Ричард Дейна
Две години в кубрика (30)

Глава ХХХ
Курс към дома

В осем часа извикаха всички моряци на кърмата и ни разпределиха по вахти за времето на пътуването. Имаше някои промени, но аз си бях пак в лявобордовата вахта и бях доволен. Екипажът ни бе малко нещо отънял — един моряк и един юнга бяха отишли на „Пилигрим“, друг бе станал втори помощник на „Аякучо“, а четвъртият — Хари Бенет, най-старият моряк от екипажа — бе съвършено съсипан от тежката работа и постоянното стоене на открито. Тъй като бе получил частична парализа, остана на брега в кожарския склад под грижите на капитан Артър. Бедният човек искаше много да се върне у дома и би било редно да потегли с нас. Ала живо куче е по-добро от мъртъв лъв, така че за болен моряк няма място на кораба и той остана на брега заедно с другите непотребни неща, които ни пречеха. Той дойде на борда сутринта заедно със сандъка си и се опита да помогне в работата по палубите, ала едва тътреше крака и само препъваше другите; помощникът не пропусна да го скастри. Хари винаги е държал на честта си, а особено сега бе станал прекалено чувствителен и може би не съвсем на себе си, та рече на помощника: „Мистър Браун, аз винаги съм си гледал добре службата, докато не се разболях. Щом като не ме искате, само кажете и аз веднага ще сляза на брега.“ „Закарайте му сандъка!“ — каза мистър Браун и горкият Бенет със сълзи в очите замина на брега. Той обичаше кораба и екипажа и искаше много да се прибере у дома, ала не можа да понесе да се отнасят с него като с лентяй на борда. Това е единствената коравосърдечна постъпка, която си спомням мистър Браун да е извършил някога.

Поради това оредяване на екипажа броят ни не бе достатъчен за пътуване около нос Хорн посред зима. Освен Стимсън и мене в кубрика имаше само петима човека; заедно с четиримата юнги в кърмовия отсек, платнаря, дърводелеца, готвача и стюарда съставлявахме целия екипаж. Отгоре на всичко не бяха минали и пет дни от тръгването, когато платнарят, най-старият и най-опитен моряк на борда, се парализира и стана съвършено негоден за работа до края на пътуването. Постоянното газене във водата в пек и мраз, носенето на кожите и всички други теглила се оказват твърде много дори и за хора на средна възраст, да не говорим за тези, чийто организъм е по-слаб. (По-късно научихме, че освен тези двама моряци от нашия кораб също и вторият помощник на „Калифорния“ и дърводелецът от „Пилигрим“ били свалени на легло от тежката работа, като втория починал в Санта Барбара. Преди това и младежът Хенри Мелъс, който тръгна като моряк на „Пилигрим“ с нас от Бостън, трябваше да бъде назначен за помощник на агента поради пристъп от ревматизъм, който го скова скоро след идването му по крайбрежието.) Със загубата на платнаря нашата вахта намаля на пет човека, от които двамата бяха юнги, на които не можеше да се повери управлението на кораба освен при хубаво време, и поради това другите двама и аз, трябваше да стоим на щурвала по четири часа на всяко денонощие; и в другата вахта рулевите бяха само четирима. „Карай — нали сме на обратен курс!“ — бе отговорът за всичко и наистина не бихме се тревожили много, ако не беше мисълта, че ще бъдем край нос Хорн точно посред зима. Сега бе началото на май, а след два месеца щяхме да бъдем край носа, т.е. през юли — най-лошият месец от годината за това място, когато слънцето изгрява в девет часа и залязва в три, когато нощта трае по осемнадесет часа, а снеговете, дъждът, бурите и силните вълнения са в най-голямата си сила.

Мисълта да се изправим срещу това с екипаж, сведен наполовина, и кораб, натоварен толкова тежко, че всяка по-голяма вълна би го заляла от носа до кърмата, не бе никак приятна. При идването си „Алърт“ бе минал носа през февруари, когато е средата на лятото, а ние с „Пилигрим“ го бяхме преодолели към края на октомври и още не можехме да забравим какво беше там. Имаше само един моряк от нашия екипаж, който бе минавал носа през зимата, но на китоловен кораб — много по-лек и по-висок от нашия, — при все това той разправяше, че времето било убийствено без прекъсване в продължение на двадесет дни и те били много щастливи, когато най-накрая се измъкнали оттам. Също така фрегатата „Брандиуайн“ при последното си преминаване край носа се бавила шестдесет дни там и поради силното вълнение загубила няколко лодки. Всичко това бе твърде обезпокояващо за нас, но щем не щем, всички се съгласихме, че трябва да се примирим със съдбата си.

През свободните си вахти долу прегледахме основно дрехите си и ушихме и изкърпихме всичко, необходимо за зимата и бурите. Всеки си бе направил по един кат дрехи от мушама или насмолен брезент, които извадихме и наново намазахме с пласт от масло или катран и ги закачихме по щаговете да съхнат. С гъста смес от разтопена мазнина и катран намазахме и зимните си обуща. Така, използвайки горещото слънце и хубавото време в Тихия океан, се приготвихме да го видим и откъм другото му лице. По време на предобедните вахти горе носовата палуба приличаше на работилница на майстори по всичко — такива, каквито моряците са наистина. Кърпеха се дебели чорапи и дълги гащи и им се слагаха ями; от дъната на сандъците се измъкваха дебели ръкавици и се наплитаха, правеха се шалчета за врата и грейки за ушите, стари фланелени ризи се разрязваха на ивици и с тях се подплатяваха галанките; бушлатите също се подплатяваха с фланела, а една кутия боя бе домъкната контрабанда на носа, за да им теглим един пласт отвън. Всичко влезе в употреба и макар че двете години по крайбрежието ни бяха оставили с оскъдни гардероби, спестовността и изобретателността, на които нуждата учи моряка, скоро екипираха всеки един от нас доста добре за лошо време, преди още да се бяхме разделили с хубавото. Дори и обущарското изкуство намери приложение. Няколко стари чифта обуща бяха поправени твърде прилично, а от навосъчени конци и горната част на стар ботуш аз си направих и свястна кания за ножа си.

Имаше едно неудобство обаче, което с нищо не можахме да превъзмогнем, а това бе течът в кубрика, където ставаше много неприветливо в лошо време, а половината койки оставаха необитаеми. И най-стегнатите кораби започваха да текат повече или по-малко около петата на бушприта и клиновете, които влизат в кубрика по време на дълго пътуване поради постоянното напрежение, на което се подлага бушпритът. Свръх това кубрикът ни даваше необяснима теч от десния борд на носа, близо до котвената греда, който ни бе прогонил от предните койки по тази страна, а когато плавахме на десен галс — и от всички предни койки. Около една от задните койки също течеше при много лошо време; така че на този кораб, който беше в друго отношение необикновено стегнат и занесе съвършено сух товара си в Бостън, в нашия кубрик имаше само три сухи койки за седмината ни, макар да бяхме направили всички възможни усилия да спрем течовете чрез калафатене и заливане с олово. От друга страна, тъй като по едно и също време никога не оставаше повече от една свободна вахта долу, ние успявахме да се справим твърде добре. А тъй като от нашата вахта само трима души спяхме в кубрика, общо взето, всеки си имаше суха койка, дори и при лошо време.

Всичко това обаче засега бе само в областта на предвижданията. Все още се радвахме на хубаво време в северната част на Тихия океан, докато се спуснахме надолу със североизточните пасати, които хванахме на втория ден след тръгването си от Сан Диего.

Неделя, 15 май. Една седмица след излизането в открито море се намирахме на 14°56’ северна ширина и 116°14’ западна дължина, като за тези седем дни бяхме изминали, по изчисления, над хиляда и триста мили. Фактически, откакто бяхме тръгнали от Сан Диего, бяхме имали само попътен вятър, и то толкова, колкото ни бе нужно. В продължение на седем дни долните и топовите лисели бяха на местата си през цялото време, а роялселите и брамстенговите лисели поставяхме, когато можехме да влачим кораба под тях. От момента, в който бяхме излезли в морето, капитанът бе показал, че няма намерение да върши детинщини, а ще кара кораба да носи всичко, което е по силите му, и така, „шибайки с камшика“, да навакса това, което губеше поради големия товар. По такъв начин ние често изминавахме по три градуса ширина за денонощие. Дните си прекарвахме в обичайната работа по кораба. Трябваше да се изпъне такелажът, който се бе разхлабил от дългото стоене в пристанище, да се поставят бакщаговете на фока, да се нагласят лиселните реи по грота и да се приготвят роялстенгови лисели, за да хванем леките пасати, да се постави лисел на бизана и нов такелаж, както и да се приготвят ветрила за нос Хорн. Както моряшките дрехи и корабът трябваше да се стегне, докато времето е хубаво, за да бъде готов, когато дойде лошото. Сутрешната ни вахта долу, както вече споменах, използвахме за нашите си работи, а нощите протичаха по обичайния начин — един път на щурвала наблюдаване на носа, подремване върху навитите въжета на завет под планшира, приказки край рудана или, което обикновено имах навик да правя, самотна разходка напред-назад по наветрения борд. Всяка вълна, която корабът оставяше зад себе си, ни приближаваше още малко към дома и ако продължавахме все така, щяхме да стигнем за по-малко от пет месеца в Бостънския залив. Това е най-хубавата част на морския живот — хубаво време ден след ден, колкото искаш попътен вятър и курс към дома. Всички бяха в добро настроение, работата вървеше леко и я вършехме с желание. По време на кучешките вахти всички се качвахме горе и заставахме по наветрената част на носовата палуба или седяхме край рудана и пеехме моряшки песни и балади за пирати и разбойници, които моряците така много обичат. Говорехме също и за дома — какво щяхме да правим, когато стигнехме там, кога и как щяхме да пристигнем и т.н. Всяка вечер, след като баките и канчетата бяха прибрани, запалвахме си лулите и пурите от камбуза, отивахме на рудана и първият въпрос бе:

— Кажи сега, Дейна, на каква ширина бяхме днес?

— На четиринадесет северна, а оттогава вървим все със седем възела!

— А, значи, така ще стигнем екватора за пет дни.

— Да, обаче тези пасати няма да карат и ден повече — се обажда някой стар моряк, като сочи с ръка към подветрената страна. — Познавам го по облаците.

Тогава започваха всякакви изчисления и догадки за продължителността на вятъра, времето под екватора, за югоизточните пасати и т.н., и груби пресмятания за времето, когато ще стигнем Хорн, а някои по-смели определяха толкова и толкова дни до бостънския фар и предлагаха да се хванат на бас, че няма да бъде и с ден повече.

— Ти по-добре почакай да минеш нос Хорн — ще каже на това място някой стар черногледец.

— Да, да — подкрепя го друг, — може би ще видиш Бостън, но преди да те огрее това, ще трябва да си завреш носа в ада.

Както обикновено, слуховете за това, какво е било казано в каютата, се добираха до нас. Стюардът чул капитана да говори нещо за Магелановия проток; кърмчията пък го бил чул да казва на „пътника“, че ако се сблъска с насрещен вятър и времето около Хорн е много лошо, ще ни подкара към Нова Холандия^[1] и ще се приберем покрай нос Добра Надежда.

Този пътник бе единственият на борда ни и не бе никой друг, а един джентълмен, когото познавах от по-безметежните си дни, и последният човек, когото бях очаквал да срещна по калифорнийското крайбрежие — професор Натъл^[2] от Кеймбридж. Бях го оставил да си стои най-спокойно в катедрата по ботаника и орнитология в Харвардския университет, а следващия път, когато го видях, той се разхождаше по плажа в Сан Диего в синя моряшка вълнена куртка, широкопола сламена шапка и бос, с крачоли, навити до коленете, и събираше камъни и раковини. Пътувал по суша до северозападното крайбрежие и слязъл с един малък кораб до Монтерей. Там се научил, че надолу по брега имало кораб, който щял да заминава за Бостън, и като пропътувал разстоянието с „Пилигрим“, който тогава се намирал в Монтерей, той се добрал полека-лека до нас, като пътем се отбивал в различните пристанища и изследвал дърветата, растенията, почвата, птиците и т.н. В Сан Диего той се качи при нас малко преди да отплаваме. Вторият помощник на „Пилигрим“ ми беше казал, че на борда пътувал някакъв възрастен джентълмен, който ме познавал и бил от същия колеж, в който съм учил. Той не можеше да си спомни името му, само каза, че бил „някакво беловласо старче“ и прекарвал цели дни из гората в събиране на цветя, раковини и най-различни боклуци и напълнил към дузина бурета с тях. Прехвърлих през ума си много имена, но не можах да се спра на никое. На следния ден, тъкмо когато щяхме да отблъсваме от плажа, той се приближи към лодката, облечен, както вече го описах, с обувки в ръка и джобове, пълни с образци. Познах го веднага, макар че ако бях видял старата южна камбанария в Бостън да се покаже зад кожарския склад, едва ли щях да се учудя повече. Той явно също ме позна, без да се напряга много. Тъй като бяхме отпътували от Бостън по едно и също време, нямахме какво много да си кажем и поради различията в положението ни на кораба го виждах много малко по време на обратното пътуване. Понякога, когато нощта бе тиха и на щурвала не се изискваше много внимание, той идваше на кърмата и оставаше малко на приказки с мен, макар и това да бе против корабните правила, както в същност и всякакви връзки между екипажа и пътниците. Много често се забавлявах, като слушах как моряците недоумяват какво представлява той и правят най-различни предположения за него и естеството на работата му. Те изпадаха в същата почуда, както нашият стар платнар пред инструментите в капитанската каюта. Той казваше, че те били три: хронометър, хронометър и термометър. Екипажът на „Пилигрим“ наричаше мистър Натъл „Стария кълвач“ поради увлечението му по разни любопитни неща, а някои казваха, че бил луд и приятелите му го били оставили да се скита така и по този начин да се забавлява. Защо иначе един богат човек (моряците наричат богат всеки, който не си изкарва хляба с пот на чело и носи дълго палто и вратовръзка) ще остави християнската си страна и ще дойде в такава дивотия като Калифорния, те не бяха в състояние да проумеят. Един от тях обаче, който бе видял малко повечко от света по сушата, реши да даде, както той смяташе, по-сериозно обяснение. „А, млъкнете там! — рече той. — Ходил съм аз по тези колежи и знам какво става из тях. Там държат всякакви боклуци като рядкости и ги изучават, и си имат хора, които нарочно ходят и им ги събират. Този приятел не е вчерашен. Не е шантав, за какъвто го мислите. Ще си ги занесе той тези работи в колежа и ако са по-хубави от другите, ще стане началник. След някое си време друг ще отиде да търси и ако неговите са по-хубави, този или пак трябва да търси, или ще му изстине мястото. Това е целият номер. Този дядка е печен в тая работа. Домъкнал се е тук, дето никой не е идвал преди и където въобще няма да им дойде на ума да търсят.“ Това обяснение задоволи Джек и тъй като издигна мистър Натъл в очите на всички и доколкото за тях бе достатъчно близко до истината, не се помъчих да го оспорвам.

Освен мистър Натъл на кораба нямаше никой друг освен редовния екипаж и животните. Тях обаче ги бяхме здравата наченали. Колехме по едно теле на всеки четири дни, така че не ни стигнаха дори и до екватора. Ние или по-скоро онези от каютата след това започнаха с овцете и кокошките, които никога не стигат до баката на Джек. Свинете бяха оставени за втората половина от пътуването, защото те са родени моряци и могат да издържат на всякакво време. На борда си имахме стара свиня — майка, родила многобройно потомство, която бе минавала два пъти край нос Добра Надежда и веднъж покрай нос Хорн. Този път, като минавахме, тя обаче едва не намери тук смъртта си. Чухме я да квичи и пъшка през една тъмна нощ, след като бе валяло сняг и суграшица в продължение на няколко часа, и като влязохме в кочината, я намерихме почти вкочанена. Взехме малко слама, едно старо платнище и други неща и я завихме в един ъгъл на кочината, където тя остана да лежи, докато не настъпи отново хубаво време.

Сряда, 18 май. 9°54’ с.ш., 113°17’ з.д. Североизточните пасати сега вече ни оставиха и духаха обичайните променливи ветрове, но, общо взето, бяхме в зоната на безветрие, която преобладава близо до екватора, като от време на време валеше и по малко дъжд. Докато се намирахме в тези ширини, не ни оставаше никакво време за почивка през нощните вахти, защото с леките и променливи ветрове, от които не искахме да изпуснем и полъх, в продължение на цялата вахта нагласяхме реите, прибирахме и поставяхме ветрила и всячески се опитвахме да излъжем вятъра с хвърчащите си лисели.

Неделя, 22 май. 5°14’ северна ширина, 166°45’ западна дължина. Вече от две седмици сме на път и на пет градуса от екватора, трябваха ни още само два дни хубав вятър, за да го стигнем, ала почти през цялото време духаше, както казват моряците, „ирландски ураган“ — от горе на долу. Днес валя почти през целия ден и тъй като беше неделя и нямахме работа, затъкнахме шпигатите, напълнихме палубите с дъждовна вода и като изнесохме всичките си дрехи на палубата, дръпнахме му едно голямо пране от носа, та чак до кърмата. Когато приключихме с това, съблякохме се по гащета, взехме калъпи сапун и късове от ветрила вместо кърпи и започнахме да се сапунисваме, поливаме и търкаме един друг, за да свалим, както казвахме, калифорнийската мръсотия, защото обикновеното къпане в солена вода — единственото достъпно за Джек, тъй като сладката е на дажба — е малко символично и е по-скоро за вкус, отколкото за миене. Капитанът остана долу почти през целия следобед и по палубата настана нещо като вакханалия, по-голяма от когато и да е било, защото помощникът накара да го търкат и почна да се бори с юнгите в плискащата се вода. Като отпушихме дупките, ние източихме пяната от палубата и за кратко време се събра нов запас от чиста дъждовна вода, в която се изплакнахме до насита. Въздействието на сапуна и сладката вода по лицата на мнозина от нас бе поразително и много от това, което мислехме, че е загар и почерняване от слънцето, падна. На следния ден, тъй като бе ясно и слънчево, простряхме дрехите си да съхнат из целия кораб, който се покри с тях от носа до кърмата.

С приближаването към екватора вятърът започна да духа все по от изток и времето да става по-ясно, докато на двадесетия ден пътуване от Сан Диего, в

събота, 28 май, към три часа следобед пресякохме екватора с един чудесен вятър. Само двадесет и четири часа след пресичането на екватора хванахме постоянните югоизточни пасати — нещо твърде необичайно. Тези ветрове обикновено идват малко по-източно от югоизток, а при нас те духаха право от изток-югоизток, което бе голям късмет. Нагласихме реите така, че всяко ветрило да тегли — от бизана до летящия кливер, — и като поставихме малко косо горните реи, сложихме фок– и гротбрамстенгови лисели, които също започнаха да теглят много добре. Този вятър продължи да духа все така в продължение на дванадесет дни, без да мръдне дори на румб и точно толкова силно, че да можем да носим роялсели, без да се налага да пипаме ни едничък брас. Толкова бързо напредвахме през тези седем дни, в които хванахме вятъра, че в

неделя, 5 юни, бяхме на 19°29’ южна ширина и 118°1’ западна дължина, като за това време успяхме да изминем хиляда и двеста мили под много остър ъгъл срещу вятъра. Добрият ни кораб възвръщаше старата си форма и откакто бяхме тръгнали от Сан Диего, бе увеличил скоростта си с почти една трета. Моряците престанаха да мърморят срещу него; помощникът пускаше лага на всеки два часа с явно задоволство. Плаването бе знаменито. Вятърът бе постоянен, леките пасатни облаци се носеха над главите ни; наслаждавахме се на несравнимото време на Тихия океан — нито горещо, нито студено; слънцето изгряваше ярко всеки ден, а нощем небето бе обсипано със звезди, като от юг изникваха нови съзвездия, а познатите потъваха на север с всеки ден, изминат по курса — „напредвайки към полюса с всяка нощ“. Полярната звезда и Голямата мечка вече потънаха, докато Южният кръст започна да се показва над южния хоризонт и всички моряци гледаха зорко натам, за да открият Магелановите облаци, които трябваше вече да се появят. „Следващия път, когато видим Полярната звезда — каза някой, — ще бъдем с курс на север и от другата страна на Хорн.“ Това си беше самата истина и без съмнение щеше да бъде извънредно желана гледка, защото, както казват моряците, когато човек е на курс към дома и заобикаля нос Хорн или нос Добра Надежда, Полярната звезда е първата земя, която вижда.

Това бяха същите пасати, които на идване духаха без прекъсване в продължение на три седмици от Хуан Фернандес до екватора и толкова ни бяха облекчили.

Като плавахме така, си спомних една малка случка, станала на борда на „Пилигрим“, когато се намирахме на същата ширина. Носехме се с голяма скорост право по вятъра, с горни и долни лисели от двете страни на кораба. Нощта бе тъмна, бе точно след полунощ и всичко бе тихо като в гроб; чуваше се само плисъкът на водата о борда, защото плавайки пред вятъра в гладкото море, малкият бриг, който беше целият покрит с ветрила, вдигаше много малко шум. Другата вахта бе долу, а всички от нашата вахта, с изключение на мен и кърмчията, спяха на завет до лодката. Вторият помощник, който в началото на плаването бе тръгнал като моряк пред мачтата и с когото се бяхме сближили, си поприказва с мен и тъкмо бе отишъл на кърмата, на мястото си на юта, а аз бях възобновил обичайната си разходка напред-назад по кораба, внезапно се чу силен писък, идващ право отпред и явно някъде под носа. Тъмнината и пълното спокойствие на мощта и нашата самотност сред океана придадоха на този звук ужасяващо и почти свръхестествено въздействие. Замръзнах съвършено неподвижно на мястото си и сърцето ми се разтуптя силно. Звукът събуди останалите от екипажа, които се изправиха, споглеждайки се изненадано. „Какво, за бога, бе това?“ — запита вторият помощник, като дойде отново към носа. Първата мисъл, която ми мина, бе, че може да е било лодка с хора, претърпели корабокрушение, или пък китоловна лодка, която е била спусната през нощта и ние сме я прегазили в тъмнината. Чу се още един писък — този път по-слаб от първия. Това ни накара да изтичаме на носа. Погледнахме надолу, ала нищо нито се виждаше, нито се чуваше. Какво да правим? Да обърнем кораба назад и да събудим капитана? Точно в този миг, пресичайки носовата палуба, един от моряците видя светлина долу и като погледна през люка, каза, че цялата вахта била на крак — измъквали един нещастник от койката му и го разтърсвали, за да го свестят след някакъв кошмар. Морякът доста си изпати заради тревогата, която бе причинил, но на края го обърнахме на шега и падна немалък смях, тъй като душите ни се отпуснаха от този комичен завършек.

Сега бяхме вече близко до Южния тропик и плавахме с хубав вятър, а слънцето с всеки изминат ден оставаше зад гърба ни. Приближавахме се вече към нос Хорн и бе належащо да се направят всички необходими приготовления. Прегледахме и потегнахме целия такелаж; за опъване на бушприта надолу поставихме нови и здрави ватерщагове вместо изтритите вече вериги. Изпънахме здраво блиндгафела и мартингика и обтяжките и въжетата по него; поставихме чисто нови браси на фока и грота; бяха направени брамстенгови шкоти и въжета за щурвала (последните изрязани от сурова кожа). Бяха прекарани нови марселни въжета за опъване на долните ъгли на ветрилата и поставени нови фокмарсови бакщагове, за да има време да се отпуснат и да станат по-гъвкави, преди да навлезем в студените ширини.

Неделя, 12 юни. 26°04’ южна ширина, 116°31’ западна дължина. Вече загубихме постоянните пасати и главно откъм запад задухаха променливи ветрове. Продължихме с курс на юг, като плавахме едва ли не по меридиана и в края на седмицата, в

неделя, 19 юни, бяхме на 34°15’ южна ширина и 116°38’ западна дължина.