Ричард Дейна
Две години в кубрика (27)

Глава XXVII
Увеселение

Единственият друг кораб в пристанището бе руски правителствен барк от Ситка, който носеше осем оръдия (четири от които открихме, че са дървени) и бе качил на борда си бившия губернатор, възнамеряващ да иде с него до Масатлан, а оттам по суша до Веракрус^[1]. Той предложи да вземе писма и да ги остави на американския консул във Веракрус, откъдето лесно можеха да се изпратят до Съединените щати. Ние веднага направихме един пакет с писма, като почти всеки написа по едно, и ги датирахме „1 януари 1836“. Губернаторът удържа на обещанието си и те всички стигнали до Бостън преди средата на март — най-бързото съобщение, направено някога през страната.

Бригът „Пилигрим“ бил в Монтерей в края на ноември и съобразно нарежданията ни чакал. Ден след ден капитан Фоукън се изкачвал на хълма да гледа дали не идваме и най-накрая се отказал, като помислил, че трябва да сме слезли надолу по време на бурята, която ни хвана около нос Кънсепшън и която бе духала с голяма ярост по цялото крайбрежие, изхвърляйки на брега няколко кораба, дори и в най-закътаните пристанища. Един английски бриг, който пристанал в Сан Франциско, загубил и двете си котви, „Роза“ бил изхвърлен на глинест нанос в Сан Диего, а „Пилигрим“ с големи мъки издържал бурята в Монтерей, с три котви пред носа. Той потеглил рано през декември за Сан Диего.

Тъй като неделята ни сварваше тук, а Монтерей бе най-хубавото място за слизане на брега по цялото крайбрежие и почти три месеца не бяхме излизали в отпуска, всички горяхме от желание да отидем в града. В неделя сутринта, още щом измихме палубите и свършихме със закуската, тези, които бяха получили отпуска, започнаха да се стягат, както се казва, за слизане на брега. Извадихме кофи с прясна вода, калъпи сапун и големи груби кърпи и се захванахме да се търкаме един друг на носовата палуба. Като се изтъркахме, застанахме на носа голи до кръста, вадехме кофи вода от морето и се поливахме с нея. След това започна контенето. Обичайният костюм от половинки обувки, бели чорапи, широки бели дочени панталони, сини куртки, чисти карирани ризи, черни шалчета, добре лакирани шапки с по един фадъм черна панделка, пусната над лявото око, копринена кърпичка, развяваща се от външния джоб на куртката, и четири-пет долара, завързани отзад в шалчето, и ние бяхме наред. Една от кърмовите лодки ни закара на брега и ние се запътихме към града. Опитах се да намеря църквата, за да видя богослужението, ала ми бе казано, че нямало друга служба освен литургията рано сутрин, така че тръгнахме из града по гости у англосаксонците и мексиканците, с които се бяхме запознали предния път. Към обяд се снабдихме с коне и отидохме до кармелитовия манастир^[2], който се намира на около една левга от града, където ни бе стъкмен обяд от телешко, яйца, фрихолес, тортиляс и някакво вино средна ръка. Mayordomo, разбира се, отказа да вземе пари, тъй като това било божи дар, ала все пак прибра бакшиша с нисък поклон, докосване до шапката и: „Dios se lo paguel“.

След тази трапеза ние се разходихме с удоволствие из околността, препускайки на бързите си коне, и се прибрахме в града скоро след залез-слънце. Тук намерихме другарите си, които бяха отказали да дойдат да яздят с нас, смятайки, че морякът може да има толкова вземане-даване с коне, колкото рибата с въздушния балон. Те бяха пристанали в една кръчма, вдигаха голяма врява, с тълпа индианци и гладни метиси около себе си и със сигурни изгледи да бъдат обрани и намушени или оставени да прекарат нощта в ареста. С големи мъки успяхме да ги свалим до лодките, макар и не без множество гневни погледи и забележки от страна на мексиканците, които си ги бяха набелязали за жертви. Екипажът на „Диана“ — тълпа пропаднали изгнаници, събрани по островите от измета на китоловните кораби — бяха всички пияни като животни и се скараха на брега с капитана си, който самият не бе в по-добро състояние от тях. Те се заклеха, че няма да стъпят на кораба, и се върнаха в града. Там били обрани, бити и хвърлени в ареста до следващия ден, когато капитанът им отишъл да си ги вземе. Нашият кубрик, както обикновено след градски отпуск, бе сцена на буйства, в които пияните изкараха цялата нощ. Тъкмо бяха заспали към сутринта, когато ги вдигнаха с останалите и цял ден ги държаха във водата да носят кожи, като главите им ги боляха така, че едва се държаха на краката си. Това са удоволствията на моряка.

Нищо достойно за отбелязване не се случи, докато бяхме тук, освен малкото боксово състезание на борда на нашия кораб, което ни създаде тема за разговори. Нашият широкоплещест и едроглав юнга от нос Код, около шестнадесетгодишен, бе тормозил през време на цялото пътуване едно слабичко, крехко момче от едно бостънско училище, над което имаше голямо предимство в сила, възраст и опит в корабната служба, а бостънчанчето стъпваше на солена вода за първи път. Последното обаче се бе отракало малко, учеше службата си и като придоби сила и увереност в себе си, започна да защищава правата си пред своя потисник. При все това другият си оставаше негов господар и с по-голямата си сила винаги го надвиваше и събаряше на земята. Един следобед, преди да ни извикат на работа, тези момчета се спречкаха яростно на средната палуба и тогава Джордж (бостънчанчето) каза, че ще се бие с Нат, ако се играе честно. Старши помощникът чу врявата, хлътна през люка, изкара ги на палубата и им каза или да си стиснат ръцете и да не се карат повече по време на пътуването, или да се бият, докато единият от тях не се признае за победен. Като видя, че никой от двамата не проявява склонност към помирение, той извика всички моряци горе (защото капитанът бе на брега и помощникът можеше да си прави каквото си иска на борда), нареди екипажа в средната част на кораба, тегли една черта на палубата, докара двете момчета до нея и ги накара да „застанат на старта“, след това завърза едно въже за един нагел^[3] и го опъна през палубата, като го нагласи точно над кръста им. „Никакво удряне под въжето!“ Те застанаха там всеки от едната страна, лице срещу лице, и се хвърлиха един срещу друг като бойни петли. Юнгата от нос Код — Нат — нападна с юмручищата си, като разкървави другия и го направи целия в синини по лицето и ръцете. Ние очаквахме Джордж да се предаде всеки момент, но колкото повече го удряха, той толкова по-добре се биеше. На няколко пъти бе свален на земята, ала отново се изправяше с лице срещу чертата, храбър като лъв, и отново получаваше тежките удари, които отекваха така, че караха сърцето на човек да се свива от жалост към него. Най-накрая той се изправи срещу чертата за последен път, ризата му бе разкъсана, лицето покрито с кръв и синини, а очите му искряха от плам, и се закле, че ще остане там, докато един от двамата не бъде убит, а след това се хвърли срещу другия като фурия. „Ура за носа!“ — викаха моряците, като го окуражаваха. „Никога не говори за умирачка, докато има надежда!“ и т.н. Нат се опита да се вкопчи в него, знаейки надмощието си, ала помощникът не позволи това, като каза, че трябва да се играе честно и да няма хващане. Тогава Нат застана на чертата, но нещо пребледнял около устата, а ударите му нямаха и наполовина стръвта на първите. Нещо ставаше с него. Не бях сигурен дали се бе уплашил или, тъй като си беше добър по природа, не искаше повече да бие момчето. Във всички случаи той се огъна. Господарят винаги е бил той и нямаше какво да печели, можеше само да загуби всичко, докато другият се бореше за чест и свобода и с чувството на онеправдания. Битката скоро завърши. Нат отстъпи — явно не много наранен — и никога повече не се опита да тормози момчето. Ние взехме Джордж на предната палуба, измихме го в палубната каца, похвалихме го за куража му и оттогава той си извоюва признание на борда, тъй като здраво се бе бил за това. Идеята на мистър Браун има добро въздействие, защото юнгите повече не се скараха до края на пътуването.

Сряда, 6 януари 1836. Отплавахме от Монтерей с неколцина мексиканци като пътници и поехме курс към Санта Барбара. „Диана“ излезе от залива заедно с нас, но около нос Пинос се отдели, тъй като имаше назначение за Хавайските острови. В продължение на няколко часа духаше силен вятър, от който ветрилата плющяха, и ние се носехме с голяма бързина до падането на нощта, когато той затихна, както обикновено, и задуха бризът откъм сушата. Сред пътниците ни имаше един младеж, който бе прекрасен пример на пропаднал благородник. Много ми напомни за някои от героите на „Жил Блаз“^[4]. Той произхождаше от аристокрацията на страната, тъй като семейството му било с чиста испанска кръв и някога било много влиятелно в Мексико. Баща му бил губернатор на провинцията и след като натрупал значително състояние, се заселил в Сан Диего, където построил голяма къща с вътрешен двор, държал свита от индианци и се смятал за големеца на тази част от страната. Синът му бил изпратен в Мексико, където получил образование и влязъл във висшето общество на столицата. Бедствия, екстравагантност и липсата на всякакво олихвяване на капитала в кратък срок погълнали имота и дон Хуан Бандини се завърнал в Мексико, образован, беден и горд, но без никаква служба или занятие, за да почне да води живота на повечето младежи от по-добрите семейства — разгулен и светски, когато има пари под ръка. Той бил амбициозен по душа, но неспособен на действие, често без пари за хляб, ала винаги със самочувствие, макар беднотията на семейството му да била известна и на последното полуголо индианче на улицата, и живеел в постоянен страх от всеки дребен търговец и бакалин в града. Той имаше тънка и стройна фигура, походката му бе изящна, валсираше очарователно, говореше много добре кастилски с приятен, чист глас и акцент и имаше от горе до долу осанката на човек от добро потекло и с високо обществено положение. И все пак, ето го тук, взет без пари на борда (както по-късно научих), защото нямал с какво да плати, и преживяващ от милостинята на агента. Той бе любезен с всички, разговаряше с моряците и даде четири реала — смея да кажа последните, които имаше в джоба си — на стюарда, който му слугуваше. Не можех да не чувствувам съжаление към него, особено когато го виждах редом с неговия спътник и съгражданин — дебел, груб, вулгарен и самомнителен търговец-янки, който бе натрупал пари в Сан Диего и сега пиеше кръвта на семейството Бандини, като се угояваше от тяхната разточителност и ги натикваше в беднотията. Той бе заграбил в полици почти всичките им земи, купувайки на зелено добитъка им, и вече се бе промъкнал до техните скъпоценности, които бяха последната им надежда. Дон Хуан водеше със себе си слуга, който също като своя господар много приличаше на героите от „Жил Блаз“. Зовеше се частен секретар, макар че нямаше какво да пише, и живееше в кърмовия отсек заедно с дърводелеца и платнаря. Той бе интересна личност — можеше да чете и пише твърде сносно, говореше хубав испански, бе пътувал из по-голямата част на Испанска Америка и преживял какво ли не, и работил каква ли не работа, макар главно като приближен слуга на хора с положение. Аз се запознах по-отблизо с този човек и през петте седмици, които той прекара с нас, докато стигнахме в Сан Диего, узнах повече за състоянието на политическите партии в Мексико, навиците и заниманията на различните обществени прослойки, отколкото бих могъл да узная от когото и да било другиго. Той положи, много усилия да оправи моя испански и го попълваше с разговорни изрази и общоупотребими думи и възклицания, когато говореше с мене. Зае ми свезка вестници от град Мексико, които бяха изпълнени с триумфалното посрещане на Санта Ана^[5], който тъкмо се бе върнал от Тампико^[6] след победата си и бе зает с подготовката за настъпление срещу тексасците.^[7] „Да живее Санта Ана!“ бе на устата на всеки и това бе стигнало дори до Калифорния, макар че тук имаше още мнозина против нето, между тях и дон Хуан Бандини, които се занимаваха с различни машинации, за да качат на власт един друг претендент. Санта Ана според тях искал да съсипе манастирите или, както казваха, „Santa Anna no quiere religion“.^[8] При все това за мен нямаше никакво съмнение, че службата управител на Сан Диего би примирила дон Хуан с която и да е династия или състояние на църквата. В тези вестници също така намерих откъслеци от американски и английски новини, но те бяха толкова несвързани, а аз не бях запознат с нищо, което ги е предхождало в продължение на осемнадесетте изминали месеци, че само събудиха любопитство, което не можеха да задоволят.

На втората сутрин, след като напуснахме Монтерей, стигнахме нос Кънсепшън. Беше ясен, слънчев ден и вятърът, макар и силен, бе благоприятен и всичко бе в противоположност на това, което бяхме изпитали тук преди два месеца, когато бяхме носени от северозападния вятър под щормови фок и грот. „Ветрило на хоризонта!“ — извика един моряк, който нагласяше реята на брамселния лисел. „Откъде идва?“ — „Откъм наветрения борд, сър!“ и след няколко минути видяхме, че откъм нос Кънсепшън се задава бриг под пълно стъкмяване. Отпуснахме фаловете на лиселите, притегнахме ноковете на реите, натегнахме задните реи обратно и го зачакахме да наближи. Той измени курса, обърна гротмарсела и показа палубите си, пълни с моряци, с по четири оръдия от всяка страна, мрежи за хамаци и всичко като на военен кораб, с изключение на това, че не се чуваше свирката на боцмана и на юта нямаше униформи. Нисък, широкоплещест мъж, със сива куртка от груб плат, с рупор в ръка, застана от наветрената страна. „Хей, корабът!“ — „Здравей!“ — „Кой кораб е това, моля?“ — „Алърт“. — „Откъде сте, моля?“ и т.н. Оказа се, че това е бригът „Конвой“ от Хавайските острови, занимаващ се с лов на видри сред островите, разположени покрай, брега. Носеше въоръжение, защото бе contrabandista. Видрите са многобройни сред тези острови и тъй като стойността им е голяма, правителството взема висока сума за разрешение за лов и налага тежко мито върху всяка убита и изнесена от страната видра. Този кораб нямаше разрешение и не плащаше мито, а освен това се занимаваше с пренасяне на контрабандни стоки на борда на други съдове, търгуващи по брега и принадлежащи на същите собственици в Оаху. Нашият капитан му каза да се пази от мексиканците, ала той отвърна, че те нямат толкова въоръжен кораб, колкото неговия, из целия Тихи океан. Това бе без съмнение същият кораб, който се показа около Санта Барбара преди няколко месеца. Тези кораби често остават покрай брега в продължение на години, без да влизат в пристанище освен на островите за дърва и вода и от време на време до Оаху за подмяна на оборудването и екипажа.

Неделя, 10 януари. Пристигнахме в Санта Барбара, а на следващата сряда откачихме веригата си и влязохме навътре в морето поради югоизточна буря. Върнахме се на котвената стоянка на другия ден. Бяхме единственият кораб в пристанището. „Пилигрим“ бил минал през канала и се бил спрял пред града преди близо шест седмици, по време на слизането си от Монтерей, и сега ни се падаше от подветрената страна на брега. Тук той научил за благополучното ни пристигане в Сан Франциско.

На брега се правеха големи приготовления за сватбата на нашия агент, който щеше да се жени за доня Анита де ла Гера де Нориего и Корильо — най-малката дъщеря на дон Антонио Нориего, големеца на града и главата на първото семейство в Калифорния. Нашият стюард прекара три дни на брега да прави торти и сладкиши и част от най-добрите ни запаси отидоха за това. В деня, определен за сватбата, ние закарахме капитана на брега с малката лодка и получихме нареждане да се върнем да го приберем привечер, с позволение да отидем до къщата и видим празненството. Като се върнахме на борда, заварихме да се правят приготовления за оръдеен салют. Оръдията ни бяха заредени, моряци застанаха до всяко едно, раздадени бяха заряди, фитилите запалени и всички флагове готови за издигане на мачтите. Аз си заех мястото на дяснобордовото задно оръдие и всички зачакахме знак от брега. В десет часа булката, облечена цялата в черно, отиде със сестра си в изповедалнята. Мина почти един час, докато големите порти на църквата в манастира се разтвориха, камбаните прокънтяха със силен, нестроен ек, тайният знак за нас бе подаден от капитана на брега и булката, облечена цялата в бяло, излезе от църквата с младоженеца, следвани от дълго шествие. Точно когато излезе от църковната врата, откъм носа ни се вдигна малко бяло облаче, което се виждаше отвсякъде, силният гърмеж проехтя сред околните планини над залива и в един миг корабът се покри с флагове и вимпели от носа до кърмата. Последваха двадесет и три оръдейни изстрела на равни промеждутъци от петнадесет секунди между всеки, облакът от тях се разнесе, но корабът ни остана покрит с флагове през целия ден. При залез-слънце салютирахме пак със същия брой изстрели и всички флагове бяха свалени. Ние сметнахме, че добре сме се представили — по един изстрел на петнадесет секунди за търговски кораб само с четири оръдия и двадесетина души екипаж.

След вечеря извикаха екипажа на кърмовата лодка и ние загребахме към брега, облечени в униформите си. Изтеглихме лодката на пясъка и отидохме да видим празненството. Къщата на булката бе най-голямата в града, с обширен двор отпред, сред който бе разпъната палатка, побираща няколкостотин души. Като наближихме, чухме познатите звуци на цигулки и китари и видяхме голямо движение сред хората вътре. Влязохме и намерихме почти всички жители на градчето — мъже, жени и деца — събрани и така наблъскани заедно, че едва оставаше място за танцуващите, защото в такива случаи не се раздават покани, а се предполага, че всеки ще дойде; вътре в къщата винаги има частно увеселение за най-близките приятели. Старите жени бяха насядали в редици, пляскаха с ръце в такт с музиката и аплодираха младите. Музиката бе жива и сред мелодиите разпознахме някои наши любими песни, които без съмнение сме заели от испанците. По отношение на танцуването бях много разочарован. Жените се държаха изправени, с ръце пуснати покрай тялото и очи забодени право в земята, и се плъзгаха насам-натам, без никакви видими признаци на движение, тъй като краката им бяха невидими — краищата на роклите им образуваха около тях кръг, който стигаше до земята. Те имаха толкова сериозен вид, сякаш изпълняваха някакъв боговерски обред. По лицата им също нямаше никакво оживление и като цяло, вместо живите, завладяващи испански танци, които бях очаквал, открих едно съвсем безцветно калифорнийско фанданго, поне що се отнася до жените. Мъжете се представиха по-добре. Те танцуваха живо и грациозно, като се движеха в кръг около своите почти неподвижни партньорки и показваха фигурите си в най-благоприятна светлина.

Много нещо бе казано за нашия приятел дон Хуан Бандини и когато се появи, а това беше към края на вечерта, наистина ни показа най-изящното танцуване, което съм виждал някога. Бе облечен с хубаво ушити, бели тесни панталони, късо сако от тъмна коприна с красиви шарки, бели чорапи и тънки сахтиянови пантофки на извънредно малките си крака. Неговата тънка и елегантна фигура подхождаше много за танци и той се движеше с грацията и изяществото на млад фавън. Едно докосване на пръстите му до земята сякаш бе всичко необходимо, за да му даде дълъг промеждутък от време във въздуха. В същото време в танцуването му нямаше изключителност и размах, а по-скоро потискаше някакво силно вътрешно движение. Ръкопляскаха му гръмко и той танцува много пъти. След вечерята започнаха валсовете, които бяха ограничени за съвсем малко хора от доброто общество и се считаха за много голямо умение, както и за белег на аристократизъм. Тук също така дон Хуан бе много лична фигура, валсирайки със сестрата на булката (доня Ангустия, красива жена и всеобща любимка) с най-разнообразни стъпки почти половин час, без някой друг да излезе на площадката. На тях им ръкопляскаха продължително и бурно, като старците и децата скачаха от възторг, а младежите развяваха шапки и кърпички. Голямото забавление на вечерта — дължащо се на това, че бе седмицата преди Сирница — бе да се чупят яйца, пълни с одеколон или други есенции, върху главите на събралите се. Жените носят по много от тях, като ги крият по себе си, и шегата е в това да счупят някое на главата на мъж, когато той е обърнат с гръб. Той като кавалер е длъжен да открие дамата и да й върне комплимента, но това не трябва да се прави, ако е видял коя е. Пред мен стоеше висок, представителен господин с огромни бели бакенбарди и с много важен вид, когато почувствувах леко докосване до рамото си и като се обърнах, видях доня Ангустия (която всички познавахме, тъй като тя бе пътувала от Монтерей до други градове на „Алърт“), сложила пръст на устните си и правеща лек знак да се отместя встрани. Отстъпих малко назад и тогава тя отиде зад господина и с една ръка събори огромното му сомбреро; в същия мит с другата счупи яйцето о главата му и като скочи зад мен, се изгуби мигновено от погледа. Господинът се обърна бавно, като одеколонът се стичаше по лицето и дрехите му, сред силен смях, подет от всички страни. Той се оглежда безуспешно наоколо известно време, докато посоката, в която толкова много засмени погледи бяха обърнати, не му показа красивата виновница. Тя бе негова племенница и голяма любимка, така че старият дон Доминго трябваше да се засмее с останалите. Много такива закачки се разменяха и много военни действия с бързи маневри бяха разиграни между младежите и девойките, като при всеки успешен опит се подемаше всеобщ смях.

Една друга тяхна игра не можах да разбера известно време. Танцуваше красива млада девойка, носеща почти богохулното за нас име Еспириту Санто^[9], когато един младеж се промъкна зад нея, нахлупи шапката си на главата й, така че тя падна над очите и, и се скри в тълпата. Тя продължи да танцува така известно време, ала след това я хвърли на земята, предизвиквайки смеха на тълпата, а младежът бе принуден да излезе на площадката и да си я прибере. Някои от дамите, на чиито глави бяха нахлупени шапки, ги хвърляха веднага, докато други ги държаха през цялото време на танца и когато той свършеше, ги сваляха и поднасяха на собственика, който излизаше напред и си прибираше шапката с нисък поклон. Полека-лека схванах смисъла на тази игра — както по-подробно ми обясниха, това се счита за комплимент и предложение господинът да стане кавалер на дамата през останалата част от вечерта и да я изпрати до дома. Ако шапката не бъде приета, предложението не се приемаше, а собственикът бе принуден да си я вдигне сред всеобщия смях. Бе много забавно, когато някой сложеше шапката си на главата на дама, без тя да успее да го види. Така тя се принуждаваше или да я хвърли веднага, или да я остави на главата си на свой собствен риск, а когато се разбереше кой е собственикът, смехът бе за сметка на единия или другия.

Капитанът ни отпрати към десет часа и ние се върнахме на кораба с повишено настроение, след като бяхме наблюдавали новата картина с голямо удоволствие. Спечелихме си завистта на останалите от екипажа, защото имахме толкова много за разправяне, както и поради вероятността да ходим в града всяка вечер, докато празненствата свършеха, а те обикновено траят по три дена. На другия ден ме изпратиха с още един моряк до града и на връщане не пропуснахме да минем покрай дома на дон Нориего и да надникнем в павилиона. Музикантите бяха отново тук, стържейки и дрънчейки непрестанно върху подиума, а няколко двойки, явно от по-долните съсловия, танцуваха. Танците продължават с малки прекъсвания през целия ден, но истински многолюдно и оживено става вечерта, когато идва елитът на градчето. На следната вечер, която бе последната, отидохме пак там, но вече бяхме почнали да се отегчаваме от еднообразното дрънчене на инструментите, провлечените викове, с които жените поддържаха припева, и отмерването на такта с пляскане вместо с кастанети. Ние също бяхме част от пъстрия декор, както всички и всичко на това място. Моряшките ни дрехи — а ние бяхме положили всички възможни грижи да бъдем спретнати и наконтени — предизвикваха голямо възхищение. Всички много настоятелно ни канеха да покажем някой американски танц, ала след смехотворния вид, който имат нашите съотечественици, когато танцуват след мексиканците, решихме, че е най-добре да оставим това на въображението им. Нашият агент, облечен в тесен, черен фрак, току-що донесен от Бостън, с висока, твърда връзка, която заедно с фрака го правеше да изглежда сякаш току-що е бил шпекован и нанизан на шиш, излезе да танцува точно след Бандини и ние решихме, че на мексиканците това американско изящество им беше предостатъчно.

Последната вечер започна много бляскаво и увеселението се разгаряше все повече и повече, когато капитанът ни извика, за да го върнем на кораба. Сега бе сезонът на югоизточните бури и той се страхуваше да остава дълго на брега; и направи много добре, защото още същата нощ се наложи да се откачваме от котвите. За завършек на забавленията ни на брега бяхме подгонени от югоизточна буря, която трая дванадесет часа и ни позволи да се върнем на котвената стоянка чак на следващия ден.