Ричард Дейна
Две години в кубрика (20)

Глава ХХ
Нови хора

След като бяхме изкарали няколко седмици на брега и вече чувствувахме, че сме навлезли в равномерния ритъм на този живот, монотонността му бе нарушена от пристигането на два кораба откъм наветрената страна. Бяхме седнали да обядваме в малката си стаичка, когато чухме вика: „Ветрило на хоризонта!“ Този вик, както вече знаехме, невинаги означаваше приближаването на кораб, а се разнасяше и когато видеха било някоя жена да слиза откъм града, било волска кола или нещо необичайно, което се появеше по пътя, така че не му обърнахме внимание. Ала скоро завикаха толкова силно и отвсякъде, че се вдигнахме и излязохме на вратата: наистина видяхме два кораба, които заобикаляха носа и се бяха наклонили от силния северозападен вятър, духащ надолу по брега всеки следобед. Първият беше кораб с пълно стъкмяване, а вторият бриг. На плажа настъпи всеобщо оживление и започваха да се правят най-различни предположения. Някои казваха, че това са „Пилигрим“ и бостънският кораб, който очаквахме, ала скоро видяхме, че бригът не е „Пилигрим“, а другият кораб с късите си брамселни мачти и ръждиви бордове не можеше да бъде от елегантните бостънски красавци, които правят курсове до Индия. Като наближиха, разпознахме високия ют, полубака и другите белези на италианския кораб „Роса“, а бригът се оказа „Каталина“, който бяхме видели в Санта Барбара, тъкмо пристигнал от Валпарайсо. Те хвърлиха котва и започнаха да разтоварват кожи и лой. „Роса“ бе закупил склада, използван от „Лагода“, а „Каталина“ взе другия свободен склад — между нашия и този на „Аякучо“, така че сега всички складове бяха заети и в продължение на няколко дни плажът кипеше от живот. „Каталина“ имаше няколко канаки на борда си и те бяха незабавно извикани от останалите и завлечени до пещта, където прекараха в дълги разисквания и пушене. Двама французи от екипажа на „Роса“ идваха всяка вечер да се срещат с Никола и от тях научихме, че „Пилигрим“ бил в Сан Педро и сега бил единственият кораб от Съединените щати по брега. Неколцина от италианците спяха на брега и в кожарския склад, както и в палатката на екипажа на „Фасио“; всяка вечер се пееха най-различни песни — народни, баркароли и т.н., а в някои разпознах части от наши любими опери и сантиментални песни. Италианците често изпълняваха в хор някоя многогласна песен, създавайки прекрасни съзвучия, тъй като повечето от тях имаха хубави гласове и всички пееха с чувство.

Повечето моряци идваха на брега всяка вечер и ние прекарвахме времето си в ходене по складовете, слушайки най-различни езици. Испанският бе общата земя, на която всички се срещахме, защото всеки знаеше по малко от него. Събирахме се четиридесет-петдесет души и между тях имаше представители на всички народи под слънцето — двама англичани, трима янки, двама шотландци, двама уелсци, един ирландец, трима французи (двама от които бяха нормандци, а третият — гасконец), един холандец, един австриец, двама или трима испанци (от Стара Испания), половин дузина американски испанци и метиси, двама индианци от Чили и остров Чилое^[1], един негър, един мулат, около двадесетина италианци от всички части на Италия, още толкова хавайци, един таитянец и един канак от Маркизките острови^[2].

Вечерта, преди корабите да се приготвят за отплаване, всички европейци се събраха и уредиха забава в кожарския склад на „Роза“ и там чухме песни от всеки народ и език. Един германец ни изпя „Ах, мой мили Августин“, тримата французи изреваха „Марсилезата“, англичаните и шотландците изпяха „Владей, Британийо“ и „Кой ще бъде крал, ако не Чарли?“^[3], италианците и испанците пропищяха някакви национални химни, от които нищо не разбрах, а ние направихме опит със „Звездното знаме“^[4]. След като бяха отдадени тези национални почести, австриецът изпя една чудесна любовна песничка, а французите се представиха темпераментно с „О, пази се, часовой!“. След това всички песни се размесиха, както и можеше да се очаква. Когато ги оставих, местната ракия и мастиката ги бяха здраво ударили в главите, всички пееха и говореха в един глас и съответните им национални клетви се чуваха една през друга.

На следния ден двата кораба отплаваха надолу по брега и ни оставиха да владеем несмущавани плажа. Поради отварянето на нови складове броят ни бе в известна степен увеличен и „обществото“ на плажа се бе малко променило. Началник на склада на „Каталина“ бе възрастен шотландец, който като повечето си сънародници имаше известно образование и като повечето от тях бе твърде практичен и имаше невероятно високо мнение за себе си. Той прекарваше времето си в грижи около своите свине, кокошки, пуйки, кучета и т.н. и в пушене на дългата си лула. В склада му всичко бе подредено като в кутийка и той съблюдаваше работното си време с точността на хронометър, но тъй като се държеше много настрана, не бе голяма придобивка за нашето общество. Едва ли похарчи и цент през цялото време, докато беше на брега, а моряците казваха, че не се държал другарски с тях. По-рано плавал като старшина на борда на английската фрегата „Дъблин“ с капитан лорд Джеймз Тауншенд и това го караше да се надува като пуяк. Морякът, който отговаряше за склада на „Роза“, бе австриец, но говореше, четеше и пишеше свободно и правилно на четири езика. Родният му език бе немски, но тъй като бил роден близо до италианската граница и започнал да плава от Генуа, италианският му бе почти толкова близък, колкото и родният му език. Изкарал шест години на борда на английски военен кораб, където лесно се научил да говори нашия език, а също да чете и пише на него. Бил няколко години и на испански кораби, на които научил езика толкова добре, че дори четеше книги на испански. Той бе между четиридесетте и петдесетте години и представляваше особена смесица между военен моряк и пуритан. Говореше надълго за благоприличие и въздържание и даваше поучителни съвети на младежите и канаките, но рядко отиваше в града, без да се върне „на три шкота по вятъра“. На един празник той и старият Робърт (шотландецът от „Каталина“) отишли до града и така се умилили, като си разказвали стари истории и се поучавали един друг, че слязоха на брега гръб до гръб на един кон и се изтърколиха и двамата на земята, щом конят се спря. Това сложи край на преструвките им, а подигравките на останалите нямаха край. През нощта на забавата в склада на „Роза“ видях Стария Шмид (така се казваше австриецът), прегърнал с двете си ръце една бъчва, като си говореше: „Дръж се, Шмид! Дръж се, добри ми приятелю, иначе ще се намериш по гръб!“ При все това той бе умен и добродушен чичко и имаше цял сандък, пълен с книги, които охотно ми даваше да чета. В същия склад с него имаше един французин и един англичанин, като последния бе прекрасен моряк и сърдечен, с широка душа човек, но в същото време — най-пропаднал пияница. Той си беше поставил за цел да се напива всеки път, когато отидеше до укреплението, и успяваше винаги да заспи по пътя на връщане и да се остави да му оберат парите. Заедно с един чилиец и половин дузина канаки те представляваха допълнението към нашата компания.

За шестте седмици, откакто „Пилигрим“ бе отплавал, успяхме да обработим и да складираме всички кожи, които ни остави. Като почистихме наоколо, изпразнихме каците и подредихме всичко, не ни остана никаква работа до неговото завръщане. Трябваше само да се снабдяваме с дърва. Вместо да излизаме два пъти седмично, ние решихме да отделим една цяла седмица за събиране на дърва, като по този начин смятахме да натрупаме наведнъж колкото ни бе необходимо за цялото лято. И така, започнахме да излизаме рано всяка сутрин, сечахме дърва, докато слънцето не наклонеше доста зад носа, по което познавахме, че е обяд, защото на брега нямаше нито един часовник. Връщахме се да се нахраним и после тръгвахме наново с количката и въжетата да носим дърва до залез-слънце. Така работихме около една седмица и събрахме няколко корда^[5] — достатъчно да ни стигне за шест-осем седмици. Така, за моя голяма радост, се отървахме от това задължение, защото, макар че много обичах да се скитам из горите и да сека, все пак носенето на гръб на такива големи разстояния и през неравна местност бе категорично най-тежката работа, която някога съм вършил. Обикновено трябваше да коленича и да се изхитря по някакъв начин да повдигна товара, за да го метна на гърба си, и тогава да се изправя и да тръгна с него през хълмове и долчини, а понякога и през гъсталаци, чиито остри шипове и тръни се забиваха в кожата и късаха дрехите ми, така че в края на седмицата едва ми оставаше здрава риза на гърба.

Сега бяхме приключили с всичката работа и нямахме какво да правим, докато „Пилигрим“ не дойдеше отново. Бяхме попривършили и хранителните си запаси, тъй като Ръсел не ги пестеше, а чай, брашно, захар и меласа вече нямахме никак. Подозирахме, че ги праща до града, а и пред очите ни винаги черпеше индианките с меласа, когато слизаха на плажа. Като видяхме, че с пшеничено кафе и сух хляб не се живее, направихме си обща каса и аз отидох на кон до града с голяма торба от сол зад седлото и няколко реала в джоба. Върнах торбата пълна с лук, боб, круши, дини и други плодове, защото младата жена, която се грижеше за градината, като разбра, че съм от американски кораб и че сме закъсали за храна, ми натъпка торбата. С тази храна живяхме като бойни петли в продължение на седмица-две, а освен това се „съдрахме от спане“, както казват моряците, като не ставахме, преди закуската да е готова. Използвах няколко от тези дни да си прегледам сандъка и да си изкърпя всички стари дрехи, докато на края сложих всичко в ред — кръпка върху кръпка като „гротово ветрило на пясъчна баржа“. После се захванах с „Навигатор“ на Боудич^[6], който носех винаги със себе си. Бях минал по-голямата част от него и сега пак го прочетох внимателно от начало до край, като решавах повечето от примерите. Като свърших с това и все още нямаше никакви признаци от „Пилигрим“, слязох при Стария Шмид, от когото взех и прочетох всички книги. А те бяха толкова малко, че дори детска книжка с приказки или наполовина откъснат корабен календар беше ценна находка. И действително за един ден прочетох една книжка със смешки от край до край като роман и много ми хареса. Най-после, когато вече си мислех, че нищо не е останало, намерих на дъното на сандъка на Стария Шмид „Мандевил, романс от Годуин в пет части“^[7]. Никога не бях го чел, но името на Годуин бе достатъчно и след ужасните боклуци, които бях погълнал, бе наистина като награда. Отнесох го и два дни прекарах от сутрин до вечер над него, четейки жадно и с истинска наслада. Няма да бъде прекомерно да кажа, че тази книга бе за мен като оазис сред пустиня.

От възвишеното до нелепото — така и с мене, от Мандевил до обработването на кожи имаше само една крачка.

сряда, 11 юли, ни донесе брига „Пилигрим“ откъм наветрената страна. Когато влезе в пристанището, видяхме, че доста е променил външния си вид. Късите му брамстенги бяха вдигнати, булините бяха отдадени (с изключение на долните ветрила), обковът на кърмовите гикове от долния рангоут и всички салинги бяха свалени, махнати бяха няколко скрипеца, на нови места бе поставен подвижен такелаж и имаше многобройни други промени от този вид. Също така нов глас даваше командите и на юта имаше ново лице — нисък, тъмнолик човек със зелена куртка и кожена шапка с дълга козирка. Тези промени, разбира се, накараха целия бряг да застане нащрек и всички зачакахме да пристигне лодката на брега, за да ни обяснят какво става. Най-накрая, след като скатаха ветрилата и застанаха на котва, лодката дойде на брега с новината, че очакваният кораб пристигнал в Санта Барбара и капитан Томпсън поел неговото командуване, а неговият капитан Фоукън (човекът със зеленото сако на юта) взел „Пилигрим“. Лодката се върна незабавно обратно, без да ни даде време за повече въпроси, и бяхме принудени да чакаме до вечерта, когато взехме един малък скиф^[8], който лежеше на плажа, и загребахме към кораба. Като се качих на борда, вторият помощник ме извика на кърмата и ми даде голям вързоп, адресиран до мене и с надпис „Кораб Алърт“. Това бе колетът, за който бях бленувал, но все пак се въздържах да го отворя, докато не слязох на брега. Като се спуснах в кубрика, намерих нашия стар екипаж и искрено се зарадвах, че ги виждам отново. Питахме за новия кораб, за последните новини от Бостън и т.н., и т.н. Стимсън имаше писма от къщи, но нищо забележително не бе се случило. Всички бяха единодушни, че „Алърт“ е хубав и голям кораб. „По-голям от Роза“, „Толкова голям, че да отнесе всички кожи в Калифорния“, „Релингът стига до главата“, „Първокласен кораб“, „Истинско конте“ и т.н. Капитан Томпсън поел командуването и отишъл право в Монтерей, от там корабът щял да замине за Сан Франциско и може би нямало да дойде в Сан Диего по-рано от два или три месеца. Някои от екипажа на „Пилигрим“ намерили стари другари на борда му и прекарали час-два в техния кубрик, преди да отплава. Те разправяха, че палубите му били бели като сняг — търкали ги всяка сутрин с пемза като на военен кораб, всичко на борда било в отлично състояние и пълен ред; хубав екипаж, трима помощници, платнар и дърводелец и всичко на място. „Помощникът им е мъж, а не загубена овца, която се влачи по палубата! Знае си работата и кара другите да си вършат тяхната, не дава да му се бърка нито капитанът, нито екипажът.“ След като по този въпрос събрахме всички сведения, които можахме, запитахме за новия им капитан. Бил отскоро на борда и още не можели да го разберат, но поел командуването здраво, още щом се качил.

Като получихме всички новини, които успяхме да измъкнем, ние се върнахме на брега и още с пристигането си в склада, както може да се очаква, се захванах незабавно да отворя вързопа си. В него намерих достатъчно док, фланелени ризи, обувки и т.н. и, което беше още по-ценно, пакет с единадесет писма. Над тях прекарах почти цялата нощ, а след това ги прибрах внимателно настрана, за да ги препрочитам наново и наново в свободното си време. После извадих половин дузина вестници, в последния от които имаше обявления за деня в памет на първите заселници и за отплаването на кораба „Алърт“, с капитан Едуард Х. Фоукън за Каляо и Калифорния, собственост на фирмата „Брайънт, Стърджис и сие“. Само тези, които са били на далечно пътуване и след дълго отсъствие са получили вестник от къщи, могат да разберат удоволствието, което той може да достави. Аз ги изчетох от край до край — включително и за къщите, давани под наем, загубените или откраднати вещи, търговете — с една дума, всичко. Нищо не връща човек така цялостно в родния му град и не го кара да се чувствува така напълно у дома си, както вестникът. Самото название на бостънския „Ежедневник за обявления“ звучеше гостоприемно.

„Пилигрим“ разтовари кожите си, с което ни накара отново да се хванем на работа и след няколко дена влязохме в стария въртеж от сухи кожи, мокри кожи, чистене, тупане и т.н. Веднъж, както си седях на една опъната кожа и изрязвах месо от нея, капитан Фоукън се приближи тихо до мене и ме запита дали Калифорния ми харесва, като на няколко пъти повтори: „Tityre, tu patulae recubans sub tegmine fagi“.^[9] Много на място, си казах аз, и в същото време показва, че си учил латински. Както и да е, това бе много любезно от негова страна, а вниманието на капитана не е за пренебрегване. Величието на Томпсън не би паднало дотук, докато Фоукън бе образован човек, с литературен вкус и добро обществено положение и можеше да оценява нещата по истинските им стойности.

Събота, 18 юли. „Пилигрим“ отплава надолу по крайбрежието и ни остави да си живеем както преди. Тъй като бяхме събрали много голям запас дърва, а дните бяха дълги и неизменно приятни, оставаше ни по много свободно време. Дока, който бях получил от къщи, уших скоро на панталони и работни престилки и като изкарах от останалите парчета една шапка, можех да се показвам всяка неделя в пълен костюм собствено, производство от главата до петите. Четене, кърпене, спане и от време на време екскурзии в гората с кучетата в търсене на койоти, зайци или срещи с гърмящи змии, а понякога посещения в градчето изпълваха свободното ни време, след като обработването на кожи за деня приключеше. Друго развлечение, което понякога си позволявахме, бе да „горим водата“ за омари. За тази цел се снабдихме с чифт „вилици“ с дълги дръжки като на харпуни. Приготвяхме си факли от накатранено въже, омотано на дълъг елов клон, вземахме единствената лодка на брега — един малък скиф — и с факлоносеца на носа, кърмчията на кърмата и по един човек от всяка страна с тризъбците, излизахме в безлунни нощи в морето, да горим водата. Държахме се на няколко разтяга от брега, където водата не е по-дълбока от три-четири фута и пясъчното дъно е чисто, та факлите да го осветяват така, че и карфица да се забележи сред песъчинките. Омарите са лесна плячка и ние бързо напълвахме лодката. Другите риби бяха по-трудни за хващане, ала все пак често промушвахме по няколко от различни видове и големини. „Пилигрим“ ни беше донесъл запас от въдичарски куки — нещо, което дотогава липсваше по крайбрежието — и в продължение на няколко дни ходихме до носа. Хванахме доста треска и скумрия. На една от тези експедиции видяхме битка между двама хавайци и една акула. „Джони“ си беше играл известно време край лодката, като плашеше рибата и се зъбеше на куките ни. По едно време той изчезна и след няколко минути чухме, че двамата хавайци, които ловяха риба на скалата срещу нас, се развикаха: Е хана хана маке и ка на нуи! Е пии май айкане! и т.н., и т.н., а после ги видяхме, че теглят едно яко въже — на другия му край се мяташе Джони. Въжето скоро се скъса, но хавайците не искаха да го пуснат да си замине така лесно и скочиха право след него във водата. Сега почна надтеглянето. Преди да стигне дълбокото, единият го улови за опашката и изтича с него до брега, но Джони се изви и се озъби в близост до ръката на канака, карайки го да го пусне и да отскочи встрани. Акулата се впусна с все сила към дълбоката вода, като пляскаше и се мяташе, ала преди да успее да стигне далеч, другият канак я хвана отново за опашката и се хвърли към брега, като другарят му в същото време я налагаше с камъни и една голяма сопа. Щом обаче акулата успя да се обърне, човекът бе принуден отново да я пусне; но в мига, в който се отправи към дълбокото, и двамата бяха зад нея, дебнейки момента да я хванат. По този начин битката продължи известно време, като акулата яростно се мяташе и извиваше, а канаките възбудено крещяха с все сила. Най-накрая акулата се отскубна и отнесе и куката, и въжето, както и немалко натъртени места по тялото си.