Ричард Дейна
Две години в кубрика (28)

Глава ХХVIII
Новини от родината

Понеделник, 1 февруари. След като престояхме в това пристанище двадесет и един ден, отплавахме за Сан Педро, където пристигнахме на следващия ден. Имахме голям късмет с вятъра, който не се промени и на румб през цялото време, и ние пътувахме с вдигнат наветрен край на грота и реите, малко прибрани назад. В Сан Педро заварихме „Аякучо“ и „Пилигрим“, който не бяхме виждали от единадесети септември — преди почти пет месеца, — и аз усетих нещо като привързаност към стария бриг, който бе станал първият ми дом и където бях прекарал почти година, опитал за първи път грубите лапи на морския живот. Освен това той бе свързан в съзнанието ми с Бостън — с кея, от който бяхме отплавали, престоя на котва във фарватера, сбогуването и всички онези неща, които сега за мен бяха като малки брънки, свързващи ме с друг свят, в който бях живял някога и който с божията помощ може би отново щях да видя един ден. Още първата вечер, като се нахранихме, отидох на борда му и заварих стария готвач в камбуза да свири на малката военна флейта, която му бях подарил на прощаване. Той се ръкува сърдечно с мен и аз хлътнах в кубрика при старите си другари — същите, както винаги, и щастливи, че ме виждат, защото почти ни били отписали поради бурята, особено като не ни намерили в Санта Барбара. За последен път били в Сан Диего, после стояли близо месец в Сан Педро и получили три хиляди кожи от Пуебло. Ала — sic vos non vobis^[1] — взехме им ги на следния ден, като напълнихме кораба; потеглихме заедно на четвърти — те за Сан Франциско, а ние за Сан Диего, където пристигнахме на шести февруари.

Винаги се радвахме, когато отидехме в Сан Диего, тъй като той беше нашата база и бе закътано, уютно местенце, а особено за мен, който бях прекарал цяло лято тук, бе съвсем като дом. В пристанището нямаше никакви кораби — „Роза“ бе отплавал за Валпарайсо и Кадис, а „Каталина“ бе тръгнал за Каляо преди близо месец. Разтоварихме кожите си и след четири дни бяхме отново готови за отплаване нагоре по брега и за наша голяма радост — за последен път! Вече бяхме събрали над тридесет хиляди кожи, които бяха обработени и прибрани в склада. Заедно с това, което щяхме тепърва да съберем и „Пилигрим“ да докара от Сан Франциско, товарът ни щеше да бъде готов. Мисълта, че действително отивахме нагоре за последен път и че когато на връщане минехме носа на Сан Диего, щяхме вече да бъдем на „обратен курс“, ни караше да се чувствуваме толкова близо до края на пътуването, сякаш вече бяхме пристигнали в Бостън, макар че щеше да мине почти още една година, преди да го видим.

Както обикновено правех, останах още една вечер на фурната с хавайците, ала сега обстановката там бе много далеч от обичайната врява и смеховете. Много пъти е казвано, че най-голямото проклятие за островите в Южните морета е първият бял човек, който ги е открил, и всеки, който знае нещичко за търговията ни по тези места, има представа колко много истина се съдържа в тези думи и че белите хора със своите пороци са донесли болести, непознати дотогава на островитяните, а тези болести помитат сега туземното население на Хавайските острови в размер на една четиридесета от цялото население годишно. Те са сякаш обречен народ. Проклятието на хората, които се наричат християни, ги преследва навсякъде — дори и тук, в това затънтено място, сега намерих на легло двама млади островитяни, които бях оставил като силни, пъргави младежи, цъфтящи от здраве. Сега те линееха от болест, която никога не биха познали, ако не бяха връзките им с хора от християнска Америка и Европа. Единият от двамата не беше толкова зле — движеше се, пушеше лулата си и разговаряше, мъчейки се да не пада духом, ала другият, който беше моят приятел и „айкане“ — Надежда, — представляваше най-ужасната гледка, която някога съм виждал в живота си — очите му бяха хлътнали, погледът угаснал; бузите му се бяха вдлъбнали до челюстите, а ръцете му сгърчени като нокти на граблива птица. Страхотна кашлица разтърсваше изнемощялото му тяло, гласът му бе глух, подобен на шепот и бе съвършено неспособен да се движи. Така лежеше той там — върху една рогозка, постлана на пръстения под на фурната, без никакви лекарства, удобства или някой да се грижи за него освен неколцината канаки, които имаха най-доброто желание да му помогнат, ала не бяха в състояние да сторят нищо. Видът му ме накара да почувствувам такава слабост, че едва не ми прилоша. Нещастникът! През четирите месеца, когато живеех тук, бяхме постоянно заедно — заедно ходехме на работа и на излети в гората, заедно излизахме в морето. Бях много привързан към него и предпочитах компанията му пред тази на когото и да е било друг от сънародниците ми там, а колкото за него — не вярвам да имаше нещо, което той не би сторил за мен. Когато влязох във фурната, той ме погледна, подаде ми ръка и каза с нисък глас, но с очарователна усмивка: Алоха, айкане! Алоха нуи! Аз се помъчих да го успокоя, колкото можах, и обещах да помоля капитана да му даде лекарства от корабната аптека, като му казах, че не се съмнявам в помощта на капитана, тъй като той бе работил за фирмата в продължение на няколко години — както на сушата, така и на нашите кораби по крайбрежието. Върнах се на кораба и легнах в хамака си, ала не можах да заспя.

Вярвайки, поради образованието ми, че имам някакви познания по медицина, канаките бяха настояли да го прегледам внимателно, а това не беше гледка, която можех да забравя. Един от нашите, стар военен моряк с двадесетгодишна служба, който бе виждал всевъзможни пороци и страдания, ми каза, след като го заведох да види Надежда, че това била най-ужасната гледка, която бил съзирал някога, наяве или насън. Ужасът, който го беше поразил, личеше по лицето му, а все пак той е бивал свидетел на най-злокачествени случаи из нашите военноморски болници. През цялата нощ мисълта за клетника не ме остави и непрестанно мислех за страхотното му страдание и явно неизбежния му край.

На следния ден описах на капитан Томпсън състоянието на Надежда и го попитах дали не би бил така добър да отиде да го види.

— Какво? Някакъв мръсен канак?

— Да, сър — отвърнах аз, — но той е работил четири години по нашите кораби и е бил на служба във фирмата както на сушата, така и по крайбрежието.

— Тогава да върви по дяволите! — каза капитанът и отмина.

Този човек умря по-късно от треска по смъртоносния бряг на Суматра и дано господ да е намерил някого, който да се е грижил за него по-добре в страданията му, отколкото той се бе грижил за ближните си.

Като разбрах, че от капитана не може да се измъкне нищо, посъветвах се с един стар моряк с богат опит в тези неща и взех от него рецепта, която той носеше в себе си. Отидох с нея при помощника и му обясних случая. Мистър Браун отговаряше и за аптеката и макар че беше суров човек и ни гонеше много по време на вахта, бе добър по душа и се смиляваше над болните. Той ни каза че, строго погледнато, Надежда не се числял към екипажа, но тъй като е бил на служба при нас по време на заболяването си, му се полагали лекарства, които извади и ми даде с разрешение да сляза вечерта на брега. Възторгът на канаките, когато ме видяха да идвам с лекарствата, не може да се опише с думи. Те ме обсипаха с всичките си изрази за обич и уважение, които им бяха познати, и до голяма степен напразно (тъй като не разбрах и половината от тях), затова пък държанието им беше повече от красноречиво. Бедният Надежда дотолкова се съживи при мисълта, че нещо се прави за него, че изведнъж придоби по-добър и укрепнал вид. Знаех, че при състоянието, в което се намираше, той щеше да умре независимо от лекарствата, но все пак си струваше да се използва и най-малката възможност. Фурната, изложена на всички ветрове и на най-малките промени във времето, не беше най-подходящото място за вземане на каломел^[2], ала нищо друго не можеше да помогне и това силно лекарство трябваше да се приложи, ако не искахме той да си отиде. Дозите, които трябваше да взема вътрешно и външно, бяха твърде силни и аз му заръчах най-строго да стои на топло и на завет, като му казах, че това е единствената възможност да се спаси. На два пъти след това успях да изтичам да го навестя, докато чакахме с лодката. Той ми обеща да взема лекарството редовно през времето, когато ние бъдем нагоре по крайбрежието, и твърдеше, че бил на оправяне.

Потеглихме на десети, с курс към Сан Педро. В течение на три дни бяхме ту в щил, ту с насрещни ветрове, поради което напредвахме съвсем бавно. На четвъртия ден хванахме силен югоизточен вятър, който ни принуди да рифоваме марселите. Докато бяхме на реята, видяхме ветрило откъм наветрената страна на носа и след около половин час подминахме „Аякучо“, който се бореше под двойно рифовани марсели надолу към Сан Диего. Пристигнахме в Сан Педро на четвъртия ден и пристанахме на старото място, на една левга от брега, без да заварим никакъв друг кораб в пристанището и с изгледи за три или повече седмици скука, търкаляне на стоки нагоре по хлъзгавия склон, носене на кожи на глава по острите камъни и може би откачване от котвата заради някоя югоизточна буря.

В едничката къщичка тук живееше самотен човек, който за мен ще си остане винаги като съвършен образец на калифорнийски скитник. Той бил шивач във Филаделфия, но тъй като се пропил и потънал в дългове, се хванал с една група трапери и отишъл с тях до река Колумбия, а оттам до Монтерей. В Монтерей похарчил всичко, разделил се с останалите и дошъл в Пуебло де лос Анхелес да работи занаята си. Тук обаче отново взел курс право по вятъра към кръчмите, игралните домове и т.н. и затова дошъл в Сан Педро — да води нравствен живот, далеч от всякакви изкушения. Той вече бе прекарал в къщата няколко седмици, шиейки усилено по поръчка на хора от града; приказваше много за твърдостта на своето решение, като ни разкри изцяло душата си по отношение на порочното си минало. След като изкарахме тук известно време, го видяхме една сутрин, облечен спретнато и в повишено настроение, да тръгва за Пуебло с ушитите дрехи; каза ни, че на следващия ден щял да се завърне с парите и с нови поръчки. Следващият ден дойде, мина и цяла седмица и още една, докато един ден видяхме някакъв висок човек, който приличаше много на нашия приятел — шивача, да слиза от една индианска каруца, току-що пристигнала от Пуебло. Той тръгна право към къщата, но тъй като се насочихме към него и той разбра, че ще го настигнем, спря се и ни заговори. Каква гледка! Бос, със стар панталон, вързан за кръста му с парче сурова кожа, мръсна памучна риза и окъсана индианска шапка, без пукнат реал в джоба си и изстискан до крайна степен. Той си призна всичко: каза ни, че вероятно щял да има пристъпи на делириум в продължение на седмица и щял да бъде негоден за работа месеци наред. Такъв е животът, който водят половината американци и англичани, скитащи по крайбрежието на Тихия океан и по островите, и затова обикновено наричани „плажни хиени“. От същата пасмина се оказа и Ръсел, който ни беше началник на кожарския склад в Сан Диего, докато работих там, но след това бе уволнен поради дисциплинарни нарушения. Той пропиля с метисите по брега всичките си пари и почти целите ни хранителни запаси, а след това отиде да живее в укреплението като най-отчаян безделник, докато заради някакво мошеничество не го погнаха една нощ с коне, кучета и индианци и търсеха следите му сред околните планини. Една нощ той нахълта в стаята ни в кожарския склад, задъхан, блед като призрак и целият в кал, и ни помоли за кора хляб, като каза, че от три дни не бил нито ял, нито спал. Това беше великият мистър Ръсел, към когото само преди месец се обръщаха с „Дон Томас“, „капитане“ и т.н., а сега просеше храна и подслон от канаките и моряците. Той остана при нас, докато най-накрая не се предаде и бе замъкнат в тъмницата.

Друг, по-забавен тип срещнахме в Сан Франциско. По-рано бил юнга на кораб „Калифорния“, но при едно от първите му пътувания избягал оттам и започнал да се занимава с продажба на добитък, комарджийство, кражби на коне и т.н., като постепенно се придвижвал нагоре към Сан Франциско, където живееше в едно близко ранчо, докато ние бяхме в пристанището. Една сутрин, когато отидохме на брега с лодката, го заварихме да ни чака на мястото за приставане, облечен с калифорнийски дрехи — широкопола шапка, избелели кадифени панталони, преметнато през раменете одеяло — и поиска да дойде с лодката, като каза, че имал да говори малко с нашия капитан. Много се съмнявахме как щеше да го посрещне капитанът, ала той явно смяташе, че това не е никакъв проблем за човек като него. Закарахме го на кораба, качихме го по трапа и започнахме да си гледаме работата, като следяхме с едно око какво става на юта, където капитанът се разхождаше. Момъкът се приближи самоуверено до него и сваляйки шапката, му пожела добър ден. Капитан Томпсън се извърна, изгледа го от главата до краката и като каза хладно: „Здрасти! Кой си ти, по дяволите?“, продължи да се разхожда. Това срязване направи работата съвсем ясна и чрез намигания и знаци из всички части на кораба бързо се наговорихме да си направим шега. Като „засече“ по такъв начин в „главната квартира“, той се примъкна напред към помощника, който наблюдаваше как се работи нещо по носовата палуба, и се опита да го заговори, ала това не можа да мине и тук. Помощникът бе видял какво бе станало на кърмата и нямаше никакво желание да се занимава с разни изгонени. Вторият помощник бе на мачтата, а третият помощник и аз боядисвахме кърмовата лодка, която висеше на весилките, така че той се опита да се залепи за нас, ала ние се спогледахме и помощникът си придаде твърде зает вид, искайки да каже, че няма време да се занимава с него. Така той обиколи всички от екипажа, един по един, но заговорът го бе изпреварил и всеки се направи на зает и не му обърна внимание. Като погледнахме през релинга малко по-късно, го видяхме да говори с готвача до вратата на камбуза. Това се вика падение — от висините на юта до най-ниското стъпало в камбуза, с готвача-негър! Вечерта, когато ни извикаха за вечеря, той се повъртя известно време в средата на кораба, надявайки се, че ще бъде повикан долу при началствата, ала те слязоха един след друг, без изобщо да го забележат. Следващите поред бяха дърводелецът и платнарят и той се помота около кърмовия люк, докато и двамата не хлътнаха вътре. Сега вече решихме, че достатъчно сме се майтапили с него, и като го съжалихме, поканихме го в кубрика на канче чай и резен говеждо от баката. Тъй като вече беше гладен и взе да се смрачава, а освен това най-накрая започна да разбира, че няма някакъв смисъл да си играе повече на caballero, той слезе при нас в кубрика и захвана да лапа като истински моряк, отказа се от всичките си фасони и се смя на шегата заедно с всички нас, защото, когато човекът е с моряци, трябва да може да се смее и на себе си. Започна да разправя за приключенията си в страната, както и за всичките си мошеничества, и до късно ни забавлява. Явно бе хитър, безпринципен младеж, който бе участвувал в не една тъмна история из Калифорния, и от него научихме доста любопитни, сведения за това, което става в страната, в която бяхме попаднали.

Събота, 13 февруари. През нощта ни вдигнаха да се откачваме от котвата поради свиреп североизточен вятър, защото тази нещастна дупка Сан Педро е несигурна по отношение на почти всички ветрове. Потеглихме с развяващи се шкотове и се спряхме на подветрената страна на остров Каталина, където престояхме три дни, а след това се върнахме на котвената си стоянка.

Вторник, 23 февруари. Днес следобед видяхме, че ни сигнализират от брега, и като отидохме с лодката, намерихме там помощника на агента, който бил ходил до Пуебло и ни чакаше на мястото за приставане с пакет под мишница, увит в кафява хартия и добре овързан с канал. Още не бяхме отблъснали и той ни каза, че от Санта Барбара имало добри новини. „Какво става? — запита един от екипажа. — Да не е пукнал оня мръсник агентът? Да не го пипна най-накрая старата вещица?“ — „А, не — нещо по-хубаво! «Калифорния» е пристигнал“ — отвърна помощникът. Това означаваше писма, вестници, новини и може би приятели на борда! Сърцата ни замряха и ние загребахме юнашки, защото скъпоценният пакет не можеше да бъде отворен от никого освен от капитана. Като застанахме под кърмата, секретарят вдигна пакета и извика на помощника, който се бе навел над планшира, че „Калифорния“ бил пристигнал.

— Ура-а-а! — извика помощникът така, че се чу от носа до кърмата. — Дошъл е „Калифорния“ с новини от Бостън!

Мигновено на борда настъпи такава бъркотия, каквато никой, който не е бил в същото положение, не би могъл да си представи. За момент всякаква дисциплина изчезна.

— Какво става, мистър Браун? — запита готвачът, подавайки главата от камбуза. — „Калифорния“ дошъл?

— Тъй вярно, ангеле на мрака, и носи писмо за теб от улица Булноп, номер двадесет и пет — със зелената врата и бронзовото чукче!

Пакетът бе предаден долу в каютата и всички зачакахме със затаен дъх. Тъй като каютата запази мълчание, помощниците изведнъж почувствуваха, че са се правили едва ли не на деца, и ни изпратиха отново да работим. Бе възобновен предишният строг ред, който забранява разговори по палубата по време на работа, така че когато стюардът се появи на носа с писмата за екипажа, всеки си взе своите, занесе ги долу в сандъка си и се върна незабавно на палубата, като нито едно писмо не бе прочетено преди вечерното почистване на кораба.

За моряците е характерно прекомерното чувство за мъжественост. Това често създава впечатление за безчувственост и дори жестокост. Например ако някой стигне на косъм до това да си счупи врата, а се спаси, станалото става предмет на най-различни шеги, а на малки наранявания или порязвания не се обръща изобщо никакво внимание и на всеки изблик на съчувствие или жалост се гледа като на мекушавост, която не подобава на човек, изправен пред опасностите на моряшкия живот. Това е причината, поради която болните на море са оставяни без грижи и колкото и да са добри моряците на сушата, болният ще намери малко съчувствие или някакво внимание било от кубрика, или от каютата. Също така на кораба никой не може да си има нещо свое, неприкосновено, защото моряците се гордеят с това, че нехаят за всички по-деликатни чувства както по отношение на себе си, така и на останалите. За чувствителен човек на борда на кораба няма живот. Ще те одерат жив, ако кожата ти не е като на вол. За миг ги овладява естественото чувство на тъга по дом и приятели и веднага след това отново влизат в суровия ритъм на морския живот. И сега започнаха да се шегуват с тези, които бяха проявили по-явно интереса си към очакваните новини, и нищо мило или скъпо не бе пощадено от грубите шеги и безчувствената суровост, като изключение не се правеше за никого.

Вечерята също трябваше да се изяде, преди да се четат писмата, и когато най-накрая ги извадихме, всички наобиколиха тези, които имаха писма, и искаха от тях да четат на глас, за да могат общо да ги споделят. Ако някой се опиташе да си чете сам, другите викваха: „Не е честно така — хайде, да няма криене!“ Взех си писмото и се скрих в отсека на платнаря, където можех да си го прочета на спокойствие. Беше с дата от август — точно година, след като бях отпътувал от дома. Всичко било наред и нищо особено не било станало. Така, поне за една година можех да бъда спокоен, ала все пак бяха минали шест месеца, откакто бе писано писмото, а какво щеше да донесе още една година, кой би могъл да каже? Всеки човек, като е далеч от къщи, си мисли, че там трябва да са се случили какви ли не неща, докато за тези, които са си у дома, всичко върви с постоянното си еднообразие и липса на събития.

Колкото и да бях потънал в новините, получени от дома, не можех да не се развеселя от сцената, разиграла се в кърмовия отсек. Нашият дърводелец се бе оженил тъкмо преди да отплаваме от Бостън и през цялото пътуване все говореше за жена си. Той търпеливо поднасяше всички шеги и подмятания, отправяни към него, както към всеки на кораба, за когото се знае, че е женен, но увереността, че ще получи писмо от жена си още първия кораб, явно поддържаше духа му. „Калифорния“ пристигна, пакетът с писма бе донесен на борда и едва ли имаше някой, който да се радва повече от него, ала когато започнаха да раздават писмата на носа, за него нямаше нищо. Капитанът прегледа пакета още веднъж, но грешка нямаше. Горкият „Стружко“ отпадна дотам, че не можа да си яде вечерята. Бе съвършено сломен. „Платното“ (платнарят) се опита да го утеши, като го нарече страшен глупак, щом се отказва от вечерята си заради някаква си жена, и му припомни как му бил казвал десетки пъти, че повече нито щял да получи писма от тази жена, нито да я види. „Виж какво — каза Стружко, — ти въобще нямаш представа какво значи да си имаш жена!“

„Нямам ли?“ — извика Платното и след това чухме, може би за стотен път, историята му за това, как бил слязъл на брега в Ню Йорк от фрегатата „Констелейшън“ след четиригодишно пътуване покрай нос Хорн; как му платили четиристотин долара и веднага се оженил, наел две стаи в четириетажна къща, как бил обзавел стаите (с подробно описание на мебелировката, включително и на дванадесетте плетени стола, за които той винаги говореше надълго и широко, колчем станеше дума за мебели), как отново отишъл да плава, оставяйки половината си заплата на жена си като последен глупак, как след това, връщайки се вкъщи, видял, че тя била запрашила нанякъде, без да плати наема и задигайки всички мебели, с все плетените столове, новите му дрехи, половината му заплата, бобровата му шапка и белите му ленени ризи. Жена си оттогава нито бил виждал, нито бил чувал, а и въобще не искал да знае за нея. След това последва обобщение, което не бе твърде ласкаво по отношение на нежния пол и бе издържано напълно в духа на Поуп^[3]. „Хайде, Стружко — продължи той, — дръж се като мъж и вземи се наяж хубаво. Няма да се оставиш на една фуста да те прави на глупак я! А нея вече хич няма да я видиш — вдигнала е котва и е отплавала още докато не си минал и нос Код. Само дето си си прахосал парите като последен идиот, но поне ще ти е за урок — и аз съм минал по този път. Сега натягай реите по-далеч от нея и хич да не ти пука!“

Това бе най-доброто утешение, което Платното можеше да предложи, но едва ли най-добрият лек за душата на дърводелеца, защото в продължение на няколко дни той преживяваше всичко дълбоко покрусен и едва понасяше шегите на моряците, а още по-трудно опитите им за съвети и утешения, които в голямата си част не се различаваха от тези на платнаря.

Четвъртък, 25 февруари. Отплавахме за Санта Барбара, където пристигнахме в неделя, двадесет и осми. За съвсем малко се разминахме с „Калифорния“, който бе отплавал преди три дни на път за Монтерей, за да обяви товара си и получи разрешение за търговия, а оттам да продължи за Сан Франциско и другите пристанища. Капитан Артър бе оставил няколко връзки бостънски вестници за капитан Томпсън, до които, след като бяха прочетени и обсъдени в каютата, успях да се добера чрез приятеля ми, третия помощник. Едната свезка бе цялата от бостънския „Транскрипт“ за месец август 1835 г., а останалите бяха около дузина броя „Дейли адвъртайзър“ и „Куриер“ от различни дати. Трябва да кажа, че няма по-хубаво нещо от вестника, когато човек се намира далеч от родината си. Дори и писмата в много отношения са нищо в сравнение с него. Той те отвежда в родното ти място така, сякаш си вече там. Прилича ми на някакво ясновидство. Имената на улиците и табелите с рекламираните стоки сякаш изникват пред очите ти, а като четеш обявлението „Изгубено чираче!“, едва ли не чуваш добре познатия глас на Стария Уилсън, който дрънчи звънеца си и огласява улиците със съобщението за „избягало, откраднато или загубило се чираче“! След това пишеше за годишния акт в Кеймбридж, с подробно описание на изпитните работи при завършването на нашия курс. Списъкът на всички тези познати имена (започващ както обикновено с Абът и завършващ с последната буква на азбуката) извикваше в представата ми едно по едно лицата на моите колеги и техните характери, така както ги знаех от общия ни живот в колежа. След това си ги представих на подиума как държат речите си — всеки със свойствените му жестове и интонации. Помъчих се да си представя как всеки от тях щеше да подходи към темата си: един — красив, привлекателен, но повърхностен; друг — внимателен и разсъдлив; трети, който беше винаги ораторът в дискусионните клубове — шумен, мъгляв, но с демократични възгледи и така нататък. После ги виждах как получават оценените си работи от изпълнения с достойнство и с вид на феодален барон ректор, как той произнася своето „а uctoritate mihi commissa“^[4] и те слизат от подиума с диплома в ръка, докато в същия този миг техният колега броди по калифорнийските плажове с волска кожа на главата си.

При всяко свободно от дежурство време аз се ровех в тези вестници, докато най-накрая не се уверих, че нищо в тях не е убегнало от вниманието ми, и не ме хвана срам да ги държа повече.

Събота, 5 март. Този ден остана забележителен в нашия календар, защото на него за пръв път ни бе дадено официално уверение, че пътуването ни е наистина към края си. Капитанът даде заповед корабът да бъде приготвен за отплаване, като отбеляза, че вятърът бил попътен и щял да ни закара бързо надолу до Сан Педро. Следователно вече нямаше да ходим нагоре по крайбрежието. Това поне беше сигурно и новината бързо обиколи носа и кърмата, а когато отидохме с лодката да приберем капитана, го видяхме да се сбогува с хората на брега и да казва, че едва ли щял да види отново Санта Барбара. Работата бе съвършено ясна и тръпка на щастие премина през сърцата на всички в лодката. Загребахме с все сили, като всеки вътрешно си казваше (поне за себе си мога да го твърдя със сигурност): „Сбогом, Санта. Барбара! Това е последното ми гребане тук! Край на потапянията във вълните ти и оставянето на котвата при проклетите ти югоизточни бури!“ Новината бързо се разпространи из кораба и накара всички да работят с най-голямо желание при подготовката за отплаване. Всеки хвърли прощален поглед към манастира, градчето, вълните на прибоя по плажа и се закле, че за никакви пари не би желал да се качи на кораб и да ги види отново. Когато всички моряци се хванахме да вдигаме котвата, припевът „Дойде време да се разделим!“ бе подхванат за пръв път и всеки се включи в него с пълен глас. Човек би помислил, че вече тръгвахме за родината, толкова близо ни се струваше това, макар че имаше да караме още три месеца по крайбрежието.

Тук оставихме младия англичанин Джордж Марш, за когото бях споменал по-рано и който бе претърпял корабокрушение на островите Палау. Той напусна, за да заеме поста втори помощник на борда на „Аякучо“, който бе на котва в пристанището. Марш притежаваше всички необходими качества за тази работа, а образованието му би му дало възможност да се издигне до върха на корабната йерархия. Много ми беше мъчно да се разделим с него. Имаше нещо в този младеж, което възбуждаше любопитството ми, защото нито за миг не се съмнявах, че той бе от благороден произход и в ранните си години бе получил прекрасно възпитание. В него имаше дух на стаено благородство и чувство за чест и не малко от гордостта на младеж от почтено семейство. Предложиха му мястото на втори помощник само няколко часа преди да отплаваме и макар че трябваше да се откаже от връщането си в Америка, не се съмнявам, че промяната на моряшкото с командно място бе твърде привлекателна за него, за да го отклони. Закарахме го на борда на „Аякучо“ и когато слизаше от лодката, той даде на всеки моряк от екипажа по една монета, с изключение на мен, с когото се сбогува и ми кимна с глава, сякаш казвайки: „Ние с тебе се разбираме“ и скочи на борда. Ако бях знаел поне един час преди това, че ще се разделим, щях да се постарая да го накарам да ми разкаже къде се е родил и историята на ранното си детство. Той знаеше, че аз въобще не вярвах на това, което разправяше на моряците, и може би в мига, когато се разделеше с мен, вероятно завинаги, щеше да ми разкаже истината. Дали щях да го видя отново или пък ръкописът му за неговите приключения на островите Палау — така похвален за него и поучитетелен за другите — щеше да види бял свят, не бих могъл да кажа. Неговият случай е един от тези, които са много по-многобройни, отколкото предполагат хората, които никога не са напускали домовете си и са вървели по една и съща пътека от люлката до гроба. Ние наистина трябва да слезем от висините на общественото си положение и да сменим благоприличните си пътища с криволичещите пътеки на житейските низини, ако искаме да намерим истината, стаена в бордеи, кубрици и в живота на нашите собствени изгнаници по чуждите земи, и така да видим какво са направили с нашите събратя съдбата, мъките и порокът.

Стигнахме в Сан Педро за два дена, а след още два (за наша немалка радост) хвърлихме последен поглед към това място, което навсякъде си бе спечелило прозвището „калифорнийският ад“ и сякаш бе създадено с едничката цел да съсипва моряците до крайна степен. Дори и прощалният поглед не можа да събуди чувство на съжаление. Никакви благодарности, си мислех аз, когато омразните брегове се отдалечаваха зад нас, за часовете, през които съм ходил бос по вашите камъни с кожи на главата; за товарите, които съм качвал по калните ви, стръмни склонове, за потапянията в прибоя ви и за дългите дни и още по-дългите нощи, прекарани на пустинния ви плаж в пазене на камарите кожи, сред острия, нескончаем лай на койотите и печалното бухане на бухалите.

Когато се сбогувах с всяко следващо пристанище, чувствувах, сякаш веригата на моето робство се късаше брънка по брънка. Държейки се близо до брега, за да хващаме бриза от сушата, същата нощ минахме покрай манастира „Сан Хуан Капистрано“ и на ярката лунна светлина блесна скалата, по която се бях спускал, вързан за чифт фалове, за да спася няколко жалки кожи. „Forsan et haec olim“^[5] си помислих аз и хвърлих последен поглед и към това място. А на следващата сутрин вече се намирахме под високия нос на Сан Диего. Приливното течение ни вкара бързо в пристанището и ние хвърлихме котва срещу кожарския склад, като се приготвихме за дълго оставане тук. Това бе последното ни пристанище. Тук трябваше да разтоварим всичко от кораба, да го изчистим отвътре, да го опушим, да натоварим кожите, дървата и водата и да опънем ветрилата към Бостън. Докато се вършеше всичко това, щяхме да стоим неподвижно на едно място, защото пристанището бе сигурно и нямаше никаква опасност от югоизточни бури. И така, ние си избрахме хубава стоянка, с равен плаж срещу нас и на два кабелта от кожарския склад, привързахме кораба, свалихме ветрилата, спуснахме брамселреите и лиселгиковете и прибрахме брамстенгите. След това извадихме лодките и всички ветрила, свободните мачти и реи, хранителните запаси, ненужния такелаж и фактически всичко, което не беше в ежедневна употреба. Това бе свалено на брега и прибрано в склада, а след това разтоварихме кожите и рогата и на кораба не остана почти нищо освен баласта, като и него приготвихме да смъкнем на другия ден. Вечерта, когато ни освободиха от работа и бяхме насядали в кръг в кубрика с лули в ръка, ние вече можехме да се поздравим, че бе дошъл денят, за който бяхме мечтали всеки път, когато бяхме идвали в Сан Диего. „Ех, да бяхме сега тук за последен път! — си бяхме казвали често. — Да свалим веднъж брамстенгите и ветрилата!“ И ето че сега желанието ни бе изпълнено. Чакаха ни още около два месеца много тежка работа, ала не и най-неприятната и мъчителната, която ни се бе случвала досега, а после — „Довиждане, Калифорния!“