Ричард Дейна
Две години в кубрика (33)

Глава XXXIII
Напред на север!

Обикновено, когато се заобикаля нос Хорн откъм Тихия океан, корабите държат курс източно от Фолклъндските острови, но тъй като сега се бе установил силен, постоянен и чист югозападен вятър с всички изгледи да се задържи така, капитанът реши да се насочим незабавно на север и да минем от вътрешната страна на островите. Ето защо, когато се смени кърмчията в осем часа, бе дадена заповед да се държи курс точно на север. Всички моряци бяхме изкарани да сложим реите напреко и да вдигнем ветрилата. За миг новината, че капитанът е отклонил кораба и носът му сочи право на север към Бостън и че нос Хорн е вече зад кърмата, се разнесе из целия кораб. Това бе миг на въодушевление. Всички пипаха чевръсто и дори двамата болни излязоха да помогнат на фаловете. Когато работата дойде до изтегляне на марселните реи нагоре, запяхме „Хайде, момчета!“ в такъв мощен хор, че можеше да се чуе на половината път до Стейтън ланд. Под увеличената площ на ветрилата си корабът се понесе напред. Поради големите вълни зад кърмата трябваше двама моряци да държат щурвала, за да могат да го управляват. Той мяташе през носа си пяна, която се пръскаше назад чак до трапа. Корабът летеше с изумителна скорост, но всичко по него държеше добре. Бяха поставени и застегнати здраво предпазни браси, както и скрипци на бакщаговете и бе направено всичко за здраво и солидно осигуряване. Капитанът се разхождаше с бързи крачки по палубата, поглеждаше нагоре към ветрилата, а след това към вятъра. Помощникът бе застанал на трапа, потриваше ръце и говореше на кораба: „Давай, стара бъчво! Момичетата от Бостън са хванали буксирното ти въже!“ и други подобни, а ние стояхме на предната палуба, гледайки дали мачтите и реите ще издържат на скоростта, когато капитанът извика: „Мистър Браун, вдигнете марсовия лисел! Ако корабът не може да го носи, да го влачи!“ Помощникът се ококори за миг, ала не беше човек да се остави някой да го надмине по дързост. Скочи напред и извика: „Давайте, момчета! Изкарайте лиселреята! Качете се горе и ще ви изпратя такелажа!“ Ние се изкатерихме на върха, спуснахме въже да изтеглим такелажа, промушихме и завързахме халсовете и фаловете, изкарахме реята и я натегнахме здраво. Бе ясна, студена и ветровита звездна нощ, но всеки работеше с желание. Някои наистина даваха с вида си да се разбере, че смятат „стария“ за побъркан, ала никой не изрече нито дума.

Докато бяхме горе, ветрилото бе извадено, привързано към реята, рифовано и готово за качване. Издебвайки благоприятна възможност, моряците се хванаха за фаловете и реята бе качена право до блока, ала когато помощникът отдаде въжето за свиване на ветрилото, а ние започнахме да го изтегляме по реята, то разтърси кораба до самата му основа. Реята се изви и се огъна като пръчица и ние зачакахме да се счупи всеки момент, ала тъй като бе направена от късо парче здрав високопланински бор, тя само се огъна като балена. Дърводелецът после каза, че това било най-хубавата пръчка, която бил виждал някога. Със силата на всички мишци халсът бе бързо изтеглен до края на реята, шкотът натегнат, а предпазният и наветреният брас изпънати, за да оберат напъна. Корабът препусна през вълните като побеснял. Тъй като почти всички ветрила се оказаха напред, това го повдигна от водата и той наистина сякаш скачаше от вълна на вълна. Сигурно откакто бе поставен килът му, никога не е бил каран така и дори да се стигнеше до въпрос на живот и смърт за всички нас, не би могъл да издържи и един конец брезент в повече.

Като се разбра, че той ще може да носи ветрилата, моряците бяха изпратени долу, а нашата вахта остана на палубата. Двама души на щурвала се занимаваха само с това, да го държат на три румба по курса, тъй като той подскачаше буйно като млад жребец. Помощникът се разхождаше по палубата и поглеждаше към ветрилата, а след това отиваше до борда, гледаше пяната, която се носеше назад, пляскаше с ръце по бедрата си и говореше на кораба: „Давай, кранто; сега си надушила дирята! Знаеш накъде да бягаш!“ А когато корабът подскачаше над вълните, потрепервайки до самия си кил, а мачтите и реите пращяха и скърцаха, той викаше: „Ха така! Ха така, чудесно! Докато пука, ще държи!“ В четири склянки пуснахме лага и той показа, че корабът прави спокойно единадесет възла; ако не бяха вълните откъм кърмата, които връщаха сектора обратно и го отклоняваха непрекъснато от курса, лагът би показал, че се движим може би и по-бързо. Отидох на щурвала заедно с един млад моряк от Кенебек — Джек Стюарт, — който беше добър кърмчия, и в продължение на два часа работихме с всички сили. Само след няколко минути трябваше да си свалим дебелите куртки и колкото и да беше студено, стояхме по ризи, плувнали в пот. С радост чухме да бият осем склянки и да идва смяната. Легнахме си и спахме, доколкото можахме, защото вълните гръмоляха непрестанно под носа и преливаха над носовата палуба с шума на водопад.

В четири часа ни извикаха отново. Корабът носеше все още същите ветрила, а бурята се бе усилила малко. Не бе направен никакъв опит да се прибере лиселът и наистина за това бе вече късно. Ако пипнехме нещо, за да почнем да го прибираме — било халс или фал, — то щеше да се разлети на парчета и да отнесе някоя пръчка със себе си. Единственият начин сега бе да оставим всичко както си беше. В продължение на повече от час корабът летеше с такава скорост, че сякаш подкарваше морето на камара пред себе си, а водата се лееше през реята на шпритовото ветрило като през бент. На зазоряване бурята поутихна малко и той тъкмо бе почнал да се движи по-леко, облекчен от напрежението, когато мистър Браун, решен да не му дава никакъв отдих и разчитайки, че вятърът ще падне с изгряването на слънцето, ни заповяда да приготвим долния лисел. Това бе огромно ветрило и хващаше толкова вятър, колкото да стигне на един холандски кораб за цяла седмица дрейф. Приготвихме го бързо — реята бе изправена, предпазните обтяжки завързани и лентяите извикани да застанат на фаловете; но силата на бурята бе все още такава, че мина почти час, преди да успеем да поставим ветрилото. Корабът препусна отново като полудял и започна да се носи по-бясно от всякога. Моряците на щурвала пухтяла и пъшкаха от напрежение, а рулят непрекъснато се отклоняваше силно ту на едната, ту на другата страна. Противно на очакванията бурята не намаля с напредването на деня, а небето се покри с облаци. Едно внезапно накланяне изхвърли моряка от наветрената страда на щурвала по палубата и го удари о стената. Помощникът скочи към щурвала, а морякът, изправяйки се на крака, успя да хване спиците и двамата завъртяха щурвала на другата страна тъкмо навреме, преди корабът да застане на борд към вятъра, макар че когато се изправи, лиселреята застана под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Корабът явно имаше повече ветрила на себе си, отколкото можеше да носи, но бе безполезно да се опитваме да приберем лисела — долното ъглово въже не бе достатъчно здраво и тъкмо мислеха да го срежат, когато корабът се отклони пак силно встрани, а връщането му на курса скъса обтяжките и плъзгащият се гик се блъсна с трясък в долния такелаж. Блокът за изтегляне на ветрилото по реята изтърва, а реята на марслисела се огъна така, както никога по-рано не бях предполагал, че дърво може да се огъне. Долното ъглово въже се скъса при първото дръпване; кнехтът^[1], на който бяха намотани фаловете, се изкърти, ветрилото се омота около реята на шприта и предните обтяжки и това ни създаде големи трудности, докато го оберем. Нужен бе половин час да се изчисти всичко и корабът да остане под марслисел.

През целия ден и следващата нощ продължихме под същите ветрила, като бурята духаше с неотслабваща ярост. По двама моряци през цялото време стояха на щурвала. Карахме вахта-вахта и нямаше никаква работа освен да управляваме и да наблюдаваме кораба, като вятърът ни носеше напред до обед на другия ден,

неделя, 24 юли, когато местоположението ни беше 50°27’ южна ширина и 62°13’ западна дължина. Тъй като сега се намирахме северно от Фолклъндските острови към екватора и нос Хорн бе зад кърмата, ние продължихме славно напред, като с всяко издигане на вълните оставяхме носа зад кърмата си и всеки час ни приближаваше към дома и топлото време. Много пъти, когато бяхме притиснати в ледовете и около нас цареше пустота и безнадеждност, си бяхме казвали, че ако нос Хорн останеше зад кърмата ни и легнехме на курс на север, не бихме желали нищо повече; и ето сега имахме всичко това, с чисто море и толкова вятър, за колкото морякът само може да мечтае. Ако най-хубавата част на пътуването е краят, сега бяхме стигнали предела на желанията си. Всички бяха в прекрасно настроение, а корабът сякаш и той се радваше заедно с нас, че се е спасил от плен. При всяка смяна на вахтата тези, които се качваха на палубата, питаха другите, които слизаха долу: „Как я кара?“ и в отговор получаваха данните за хода и обичайната прибавка: „Момичетата от Бостън дърпаха буксирното въже през цялата вахта!“ С всеки изминат ден слънцето се издигаше все по-високо на хоризонта, а нощите ставаха по-къси и всяка сутрин при качването на палубата се чувствуваше осезателна промяна в температурата. Ледът по такелажа и рангоута започна да се топи и скоро изчезна напълно. Когато бурята остана зад нас, свалихме рифовете от марселите и започнахме да вдигаме едно по едно ветрилата и всеки път, когато отивахме на фаловете, запявахме и теглехме с радост.

Така прибавяхме ветрило след ветрило с навлизането ни в по-хубаво време и една седмица след като минахме нос Хорн поставихме дългите брамстенги и роялреи, с което корабът отново придоби красивата си съразмерност.

Южният кръст и Магелановите облаци оставаха все по-ниско и по-ниско на хоризонта и толкова бързо гълтахме ширините, че с всяка следваща нощ някое съзвездие потъваше на юг, а друго се появяваше на северния хоризонт.

Неделя, 31 юли. По обед се намирахме на 36°41’ южна ширина и 38°08’ западна дължина, след като за девет дни бяхме изминали разстояние от две хиляди мили заедно с промените в курса. По хиляда мили за четири дена и половина! Това се равняваше на скоростта на параход.

Скоро след осем часа се разбра, че това ще бъде първата ни неделя в хубаво време. Настана ясен, слънчев ден, с обещание да бъде топло и тъй като както обикновено в неделя нямаше работа по кораба, всички се хванахме да изчистим кубрика. Мокрите и замърсени дрехи, които се бяха натрупали там в продължение на изминалия месец, бяха изнесени на палубата, сандъците бяха преместени; занесохме долу метли, кофи с вода, четки за търкане на дъски и стъргалки и всичко това влезе в действие, докато подът на кубрика не стана бял като тебешир и всичко бе подредено и спретнато. Постелките от койките бяха проснати на палубата, изсушени и проветрени; палубната бъчва бе напълнена с вода и след това почна голямото пране на всички дрехи, които бяхме изнесли. Ризи, престилки, гащи, панталони, куртки, чорапи с всевъзможни форми и цветове, мокри и мръсни, много от тях мухлясали от влагата в някой ъгъл — всичко това бе изпрано и на края пуснато да се влачи зад кораба в продължение на половин час, след което цялото това пране бе провесено по такелажа да съхне. Мокрите ботуши и обувки бяха наредени да се сушат по слънчевите места по палубата и целият кораб бе заприличал на заден двор на някоя къща в ден за пране. След като свършихме с дрехите, всеки се захвана със себе си. Малкото прясна вода, която бяхме спестили от дажбите си, бе събрана в кофи и със сапун и кърпи се изкъпахме, както казват моряците, „сладководно“. От една и съща кофа, разбира се, трябваше да се мият няколко души, ала тъй като се изплакнахме със солена вода, извадена чиста от океана, на това обръщахме малко внимание. После настъпи бръснене, сресване и изчеткване и след като изкарахме първата половина на деня по този начин, седнахме на носовата палуба с чисти дочени панталони и ризи, измити, избръснати и сресани и с лица двайсет пъти по-бели от преди; захванахме се да шием, четем или да си приказваме на спокойствие, топлото слънце грееше над главите ни, а постоянният вятър духаше откъм лявата страна на кърмата и пълнеше всички ветрила. Едва сега най-сетне почувствувахме, че сме се върнали към най-приятната част на моряшкия живот. На залез-слънце всички дрехи бяха свалени от такелажа — сухи и чисти — и бяха внимателно подредени в сандъците; бушлатите, дебелите обуща, гернсейските престилки и другите облекла за лошо време прибрахме настрана, както се надявахме, до края на пътуването, тъй като очаквахме да стигнем брега рано наесен.

Независимо от всичко, което се разправя за красотата на кораб под всички ветрила, малко са хората, които някога са се наслаждавали на такава гледка. За кораб, който излиза от пристанище под обикновените си ветрила и може би два-три лисела, обикновено се казва, че е под пълни ветрила, ала никога не се използват всичките, освен когато духа лек, постоянен вятър, много близо, но не съвсем по кърмата и толкова стабилен, че да може човек да му се довери и да личи, че ще трае доста време. Тогава с вдигнати всички ветрила, леки, тежки и лисели, долу и горе, и от двете страни, той е най-прекрасното нещо на света. Такава гледка много малко хора са виждали някога, дори и тези, които са били много време на море, защото от палубата на кораба това не може да се види така, както отдалеч.

Една нощ бях отишъл на края на бомутлегара по някаква работа и като я свърших, обърнах се и останах така дълго време, възхищавайки се от гледката пред себе си. Тъй като бях много отдалечен от палубата, можех да виждам целия кораб: над водата се издигаше пирамида от ветрила, подпряна само на малък, черен корпус и разпростираща краищата си далеч настрани; върхът й се издигаше в неясната нощна светлина почти до самите облаци. Морето бе гладко като езеро, лекият пасат дишаше леко и равномерно откъм кърмата, тъмносиньото небе бе обсипано с тропически звезди и не се чуваше друг звук освен ромона на водата под вълнореза. Нито гънка, нито трепване по ветрилата — така съвършено стояха опънати на вятъра. Погълнат от тази гледка, съвсем бях забравил за присъствието на моряка, който бе дошъл с мен, докато не го чух да казва полу на себе си (защото, макар и да бе стар, загрубял военен моряк, и той като мен бе съзерцавал гледката): „Как тихо си вършат работата!“

Хубавото време донесе и работа със себе си, тъй като корабът трябваше да се подготви за влизане в пристанище. За да може човек от сушата да получи някаква представа за това, какво се прави на борда на кораба, може уверено да се каже, че първата половина от пътуването минава в подготвянето му за излизане в море, а втората — в подготвянето му за влизане в пристанище. Както казват моряците, той е като дамски часовник — винаги трябва да се поправя. Новите, здрави ветрила, които бяхме поставили покрай нос Хорн, трябваше да се свалят и на тяхно място да се поставят старите, които все още вършеха работа в хубаво време; да се подмени съответно такелажът; да се поставят щагове на мачтите; да се намаже с катран неподвижният такелаж; по такелажа на долните мачти и на стенгите да се сложат стъпенки; палубите трябваше да се лакират; да се направят навсякъде нови, прилични възли, въженца за притягане и чохли и изобщо всяка част да се сложи в ред, за да може корабът да изглежда добре в очите на собственика и на всички критикари, когато един ден влезеше в Бостън. Това, разбира се, бе дълга работа и всички моряци работеха по цял ден на палубата през останалата част на пътуването. Моряците намират това за тежка служба, ала корабът трябва да добие първокласен вид и „На обратен курс сме!“ — бе отговорът на всички мърморения.

Прекарахме няколко дни, заети по този начин, без да се случи нещо забележително. Към втората половина на седмицата хванахме югоизточните пасати, които духаха с постоянна мощ, така че докато не излязохме от ширината им, почти не ни се наложи да помръднем някое въже. През първия ден, откакто всички моряци започнахме да работим по палубата, стана една от онези малки случки, които сами по себе си не представляват нищо, но са от голяма важност в очите на корабния екипаж, тъй като нарушават еднообразието на пътуването и дават храна за приказки на моряците, които им посвещават дни наред след това. Често пъти тези случки са интересни, тъй като показват обичаите и взаимоотношенията на кораба.

На търговските кораби капитанът дава заповедите си относно корабната работа на помощника, изразени в обща форма, и оставя на него тяхното изпълнение и по-подробните разпореждания. Това е станал толкова установен обичай, че се е превърнал в нещо като закон и никой разумен капитан не го нарушава, освен ако помощникът му е неспособен като моряк, в който случай капитанът често трябва да надзирава работата сам. Такова нещо обаче не можеше да се каже за нашия старши помощник, напротив, той беше много ревнив по отношение на всяко посегателство върху неговата власт.

В понеделник сутринта капитанът му казал да изправи вертикално форстенгата. Той съответно дойде на носа, извика всички моряци на работа, нареди да се поставят скрипци на щаговете и бакщаговете, обикаляше ни с въженцата за привързване, дръпваше тук, притягаше там и бе изцяло погълнат от работата — застанал между опорите на бушприта и загледан дали е права стенгата, — когато капитанът дойде на носа и също започна да дава заповеди. Това предизвика объркване и помощникът напусна мястото си, казвайки на капитана:

— Ако вие сте решили да стоите на носа, сър, аз ще отида на кърмата. Един стига на носовата палуба.

Това предизвика капитана, започнаха да се разменят гневни думи, да се свиват юмруци и нещата добиха заплашителен обрат.

— Аз съм капитанът на този кораб!

— Да, сър, а аз съм неговият помощник и си знам мястото! Моето място е на носа, а вашето на кърмата!

— Мястото ми е където аз си избера! Аз командувам целия кораб, а вие сте помощник само дотогава, докато смятам това за необходимо!

— Само кажете, капитан Томпсън, и аз съм готов! Мога да работя като моряк на кораба! Не съм се качил на него през прозорците на каютата! Ако не съм помощник, мога да бъда моряк!

Всичко това за нас беше много забавно и ние стояхме наоколо, намигайки си един другиму и забавлявайки се с единоборството между великите сили. Капитанът заведе помощника на кърмата, където те водиха дълъг разговор, който свърши с това, че помощникът се върна пак към задълженията си. Капитанът бе нарушил една традиция, станала част от обичайното право по корабите, и то безпричинно — защото знаеше, че помощникът му е добър моряк и въобще не се нуждае от неговата помощ. И все пак, ако се гледа строго по закона, той беше крив, а капитанът — прав. Каквото и да направи капитанът, той си е прав — ipso facto^[2] — и всяко противопоставяне на неговата власт се смята за нарушение на борда на кораба. Всеки негов подчинен знае това, когато подписва корабните документи. Това е част от договора.

Следващото малко развлечение бе един бой на носовата палуба един следобед между помощника и стюарда. Те не бяха в добри отношения по време на цялото пътуване и много пъти се намираха пред скарване. Веднъж, още на брега, помощникът бе сграбчил стюарда, когато той внезапно удари с глава в корема мистър Браун и започна да го блъска в камбуза, сумтейки при всеки удар: „На ти, Брауне!“ Лицето на мистър Браун бе пребледняло и най-силните удари, които бе в състояние да нанесе, сякаш нямаха никакво въздействие върху главата на негъра. Вторият помощник го издърпа назад и мистър Браун се бе засилил отново върху него, когато капитанът ги раздели. Старши помощникът разказа историята, като добави: „И нещо повече — той ме нарече Браун!“ Оттогава насам „нещо повече, той ме нарече Браун“ стана пословичен израз на кораба. Мистър Браун се прибра на кърмата, като каза на тръгване: „Аз те предупреждавах и ти сега си го получи!“ Ала той не изглеждаше много сигурен „кой си го е получил“, нито пък ние и знаехме, че мистър Браун няма да остави нещата в такова двусмислено положение до края на пътуването, ако му се удаде някаква възможност. Днес следобед той поиска от стюарда чаша вода, но той отказа да му донесе, казвайки, че не бил ничий слуга освен на капитана — в това традицията бе на негова страна. Ала при отговора си той извърши непростимото нарушение да изпусне дръжката^[3] към името на помощника. Това вбеси последния, който нарече негъра „черен войскар“ и те веднага се спуснаха един към друг, счепкаха се, удряха се с юмруци и се търкаляха по земята, докато ние стояхме наоколо, наблюдавахме ги и се забавлявахме. Черньото се опита да го удари с глава, както първия път, но помощникът успя да го повали на земята и да го задържи отдолу, откъдето стюардът проблейваше: „Пуснете ме, мистър Браун, иначе ще се лее кръв!“ Посред това на палубата дойде капитанът, който ги разтърва, а после заведе стюарда на кърмата и там го нашиба с едно дебело въже. Стюардът се опита да се оправдае, ала тъй като капитанът вече го бе чул да говори за леене на кръв, това му стигаше да си заслужи боя. Мистър Браун бе удовлетворен и оттогава го остави на мира, тъй като, общо взето, бе отстоял превъзходството си в очите на екипажа.