Ричард Дейна
Две години в кубрика (26)

Глава XXVI
Сан Франциско

Курсът ни бе към Монтерей, но тъй като се намирахме северно от него, когато вятърът ни понесе напред, ние го използвахме, за да се отправим към залива на Сан Франциско. Той се намира на 37°58’ северна ширина и е бил открит от сър Франсис Дрейк, който пише, че бил разкошен залив, и казва самата истина. В залива има няколко хубави пристанища с голяма дълбочина и е заобиколен от плодородни местности, обрасли с гъсти гори. На около тридесет мили от входа на залива и на югоизточната му страна се намира висок нос, на който е построено укреплението. Зад този нос е разположено малко пристанче, наречено Йерба Буена, в което спират търговските кораби, а наблизо е манастирът „Долорес“. От тази страна на залива нямаше никакво друго жилище освен една барака от груби дъски, построена от някой си Ричардсън, който се занимавал с малко търговия между търговските кораби и индианците. Тук стоеше на котва и единственият кораб в залива — бриг с руски флаг, от Ситка^[1] в Руска Америка^[2], който бил слязъл да презимува и да качи запас от лой и жито (последното в големи количества се отглежда в земите на манастирите, разположени по носовете на залива). На втория ден след пристигането си, тъй като бе неделя, ние се качихме на борда на брига и там видяхме достатъчно неща, за да задоволим любопитството си. Макар и не по-голям от „Пилигрим“, той имаше пет-шест души офицери и екипаж около двадесет-тридесет души. Толкова дебело облечени и омазнени хора не бях виждал дотогава. Макар че времето бе твърде приятно и ние бяхме само със сламени шашки, ризи и дочени панталони и дори боси, всеки от тях носеше ботуши с двойни подметки, стигащи до коленете и добре намазани, дебели вълнени панталони, палта, жилетки, мушамени куртки и изобщо всичко в стил Новая Земля^[3], като и през най-топлите дни не сваляха нищо от себе си. Дрехите само на един от тези моряци може би тежаха колкото половината дрехи на нашия екипаж. А лицата и косите им лъщяха от мазнина. Изглежда, това омазняване им помага да издържат толкова добре на студ и дъжд. Ако отидеха в тропиците, сигурно щяха да се стопят и да умрат от скорбут.

Корабът не беше по-добър от екипажа. Всичко бе направено по най-стария и възможно най-неудобен начин — подвижни връзки и дълги въжета по реите, дебели корабни въжета, навити навсякъде по палубите, овързани и покрити с чохли на най-невероятни места. Стенгите, брамстенгите и лиселните реи бяха почти черни, а при вида на палубите на някой военен моряк би му прилошало. Камбузът се намираше долу в кубрика и там живееше и екипажът сред парите и мазнината от готвенето — място, горещо като пещ и явно никога не почиствано. Пет минути в кубрика ни стигаха и ние с удоволствие излязохме на чист въздух. Направихме малко търговия с тях, като си купихме индиански рядкости, от които те имаха много: мъниста, птичи пера, кожени мокасини и т.н. Аз си купих голяма наметка, направена от кожите на някакво животно, изсушени и изкусно съшити заедно; цялата отвън бе покрита с дебели пухкави пера от гърдите на различни птици, подредени съобразно различните цветове така, че да се получи едно красиво цяло.

Няколко дни след нашето пристигане настъпи дъждовният период и в продължение на около три седмици валя почти непрекъснато. Това се отрази лошо на търговията ни, тъй като събирането на кожите в това пристанище се различава от което и да е било друго по крайбрежието. С манастира „Долорес“, който е най-близко до пристанчето, изобщо не се води търговия, ала другите — Сан Хосе, Санта Клара и разположените по по-големите заливчета и реки, вливащи се в залива, на разстояние между петнадесет и четиридесет мили от котвената стоянка — водят по-оживена търговия с кожи, отколкото навсякъде другаде из Калифорния. Манастирите си имат големи лодки или гемии с екипажи от индианци, с вместимост от пет до шестстотин кожи всяка, които се изпращат с кожи (по пет-шестстотин във всяка) до корабите, а назад се връщат натоварени със стоки. Някои от екипажите на корабите са задължени да отиват и да се връщат с лодките, за да следят за кожите и стоките. Това са любими пътувания за моряците при хубаво време, ала сега, когато трябваше да се стои по три-четири дена в откритите лодки, при постоянен дъжд, без никакъв покрив и на суха храна, службата бе много тежка. Двама от нашите отидоха до Санта Клара с една от тези лодки и се бавиха три дни, като през цялото това време ги валял непрекъснат дъжд и не могли да мигнат — изкарали трите дълги нощи, като се разхождали напред-назад в откритата лодка. Когато се върнаха на кораба, бяха напълно изтощени и ги освободиха от дежурство в продължение на дванадесет часа. Освен това всички кожи, които дойдоха с лодките, бяха прогизнали от вода и негодни за поставяне в трюма, така че бяхме принудени да ги простираме да съхнат в промеждутъците, когато се появеше слънце или вятър, из всички части на кораба.

През една студена дъждовна вечер получих заповед да се приготвя да тръгна за Сан Хосе в четири часа на следната сутрин с една от индианските лодки и с храна за четири дена. Приготвих си мушамените дрехи и бушлата и се пъхнах в хамака рано, решен да се наспя предварително, тъй като лодката щеше да пристигне на кораба преди зазоряване. Спах, докато не извикаха всички моряци сутринта, но за мое щастие индианците нарочно или поради погрешно разбиране на дадените им нареждания въобще не се появиха никакви. Така се отървах от четири-пет дни много неприятна работа.

Няколко дни по-късно четирима от нашите отидоха да заведат агента с една от кърмовите лодки до Санта Клара — трябвало да чакат в малката лодка, в която няма място да се обърне човек, в морето и сред проливния дъжд цяла нощ, тъй като агентът отишъл в манастира и оставил моряците на произвола на съдбата, без да се погрижи изобщо за настаняването им или дори да им изпрати нещо за ядене. След като изкарали нощта, трябвало да гребат още тридесет мили и когато дойдоха на кораба, бяха така вкочанясали, че не можеха да се качат по трапа. Това препълни чашата на омраза към агента и никога вече след този случай той не получи никаква услуга от страна на екипажа. Много закъснения и ядове и много окъпвания в прибоя трябваше да изтърпи той, докато си изплати старите сметки или докато се „натегнат реите на, мръсния писарушка“.

Като събрахме почти всички кожи, които можеха да се намерят тук, започнахме приготовления за товарене на запас от дърва и вода, тъй като по отношение на двете Сан Франциско е най-удобното място по крайбрежието. Един малък остров на около две мили от котвената стоянка, който ние наричахме Гористия остров, а мексиканците — Исла де лос Анхелес, бе обрасъл с дървета до самата вода и там двама от нашите моряци, които бяха родом от бреговете на Кенебек^[4] и въртяха брадвите като играчки, бяха изпращани всяка сутрин да секат дърва, а двама юнги ги нареждаха на камари. За около седмица те насякоха толкова, че да ни стигнат за една година. Аз и още трима други моряци, заедно с третия помощник, трябваше с една голяма открита гемия, стъкмена като шхуна, която бяхме наели от манастира, да приберем дървата и да ги докараме на борда. Отблъснахме от кораба по обяд, но поради силен насрещен вятър й прилив, който тук се движи със скорост четири-пет възела, не можахме да стигнем до пристанището, образувано от двата носа на острова, където лодките обикновено остават до залез-слънце. Тъкмо когато спряхме, задуха силен югоизточен вятър, който ни бе заплашвал през цялата нощ, и докара проливен дъжд и студ. Оказахме се в твърде лошо положение — бяхме в открита лодка, при силен дъжд и дълга нощ пред нас, защото на тези ширини през зимата тя трае близо петнадесет часа. С малкия скиф, който бяхме взели със себе си, ние слязохме на брега, ала не намерихме никакъв заслон. Събрахме малко дървета, които открихме под нападалите листа, и малко миди и се качихме отново в гемията. Направихме всичко, каквото можахме, за да изкараме някак нощта. Свалихме горното ветрило и от него направихме тента над кърмовата част на лодката; нагласихме си легла от мокрите дънери и облечени в куртките си, легнахме да спим към шест часа вечерта. Усещайки обаче, че дъждът се стича по нас и куртките ни стават вир-вода, а грубите чепати дънери са твърде неудобни легла, ние станахме, взехме желязната тенджера, която си бяхме донесли, избърсахме я до сухо и наредихме наоколо й камъни, одрахме мократа кора от няколко съчки и като ударихме огнивото, запалихме в нея малък огън. Изпекохме си миди и ги изядохме по-скоро за да правим нещо, отколкото от глад. Все пак още нямаше десет часа, а безкрайната нощ се простираше пред нас. Тогава един от групата извади стара колода испански карти от джоба на мушамената си куртка, което приветствувахме като голям късмет, и на слабата трепкаща светлина от горящите клонки играхме игра след игра докъм един-два часа, когато, вече наистина изморени, легнахме отново на дънерите, редувайки се да поддържаме огъня. Към сутринта дъждът престана, а въздухът стана чувствително по-студен, така че беше невъзможно да се спи; седнахме и зачакахме утрото. Още със съмването слязохме на брега и започнахме приготовления за товарене на гемията. Не бяхме сгрешили относно студа, защото по земята имаше бял скреж и — нещо, което никога преди не бяхме виждали в Калифорния — тук-там малки локвички сладка вода, покрити с тънка корица лед. При това време и още преди изгрев-слънце трябваше да газим почти до кръста във вода и да натоварим скифа с дърва, които носехме на наръчи. Третият помощник остана на гемията, още двама останаха със скифа да го товарят и карат и цялата мокра работа, както обикновено, се падна на най-младите между нас, така че ние шляпахме напред-назад по заскрежената земя, от брега до лодката, с наръчите дърва, боси и с навити крачоли. Докато скифът откарваше дървата, ние можехме да предпазим краката си от измръзване само като търчахме нагоре-надолу по твърдия пясък на брега, колкото ни стигаха силите. Цял ден се занимавахме с тази работа и към залез-слънце, като натоварихме гемията, колкото можеше да носи, вдигнахме котвата, опънахме ветрилото и започнахме да се измъкваме от залива. Още не бяхме влезли в големия залив, когато видяхме, че силният отлив ни тегли навътре и че има гъста мъгла, която ни пречи да видим кораба, а вятърът бе твърде лек, за да ни подкара срещу течението, защото бяхме натоварени като шлеп с пясък. С големи мъки се спасихме от отнасяне в морето и бяхме доволни, когато се добрахме до най-подветрената точка на острова. Там спряхме и се приготвихме да прекараме още една нощ, по-неудобна от първата, защото бяхме натоварени до фалшборда и едва можехме да се сврем за почивка между дънерите и клоните. На следната сутрин опънахме ветрилото в по-спокойна вода и с попътен вятър се върнахме на кораба към единадесет часа. Всички моряци бяха извикани да разтоварват и складират дървата, което отне времето до вечерта.

След като бяхме натоварили пълен запас дърва, на следната сутрин една група бе изпратена с буретата за вода. От това се отървахме, тъй като се бяхме здраво напатили със събирането на дърва. Групата за вода не се върна в продължение на три дни, като през това време едва се спасили да не бъдат отнесени в морето и прекарали един ден на острова. Един от тях застрелял елен. Тези животни се въдят на големи стада по островите и възвишенията на залива Сан Франциско.

През времето, когато не ходехме за дърва и вода или нагоре по реките до манастирите, на борда на кораба изкарвахме леко. Бяхме привързани за носа и кърмата на около един кабелт от брега, на сигурно закритие от югоизточни бури. Тъй като валеше почти през цялото време, над люковете бяха поставени тенти, а всички моряци бяхме изпратени на средната палуба, където работехме ден след ден, да чепкаме въжа, докато не направихме достатъчно, за да изкалафатим кораба от горе до долу и да ни стигне за цялото пътуване. След това направихме цял комплект от въжета за скатаване на ветрилата за обратния курс, чифт въжета за щурвала от ивици сурова кожа, големи количества непресукано въже и всичко друго, което може да се приготви на средната палуба. Тъй като сега бе средата на зимата и се намирахме във висока ширина, нощите бяха много дълги, така че не ни викаха преди седем сутринта и бяха принудени да ни освобождават от работа в пет вечерта. Тогава вечеряхме и ни оставаха още почти три часа преди осем склянки, когато вахтата застъпваше.

Вече бяхме от около една година по крайбрежието и беше време да се помисли за обратното пътуване. Знаейки, че през последните два-три месеца от престоя ни ще бъдем много заети и няма да намерим друго толкова свободно време да работим за себе си, ние използвахме всичките си вечери в шиене на дрехи за обратното пътуване и по-специално за нос Хорн. Щом като свършеше вечерята и баките бяха прибрани и всеки бе изпушил лулата си, сядахме на сандъците си около лампата, която висеше от една греда, и се захващахме за работа, всеки както знаеше — някои си шиеха шапки, други панталони, трети куртки и т.н., и т.н., и никой не бездействуваше. Юнгите не знаеха да шият достатъчно добре, че да си правят сами дрехи, и пресукваха конци за мъжете, които в замяна им шиеха дрехи. Неколцина от нас направихме обща каса и купихме голямо парче дебел памучен плат, което направихме на панталони и куртки, и като ги намазахме няколко пъти с ленено масло, ги приготвихме за нос Хорн. Освен това аз си уших и покрих със смола една брезентова шапка, толкова дебела и здрава, че можеше да се седи отгоре й, както и пълен комплект фланелено бельо за лошо време. Тези, които нямаха бушлати, сега си ушиха, а няколко души от екипажа си направиха панталони и куртки от насмолен брезент, подплатени от вътрешната страна с фланелен плат. Трудът бе повелята на деня и всеки си шиеше по нещо, защото знаехме, че с напредването на сезона и придвижването на юг нямаше да имаме свободни вечери за работа.

Петък, 25 декември. Този ден бе Коледа и тъй като валя без прекъсване, а нямаше кожи за товарене и нищо по-специално за правене, капитанът ни разреши свободен ден (първия, с изключение на неделите, откакто бяхме напуснали Бостън) и отпусна сливово тесто за обяд. Руският бриг, следващ стария стил, бе празнувал Коледата си единадесет дни по-рано. Бяха му дръпнали голям гуляй и (както казаха нашите моряци) изпили в кубрика буре джин, изяли чувал с лой и направили супа от кожата.

Неделя, 27 декември. Сега бяхме свършили цялата си работа в това пристанище и понеже беше неделя, отвързахме кораба и потеглихме, като поздравихме с оръдието руския бриг и укреплението, а те на свой ред отвърнаха на поздрава ни. Комендантът на укреплението, дон Гуадалупе Валехо, млад човек, който се ползваше с обичта на англосаксонците повече от всеки друг калифорниец, беше на борда, когато потеглихме. Той говореше английски много добре и се говореше, че бил настроен благосклонно към чужденците.

Заплавахме с лек вятър към изхода на този великолепен залив и отливът ни носеше със скорост четири-пет възела. Беше хубав ден, първият слънчев ден, който се бе случил в продължение на повече от един месец. Минахме точно под високата скала, на която е построено укреплението. От средата на залива виждахме как се очертават малки заливчета във вътрешността, големи и красиво обрасли с гори острови и устията на няколко малки реки. Ако някога Калифорния стане благоденствуваща страна, този залив ще бъде центърът на нейното благоденствие. Изобилието от дърва и вода, изключителното плодородие на бреговете му, отличният климат, който е близък до съвършенството дотолкова, доколкото то съществува някъде по света, и удобствата, които предлага за мореплаване — най-добрите места за закотвяне по целия западен бряг на Америка, — всичко това го превръща в място от голяма важност.

След като отливът ни остави, ние пуснахме котва близо до изхода на залива, под висок и красиво спускащ се към водата хълм, по който стада от стотици кошути и благородни елени с високи разклонени рога скачаха насам-натам, поглеждаха ни за миг и отново побягваха, уплашени от шумовете на кораба.

Към полунощ, тъй като течението се обърна, ние вдигнахме котва и излязохме от залива, с красиво звездно небе над главите ни — първото, което виждахме от много седмици. Носени от леките северни ветрове, които тук духат с постоянството на пасати, се придвижвахме бавно надолу и стигнахме нос Аньо Нуево — най-северния нос на залива на Монтерей, в понеделник следобед. Като влизахме, поздравихме брига „Диана“ от Хавайските острови, който идваше откъм северозападното крайбрежие, за последен път от Ситка. Той мина носа заедно с нас, но успя да стигне до котвените стоянки едва час-два по-късно. Беше десет часът във вторник сутринта, когато застанахме на котва. Монтерей си беше пак такъв, какъвто го бях видял за последен път, а това беше преди единадесет месеца и аз бях още на брига „Пилигрим“. Красивата морава, на която той е разположен, боровата гора от юг, малката рекичка от северната страна, кирпичените къщички с бели стени и покриви от червени керемиди, разхвърляни из зеленината, ниското бяло укрепление с развяващото се мръсно трицветно знаме и нестройната врява на барабани и тромпети по време на обедната маршировка — всичко това ни припомни картината, която бяхме наблюдавали тук с толкова голямо удоволствие преди почти една година, когато идвахме от дълго пътуване, и след непривлекателното посрещане в Санта Барбара. Струваше ни се едва ли не, че се завръщахме у дома.