Ричард Дейна
Две години в кубрика (2)

Глава II
Първи впечатления

Първият ден, който прекарахме в открито море, бе неделя. Тъй като току-що излизахме от пристанище и на кораба имаше да се върши много нещо, държаха ни да работим през целия ден, а вечерта разпределиха вахтите и всичко бе приведено в корабен ред. Когато ни извикаха на кърмата да ни разделят на смени, имах възможност да се запозная добре с типичното поведение на морски капитан пред моряците. След като разпределението свърши, той произнесе кратка характерна реч, като се разхождаше с пура в уста по кърмовата палуба и изплюваше думите между две дръпвания.

— Сега, моряци, ние започваме дълго пътуване. Ако се разбираме, ще си изкараме добре — ако не, корабът ще стане плаващ ад. От вас се иска да се подчинявате на заповедите, които ви се дават, и да изпълнявате задълженията си като мъже — при това положение ще сте добре. В противен случай бъдете сигурни, че ще ви дойде нанагорно. Ако се слушаме, ще видите, че съм добряк, иначе ставам страшен мръсник. Това е всичко, което имам да ви кажа. Вахтените от левия борд, слизай долу!

Тъй като аз се числях към вахтата от десния борд, т.е. тази на втория помощник, имах възможността да нося първата вахта в открито море. От същата вахта беше и Стимсън — младеж, който като мене правеше първото си пътуване, и тъй като произхождаше от образовано семейство и беше работил в търговска счетоводна кантора в Бостън, открихме, че имаме някои общи познати и близки теми за разговор. Заприказвахме за тези неща — за Бостън, за това, какво навярно правят приятелите ни сега, за пътуването и т.н. — докато дойде неговият ред да застане на наблюдателния пост, а аз останах сам със себе си. Сега ми се удаваше добра възможност да размисля. За пръв път почувствувах съвършената тишина на морето. Помощникът се разхождаше по юта^[1], където нямах право да ходя, двама-трима млади моряци разговаряха на носовата палуба, при които нямах желание да отида, така че бях оставен да поглъщам в пълна мяра всичко около себе си. Колкото и да бях под влиянието на морската красота, на блясъка на звездите и на облаците, които се носеха забързано към нас, не можех да забравя, че се разделях с всички обществени и духовни житейски блага. И все пак, колкото и странно да изглежда, и тогава, и по-късно се отдавах с удоволствие на тези размисли, надявайки се така да се предпазя да не изпадна в безразличие към това, което губех.

Ала всички тези мечтания бяха скоро прогонени от заповедта на помощника да се нагласят реите, тъй като вятърът пред нас се засилваше. Ясно виждах по лицата на моряците, често обръщащи поглед към черните облаци, които бързо ни връхлитаха, че трябва да се стягаме за лошо време. Бях чул капитана да казва, че възнамерява да стигнем Гълфстрийм към дванадесет часа.

След няколко минути удариха осем склянки^[2], вахтените бяха сменени и ние слязохме долу. Сега започнах да изпитвам първите неудобства на моряшкия живот. В кърмовия отсек, където спях, беше пълно с навит такелаж, запасни ветрила, стари захвърлени предмети и всякакви корабни принадлежности, които още не бяха прибрани в трюма. Нещо повече — не бяха поставени койки за спане, а не позволяваха и да забиваме гвоздеи, за да си окачаме дрехите. Вълнението се усилваше, корабът се люлееше и всичко бе разхвърляно в най-голям безпорядък. Както казват моряците, бе истинско „дяволско гнездо“ — „всичко отгоре и нищо подръка!“. Върху сандъка ми се бе търкулнало навито дебело въже; шапките, обувките, дюшекът и одеялата ми бяха по земята, притиснати и изпомачкани между сандъците и въжетата. Не ни разрешаваха никаква светлина, та да можем да си търсим нещата, на всичко отгоре бях почнал да чувствувам силни признаци на морска болест — онази апатия и отпуснатост, които я придружават. Като се отказах от всякаква мисъл да си прибера вещите, легнах върху някакви платна и зачаках всеки миг да чуя вика „Всички на палубата!“, който приближаващата се буря щеше да направи наложителен. След съвсем малко чух капките да бият бързо и тежко по дъските, а вахтените явно бяха претрупани с работа, защото се чуваха високите, чести команди на помощника, тропот на крака, скърцане на макари и изобщо всички белези на приближаваща се буря. След няколко минути люкът на трапа отхвръкна назад и още по-гръмко нахлуха шумът и суетнята по палубата. Викът „Всички на палубата! Скачайте бързо и събирайте ветрилата!“ погали слуха ни и люкът отново бързо се затвори. Когато стъпих на палубата, се изправих пред нова картина и нови преживелици.

Малкият бриг пътуваше бейдевинд^[3] и бе се наклонил здравата. Силните насрещни вълни се удряха в носа с грохота и мощта на ковашки чук и прехвърляйки палубата, ни заливаха от глава до пети. Фаловете^[4] на марселите^[5] бяха отпуснати и големите ветрила се издуваха напред и се удряха обратно в мачтите с гръмотевичен тътен; вятърът свиреше във вантите^[6], развързани въжета се мятаха насам-натам, чуваха се гръмогласни, неразбираеми за мен команди, които бързо се изпълняваха; моряците се провикваха, увиснали по въжетата, с пресипналите си чудати гласове.

Към всичко това се добавяше и морската ми болест — не бях стъпил още на „моряшките си крака“, повръщах страхотно и едва имах сили да се задържа за нещо, а беше тъмно като в рог. Точно в такова състояние се намирах, когато за пръв път ми заповядаха да се кача на мачтата и да рифовам марсела.

Как се оправих, сега не мога точно да си спомня. „Проснах се“ на реята и се вкопчих във въжетата с все сила. Едва ли съм помогнал много, защото си спомням, че повърнах на няколко пъти, преди да сляза от марселната рея, като бълвах на ужасни пристъпи към подветрената страна. Не след дълго всичко по мачтите бе натъкмено и отново ни пуснаха да слезем долу. Не сметнах това за особено голямо благодеяние, тъй като бъркотията, която цареше там, и онази неописуема, предизвикваща гадене миризма, която идва от плискащата се в трюма вода, превръщаше кърмовия отсек в незавидно укритие от студените и мокри палуби. Често бях чел за морските преживелици на други, ала сега имах чувството, че от мен по-злочест няма, защото в добавка към всички останали злини не можех да не мисля, че това бе само първата нощ от двегодишното ми пътуване. Когато бяхме на палубата, не беше по-добре — помощникът непрекъснато ни командуваше насам-натам, казвайки, че за нас било по-добре да сме в движение. И все пак всичко бе за предпочитане в сравнение с ужаса долу. Спомням си много добре, че когато отидех до люка и си пъхнех главата вътре, веднага ми се повдигаше и незабавно се облекчавах. Много добро средство за повръщане.

Това трая два дни.

Сряда, 20 август. Сутринта бяхме на вахта от четири до осем. Когато излязохме на палубата в четири часа, видяхме, че нещата бяха тръгнали на оправяне. Вълните и вятърът бяха паднали, а звездите светеха ярко. Почувствувах съответна промяна в настроението, но все още бях много слаб от морската болест. Бях застанал по средата на кораба, на наветрената страна, и наблюдавах постепенното зазоряване и първите лъчи утринна светлина. Много е писано за изгревите в морето, но все пак те не могат да се сравняват с изгревите на сушата. Липсва им пригласът на птичите песни, жуженето на пробуждащия се човешки кошер и отблясъците на първите лъчи по дървета, хълмове, черковни звънарни и покриви на къщи, за да им даде живот и им вдъхне душа. Липсва всякакъв декор. Но въпреки че изгревът в морето не е толкова красив, нищо не може да се сравни по меланхоличност и тъга с идването на зората над „сивата и тъжна безбрежност на стария Океан“.

Има нещо в първите бледи лъчи, прострели се над източния хоризонт и хвърлили неясната си светлина върху водната шир, което заедно с безбрежността и незнайните дълбини на морето наоколо създава у човек чувство на самотност и страх, някакво меланхолично предчувствие, каквото нищо друго в природата не може да създаде. Това чувство постепенно отминава с усилването на светлината, а когато слънцето се покаже, започва обичайният еднообразен морски ден.

От тези размисли ме откъсна заповедта на помощника: „Вие там на носа! Пригответе за работа носовата помпа!“ Разбрах, че за мечтания не се разрешава никакво време — трябваше да се „задействувам“ още с първия светлик. След като извикахме „лентяите“ — а именно дърводелеца, готвача и стюарда, нагласихме помпата и започнахме да мием палубите. Тази операция, която на море се извършва всяка сутрин, отнема почти два часа. На мен едва ми стигнаха силите до края. След като приключихме с миенето, избърсахме палубите и навихме шланговете на помпата. Седнах върху една рея и зачаках да ударят седем склянки, което беше сигналът за закуска. Помощникът, забелязал мързеливата ми поза, заповяда да смажа гротмачтата^[7] от горе до долу. Корабът се клатеше малко и аз усетих желание да му кажа, че бих оставил тази работа за след закуската. Знаех обаче, че трябва „да хвана бика за рогата“ и че ако покажех и най-малка липса на сърцатост или схватливост, щях веднага да си спечеля лошо име. При това положение грабнах кофата със смазка и се покатерих на бомбрамстенгата. Тук от люлеенето на кораба, което нараства с височината над основата на мачтата (там е опорната точка на лоста) и от миризмата на смазката, блъснала чувствителните ми ноздри, отново ми се повдигна. Изпитах немалка радост, когато си свърших работата и стъпих върху сравнителната terra firma^[8] на палубата. След няколко минути удариха седем склянки, лагът^[9] бе хвърлен, вахтените извикани и всички отидохме на закуска. Не мога да отмина това място, без да си спомня съвета на нашия готвач — един простодушен африканец. „Сега, моето момче — каза ми той, — ти си прочистен. В трюма ти няма и помен от сухоземна помия. Трябва да смениш халса^[10] — изхвърли всичките си лакомства зад борда и се хвани здраво за соленото говеждо и корабния хляб и ти обещавам, че ще станеш як като който и да е от другите още преди да стигнем носа.“ Този съвет е добър за ония пътуващи по море, които любовно си скътват разни тънки лакомства за в случай на морска болест.

Не мога да опиша промяната, която настъпи в мен, след като изядох половин фунт^[11] студено солено говеждо и един-два сухара. Станах нов човек. Тъй като до обед почивах с вахтата долу, имах време и за себе си, та взех от готвача огромно парче жилаво солено говеждо и го дъвках до дванадесет часа. Когато се качих на палубата, се почувствувах почти като човек и можех да се захвана с изучаването на моряшките си задължения в силно приповдигнато настроение. Към два часа чухме силен вик: „Ветрило на хоризонта!“ и скоро видяхме две ветрила към наветрената страна, които се движеха напречно на нашия курс. За пръв път виждах ветрила в морето. Тогава, пък и винаги след това съм си мислил, че няма по-интересна, а едва ли и по-красива гледка от тази. Минаха далеч от подветрената ни страна, но капитанът успя да прочете имената им със своя далекоглед. Това бяха корабът „Хелън Мар“ от Ню Йорк и бригът „Мърмейд“ от Бостън. И двата държаха западен курс — към милата ни родина.

Четвъртък, 21 август. Днес слънцето се издигна в ясно небе, духаше попътен вятър и всичко бе ведро и засмяно. Вече бях стъпил на „моряшките си крака“ и започнах да навлизам в ритъма на морското ежедневие. Малко преди шестте склянки, т.е. към три следобед забелязахме ветрило вляво по носа. Много ми се искаше, като на всеки млад моряк, да извикам за поздрав. Корабът се приближи към нас, обърна гротмарсела назад и двата кораба застанаха нос срещу нос, кланяйки се и изправяйки се като два бойни коня, задържани за юздите от ездачите си. Това бе първият кораб, който виждах отблизо, и бях удивен, като гледах как силно се люлее и клати в такова тихо море. Той забиваше глава във вълните, а после, когато кърмата му постепенно се спускаше надолу, огромният му нос се издигаше нагоре и показваше блестящата си мед, вълнореза и носовата площадка, от които се стичаше морска вода като от къдрите на стария Нептун. Палубите бяха пълни с пътници, наизлезли при вика: „Ветрило на хоризонта!“ Съдейки по облеклото и лицата им, изглежда да бяха швейцарски и френски емигранти. Те ни поздравиха първо на френски, но след като не получиха отговор, опитаха на английски. Корабът беше. „Ла Каролина“ от Хавър, с курс към Ню Йорк. Ние ги помолихме да съобщят за брига „Пилигрим“ от Бостън, с курс към северозападния бряг на Америка, от пет дни на път. След това те издуха ветрилата си и ни оставиха да порим нашия дял от морската шир.

Има си установен ред за поздравяване на кораб в морето: „Хей, кораб!“ Отговор: „Привет!“ — „Кой е този кораб, моля?“ — „Корабът «Каролина» от Хавър, курс към Ню Йорк. Вие откъде сте?“ — „Бригът «Пилигрим» от Бостън, курс към калифорнийския бряг, от пет дни на път.“ Освен в случаите когато има свободно време или нещо нарочно за казване, тази форма не се изменя много.

Този ден завърши приятно. Настана хубаво и удобно за плаване време и потече равният ритъм на моряшкия живот, който се нарушава само от буря, ветрило или зърната земя.