Ричард Дейна
Две години в кубрика (32)

Глава XXXII
Нос Хорн

При първия си опит да заобиколим нос Хорн, стигайки неговата ширина, ние се намирахме почти на хиляда и седемстотин мили западно от него, но след като се насочихме към Магелановия проток, отидохме толкова далеч на изток, че втория си опит направихме от разстояние не повече от четири-петстотин мили; надявахме се много да избегнем ледовете по този начин, тъй като смятахме, че източните бури, които бяха вилнели дълго време, са ги отнесли на запад.

Ледовете наистина не се виждаха и в нас се роди силната надежда, че ще ги избегнем напълно, когато един следобед към три часа, докато си почивахме през свободната вахта долу, чухме изпълнен с тревога глас: „Всички моряци на палубата!“ „Скачайте! Насам, момчета!“ „Оставете дрехите, скачайте, преди да налетим отгоре му!“ Ние скочихме от койките и изтичахме на палубата. Чуваше се високият, остър глас на капитана, който даваше команди, сякаш на живот и смърт, и ние хукнахме назад към брасите, без дори да се огледаме, защото явно нямаше време за губене. Рулят бе даден на борд, задните реи се тресяха и корабът се завърташе. Бавно, с твърдите въжета и замръзналия такелаж, ние обърнахме реите, като всичко вървеше тежко и се чуваше скърцащ, отпарящ звук, сякаш къртехме замръзнали в леда дъски. Корабът се завъртя благополучно, реите бяха натегнати и ние застанахме на другия халс, избягвайки един голям айсберг, плаващ до левия борд на кърмата. Той прозираше през мъглата и се издигаше високо над топовете ни; зад кърмата и от двете страни неясно се виждаха големи пространства крайбрежен лед, които се надигаха и поклащаха върху вълните. Сега се намирахме в безопасност и бяхме взели курс на север, ала ако се бяхме забавили само няколко минути, а вахтените не бяха наблюдавали толкова зорко, старите кости на нашия кораб щяха да останат да се носят из южния океан. В продължение на няколко часа поддържахме същия курс, а след това, тъй като вятърът се бе променил, се насочихме на югоизток. През цялата нощ поддържахме зорко наблюдение от всяка част на палубата и при всяко забелязване на лед от едната или другата страна на носа отклонявахме руля, измествахме реите и така чрез бързо маневриране успявахме да го избегнем. Познатите викове: „Лед по носа!“, „Лед на подветрения борд!“, „Друг айсберг!“, произнасяни с един и същ глас и следвани от едни и същи заповеди, сякаш ни връщаха право на старото ни положение от преди една седмица. По време на вахтата ни на палубата, която бе от дванадесет до четири, вятърът стана насрещен, с порой от град и суграшица, и ние легнахме на дрейф под изцяло рифован фокмарсел. При следващата вахта настана щил и заваля проливен дъжд, което продължи до зазоряване. Сега вятърът се обърна от запад и небето се изчисти, откривайки пред нас океана, напълно скован от ледовете. Тук следователно трябваше да спрем и ние развърнахме кораба, вземайки още веднъж курс на североизток, но не към Магелановия проток, а за да направим опит да заобиколим Хорн, този път по на изток, защото капитанът бе решил да го мине, казвайки, че третият път е винаги успешен.

Носени от попътния вятър, ние бързо избягнахме леденото поле и към обяд виждахме само отделни айсберги, които плаваха по-близо или по-далеч върху повърхността на океана. Слънцето грееше ярко, морето бе тъмносиньо, с ивица бяла пяна от пречупващите се гребени, издигащи се високо пред силния югозападен вятър. Самотният ни кораб се носеше напред през чистата вода, сякаш зарадван, че се е освободил от плена си; айсбергите, пръснати тук и там и отразявайки блестящите слънчеви лъчи, се движеха бавно на север пред бурята. Това бе пълна противоположност на това, което виждахме напоследък, и бе гледка, изпълнена не само с красота, но и с живот. Искаше се само малко въображение, за да може човек да си представи тези острови като одушевени грамади, откъснали се от „страховитите владения на ледената броня“^[1] и пробиващи си път по вятъра и теченията към по-леки климати, някои самотни, а други на цели стада. Никоя четка не е могла да предаде нещо близко до истинското въздействие на айсбергите. На картините те приличат на огромни, груби канари, застинали в морето, докато главната им красота и величественост — бавното, тържествено придвижване напред, снежните вихри по върховете им и страховитият стон и трясък на чупещите се парчета — картината не е способна да предаде. Това се отнася за големите айсберги, а малките и далечни техни събратя, плаващи върху гладкото море, в ясен ден приличат на малки приказни островчета от сапфир.

От североизточен ние постепенно минахме на източен курс и след като преплавахме около двеста мили, което ни докара много близко до западния бряг на Огнена земя, и като изгубихме ледовете изцяло от погледа си, за трети път насочихме носа на кораба на юг, за да се опитаме да заобиколим носа. Времето продължи ясно и студено, с бурен вятър от запад, и ние бързо достигнахме ширината на Хорн, с изгледи да го преминем скоро. Беше хубав следобед, когато един моряк се провикна от марса на фока с всичка сила и с явно ликуване в гласа: „Ветрило на хоризонта!“ Откакто бяхме тръгнали от Сан Диего, не бяхме виждали нито земя, нито ветрило и само тези, които са пресичали цялата дължима на океана сами, могат да си представят какво раздвижване предизвика това на борда. „Ветрило на хоризонта!“ — извика готвачът, изскачайки от камбуза; „Ветрило на хоризонта!“ — извика друг моряк, блъсвайки назад капака на трапа, към вахтените долу, които мигом се намериха на палубата; и „Ветрило на хоризонта!“— извика капитанът надолу по трапа на каютата към пътника. Освен самото удоволствие да видим кораб и човешки същества в такова затънтено място за нас бе важно да говорим и научим дали има лед на изток, да се уверим за дължината си, защото нямахме хронометър и бяхме се носили насам-натам прекалено дълго, та почти бяхме загубили представа за местоположението си, а възможностите за лунни наблюдения от място като нос Хорн са много редки и несигурни. По тези разнообразни причини възбудата в нашето малко общество нарастваше все повече; правеха се най-различни догадки и се премисляше всичко, за което капитанът ще говори, когато изведнъж морякът на мачтата пропя: „Друго ветрило, голямо — по наветрената страна на носа!“ Това бе малко странно, ала в края на краищата толкова по-добре и нашата вяра във ветрилата остана непоклатима. Обаче морякът от марса пак се провикна — май че последно това било земя. „Земя, как не! — каза помощникът, който гледаше през далекогледа. — Айсберги, ако изобщо съм в състояние да видя нещо.“ След няколко минути се разбра, че помощникът беше прав, и всичките ни надежди се изпариха, а вместо това, което така много искахме да видим, пред нас се изправи онова, което се надявахме, че повече няма да срещнем. Скоро обаче оставихме айсбергите зад кърмата си, минавайки на около две мили от тях, и при залез-слънце хоризонтът беше чист във всички посоки.

С попътния вятър ние скоро се изравнихме и минахме ширината на нос Хорн и след като се бяхме държали достатъчно на юг, за да минем на безопасно разстояние, започнахме да се отклоняваме източно с благоприятните изгледи да го заобиколим и много скоро да заплаваме вече на север. Но сякаш проклятие бе паднало върху нас. Не бяхме държали и четири часа този курс, когато настъпи пълен щил, след няколко часа се заоблачи, от изток налетяха няколко откъслечни порива с превалявания от сняг и лапавица, а след един час бяхме вече на дрейф под изцяло рифован гротмарсел, носени по вятъра от най-свирепата буря, сполетяла ни досега, която духаше от изток право срещу нас. Сякаш злият демон на това място се бе надигнал, разбирайки, че за малко щяхме да се изплъзнем от пръстите му, и бе връхлетял върху нас с удесеторена ярост. Моряците казаха, че всеки напор, който разтърсваше вантите и свиреше във въжетата, проклинал стария кораб: „Няма да го бъде! Няма да го бъде!“

В продължение на осем дни се носехме по този начин. Понякога — обикновено към обяд — наставаше щил; веднъж-дваж там, където трябваше да бъде слънцето, се показа кръгла, медночервена топка и един-два пъти от запад долетяха няколко полъха, давайки някаква надежда, че най-накрая идва попътен вятър. През първите дни вдигахме ветрилата за тези подухвания, като отпускахме рифовете на марселите и лавирахме с долните ветрила, но като разбрахме, че това само ни създава излишна работа, когато бурята налети отново, скоро се отказахме и легнахме на дрейф изцяло рифовани. Сняг и град валяха по-малко, отколкото когато бяхме по на запад, ала дъжд се лееше в изобилие, а това е по-лошо за моряка в студено време. Снегът заслепява и е много опасен, когато корабът се приближава към бряг, ала истинският тормоз е дъждът и мразовитото време. Снежните бури са впечатляващи, но не намокрят дрехите отвътре (нещо важно за моряка), докато от постоянния дъжд няма спасение. Той измокря човек до кости и прави всякакви предпазни мерки напразни. Сухите ни дрехи от много време се бяха свършили и тъй като за моряците няма друг начин за сушене освен на слънце, не ни оставаше нищо друго освен да обличаме най-малко мокрите. Като свършеше вахтата и слезехме долу, сваляхме дрехите и ги изстисквахме, като по двама хващахме панталоните и куртките от двата края и така ги извивахме. Чорапи, ръкавици и всичко останало също така изстисквахме и след това ги оставяхме да се изцедят и съхнат. После опипвахме всичките си дрехи, избирахме най-малко влажните и ги обличахме, така че да бъдем готови, ако ни извикат, и си лягахме, увити в одеялата, заспивайки до трите потропвания по люка с унилия вик: „Всички от десния борд! Осем склянки, вие там! Чухте ли новината?“, който се проточваше откъм палубата, и навъсения отговор: „Да, да!“ отдолу, когато отново се качвахме горе.

На палубата беше пълна тъмнина и ту се намирахме в пълен щил и дъждът се лееше непрекъснато върху ни, ту насреща ни духаше бурен вятър, носейки поройния дъжд почти хоризонтално над водата, като от време на време го обръщаше на град или лапавица. Палубите бяха пълни с вода, която се плискаше от борд на борд, мокрейки краката ни непрекъснато, тъй като обувките не могат да се изстискват като панталоните, а няма такава смазка, която да може да издържи на това постоянно газене във вода. Наистина, неизбежно е краката на моряка да са мокри и студени в такова време и това не е най-маловажното, което се прибавя към другите неудобства, свързали с преминаването на нос Хорн през зимата. Вахтените си разменяха по някоя и друга дума, докато се сменяхме; новият кърмчия поемаше щурвала, помощникът заемаше мястото си на юта, наблюдателите на носа и всеки моряк си заставаше в тясното място, където трябваше да се разхожда напред-назад или по-скоро да се подмята от един нагел към друг, защото палубите бяха твърде хлъзгави от водата и леда. За да може да се върви все пак, нещо извънредно необходимо, за да минава времето, на един от нас му дойде на ума да посипваме палубите с пясък и оттогава освен в случаите, когато дъждът бе толкова пороен, че да го отмива, винаги посипвахме наветрената страна на юта и част от средата и носовата палуба с пясъка; носен на борда за почистването с пемза. По такъв начин се създаваше хубаво място за разходка и там се разхождахме ние, двама по двама, час след час, вървейки напред-назад по време на дългите, скучни и мъчителни вахти. Склянките сякаш биеха през един-два часа вместо на половин час и докато чуем дългоочаквания звън на осемте склянки, като че изминаваше цяла вечност. Единствената ни цел бе да минава някак си времето. Търсехме всяка възможна промяна, която би нарушила еднообразието, и дори двучасовата смяна на щурвала, която ни се падаше по веднъж през една вахта, се очакваше като облекчение. Добре изпитаното средство за изкарване на дългите вахти — разправянето на истории — сега сякаш бе престанало да върши работа, защото вече бяхме от толкова дълго време заедно, че бяхме чули всичките си истории, и то разказани по толкова много пъти, щото да ги научим наизуст — всеки познаваше в пълни подробности живота на другите и се бяхме напълно и буквално изприказвали. Не ни беше и до песни и шеги и наистина всеки звук на радост или смях би звучал странно в ушите ни и не бихме могли да го понасяме, така както ако някой започнеше да си подсвирква или да свири на духов инструмент. Последното спасение — да гадаем бъдещето, — сякаш и то ни бе оставило, защото обезкуражителното ни положение и опасността, в която се намирахме (очаквайки всеки ден да бъдем отнесени обратно сред ледовете), затваряше устата ни за това. Без да усетим, почнахме да казваме „ако се върнем“ вместо „когато се върнем“. И тази тема бе изоставена по мълчаливо съгласие.

По едно време се разкри ново поле за разговори поради промяна в състава на вахтата. Един от нашата вахта легна долу за два-три дена с болна ръка (в студено време и най-малкото порязване или натъртване се възпалява) и на негово място бе сложен дърводелецът. Това бе голям късмет и се стигна до съперничество кой ще се разхожда с него. Тъй като Стружко бе човек с някакво начално образование и двамата бяхме общували доста помежду си, той предпочете мен. Беше финландец, но говореше английски добре и ми разправяше надълго и широко за родината си — за обичаите, търговията, градовете, за малкото, което знаеше за управлението (разбрах, че не беше приятел на Русия^[2]), за пътуванията си, първото си пристигане в Америка, оженването си и ухажването преди това — оженил се за своя сънародничка, шивачка, с която се запознал в Бостън. Аз можех да му разкажа много малко за спокойния си, застоял живот в къщи и въпреки най-добрите ми желания успяхме да разтеглим тези приказки едва за пет или шест вахти, докато най-накрая напълно се изприказвахме и аз го предадох на друг моряк от вахтата, оставайки отново на собствените си възможности.

Аз сложих началото на една обмислена система за убиване на времето, която носеше както известна полза за тренировка на ума, така и ободряване през мъчителните часове. Щом като дойдех на палубата, заемех мястото си и започнех обичайната си разходка, се захващах да си преповтарям в определен ред наниза от факти, които носех в паметта си — таблицата за умножение и таблиците за мерки и теглилки, числата на хавайски език, после щатите в Америка с техните столици, графствата в Англия с центровете им, английските крале в хронологически ред и други неща. Това ме пренасяше в света, който познавах, и като си повтарях тези факти постоянно на дълги промеждутъци, често изкарвах първите две склянки. След това идваха десетте божи заповеди, тридесет и деветата глава от книгата на Йов^[3] и няколко други откъса от Стария завет. Следващото поред и което рядко пропусках, бе „Корабокрушенецът“ на Купър, станало мое любимо стихотворение заради тържествения си ритъм и мрачна облъхнатост, както и заради случката, дала повод за написването му, правещи го много подходящо за самотна вахта в морето. След това минавах на стиховете му към Мери, речта му към Гарвана и малък откъс от „Разговор на маса“ (бях пълен с Купър, тъй като имах едно томче от негови произведения в сандъка си). После „Ille est nefasto“^[4] от Хораций и Гьотевия „Горски цар“. След като свършех с тях, позволявах си по-общ обзор измежду всичко, което можех да си припомня както в проза, така и в стихове. По този начин, като прекъсвах от време на време, за да поема реда си на щурвала, за пущане на лага и ходене до бъчвата да пийна малко вода, изкарвах и най-дългата вахта; така постоянствувах в тези си мълчаливи повтаряния, че ако ме прекъснеха поради някаква работа на кораба, можех да кажа почти с точност броя на склянките, съдейки по това, докъде съм стигнал.

Свободните ни вахти долу не бяха по-разнообразни от вахтите на палубата. Всякакво пране, шиене и четене бе изоставено и ние не правехме нищо друго освен да ядем, спим и да стоим на вахта, тоест водехме „носхорновски живот“. В кубрика бе неудобно да се седи и когато бяхме там, лежахме по койките си. За да избегнем стичането на водата, когато вълните се разбиеха о носа, бяхме принудени да държим люка плътно затворен, така че кубрикът бе почти въздухонепроницаем. В тази малка, влажна, течаща дупка се тъпчехме всички, а въздухът бе толкова лош, че лампата, която се люшкаше окачена по средата на гредата, понякога гореше със син пламък от замърсения въздух. И въпреки това никога не съм се чувствувал по-здрав, отколкото след три седмици такъв живот. Бях се поправил доста, а и всички ядяхме с вълчи апетит. След всяко освобождаване от дежурство, когато слизахме долу, панерът с хляба и баката с говеждото се изпразваха мигновено. Всеки моряк си изпиваше квартата горещ чай сутрин и вечер с немалка радост, защото никакъв нектар или амброзия не са били по-сладки за мързеливите безсмъртни от канчето горещ чай, коравия сухар и парчето студено солено говеждо за нас, когато се върнехме от вахта на палубата. Наистина, ние бяхме като животни и ако този живот бе продължил година вместо един месец, едва ли щяхме да бъдем по-чувствителни от корабните въжета. Бръснач, четка и дори капка вода, освен дъжда и пръските от вълните, не бяха ни докосвали през цялото време, защото прясната вода се даваше по дажба, а кой би се разсъблякъл да се мие със солена вода на палубата, в снега и леда, при температура под нулата?

След около осем дена вятърът започна да се променя от време на време на южен и духваше по-силно, което ни позволяваше да слагаме реите малко напреко и да заставаме под всички ветрила, тъй като се намирахме доста на юг. Тези промеждутъци обаче бяха кратки и рано или късно задухваше пак от предишната посока, но все пак всеки път спечелвахме по нещо и така постепенно се премествахме на изток. В една непрогледна нощ нашата вахта бе на палубата, когато вятърът започна да се усилва все повече и повече, докарвайки град и сняг, които шибаха като безброй фурии кораба. Гротът се вееше и плющеше с гръмовен трясък. Капитанът дойде на палубата и заповяда да бъде скатан. Помощникът тъкмо щеше да извика всички моряци, но капитанът го възпря, казвайки, че хората ще се съсипят, ако ги викат толкова често, и тъй като нашата вахта така и така била на палубата, можела спокойно да свърши и това, както и останалата работа. Съответно ние се качихме на реята и аз никога няма да забравя това преживяване. Духаше същински ураган, навремени с пориви от сняг, град и дъжд. Ветрилото трябваше да бъде събирано с голи ръце. Никой не се решаваше да сложи ръкавици, защото ако се изпуснеше, беше загубен. Всички лодки бяха привързани за палубата и нищо не можеше да се спусне на вода, за да го прибере. Няколко пъти сложихме ветрилото на реята, но вятърът го отвяваше наново, преди да успеем да го привържем. Ставаше нужда да лягаме върху реята, за да прекараме всяка намотка на въжетата за скатаване, а когато го направехме, бе почти невъзможно да ги завържем така, че да държат. Често бяхме принудени да оставяме всичко и да тупаме ръце от ветрилото, за да ги предпазим от измръзване. След известно време, което ми се видя цяла вечност, успяхме да приберем по някакъв начин наветрения край и тогава се преместихме на подветрения, за да се подложим още веднъж на изпитание. Тук беше още по-лошо, защото основната част на ветрилото бе отвяна към подветрената страна и тъй като поради крена на кораба реята стърчеше право нагоре, трябваше да го обираме изцяло към наветрената страна. Най-накрая оправихме всичко, но бяхме стояли на реята почти час и половина, което ни се стори цяла вечност. Когато се качихме, тъкмо бяха ударили пет склянки, а като слязохме, удариха осем. Това може да се стори на някого бавна работа, но като се има пред вид в какво състояние се намираше всичко и че бяхме само пет души на ветрилото, което по площ се равняваше почти на половината от главното ветрило на „Индипендънс“ — кораб с шестдесет оръдия и седемстотин души екипаж, — не е чудно, че не можахме да се справим по-бързо. Изпитахме голяма радост, като стъпихме на палубата, а още по-голяма — когато се прибрахме долу. Най-старият моряк от вахтата каза на слизане: „Никога няма да забравя тази гротрея! Това бие всичките ми пътувания. Майтапът си е майтап, ала да скатаваш долно ветрило нок по нок около нос Хорн е чисто убийство.“

През по-голямата част от следващите два дни вятърът духаше доста постоянно от юг. Явно бяхме напреднали много и имахме голяма надежда да стигнем скоро Хорн, ако вече не бяхме там. На пресмятанията си трудно можехме да се доверим, тъй като не се бе явила никаква възможност за правене на определения, а ние се бяхме носили на дрейф твърде дълго, за да смятаме, че изчисленията ни без инструменти са верни. Ако времето се прояснеше достатъчно, че да даде възможност за наблюдение, или ако видехме земя, бихме разбрали къде се намираме.

Петък, 22 юли. Днес духаше постоянен бурен вятър от юг и ние заплавахме под силно натегнати ветрила. Облаците се вдигаха полека-лека и сякаш се разкъсваха. Следобед, когато бях долу с мистър Хач — третия помощник — и още двама други и пълнехме от бъчвите шкафа в кърмовото помещение, ярък лъч се показа и блесна надолу по трапа и през илюминатора, осветявайки всичко и изпълвайки сърцата ни с лъчезарната си топлина. Това бе гледка, каквато не бяхме съзирали от седмици — знамение, божи дар! Дори и най-загрубялото и закоравяло сърце трепна. Точно в този миг от всички части на палубата се понесе силен вик, а помощникът викна нещо надолу по трапа на капитана, който си седеше в каютата. Какво му каза, не можахме да разберем, но чухме, че капитанът ритна стола си и с един скок се намери на палубата. Ние не знаехме какво става, но колкото и да нямахме търпение да научим, корабната дисциплина не ни позволяваше да напускаме местата си. Все пак, щом не ни извикаха, значи нямаше никаква опасност. Побързахме да привършим работата си, когато мистър Хач забеляза черното лице на прислужника, който надникна от килера, и го запита какво става. „Земя на оризонта, ами, разбира се, сър! Не чува ли как вика «Земя, ей!» Капитан казва това нос Хорн!“

Това ни накара да бързаме още повече, за да свършим, и скоро се намерихме на палубата. Там се простираше земята, на траверс по левия борд, отдалечавайки се малко зад кърмата. Всички се бяха загледали в нея — капитанът и помощниците от юта, готвачът от камбуза си, моряците от носовата палуба, и дори мистър Натъл; пътникът, който си стоеше заврян в черупката си близо от месец насам и бе съвършено изчезнал и почти забравен, сега изхвръкна от каютата като пеперуда и заподскача весело наоколо като птиченце…

Земята бе остров Стейтън ланд, право на изток от нос Хорн. По-мрачно място не бих искал никога отново да съзра — островът бе гол, назъбен и обграден със скали и ледове, с оскъдни храсти тук-там между скалите. Това бе място, сякаш нарочно създадено, за да разделя двата океана, извън досега на човешкото съществование, и да среща непрестанно напора на снеговете и вечната зима. Но все пак, колкото и безутешен вид да имаше, за нас той беше приятна гледка не само защото беше първата земя, която виждахме, а и защото ни подсказваше, че сме минали носа, че се намирахме в Атлантическия океан и че ако още едно денонощие духаше същият вятър, можехме дръзко да обърнем гръб на Южния океан. Освен това той ни показваше ширината и дължината по-добре от всякакво наблюдение със секстант и капитанът знаеше със сигурност вече къде се намираме, сякаш бяхме на дългия кей в Бостън.

Сред всеобщото ликуваме мистър Натъл заяви, че би искал да слезе на острова и да изследва това място, на което може би не е стъпвал човешки крак, ала капитанът му намекна, че по-скоро би го завел в пъкъла да си разглежда там острова с всичките му образци, отколкото да спусне лодка и да забави кораба още миг заради него.

Постепенно оставихме земята зад кърмата си и при залез-слънце пред нас се простираше чистата повърхност на Атлантическия океан.