Ричард Дейна
Две години в кубрика (31)

Глава XXXI
Мрачни изгледи

Всичко определено започна да се променя. Дните ставаха все по-къси и по-къси, слънцето се накланяше все повече към хоризонта и даваше все по-малко топлина, а нощите станаха толкова студени, че вече не можехме да спим по палубата. Магелановите облаци се виждаха през ясни, безлунни нощи, небето имаше студен и гневен вид, а от време на време дълга, тежка и заплашителна вълна се изтърколваше откъм юг и ни напомняше закъде сме тръгнали. Все още обаче духаше силен попътен вятър и ние се държахме по курса под толкова ветрила, колкото можехме да носим. Към средата на седмицата вятърът се премести и започна да духа от юг, което ни накара да застанем срещу него и корабът да посреща почти лице с лице силното вълнение, идващо от тази посока; в начина, по който го посрещаше, нямаше нищо окуражаващо. Тъй като газеше много дълбоко и бе тежко натоварен, липсваше му плаваемостта, необходима, за да мине над вълните, и той пропадаше тежко в тях, водата заливаше палубите, а от време на време, когато някоя особено голяма вълна го удареше право в носа, се чуваше толкова тежък и тъп звук, сякаш огромен чук удряше наковалня. Корабът поемаше цялата вълна върху носовата палуба и като се издигаше, я плисваше назад към шпигатите и тя се понасяше, помитайки всичко незакрепено по палубата. Така беше по време на цялата ни сутрешна вахта долу, както можехме да отгатнем по преминаването на водата над главите ни и тежкото й разбиване о вълнореза, само през една дъска от нас, докато си лежахме в койките. В осем склянки извикаха вахтата и ние се качихме на палубата, като един отиде на щурвала, а друг до камбуза, за да вземе обяда. Застанах на носовата палуба, загледан във вълните, които се издигаха високо, докъдето стигаше погледът, с гребени, побелели от пяна, а в основата си тъмновиолетови, отразили ярките лъчи на слънцето. Корабът ни бавно ги преодоляваше, но по едно време към нас се затъркаля толкова голяма вълна, че явно щеше да го залее — бях достатъчно добър моряк, за да мога да го усетя с краката си, че няма да успеем да я прескочим. Скочих върху опорите на бушприта и хващайки се за щага на фока, се изкатерих нагоре по него. Краката ми едва се бяха отлепили от скобата, когато носът удари вълната право в средата и тя го заля от край до край, потапяйки го целия. Щом като излезе от нея, погледнах назад и видях, че всичко пред грота, с изключение на голямата лодка, която бе захваната със скоби и двойно привързана, бе напълно пометено. Камбузът, кочината, кокошарникът и голямата кошара за овцете, която стоеше върху предния трюмен люк, бяха изчезнали в един миг, оставяйки палубата чиста като тепсия, без нищо да показва къде са стояли всички тези неща. Камбузът се търкаляше с дъното нагоре край шпигатите, а няколко дъски плаваха около него — остатъците от кошарата, сред които половин дузина нещастни овце плуваха до шия във водата, обезумели от внезапната промяна, която ги бе застигнала. Щом вълната се оттече, всички наизлязоха от кубрика да видят какво е станало с кораба и след няколко мига готвачът и Стария Бил изпълзяха изпод камбуза, където бяха лежали полуудавени във водата с целия камбуз отгоре си. За щастие той се бе подпрял на фалшборда, иначе положително щеше да им строши някой кокал. Когато водата се източи, прибрахме овцете в голямата лодка, поставихме камбуза обратно на мястото му и подредихме малко кораба. Ако той нямаше необикновено висок фалшборд и планшир, сигурно всичко щеше да бъде пометено зад борда заедно с готвача и Стария Бил. Бил стоял на вратата на камбуза с баката говеждо в ръце, когато водата го понесла с цялата бака с обяда ни. Той обаче се държал за баката до последния момент като истински моряк, ала все пак говеждото се бе изсипало и когато водата се източи, го видяхме да се търкаля на палубата. Приехме загубата на месото много леко, като се успокоявахме с мисълта, че каютата беше загубила много повече от нас, и злорадствахме немалко при гледката на пилешкото и палачинките, плаващи около шпигатите. „Тази работа така няма да я бъде!“ — казаха някои, изразявайки чувствата на всички ни. Още не бяхме стигнали и на хиляда мили от ширината на нос Хорн и вълните вече заливаха палубите ни, а бяха два пъти по-малки от тези, които очаквахме да срещнем там. Някои обвиняваха капитана, че бил натоварил кораба прекалено много въпреки че знаел какво ни чака край Хорн, докато другите се успокояваха, като казваха, че там вятърът бил винаги югозападен през зимата и плавайки пред него, няма да виждаме такива мъки с вълните. Когато слязохме в кубрика, Стария Бил, който си беше малко нещо черногледец — бе преживял доста нещастия на море, — каза, че ако корабът продължавал да се държи така, можели сме преспокойно да си напишем завещанията, да си оправим сметките и да смятаме, че сме пили по една студена вода. „Трай там, проклети стар бухале! Все ще намериш да плачеш за нещо. Изплаши се от окъпването и не виждаш, че всичко е само на шега. Пък и какъв смисъл има все да се оглеждаш за гроба си в морето?“

„Млъкни малко — казва друг, — ще видиш, че ще ни освободят от вахта следобед благодарение на тази, дето ни остърга.“ Ала в това отношение бяхме разочаровани, тъй като в две склянки извикаха всички и ни накараха да завържем отново всичко по палубата; капитанът спомена нещо за сваляне на дългите брамстенги, но тъй като привечер морето се успокои и вятърът се извъртя малко настрани, оставихме ги на местата им и вдигнахме лисели.

На следващия ден бяхме извикани да сваляме старите ветрила и да поставяме нови, защото корабите, за разлика от хората, си слагат най-хубавите дрехи в лошо време. Изцяло подменихме и подвижния такелаж.

Вятърът продължи да духа от запад, а времето се пооправи и вълните поспаднаха в сравнение с деня, в който качихме голямата вълна; напредвахме доста бързо под поставените лисели и всички леки ветрила, като се държахме малко на югоизток, защото капитанът, разчитайки на западните ветрове покрай Хорн, бе ни закарал толкова на запад, че макар и да бяхме на около петстотин мили от ширината на носа, се намирахме почти на хиляда и седемстотин мили западно от него. През останалата част от седмицата продължихме напред с попътен вятър, като с постепенното си слизане на юг лягахме на все по-източен курс.

Неделя, 26 юни. След хубав ясен ден капитанът измери, че се намираме на 47°50’ южна ширина и 113°49’ западна дължина. По мои изчисления нос Хорн отстоеше на хиляда и осемстотин мили.

Понеделник, 27 юни. През първата половина на деня вятърът продължи да бъде попътен; тъй като вървяхме пред него, студът не се чувствуваше много и останахме да работим по палубата с обикновените си дрехи и блузи.

Вахтата ни бе свободна долу за пръв път, откакто бяхме тръгнали от Сан Диего; след като запитахме третия помощник за ширината по обяд и направихме обичайните си гадания за времето, нужно на кораба да стигне до Хорн, легнахме да си подремнем. Спяхме си най-спокойно и не усещахме как се точат възлите, когато трикратно хлопане по люка и викът: „Всички на палубата!“ ни вдигна от койките. Какво ставаше? Не изглеждаше да духа силно и като погледнахме през илюминатора, видяхме, че небето над главите ни бе ясно, ала все пак вахтените обират ветрилата. През ума ни мина, че може би са видели ветрило и спираме, за да ги поздравим, и тъкмо се зарадвахме, защото не бяхме виждали ветрило или земя от Сан Диего, когато чухме гласа на помощника (който беше винаги в бойна готовност и се качваше на палубата в мига, щом го извикаха) да вика на моряците, които обираха лиселите, и да ги пита къде била неговата вахта. Не чакахме второ повикване, а изтрополихме нагоре по трапа. И горе, отдясно по носа, видяхме плътна маса от мъгла, която бе закрила небето и морето и се носеше право към нас. Това бе позната гледка за мен от пътуването ми с „Пилигрим“, знаех какво означаваше и че нямаше никакво време за губене. Бяхме облечени съвсем леко, ала не можехме да губим нито миг и затова веднага се метнахме на мачтите.

Момчетата от другата вахта бяха вече по топовете, обирайки брамселните лисели, а долните и марселните лисели просто летяха към палубата. Настана всеобщо теглене надолу и вдигане на краищата на ветрилата, докато не прибрахме всички лисели и не скатахме роялселите, летящия кливер и бизанбрамсела, а корабът се отклони малко, за да поеме шквала. Фок и гротбрамселите бяха все още на място, защото „старият“ нямаше намерение да се плаши посред бял ден и бе решен да носи ветрила до последния момент. Всички зачакахме идването на бурята, ала когато дойде първият порив, разбрахме, че тук шега няма. Дъжд, суграшица, сняг и вятър, от които останахме без дъх, и най-издръжливите се обърнаха гърбом! Корабът легна настрана; мачтите, реите и такелажът изпращяха, а брамстенгите се извиха като шибалки. „Прибирай фок– и гротбрамселите!“ — извика капитанът и ние се спуснахме към въжетата за вдигане на долните краища. Палубите се бяха наклонили под почти четиридесет и пет градусов ъгъл, а корабът се носеше като побеснял жребец през вълните с нос, облян в пяна. Отпуснахме фаловете и свалихме реите долу, развързахме шкотовете и за няколко минути успяхме да свием ветрилата и да ги задържим с ъгловите и средните въжета. „Да ги скатаваме ли, сър?“ — запита помощникът. „Отдай марселфаловете на носа и кърмата!“ — извика в отговор капитанът, колкото му стигаше гласът. Марселреите се спуснаха надолу; някои застанаха на рифовъчните скрипци и започнаха да прибират ветрилата, а ние се втурнахме към наветрената страна и се покатерихме по такелажа. Яростта на вятъра, градът и суграшицата ни приковаваха към въжетата. Беше голяма мъка да се придвижваме нагоре. Един след друг се покачихме на реите. Тук имаше да се върши много работа, защото новите ни ветрила още не бяха дсстатъчно омекнали, а въжетата се бяха вкоравили и затегнали от суграшицата. Бяхме само по леки галанки и сламени шапки и бързо се измокрихме от глава до пети, а с всеки миг ставаше по-студено. Ръцете ни скоро станаха безчувствени от студа и това заедно с вкоравените въжета и ветрила ни държа доста време по реите. След като прибрахме цялото ветрило, трябваше да чакаме дълго, докато се прекара въжето за свиване от наветрената страна, ала не можехме да се сърдим, тъй като там бе Джон Французина, а по-добър моряк от него едва ли е имало някога. Най-накрая чухме: „Тегли към подветрения край!“; хванахме се за рифовъчните въжета и изпънахме пояса силно, за да можем да го свием с подветреното въже. „Поясът свит, връзвай!“ и ние завързахме първия риф; тъкмо се засилихме да слизаме долу, когато помощникът извика: „Два рифа, два рифа!“ Трябваше да оберем още един риф по същия начин. Когато го завързахме, слязохме на палубата, хванахме фаловете от подветрената страна, почти до коленете във вода, нагласихме марсела, а след това се качихме на гротмарселната рея и рифовахме ветрилото по същия начин, защото, както бях споменал преди, броят ни бе силно намален и за още по-зла чест само два дни преди тази буря дърводелецът си бе посякъл крака с брадвата и не можеше да се качва по мачтите. Това ни отслаби дотолкова, че не можехме да се справяме с едно ветрило на един път в буря като тази и поради това работата на всеки се удвояваше. От гротмарселната рея слязохме на гротреята и взехме един риф по грота. Още не бяхме стъпили на палубата и се разнесе: „Качи се горе и рифовай изцяло бизанмарсела!“ Това се отнасяше за мен. Качих се по такелажа и излязох навън по реята до наветреното въже за свиване. Бен Англичанина се качи непосредствено зад мене и се хвана за подветреното въже, а останалите от нашата група се наредиха по реята и започнаха да притеглят ветрилото, но тук помощникът се съжали над нас и изпрати готвача и стюарда да ни помогнат. Чак сега можех да си дам сметка колко дълго време бе нужно за прекарването на крайните въжета, защото въпреки че правех всичко по силите си и имаше един силен моряк до мене да ми помогне с ухото на куката, успях да го прекарам едва когато вече чух да се оплакват откъм средата. Изтеглихме риф след риф, докато не рифовахме изцяло ветрилото, и тогава слязохме долу и започнахме да теглим фаловете; под намалените си ветрила корабът се бе поизправил малко и бе станал управляем, ала двете брамселни ветрила все още стояха на средните въжета и така се мятаха и плющяха, сякаш щяха да изкъртят мачтите. Хвърлихме поглед нагоре и разбрахме, че работата ни още не бе свършила и, разбира се, щом помощникът видя, че краката ни докоснаха палубата, веднага извика: „Качвай се на мачтите, четиримата, и скатай брамселите!“ Бях пак аз на ред и двама се качихме по такелажа на фока, а другите двама на грота и застанахме върху брамстенговите реи. Вантите се бяха покрили с лед; суграшицата бе образувала корица по целия неподвижен такелаж, както и по наветрената страна на мачтите и реите. Когато се качихме на реята, ръцете ми бяха така вкочанясали, че не бих могъл да развържа възела за скатаване, дори и от това да зависеше животът ми. Двамата останахме известно време легнали на реята, като тупахме ръце о ветрилото, за да раздвижим пръстите си, докато ръцете ни не пламнаха. Съседът ми на реята бе юнгата Джордж Сомърби, който се бе качил на кораба като слабичко, хилаво момче, по-дребничко от шкотов възел на шпритово ветрило и по-леко от саждите на газена лампа, но сега се бе източило и станало яко като вол. Обрахме ветрилото заедно и след десетина минути здраво дърпане, теглене и натискане на ветрилото, което беше твърдо като лист желязо, успяхме да го скатаем, и то стегнато, защото познавахме достатъчно добре помощника и бяхме сигурни, че ако се развееше отново, щяхме да бъдем извикани от свободната си вахта долу да си свършим работата, било то и посред нощ.

Дебнех момент да скоча долу и да си взема от кубрика дебела куртка и бушлат, ала когато слязохме на палубата, разбрахме, че са ударили осем склянки и другата вахта е била освободена, което означаваше още два часа кучешка вахта за нас и предостатъчно работа за вършене. Сега бурята се бе установила откъм югозапад, ала ние не бяхме стигнали още достатъчно на юг, за да можем да я използваме като попътен вятър, защото искахме да останем далеч встрани от Огнена земя. Палубите бяха покрити със сняг и постоянно налиташе суграшица. Нос Хорн сякаш ни бе пресрещнал, и то съвсем не на шега. След всичко трябваше да приберем и сгънем всички лисели, преди да се стъмни, а после да се качим на мачтите и да приберем навътре всички лиселреи по фока, грота и бизана, да навием халсовете, както и шкотовете и фаловете. Това не бе лека работа за четирима-петима моряци, изправени срещу буря, която насмалко не сваляше реите от мачтите. Стоях близо половин час на края на реята на фока, опитвайки се да завържа марсовия халс на лисела и долните фалове. Беше след мръкване, когато най-накрая привършихме и с радост чухме звъна на четирите склянки. Отидохме долу за два часа; дадоха на всеки от нас по канче горещ чай със студено говеждо и хляб. И което бе още по-важно, можахме да облечем дебели сухи дрехи, подходящи за времето, наместо тънките си блузи и панталони, мокри и вкоравени от студа.

Този внезапен обрат, за който бяхме така малко подготвени, бе удар за всички, особено за мен, тъй като от няколко дни ме мъчеше лек зъбобол, който от студеното време, мокренето и мръзненето започна да се усилва. За кратко време болката се разпространи по цялото ми лице и преди да свърши свободната смяна, трябваше да отида при помощника, който държеше аптеката, и да го помоля за някакво лекарство. Ала за аптеката пътуването бе към края си — тя бе почти празна, с изключение на няколко капки опиева тинктура, държана за много тежки случаи, така че не ми оставаше нищо друго освен да понасям болките, както мога.

Когато в осем склянки се качихме пак на палубата, бе спряло да вали и по небето се виждаха няколко звезди; но облаците си бяха все така черни и бурята продължаваше да бушува със същата сила. Точно преди полунощ аз се качих на мачтата и свалих роялреята на бизана. Това направих толкова сполучливо, че помощникът остана много доволен и ме похвали, че съм работил майсторски и както му е редът. Следващите четири свободни часа долу не ми донесоха почти никакво облекчение, защото през цялото време не можах да мигна в койката си поради болките в главата и чувах биенето на всяка склянка. В четири часа излязох с вахтата, но много отпаднал за тежката работа през деня. Лошото време и тежкият труд на кораба могат да се понасят сравнително леко от здрав и бодър човек, ала липсата на сън или пък някакво заболяване са в състояние да го съсипят напълно. Но нямах много време да се замислям, тъй като горе имаше много работа. Бурята от вчера и големите вълни, с които се бяхме сблъскали няколко дни преди това, бяха убедили капитана, че се задава много лошо време и като се имаше пред вид, че ни оставаха още десет градуса да вървим на юг, бе дадена заповед за сваляне на дългите брамстенгови мачти. След като се справихме и с това, прекрасният ни кораб придоби съвършено нов вид, който наблюдавахме с интерес — свалил цялото си горно стъкмяване от дълги, източени мачти и реи и всички ветрила, които до преди няколко дни го покриваха като облак и така го разкрасяваха, сега той приличаше на борец, съблякъл дрехите си и готов за борба. Този му вид отговаряше на нерадостното състояние, в което се намирахме — сами, в борбата с бурите, вятъра и леда, на края на земното кълбо и в почти непрекъснат мрак.

Петък, 1 юли. Сега се намирахме почти на ширината на нос Хорн и тъй като трябваше да минем още четиридесет градуса на изток, сложихме напреко реите поради една силна западна буря, свалихме рифа от фокмарсела и легнахме на курс югоизток, надявайки се да стигнем до нос Хорн за десетина дни. Що се отнася, до мен, не бях спал въобще от две денонощия и липсата на почивка заедно с постоянното излагане на влага и студ бяха така увеличили отока, че лицето ми бе станало почти двойно по-голямо и се видях в невъзможност да си отварям устата и да се храня. Като ме видя, стюардът отиде да помоли капитана да ми свари малко ориз, ала единственото, което получил в отговор, било: „Не, дявол да го вземе! Кажи му да яде солено месо и корав хляб като всички останали!“ В същност и не очаквах нещо друго. Все пак не бях оставен да гладувам, тъй като мистър Браун, който беше не само добър моряк, а и човек и винаги се бе държал добре с мен, прекара скришом едно канче ориз в камбуза, казвайки на готвача да ми го свари, без „старият“ да го види. Ако времето беше хубаво или се намирахме в пристанище, щях да сляза долу и да лежа, докато лицето ми се оправи, ала във време като това и както бяхме останали без хора, съвсем не бе редно да напускам мястото си, така че продължих да давам вахта и да изпълнявам задълженията си, доколкото ми стигаха силите.

Събота, 2 юли. Днес слънцето огря, ала бе твърде ниско, за да даде някаква топлина или да размрази ветрилата и такелажа ни, но все пак бе приятно да го гледа човек, а освен това хванахме постоянен „рифован марселен вятър“ от запад. Въздухът, който досега бе чист и студен, през последните няколко часа стана влажен и започна неприятно да пронизва, а морякът, който се върна от щурвала, каза, че чул капитана да казва на „пътника“, че термометърът паднал с няколко градуса от сутринта насам, което не можел да си обясни по друг начин освен с присъствието на лед някъде близо до нас, макар това да било необичайно за тази ширина по това време на годината. В дванадесет часа слязохме долу и тъкмо свършихме с обяда, когато готвачът подаде глава през люка и каза да се качим на палубата, за да видим най-красивата гледка на света. „Накъде, докторе?“ — запита първият, който стигна горе. „Ляво на борд!“ Там, плавайки на повърхността на океана, на няколко мили от нас съзряхме огромни маса, чиито върхове и остри издатини бяха покрити със сняг, а средата имаше тъмен виолетовосин цвят. Това бе айсберг, и то от най-големите, както каза един от нашите който бе пътувал в Северния Ледовит океан. Докъдето стигаше поглед, цялото море имаше тъмносин цвят; мощните вълни се издигаха високо, проблясвайки на слънчевата светлина, а посред тях лежеше този огромен като планина остров с пещери и долини, потънали в дълбока сянка, с издатини и върхове, искрящи на слънцето. Всички бяхме изскочили на палубата и загледани в него, се възхищавахме по различен начин от неговата красота и величественост. Не може обаче с думи да се опише тази необикновена, грандиозна и дори възвишена гледка. Значителната големина на айсберга — тъй като той вероятно имаше към две-три мили околовръст и няколкостотин фута височина, — бавното му движение, при което основата му ту се издигаше, ту потъваше във водата; върховете му, кимащи към облаците; разбиващата се о него вода, която се разпръскваше високо по склоновете му в бяла пяна; трясъкът от сгромолясването на огромните парчета — всичко това заедно с неговата близост и постепенното настъпване, което прибавяше и лек примес на страх, се съединяваше, за да му придаде истинско величие. Основната част от ледената маса бе, както казах, с тъмен виолетовосин цвят, от която долната част бе покрита с дантела от замръзнала пяна, а тъй като изтъняваше и ставаше прозрачен към краищата и върха, цветът на айсберга преливаше от тъмносиньо до бялото на снега. Той се носеше бавно на север, така че ние се отклонихме от курса и го избягнахме. Виждахме го през целия следобед, а когато минахме от подветрената му страна, вятърът стихна и ние останахме неподвижни доста близко до него през по-голямата част от нощта. За нещастие нямаше луна, но затова пък нощта бе ясна и можехме добре да виждаме дългото равномерно поклащане на огромната маса. На няколко пъти по време на нашата вахта се дочуха силни пропуквания, които сякаш преминаха по цялата дължина на айсберга, а няколко къса се отделиха от него с гръмотевичен трясък и избумтяха тежко в морето. На сутринта излезе силен вятър и той остана зад кърмата ни, а с настъпването на деня се изгуби от погледа. Следващият ден, който бе

неделя, 3 юли, продължи със силен вятър, студ и спадане на температурата. През деня видяхме още няколко айсберга, но никой не дойде толкова близо, колкото първият. Някои от тях, доколкото можехме да съдим от разстоянието, на което се намирахме, трябва да са били също толкова, ако не и по-големи от него. По обяд се намирахме на 55°12’ южна ширина и, предполагам, 89°05’ западна дължина. Привечер вятърът задуха от юг и ни измести малко от курса, като постепенно прерасна в свирепа буря, ала ние нямахме нищо против това, тъй като не валеше нито сняг, нито дъжд, а вече бяхме под намалени ветрила.

Понеделник, 4 юли. Днес в Бостън се празнуваше Денят на независимостта. Какво ли гърмене с оръдия, камбанен звън и шум от най-различни празненства огласят всички краища на страната! Дамите (които този път не са слезли до Нахант, за да подишат малко свеж въздух и да погледат океана) се разхождат по улиците с чадърчета над главите си, а младите господа са се наконтили с бели панталони и копринени чорапи! Какви ли количества сладолед са били изядени и колко ли коли лед са били докарани отдалеч и продадени на парче или пък на фунт! Дори и най-малкият айсберг, който бяхме видели днес, би се превърнал в цяло състояние, ако бедният Джек можеше да го закара в Бостън — нещо, срещу което той никак не би се възпротивил. Определено, тук не бе мястото за празнуване на Четвърти юли. Да гледаме някак си да се стоплим и да пазим кораба от ледовете бе най-многото, което можехме да направим. И все пак никой не отмина тази дата с безразличие, а пожеланията, предположенията и сравненията, както сериозни, така и комични, нямаха край. Слънцето грееше ярко, поне докато стоя на небето, но тънък пласт от черни облаци, носени от вятъра, го закриваха от време на време. По обяд се намирахме на 54°00’ южна ширина и 85°05’ западна дължина, след като се бяхме придвижили доста на изток, но бяхме загубили от ширина поради насрещния вятър. Между изгрев и залез-слънце, т.е. между девет и три часа, видяхме тридесет и четири ледени острова с различна големина, някои не по-големи от корпуса на кораба ни, а други колкото първия айсберг; с придвижването напред те ставаха все по-малки и по-многобройни, а при залез-слънце един моряк видя от марсовата площадка големи пространства плаващ лед към югоизток, наречен „крайбрежен лед“. Този лед е много по-опасен от айсбергите, защото те могат да се видят отдалеч и да се избягнат, докато крайбрежният лед, който плава в голямо количество, покривайки океана на мили надалеч, е съставен от парчета с най-различна големина. Това са широки, плоски и начупени блокове, с тук-там по някой айсберг, издигащ се на двадесет-тридесет фута над тях и голям колкото кораба, които много трудно могат да се избягнат. Беше необходимо да се поддържа непрекъснато наблюдение, защото много от тези блокове, които плаваха, носени от вълните, бяха достатъчно големи, за да продънят кораба, а това щеше да бъде нашият край — никоя лодка (дори и да успеехме да спуснем някоя) не би могла да издържи на такова море, а и в такова време никой не би могъл да оживее в нея. За наша още по-зла участ точно след залез-слънце вятърът се обърна право от изток и задуха с буреносна сила срещу ни, носейки град, суграшица и гъста мъгла, така че не се виждаше и на половината от дължината на кораба. По този начин вече не можехме да разчитаме на преобладаващите западни бури и сега се оказахме на почти седемстотин мили западно от нос Хорн с буря, духаща право от изток, и такава непрогледна мъгла, че не бяхме в състояние да видим заобикалящия ни лед, докато не се окажеше под носа на кораба. В четири часа следобед (вече съвсем по тъмно) всички бяхме извикани на палубата и изпратени да прибираме ветрилата сред бушуващи шквалове и проливен дъжд. Този път всички си бяхме сложили „носхорновските“ костюми — бушлати, които се спускаха над врата и ушите, дебели панталони и куртки, а някои върху всичко това и с мушамени дрехи. На палубата си слагахме също и ръкавици, ала не можехме да се катерим по мачтите с тях, тъй като бяха мокри и твърди и лесно можехме да се изпуснем, така че бяхме принудени да работим с голи ръце, хващайки се по-сигурно за въжетата, но които, както и лицата ни, бяха често поразявани от зърната на градушката, шибаща нагъсто и на големи парчета. Сега корабът бе покрит целият с лед — корпусът, мачтите, реите и неподвижният такелаж, а подвижният бе толкова твърд, че едва можехме да го прегънем, за да го закрепим за нагелите или още по-малко да връзваме възли по него; ветрилата бяха съвършено замръзнали. Поставено бе постоянно наблюдение, което се поддържаше от всяка вахта поред чак до сутринта. Това бе мъчителна и напрегната нощ. През цялото време духаше силен вятър и постоянно ни шибаше дъжд, град или сняг. Освен това бе тъмно като в рог, а ледът ни бе заобиколил от всички страни. Капитанът остана на палубата почти през цялата нощ и държа готвача в камбуза с буйно горяща печка да му вари кафе, което пиеше час по час и един-два пъти даде на помощниците, ала за екипажа нямаше нито капка горещо питие. Капитанът, който спи по цял ден, а през нощта се качва на палубата и се прибира, когато си иска, може да си пие брендито с вода в каютата и горещото кафе в камбуза, а Джек, който е длъжен да издържа на всичко и да работи на студа и влагата, няма право да получи капка, за да си накваси устата или да си стопли стомаха. По документи нашият кораб се водеше за „въздържателен“ и както на почти всички подобни кораби въздържанието се отнасяше само за кубрика. Морякът, който изпива само чашка, която му се отпуска, няма опасност да се напие, докато капитанът, от чието самообладание и хладнокръвие зависи животът на всички, разполага с неограничено количество алкохол и може да си пие на воля. Моряците никога няма да бъдат убедени, че ромът е опасно питие, когато им го отнемат и дадат на командния състав, нито пък ще сметнат за приятелски настроен към тях този, който в името на въздържанието им отнема това, което винаги са имали, а не им дава нищо в замяна. Като виждат, че на началството разрешават да пие, те не могат да бъдат убедени, че пиенето им се отнема за тяхно добро, а като не получават нищо в замяна, не могат да повярват, че това се прави с добра воля. Напротив, много от тях гледат на промяната^[1] като на ново оръдие за потисничество. Не че им се пие толкова много ром. Никога не съм срещал моряк, дори и преди месец да е бил в кръчмата, който в студена нощ да не предпочете чаша горещо кафе или чай пред всичкия ром на света. Те са единодушни, че ромът сгрява само за малко, ала все пак, ако не им се даде нещо по-хубаво, липсва им и това, което са загубили. Мигновеното загряване и топлината от питието, кратковременната почивка и просто промяната, която извикването на всички моряци на кърмата и раздаването му създава по време на дългата отегчителна вахта, е някакво събитие, което може да се очаква и за което да се разговаря; и на това се придава значение и полза, която никой на сушата не би могъл да разбере. При пътуването ни насам „Пилигрим“ не беше с въздържателни документи и грог се раздаваше по време на всяка средна и сутрешна вахта и след всяко рифоване на марсели, и макар че никога преди това не бях пил ром, нито пък бих искал да пия пак, тогава си вземах дажбата и отивах на рудана, както и останалите, просто заради мигновената топлина, която се разливаше по тялото, и промяната в настроението и отношението към работата по време на вахтата. При все това, както вече казах, нямаше човек на борда, който да не би заменил охотно рома за канче кафе или какао (чувал съм ги да казват това десетки пъти) или за нашето обичайно питие — „магьосаната“ вода, колкото и жалко подобие на чай да беше. Въздържателната реформа е едно от най-хубавите начинания, ала когато се отнеме грогът, трябва на негово място да се даде нещо в замяна. А какво стана сега? Корабособствениците получиха възможност за едно допълнително спестяване и това обяснява внезапното нарастване на въздържателните кораби, учудило и най-горещите привърженици на това дело. Ако всеки търговец, когато задрасква грога в списъка на разходите по кораба, не бъде задължен да го замести с равностойно количество кафе или какао, така че да има по канче за всеки моряк, когато слезе от марселната рея в бурна нощ, боя се, че Джек ще продължи да се хлъзга по предишната наклонена плоскост.

Но да се върнем към заобикалянето на нос Хорн. Нашата вахта стоя на палубата осем часа през нощта и през цялото това време поддържахме най-зорко наблюдение, като от всяка страна на носа заставаше по един моряк, друг по средата на фокреята, третият помощник на люка, по един моряк от всяка страна на кърмата и един постоянно на щурвала. Старши помощникът бе навсякъде и командуваше кораба, когато капитанът беше долу. Когато на пътя ни се изпречеше някое голямо парче лед или се носеше близо до нас, подаваше се знак до всички и обръщахме носа на кораба на едната или на другата страна, а понякога слагахме реите напреко или ги скосявахме. Нищо друго не ни оставаше да правим освен да се взираме в тъмнината. Единствената промяна се внасяше от еднообразния глас на носовия наблюдател: „Друг айсберг!“ „Лед пред носа!“, „Лед вляво на борда!“, „Руля силно по вятъра“, „Дръж го малко настрани!“, „Леко-о!“

Междувременно влагата и студът бяха докарали лицето ми до такова състояние, че не можех вече нито да се храня, нито да спя и макар че изкарах цялата нощ, на зазоряване бях вече толкова зле, че всички моряци ме убеждаваха да сляза долу и да лежа ден-два, иначе може да ми се наложи да се залежа за дълго време. Когато смениха вахтата, отидох в кърмовото помещение, свалих си шапката и шала и си показах лицето на помощника, който ми каза да слизам незабавно долу и да лежа в койката, докато не мине отокът, като даде нареждане на готвача да ми приготви лапа за налагане и каза, че ще говори с капитана.

Слязох долу и си легнах, като се покрих с одеяла и куртки, и лежах в койката почти цяло денонощие в състояние на полусън, замаян от тъпата болка. Чувах как викат вахтата, как моряците се качват и слизат и понякога шум по палубата и вик: „Лед!“, ала вече не обръщах внимание на нищо. В края на денонощието болката понамаля и аз съм заспал за дълго време, което ме върна към живот, но лицето ми продължи да бъде подуто и да ме боли толкова, че трябваше да остана в койката си още два-три дни. През двата дни, които прекарах долу, времето продължи както и преди — насрещни ветрове, сняг и дъжд или, ако вятърът станеше попътен, бе твърде мъгливо, а ледът твърде дебел, за да можем да се движим. В края на третия ден ледената покривка стана много дебела и корабът бе обгърнат отвсякъде с мъгла. По това време откъм изток се зададе страхотна буря със суграшица и сняг и имаше всички изгледи нощта да бъде опасна и изтощителна. Когато се мръкна, капитанът извика всички моряци на кърмата и им каза, че никой не бива да напуска палубата тази нощ и че корабът се намира в най-голяма опасност — всяко парче лед може да пробие дупка в него или пък да налетим на айсберг и да се разбием на парчета. Никой не можеше да каже дали до следващата сутрин корабът щеше да остане цял. Бяха поставени наблюдатели и всеки моряк застана на поста си. Като чух какво бе положението, започнах да се обличам, за да помогна на останалите, но помощникът дойде в кубрика и като ми погледна лицето, заповяда да остана в койката си и каза, че ако потънем, всички ще потънем, но ако изляза сега на палубата, това може да ми струва живота. Това бе първата добра дума, която чувах от кърмата, защото досега капитанът не бе направил нищо, нито пък бе запитал как съм, откакто бях слязъл долу.

Подчинявайки се на нарежданията на помощника, аз се върнах в койката си, ала по-мъчителна нощ не бих искал никога да прекарам. Никога в живота си не съм чувствувал толкова остро проклятието на болестите. Само да можех да бъда на палубата заедно с останалите, където имаше да се върши нещо, да се види или чуе, и човешки същества — другари в работата и опасностите! Но да стоя заврян сам в нашата черна дупка при същата опасност, безсилен да направя каквото и да било, бе най-тежкото изпитание. На няколко пъти през нощта ставах, решен да се кача на палубата, ала тишината, показваща, че там няма нищо за вършене, и съзнанието, че мога да се разболея тежко, и то без всякакъв смисъл, ме връщаха обратно. Не бе лесно да се спи, тъй както бях легнал — главата ми сочеше право срещу носа, а той можеше да бъде смазан от някой айсберг, който всеки миг можеше да се блъсне отгоре му. Това бе единственият път, когато лягах болен, откакто бях тръгнал от Бостън, и то се случи през най-лошото възможно време. Чувствувах желание да понеса всички напасти, сполетели Египет^[2], през цялата останала част от пътуването, само и само да можех да бъда здрав и читав през тази единствена нощ. Но и за хората на палубата това бе ужасна нощ. Осемнадесетчасовата вахта във влагата и студа и постоянното напрежение ги бе съвсем съсипала, така че когато слязоха долу за закуска в девет часа, почти се повалиха заспали на сандъците, а някои бяха така вкочанясали, че едва можеха да седнат. През цялото време не им дали нито капка за сгряване (въпреки че капитанът, както и през нощта, когато и аз бях на палубата, си пиел кафето на всеки няколко часа), с изключение на това, че помощникът откраднал една кана кафе и я дал на двама моряци да я изпият зад камбуза, докато той самият гледал да не ги види капитанът. Всеки моряк си имал пост и не му се разрешавало да го напуска, като нищо не нарушило еднообразието на нощта, освен че вдигнали още веднъж марсела на грота, за да се избегне голям айсберг откъм подветрената страна, който се носел бързо към кораба. Някои от юнгите били така замаяни и повалени от съня, че направо заспали на постовете си, а младият трети помощник мистър Хач, чийто пост бил изложеният на всички стихии преден трюмен люк, така се вкочанясал, че когато отишли да го сменят, не можел да си подгъне краката, за да слезе. На зазоряване настъпи пълен щил, а когато слънцето изгря, мъглата се разчисти малко и от запад задуха вятър, който скоро прерасна в буря. Сега имаше попътен вятър, дневна светлина и сравнително ясно време, ала все пак за всеобщо учудване корабът продължи да стои на едно място. „Защо не го пуска?“, „Какво е намислил?“ — се питахме всички и от въпроси настроението бързо се обърна в мърморене и недоволство. При положение че дните бяха толкова къси, бе престъпление да губим дневната светлина, както и попътния вятър, за който се бяхме така молили. Час след час минаваше, ала капитанът не даваше никакви признаци, че ще вдига ветрилата. Екипажът стана нетърпелив и на предната палуба започнаха оживени разговори и обсъждания. Всички бяха съсипани от стоенето сред стихиите и от трудностите и нямаха търпение да се измъкнат от това положение, а това необяснимо забавяне бе повече, отколкото можеше да бъде понесено мълчаливо в сегашното възбудено и неспокойно състояние. Някои казаха, че капитанът се бил изплашил, съвършено сломен от опасностите и трудностите, които ни заобикаляха, и се страхувал да вдигне ветрила, докато според други от напрежението и безпокойството той съвсем бил отпуснал мярката на брендито и опиума и бил неспособен да изпълнява задълженията си. Дърводелецът, който беше умен човек и много добър моряк и имаше голямо влияние сред екипажа, слезе в кубрика и се опита да убеди останалите да отидат заедно на кърмата и да запитат капитана защо не тръгва или да поискат от името на всички да вдигне ветрила. Това предложение се стори на останалите напълно разумно и моряците се споразумяха да отидат на кърмата, ако капитанът не вдигнеше ветрилата до обед. Обед дойде, ала нито едно ветрило не бе вдигнато. Отново се проведе съвет и се предложи корабът да бъде отнет от капитана и командуването му да се предаде на старшия помощник, когото чули да казва, че ако останело на него, корабът досега щял да бъде два пъти по-близо до нос Хорн, независимо от леда. Толкова ядосани и нетърпеливи бяха останалите моряци, че дори това предложение, което беше открит бунт, бе прието и дърводелецът се върна в отсека си, давайки мълчаливо да се разбере, че ако положението остане още няколко часа непроменено, ще трябва да се направи нещо сериозно. Когато той излезе, обсъдихме всичко още веднъж и аз изразих много силно мнението си срещу подобна стъпка. Още един от моряците, който знаеше подобен случай на направен опит за отнемане на кораба от друг екипаж, довел до много сериозни последствия, бе също против. Стимсън, който пристигна в кубрика след малко, каза, че е твърдо решен да няма нищо общо с тази работа. По такъв начин екипажът сега-засега склони да се откаже, макар и с уговорката, че няма да се съгласят да останем още дълго на същото място, без да знаят причината.

Положението остана непроменено до четири часа, когато на носа дойде заповед всички да се съберат на юта. След около десетина минути моряците се върнаха в кубрика и цялата работа стана ясна. Дърводелецът, преждевременно и без да бъде упълномощен от екипажа, подпитал помощника дали би поел командуването на кораба и намекнал за намерението да бъде отстранен капитанът, а помощникът, както повелява дългът, казал всичко това на капитана, който веднага наредил всички моряци да се съберат на кърмата. Вместо необуздани действия или най-малкото изблици на кърмови бабаитлък, заплахи и обиди, за които имало всички основания да се очакват, чувството на обща опасност и страдание, изглежда, бяха смирили духа му и родили в него нещо подобно на човешко другарско чувство, защото той посрещнал екипажа спокойно и дори любезно. Съобщил им какво се е научил и им казал, че не вярва те да се опитат да извършат подобно нещо, за каквото му намекнали, защото винаги се били държали като добри моряци, подчинявали се на заповедите и изпълнявали задълженията си и той нямал причини да бъде недоволен от тях; запитал ги какви им са оплакванията, като казал, че никой не би могъл да го обвини в бавене да носи ветрила по време на плаването (което беше съвсем вярно) и че веднага щом намерел за безопасно и уместно, щял да ги вдигне. Добавил още няколко думи за задълженията им при сегашното положение и ги изпратил да се върнат на носа, казвайки, че щял да забрави за станалото, но в същото време предупредил дърводелеца да си припомни в чия власт се намира и че ако чуел още една дума от него, щял да тегли последствията до края на живота си.

Този тон на капитана имаше много добро въздействие върху моряците и те се върнаха кротко към работата си.

В продължение на още два дни вятърът духаше от юг и изток, а през кратките промеждутъци, когато ставаше попътен, ледът бе твърде дебел, за да може да се плава, но все пак времето не бе така непоносимо лошо и на екипажа се даваше свободна и дежурна вахта. Все още бях в койката си, като се поправях бързо, но не толкова, че да мога да изляза на палубата. Освен това там бих бил съвършено безполезен, тъй като не бях ял почти нищо в продължение на седмица, с изключение на малкото ориз, който бях вкарал с мъка в устата си през последните един-два дена, и бях слаб като малко бебе. Да лежи човек болен в кубрика е нещо наистина ужасно. Това е най-лошото в живота на многострадалния моряк, особено във време като това. Кубрикът е затворен плътно, за да не влиза вода и студен въздух, вахтените са или на палубата, или спят в койките си и с никой не можеш да размениш дума; бледата светлина на единствената лампа, люлееща се на греда, е толкова мътна, че почти нищо не се вижда, камо ли да се чете; водата капе от палубните греди и се стича по стените кубрикът е толкова влажен, тъмен и мрачен, че да се седи, е по-лошо, отколкото да се лежи в койката. Това са част от злините. За щастие не се нуждаех от ничия помощ или от лекарства, а ако имах нужда, не зная къде бих могъл да ги намеря. Моряците са доброжелателен народ, ала, от друга страна, си остава истина това, което често казват — че никой не се качва на кораб, за да стане бавачка. На търговските ни кораби екипажът е винаги недостатъчен и ако някой се отдели поради болест, не може да бъде освободен друг, за да го гледа. По правило морякът трябва да бъде винаги здрав, а ако се разболее — толкова по-зле за него. Някой трябва да стои вместо него на щурвала, друг на наблюдателния му пост и колкото по-бързо се върне на палубата, толкова по-добре.

Ето защо веднага щом като бях в състояние да се върна на мястото си, аз си сложих дебелите дрехи, зимните обувки и бушлата и се качих горе. Бях прекарал само няколко дни в кубрика и все пак всичко ми се видя напълно променено. Целият кораб бе покрит с лед — палуби, бордове, мачти, реи и такелаж. Два изцяло рифовани марсела бяха всичко, което той носеше, а всички въжета и ветрила бяха така здраво замръзнали на местата си, че изглеждаше почти невъзможно да се мръдне нещо. Смален до стенгите си, той имаше най-отчаян и осакатен вид. Слънцето грееше ярко на небето, снегът бе изметен от палубите и по тях бе посипана пепел, защото иначе ледът бе гладък като стъкло. Беше, разбира се, твърде студено, за да се върши някаква работа по кораба, и трябваше само да се разхождаме по палубите и да гледаме някак си да се стоплим. Вятърът продължаваше да е насрещен и на изток целият океан бе покрит с айсберги и крайбрежен лед. В четири склянки бе дадена заповед да сложим реите напреко, а морякът, който се върна от щурвала, каза, че капитанът насочил кораба на север-североизток. Какво ли означаваше това? Започнаха да се носят най-необуздани слухове. Някои казваха, че сигурно ще отидем до Валпарайсо да презимуваме там, а други, че ще излезем от леда, ще пресечем Тихия океан и ще се върнем през нос Добра Надежда. Скоро обаче стана ясно, че се насочваме към Магелановия проток. Новината бързо се разпространи из целия кораб и всички езици замелиха, говорейки за това. Никой още не бе минавал през протока, но аз имах в сандъка си описание на пътуването на кораба „А. Дж. Донелсън“ от Ню Йорк през този проток, извършено преди няколко години. Пътуването бе описано от капитана и всичко бе представено във възможната най-добра светлина. Скоро всички на борда го прочетоха и се произнесоха най-различни мнения. Решението на капитана имаше поне това добро въздействие — даде ни тема за мислене и обсъждане, внесе нещо ново в живота ни и ни отклони от еднообразната безнадеждност, откриваща се пред нас. Като хванахме попътен вятър на този курс, ние започнахме да напредваме с добър ход и оставихме най-дебелите ледове зад себе си. Това поне бе нещо.

След като бях стоял достатъчно дълго долу, ръцете ми бяха доста омекнали и първото хващане на въжетата бе доста мъчително, но след няколко дни те укрепнаха и щом като започнах да си отварям достатъчно широко устата, че да мога да сложа парче солено говеждо и сухар, отново бях напълно добре.

Неделя, 10 юли. Ширина 54°10’, дължина 79°07’. Това бе местоположението ни по обяд. Слънцето грееше ярко, ледът бе останал зад нас и всичко имаше много обнадеждаващ вид. Изнесохме мокрите си дебели куртки на палубата и ги закачихме по такелажа, за да поизсъхнат малко от вятъра и няколкочасовата слънчева светлина; с разрешението на готвача напълнихме почти целия камбуз с чорапи и ръкавици, окачени около печката да съхнат. Извадихме също и обувките и ги намазахме добре с малко катран и смазка. След обяда ни извикаха всички на работа да прехвърлим котвите на носа, да сложим вериги и т.н. Извадихме талите за вдигане на котвата, поставихме котвената балка и след два-три часа тежка работа на студа и двете котви бяха подготвени за употреба. Извадихме също и две малки допълнителни котви, навихме дебело въже върху предния трюмен люк и прегледахме и подготвихме дълбоководния лот^[3]. Духът ни се повдигна, щом имахме вече нещо да правим, а като застанахме на скрипеца да нагласим котвата на мястото й, независимо от безутешността на картината около нас, запяхме в един глас: „Давайте, момчета!“ Това се хареса на помощника, който потри ръце и извика: „Ха така, момчетата ми — никакво предаване! Това повече прилича на стария екипаж!“, а капитанът излезе, чувайки песента, и кърмчията го чул да казва на пътника: „Хората са се ободрили!“

Тази подготовка на веригата и котвите бе за преминаването на протока, тъй като той криволичи много и е пълен с най-различни течения, което прави необходимо честото хвърляне на котва. Това не бе никак приятна перспектива, тъй като от всички работи, които морякът трябва да върши в студено време, работата по котвения такелаж е най-тежката. Големите котвени вериги трябва да се мъкнат по палубата с голи ръце; от всичко се стича вода в ръкавите и замръзва; трябва да се тръгва и спира по всяко време на деня и нощта; постоянно да се следи за скали, пясъци и промени в приливите — ето някои от неприятните страни на подобно плаване за моряка пред мачтата. За хубаво или за лошо, той не иска да си има много-много работа с котвения такелаж между едното и другото пристанище. Сега пък един от по-старите моряци бе попаднал за нещастие на половината от някакъв стар вестник, който съдържаше описание на пътуването на един бостънски бриг през протока, наречен, струва ми се, „Перувиън“, в което той загубил всичките си котви и вериги, които имал, заседнал на два пъти и пристигнал във Валпарайсо в окаяно състояние. Това бе противопоставено на описанието на „А. Дж. Донелсън“ и ни накара да очакваме с по-малка увереност преминаването, особено след като никой на борда не бе минавал оттам, а чухме, че картите на капитана не били много сигурни. При всяко положение по-нататъшните впечатления, свързани с това, ни се разминаха, тъй като на следващия ден, когато трябваше да стигнем Носа на стълбовете, който е югозападният нос при входа на Магелановия проток, от изток се разрази буря, придружена от гъста мъгла, така че не се виждаше и на половин корабна дължина напред. Това естествено сложи край на проекта ни засега, защото гъстата мъгла и бурята, която идваше право срещу нас, не бяха най-подходящите условия за преминаване на този труден и опасен проток. Освен това по всичко личеше, че това време щеше да продължи доста, а ние не можехме да си позволим да се мотаем тук още седмица-две и да чакаме благоприятна възможност, така че опънахме реите на ляв халс, насочихме носа на кораба право на юг и го подгонихме наново към нос Хорн.