажа. Когато стъпихме долу, видяхме, че всички моряци гледат към мачтите и там, точно на мястото, където бяхме стояли, върху гротбрамстенговия топ стоеше топка от светлина, която моряците наричат „корпосант“ (corpus sancti)^[5] и която помощникът ни бе извикал да видим. Всички я наблюдаваха внимателно, защото моряците вярват, че ако сиянието се изкачи по такелажа, това означава подобряване на времето, а ако слезе надолу — че ще има буря. За зла поличба то слезе надолу и се показа върху брамстенговия нок. Ние се бяхме махнали навреме от реята, защото се счита за съдбовен знак, ако бледата светлина на сиянието падне върху лицето ти. Независимо от това англичанчето не се чувствуваше никак добре от преминалата близост с него, и то точно над главата му. След няколко минути сиянието изчезна, показвайки се отново на форбрамстенговата рея; като си поигра известно време, се изгуби още веднъж, докато един моряк на носовата палуба не го посочи върху края на бомутлегара. Но ние вече не му обръщахме внимание, защото капнаха няколко капки дъжд и тъмнината чувствително се сгъсти, с което сякаш се прибави изведнъж нова отсянка от мрак в нощта. След няколко минути се чу нисък, глух гръм и откъм югозапад видяхме няколко безредни проблясвания. Всички ветрила бяха прибрани с изключение на марселите, ала шквалът все още не даваше признаци, че идва. Няколко полъха повдигнаха марселите, но те отново се отпуснаха, както преди, и всичко бе отново неподвижно. След още миг страхотен блясък и грохот се стовариха едновременно върху нас и сякаш над главите ни се разтвори облак и изля водата си изведнъж. Ние останахме неподвижни и почти зашеметени, но нямаше никакви поражения. Грохот след грохот изтрещяваше над главите ни със звук, който просто спираше дъха в гърдите, а честите проблясвания се сливаха в огромно зарево от светлина. Бесният дъждовен порой трая само няколко минути и бе последван от случайни капки и кратки превалявания, но светкавиците продължиха няколко часа, като разкъсваха нощната тъмнина с безпорядъчните си, ослепителни блясъци. През цялото това време нямаше ни полъх и ние стояхме неподвижно, като мишена, готова за прицел — може би на мили надалеч единствени върху повърхността на океана. Така стояхме час след час, докато вахтата свърши и дойдоха да ни сменят в четири часа. Дъждът пак валеше обилно с прекъсвания и ние стояхме мокри до кости и ослепени от блясъците, които зловещо разкъсваха египетската тъмнина, а гръмотевиците разтърсваха целия океан. Корабите не са поразявани често от светкавици, тъй като електричеството се разпръсква от големия брой остри върхове по тях и количеството желязо из различните им части. Електрическият поток течеше над котвите ни, марселните шкотове и бейфутове, ала не ни причини никаква вреда. Слязохме долу в четири часа, оставяйки нещата в същото състояние. Не е лесно обаче да се спи, когато още следващата светкавица може да разцепи кораба на две или да го подпали, или пък мъртвешката неподвижност да се обърне в ураган, изкъртващ всички мачти. Ала човек не е моряк, ако не може да заспи, след като си е легнал, и да не стане, щом го повикат. Когато в седем склянки ни вдигна обичайното: „Всички от лявобордовата вахта, хей!“, на палубата ни посрещна хубава, ясна, слънчева утрин, корабът си плаваше отмерено напред, лекият вятър подухваше и всички ветрила бяха поставени.