Ричард Дейна
Две години в кубрика (19)

Глава XIX
Хавайци

Това бе колкото пълна промяна в моя живот, толкова и внезапна. За един миг се бях превърнал от моряк в плажен лентяй и кожар и все пак новостта и относителната независимост на този живот не бяха неприятни. Кожарският ни склад бе голяма постройка, направена от груби дъски и предназначена да събира до четиридесет хиляди кожи. Малка стаичка бе отделена в единия й ъгъл, в която бяха сковани четири койки и там трябваше да живеем, с майката земя за под. Вътре имаше маса, малко шкафче за тенджерите, чиниите, лъжиците и т.н.; светлина влизаше през малка дупка. Тук оставихме сандъците си, хвърлихме завивките, на койките и се настанихме. Над главите ни имаше още една стаичка, в която живееше мистър Ръсел, който отговаряше за кожарския склад — същият онзи човек, който за известно време бе помощник, на „Пилигрим“. Там си живееше той, във величествена уединеност, като се хранеше и спеше сам (а това бяха главните му занимания) и имаше за компания собственото си достойнство. Юнгата, един юнак от Марбълхед на име Сам, щеше да ни бъде готвач, докато аз, един французин-гигант на име Никола и четирима хавайци щяхме да обработваме кожите. Сам Никола и аз живеехме в стаичката, а четиримата хавайци работеха и се хранеха с нас, но обикновено спяха във фурната. Новият ми сътрапезник Никола бе най-грамадният човек, когото бях виждал някога. Дошъл на брега с един кораб, който по-късно претърпял корабокрушение, и сега се наемаше в различните складове да обработва кожи. Бе по-висок от шест фута й имаше такова огромно туловище, че спокойно можеха да го показват като някаква забележителност. Но най-учудващото нещо у него бяха ходилата му. Те бяха толкова големи, че не можеше да си намери обувки в Калифорния, които да са му по мярка, и бе принуден да си изпише един чифт от Оаху, но когато ги получи, трябваше да ги носи подпетени. Веднъж ми разказа, че претърпял корабокрушение с един американски бриг на Гудуин Сандз^[1] и го изпратили в Лондон под попечителството на американския консул почти без дрехи на гърба и без обувки на краката, където бил принуден да се разхожда из улиците по чорапи в средата на януари в продължение на три-четири дни, докато консулът не уредил специално да му изработят чифт обувки. Силата му отговаряше на външния вид, а невежеството на силата — „силен като вол и колкото силен, толкова невеж“. Не знаеше нито да чете, нито да пише. Тръгнал по море от дете и видял всякакъв вид служба на всякакви кораби — търговски, военни и пиратски, както и за търговия с роби. Доколкото можех да разбера от това, което ми разказваше за себе си, след като се бяхме опознали по-добре, бил дори и на по-лоша работа от търговията с роби. Веднъж го осъдили на смърт в Чарлстон, Южна Каролина, и макар че го освободили, сега беше толкова уплашен, че не искаше никога вече да стъпи в Съединените щати. Не бях в състояние да го убедя, че не може да бъде съден втори път за същото престъпление. Твърдеше, че се бил измъкнал здрав и читав от вълните и бил достатъчно добър моряк, за да си рискува корпуса отново.

Макар и да знаех за живота му, все пак никога не изпитах ни най-малък страх от него. Винаги се разбирахме много добре и въпреки че бе много по-възрастен, по-силен и по-голям поради образованието ми и поради това, което бе чул за положението ми, преди да тръгна по море, изразяваше подчертано уважение към мене, както и можеше да се очаква от един европеец от бедно съсловие. „Аз ще ти бъда добър приятел — имаше обичай да казва той, — защото полека-лека ти ще станеш капитан тук и тогава ще ме подгониш здравата!“ Държейки се един за друг, ние разкарахме Ръсел от главата си, защото той явно се страхуваше от Никола и никога не ни се бъркаше, освен когато се занимавахме с кожите. Другите ми другари — хавайците — заслужават особено внимание.

В продължение на няколко години между Хавайските острови и Калифорния се е развила значителна търговска дейност и повечето от корабите са с екипажи от островитяни; тъй като почти никога не подписват договори, напускат когато си искат и се наемат да обработват кожи в Сан Диего и да попълват местата на моряци от американските кораби, работещи на брега по време на престоя им. По този начин се бе събрала една малка колония от хавайци в Сан Диего и там беше главната им квартира. Някои наскоро бяха отплавали с „Аякучо“ и „Лориот“, а „Пилигрим“ бе взел мистър Манини и още трима други, така че не бяха останали повече от двадесетина души. От тях четирима бяха на заплата в кожарския склад на „Аякучо“, още четирима работеха с нас, а останалите си живееха кротко във фурната, защото парите им се бяха почти свършили, а трябваше да направят така, че да им стигнат, докато не дойде някой друг кораб да им даде работа.

През четирите месеца, които прекарах тук, се запознах добре с хавайците и направих всички възможни усилия да науча нещо за езика, обичаите и нравите им. Езика им можах да уча само устно, защото не носеха никакви книги със себе си, макар че много от тях знаеха четмо и писмо от мисионерите в родината си. Те говореха малко английски и по нещо като спогодба на брега се използваше смесен език, разбираем за всички. Дългото име „сандвичеви островитяни“ е изпаднало от употреба и всички бели из Тихия океан ги наричат „канаки“ по една дума от техния език, означаваща, както разбрах, „човек“, „човешко същество“, с която наричат себе си и всички островитяни от Южните морета за разлика от белите, които наричат „хаоле“. На името „канака“ се отзовават както поотделно, така и общо. Тъй като имената на техния език са трудни за произнасяне и запомняне, наричат ги по имената, дадени им от капитани или моряци. Някои се именуват по кораба, на който са били, други — със собствени имена като Джек, Том, Бил, а някои имат измислени имена като Пост, Марс, Канап, Пеликан и т.н., и т.н. От четиримата, които работеха в нашия склад, един се казваше „мистър Бингъм“, на името на мисионера в Оаху, друг Надежда, по името на кораб, на който бил плавал, трети Том Дейвис — името на първия му капитан, а четвъртият — Пеликан поради странната му прилика с тази птица. После идваха Лагода Джек, Калифорния Бил и т.н., и т.н. Но и с каквито имена да бяха наречени, те бяха най-интересните, интелигентни и добросърдечни хора, сред които съм попадал някога. Изпитвах определено чувство на привързаност към почти всички от тях, а за много съм запазил и до днес най-топли чувства, които биха ме накарали да направя много заради удоволствието да ги срещна и които винаги ще ме карат да се изпълвам с най-силен интерес само при споменаването на думата хаваец.

Том Дейвис знаеше да чете, да пише и да прави прости аритметични сметки; беше посещавал Съединените щати и говореше английски твърде сносно. Образованието му не беше по-лошо от това на три четвърти от янките в Калифорния, а обноските и убежденията му — доста по-добри; пък бе толкова схватлив, че с лекота можеше да му се преподава навигация и много от естествените науки.

Старият мистър Бингъм говореше много малко английски, почти никак, и не знаеше нито да чете, нито да пише, ала бе най-добросърдечният човек в света. Сигурно бе над петдесетте. Два от предните му зъби били избити от родителите му в знак на скръб след смъртта на Камехамеха, великия крал на Хавайските острови^[2]. Ние му казвахме, че сигурно е ял от капитан Кук^[3] и е загубил зъбите си по този начин. Това бе единственото нещо, което можеше да го ядоса. Той винаги изпадаше в силна възбуда при това и казваше: „Аоле! (Не!) Аз не яде капитан Кук! Аз малък — толкова висок — не повече! Мой баща вижда капитан Кук! Аз — не!“ Никой от тях не обича да се споменава за капитан Кук, защото всички моряци са убедени, че е бил изяден, а хавайците не могат да търпят да ги поднасят за това. „Новозеландски канака яде бял човек, Сандвичев остров канака — не. Сандвичев остров канака уа лайк пу на хаоле (също като тебе)!“

Мистър Бингъм бе нещо като патриарх сред тях и се ползваше с голямо уважение, макар че му липсваха образованието и енергията, които бяха причина за влиятелността на мистър Манини. С часове съм прекарвал в разговори с този възрастен човек за Камехамеха — Карл Велики на Хавайските острови, — за неговия син и наследник Рихо Рихо, който починал в Англия и тялото му било пренесено в Оаху с фрегатата „Блонд“; за капитана лорд Байрон^[4], чието погребение той си спомняше отлично, а също и за обичаите по време на детството му и промените, донесени от мисионерите. Той не даваше и дума да се каже, че там били яли човешки същества, и действително звучеше като обида да се каже на тези чувствителни, умни и културни хора, че в страната им са се ширели такива варварства. Безспорно едва ли има народ на земното кълбо, който да е постигнал такъв бърз напредък от момента на варварското си състояние. Бих могъл да поверя живота си и всичко, което притежавах, в ръцете на тези хора и със сигурност бих се обърнал подред към всички тях, ако имах нужда от някаква услуга или жертва, преди да отида при някого от моите съотечественици по крайбрежието, и щях непременно да я получа, преди моите съотечественици да са стигнали и до половината в сметките си, колко ще им струва. Обичаите им и начинът, по който се отнасят един към друг, показват простовата, примитивна щедрост, която събужда истинско възхищение и често е упрек към нашия собствен народ. Каквото има един, имат го всички. Пари, храна и дрехи си разменят помежду си, дори до последното късче тютюн, което слагат в лулите си. Веднъж чух мистър Бингъм да казва с най-голямо възмущение на един търговец-янки, който се опитваше да го убеди да си пази парите: „Не! Ние не като вас!… Ако един има пари, всички има пари. Ти — ако има пари — заключва в сандъка… Не добро! Канака всички като един!“ В това убеждение те стигат дотам, че никой няма да седне да яде нещо пред другите, без да предложи на всички наоколо. Виждал съм един от тях да разчупва на пет парчета бисквита, когато имаше много малко за ядене на брега.

Моят любимец сред всички тях и този, когото обичаха както капитаните, така и моряците, бе Надежда. Той бе буден, добросърдечен, дребничък човечец, когото никога не видях ядосан, макар че изкарахме заедно повече от година и съм виждал как белите го тормозят и нагли помощници на кораби го обиждат. Бе винаги любезен, винаги готов за услуги, а направеха ли на него услуга — никога не забравяше. Веднъж се бях погрижил за него, когато беше болен, като му вземах лекарства от корабните запаси, и нито капитанът, нито помощниците искаха да направят нещо за него. Той никога не забрави това. Всеки канак си има един приятел, за когото се чувствува длъжен да направи всичко и с когото си има нещо като договор — нещо като съюз за ненападение и взаимна помощ. За него той често ще направи и най-големите жертви. Този приятел те наричат айкане и за такъв ме прие Надежда. Не вярвам да е притежавал нещо, което не би ми дал. В замяна на това аз бях неговият приятел сред американците и го учех да пише и смята, защото той беше напуснал родината си, преди да се научи на четмо и писмо. Той изпитваше голямо любопитство към Бостън (както те наричаха Съединените щати) и задаваше многобройни въпроси за къщите, хората и т.н. и винаги искаше да му обяснявам картинките в книгите. Всички те проявяваха поразителна схватливост при обясненията и разбираха в един миг много неща, които съм мислил, че ще е напълно възможно да ги накарам да разберат; от въпросите им личеше, че вече знаят достатъчно, за да могат да научат и други неща. Картинките с параходи и железопътни вагони в колоните на няколкото вестника, които имах, ми беше доста трудно да обясня. Те лесно схващаха защо е необходим наклонът на платното и каква е конструкцията на вагоните, ала движението, създавано от парата, бе прекалено сложно за тях. Веднъж се опитах да им го покажа чрез един опит с казаните на готвача, но не успях — може би колкото поради неспособността им да разберат, толкова и поради моето собствено невежество — и без съмнение ги оставих в толкова неясна представа за принципа на движението, колкото бе и моята. Тази трудност, разбира се, съществуваше със същата сила по отношение на параходите и всичко, което можах да направя, бе да им разкажа за скоростта им, защото като не успях чрез разума, бях принуден да прибягна до фактите. В разказа си за скоростта бях подкрепен от Том, който беше ходил в Нантъкит^[5] и бе видял един малък параход. Между другото, бе странно да слушам как Том говори за Америка, защото горкият човек бе пътувал цялото разстояние покрай нос Хорн и обратно и не бе видял нищо друго освен Нантъкит.

Една карта на света, която им показах веднъж, задържа вниманието им в продължение на часове, като тези, които знаеха да четат, показваха различните места и ме питаха за разстоянията. Спомням си, че ми се стори много забавно едно нещо, което ме запита Надежда. Сочейки към големите неравни петна, които винаги оставят бели около полюсите, за да покажат, че още не са проучени, той вдигна поглед и запита: Пау? (Свършено, край?)

Те лесно разбраха системата за именуване на улиците и номериране на къщите и ползата от това. Имаха голямо желание да видят Америка, но се страхуваха от заобикалянето на Хорн, защото страдат много от студа, а са слушали ужасяващи разкази от тези, които са минавали покрай него.

Пушат доста, но много бавно и продължително, като използват лули с големи огнища и много къси тръбици или изобщо без тях. Запалват тези лули и всмукват дълбоко, издувайки бузите си до краен предел, а след това го изпускат бавно през устата и ноздрите си. После лулата се подава на другите, които дърпат по същия начин, и така една лула тютюн стига за половин дузина. Те никога не пушат с къси, непрекъснати дръпвания като европейците, а едно такова „оахувско кълбо“, както го наричат моряците, им стига за час-два, докато някой друг не запали лулата си и тя не премине през всички по същия начин. Всеки канак по крайбрежието си има лула, огниво, прахан, стиска тютюн и джобно ножче, които носи винаги със себе си.

Това, което прави най-силно впечатление на чужденеца, е начинът им на пеене. Те проточват песните си в нисък, гърлен и монотонен напев, като устните и езикът им едва се движат и звуците се образуват единствено в гърлото. Мелодия почти няма, а думите, доколкото можах да разбера, се импровизират. Пеят за хората и предметите, които ги заобикалят, и използват този начин за говорене, когато не искат някой чужд да ги разбере; правят го много успешно, защото и при най-напрегнато внимание никога не можах да открия някоя позната дума. Често съм слушал мистър Манини, който бе най-прочутият импровизатор сред тях, да пее в продължение на час, когато работеха сред американци и англичани, и по честите викове и смехове на канаките ставаше ясно, че той пее за различните хора, с които работят. Имат много силно чувство за хумор и са отлични мимици — много от тях откриваха и имитираха чудатостите на нашите моряци, преди още ние самите да ги забележим.

Това бяха хората, с които ми предстоеше да прекарам няколко месеца и които, с изключение на Ръсел, Никола французина и юнгата, съставляваха цялото население на брега. Би трябвало може би да включа и кучетата, защото те бяха важна част от нашето селище. Някои от първите кораби карали кучета, които за удобство били оставени на брега, където се размножили и се превърнали в многочислено племе. По времето на моя престой на брега техният брой бе около четиридесет и може би същият брой или по-голям се издавят или умират по някакъв друг начин всяка година. Те са много полезни като пазачи на плажа и индианците се страхуваха да слизат вечер, тъй като бе невъзможно човек да доближи на половин миля до складовете, без да се вдигне всеобща тревога. Бащата на колонията, старият Сейчъм, наречен така по името на кораба, с който бе доведен, умря на пределна възраст, докато бях там, и бе тържествено погребан. Свине и няколко кокошки съставляваха останалата част на животинското племе и образуваха обща група, макар че ги познаваха поотделно и обикновено ги хранеха в складовете, към които принадлежаха.

Бях на брега само от няколко часа и „Пилигрим“ още не беше се изгубил от погледа, когато се чу вик: „Ветрило на хоризонта!“ Това бе мексиканският бриг „Фасио“, който бяхме оставили в Сан Педро и който идваше да разтовари лойта си, да я стопи, да я сложи в чували, след това пак да я натовари и да напусне брега. Моряците привързаха кораба, издигнаха на плажа пещите си за топене, опънаха палатка, в която да живеят всичките, и започнаха работа. Това допълнение придаде разнообразие и промяна в нашето „общество“ и ние прекарахме много вечери в палатката им, където сред врявата от английски, испански, френски, индиански и канакски намирахме по някоя дума, която всички да разберат.

На другата сутрин, след като слязох на брега, започнах да изпълнявам задълженията си по обработването на кожите. За да може да се разбере това, ще бъде необходимо да се предаде цялата история на кожата, почвайки от дрането на говедото и се стигне до натоварването на кораба и отнасянето й в Бостън. Когато одерат кожата от животното, пробиват дупки по краищата, на които се разпъва, за да изсъхне. След като кожите изсъхнат на слънце, сгъват ги с космите навътре и ги разменят с корабите в различните пристанища на крайбрежието, като ги занасят в базата в Сан Диего. Там те се разтоварват и се оставят на големи камари близо до складовете. Оттук започва трудът на кожаря.

Първото нещо е да се накиснат. Това се прави, като се занасят на плажа при отлив и се закрепят с въжета на малки купчини с цел като дойде приливът, да ги залее. Всеки ден накисвахме по двадесет и пет кожи на човек, което за всички заедно правеше сто и петдесет. Там се оставят четиридесет и осем часа и тогава се изнасят на ръчни колички и се хвърлят в каци. В тях има саламура, която е много силна, тъй като се състои от морска вода с прибавено голямо количество сол. Тя осолява кожите и в нея те престояват две денонощия. Като се извадят от каците, се поставят върху една площадка за едно денонощие и след това се разтварят на земята, като се изпъват внимателно на колчета с космите надолу, за да могат да изсъхнат гладки. След като ги разпънехме и докато бяха още мокри и меки, започвахме да работим над тях с ножовете и да изрязваме внимателно всички лоши места — останки от месо и мазнина, които биха развалили и съсипали всичко, ако се складираха с тях на кораба в продължение на много месеци, после големите „перки“, т.е. ушите и всички други части, които биха попречили на плътното складиране. Това бе най-трудната част на нашата работа, тъй като се искаше много умение, за да се отстрани всичко ненужно и да не се среже или нарани кожата. То бе също така и дълъг процес, тъй като шестимата трябваше да изчистваме по сто и петдесет кожи на ден, повечето от които отнемаха доста време, тъй като испанците са много небрежни, когато дерат животните си. Също така, когато ги почиствахме разпънати на колчетата, бяхме принудени да коленичим, от което един несвикнал човек получава болки в кръста. Първия ден работих толкова бавно и несръчно, че успях да изчистя само осем кожи; след няколко дни удвоих това число, а след две-три седмици можех да се равнявам с останалите и да почиствам дела си от двадесет и пет кожи.

С това почистване трябва да се свърши до обед, иначе кожите стават прекалено сухи. След като слънцето ги е пекло няколко часа, върху тях се минава внимателно със стъргалка, за да се отдели излязлата мазнина. Като се приключи с това, колчетата се изваждат, кожите се сгъват внимателно с космите навън и се оставят да изсъхнат. Към средата на следобеда се обръщат, за да изсъхне и другата страна, и при залез-слънце се нареждат на купчини и се покриват. Следващия ден се свалят и разпъват отново и вечерта, ако са изсъхнали напълно, се простират на дълга хоризонтална върлина и се тупат с млатила. Това сваля всичкия прах от тях. Тогава, след като са били осолени, изстъргани, почистени, изсушени и изтупани, те се нареждат в склада. Тук свършва тяхната история с изключение на това, че отново се изваждат, когато корабът е готов да отплава обратно, тупат се, натоварват се на борда, закарват се в Бостън, щавят се, правят се на обувки и други предмети, за които е нужна кожа; и твърде вероятно е част от тях най-накрая отново да се връщат в Калифорния под формата на обувки, които се износват при гоненето на други говеда или обработването на други кожи.

Като накисвахме ежедневно по сто и петдесет парчета, имахме по толкова на всяка степен на обработка всеки ден, така че всеки ден имахме една и съща работа с един и същ брой кожи — сто и петдесет за накисване, сто и петдесет за измиване и поставяне в каците, същия брой за вадене от каците и слагане на площадките да се изцедят, също толкова да се разпънат на колчета и почистят и също толкова да се изтупат и приберат в склада. Би трябвало да изключа неделите, защото по традиция, която още никой агент или капитан не се е опитал да наруши, тя си е била ден за почивка на брега от години. В събота вечер кожите на всяка степен на обработката се покриват внимателно и не се откриват до понеделник сутринта. В неделя нямахме абсолютно никаква работа, освен ако не трябваше да се заколи някое биче, което ни пращаха за месо обикновено по веднъж седмично и понякога пристигаше в неделя. Друго предимство на обработването на кожи беше, че имахме определено количество работа за вършене и когато приключехме с нея, можехме да разполагаме с времето си. Знаейки това, ние работехме усърдно и не се нуждаехме от подтикване. Излизахме всяка сутрин при развиделяване и като прекъсвахме само за закуската към осем часа, обикновено приключвахме работа между един и два; обядвахме и разполагахме с останалата част от деня до малко преди залез. Тогава изтупвахме сухите кожи, които прибирахме в склада, и покривахме всички останали. По този начин разполагахме с почти три свободни часа всеки следобед. При залез-слънце вечеряхме и приключвахме с работата за деня. Нямаше вахти за носене или марсели за рифоване. Обикновено вечерите прекарвахме на гости по складовете; аз често ходех за около час край фурната, на която викахме „хотел Канака“ и „кафене Оаху“. Обикновено веднага след обяда лягахме малко да поспим, за да наваксаме ранното ставане, и прекарвахме останалата част от следобеда, както ни хрумне. Аз обикновено четях или пишех, или си шиех и кърпех дрехите, защото нуждата — майката на изобретателността — ме бе научила на тези умения. Канаките отиваха на фурната и прекарваха времето си в спане, разговори и пушене, а моят сътрапезник Никола, който не знаеше нито да чете, нито да пише, изкарваше една дълга почивка, изпушваше две-три лули и се разхождаше до другите складове. Никой не ти се бърка в това свободно време, защото капитаните знаят, че моряците са си го заслужили с усърдна и бърза работа и че намесата им не би довела до нищо добро. Бяхме също и доста независими, защото началникът на склада — capitan de la casa — не можеше нищо да ни каже, освен когато работехме по кожите, и макар че нямахме право да ходим до града без негово разрешение, почти никога не ни се отказваше.

Тежестта на мокрите кожи, която ни принуждаваше да ги разнасяме с ръчни колички, непрекъснатото навеждане при почистването и отвратителната миризма на каците, в които често бяхме принудени да газим до коленете, за да натъпчем кожите — всичко това правеше работата неприятна и изморителна, но ние скоро свикнахме. А сравнителната независимост на живота ни помогна да се примирим с нея, защото нямаше никой, който да ни гони и да ми трови, а когато приключехме с работата си за деня, трябваше само да се измием и преоблечем. Останалото време си беше за нас.

Тук трябва обаче да спомена едно изключение, а именно че по два пъти седмично трябваше да ходим за дърва за печката в камбуза. Дърва се намират много трудно в околностите на Сан Диего, тъй като на мили наоколо няма никакви по-големи дървета. В града жителите горят клони и съчки, които събират по шубраците и за които пращат индианци на големи групи всеки няколко дни. За щастие климатът е толкова мек, че нямат нужда от отопление в къщите си. Дърва ползват само за готвене. За нас намирането на дърва бе голяма грижа, защото всичко в близост до складовете бе изселено и бяхме принудени да вървим по една-две мили и да ги носим на гърба си, тъй като не можехме да прекараме количката през хълмовете и неравните места. Два следобеда през седмицата, обикновено понеделник и четвъртък, щом като се наобядвахме, се отправяхме към гората, въоръжени с брадви, дълги въжета и количка. Следваше ни цялата колония кучета, които бяха винаги готови за разходка до гората и почти полудяваха, като ни виждаха да се приготвяме. Отивахме с количката, докъдето можехме да я влачим, и като я оставяхме на открито видно място, се разделяхме — всеки поемаше в различна посока и търсеше някой хубав гъсталак, от който да почне. Често трябваше да ходим почти на цяла миля далеч от количката, преди да намерим подходящо място. Като попаднехме на някой добър гъсталак, следващото нещо беше да изчистим шубраците, за да можем да замахваме спокойно с брадвите. Дърветата са рядко по-високи от пет-шест фута, а най-високото дърво, което видях по време на тези експедиции, не може да е било повече от дванадесет, така че като окастряхме клоните и почиствахме храстите, трябваше да хвърлим много работа за малко дърва. Като насечахме достатъчно за „един гръб“, следващото нещо бе да ги завържем здраво с въже. Със снопа на гърба и брадвата в ръка се отправяхме през баири и долчини към количката. По два хубави товара се искаха от всеки човек, за да се напълни количката. Обикновено се стъмваше, докато се приберем, и с разтоварването на дървата и покриването на кожите за през нощта работата за деня приключваше.

Тези дърварски експедиции винаги се примесваха с твърде приятни преживявания. Да се скиташ из горите с брадва в ръка като горянин, следен от глутница кучета, които вдигат птици, змии, зайци и лисици, и да разглеждаш различните видове дървета, цветя и птичи гнезда бе най-малкото една промяна в сравнение с монотонния ход на корабната работа. Също така често се случваха интересни и забавни неща. Койотите, за които споменах по-рано, свирепи малки животни с рунтави опашки и големи глави — нещо средно между лисица и вълк, — тук се въдеха в изобилие, както и навсякъде другаде из Калифорния. Кучетата ги преследваха много и като ги видеха или чуеха честия им остър лай, хукваха веднага да ги гонят. Често ставаха хубави гонитби. Но все пак, въпреки че кучетата ни бягаха бързо, тези скитници обикновено се отърваваха. Те са достойни съперници на кучетата, но тъй като последните обикновено ходят на глутници, рядко имаше честни битки. Едно по-дребно куче, което имахме в склада, веднъж нападна един койот само и ако не бяхме се притекли на помощ, едва ли щеше да отърве кожата. Имахме обаче един пес, който ги тормозеше твърде успешно и много пъти ги бе гонил здравата. В него силата и пъргавостта се съединяваха по-добре, отколкото във всяко друго куче, което някога съм виждал. Беше роден на Островите, баща му бил английски мастиф, а майка му — хрътка. Имаше високо вдигната глава, дългите крака, тънкото тяло и пружиниращата походка на майка си и тежката брада, здравите челюсти и силните предни крака на мастифа. Когато го доведох в Сан Диего, един моряк каза, че в главата му приличал на херцог Уелингтън^[6], когото веднъж бил виждал в Тауър^[7]. И наистина имаше нещо в него, което напомняше портретите на херцога. Оттогава го кръстиха Уели и той стана любимецът и тиранинът на плажа. Винаги имаше преднина от няколко ярда при гонитбите и бе убил в единоборство два койота в битки един срещу един. Често се забавлявахме с тези животни. Щом се чуеше острият бърз лай на койота, бе нужен само един миг и всички кучета хукваха на пределна скорост. Няколко минути бяха нужни да се навакса някой нечестен старт и после всяко куче си заставаше на мястото. Уели начело, сякаш се плъзгаше над храстите, а след него се носеха Фани, Фелициана, Чилдърс и останалите бързи кучета — шпаньолите и териерите, а зад тях следваше тежката кавалерия — булдозите и т.н., защото имахме кучета от всички породи. Да ги гоним бе безсмислено и след около половин час кучетата започваха да се връщат задъхани, в безредна тълпа.

Освен койотите кучетата понякога се връщаха с плячка от подземни и обикновени зайци, каквито тук се въдят в изобилие и много от които често застрелвахме за обяд. Сред другите животни имаше едно влечуго, с което нямах толкова голямо желание да се развличам — гърмящата змия. Тези змии са много често срещани тук, особено пролетно време. През втората половина на лятото, когато бях на брега, не видях много, но през първите два месеца рядко отивахме в „гората“, без някой от нас да вдигне змия. Спомням си отлично първата, на която се натъкнах. Бях оставил другарите си и бях започнал да прочиствам хубава китка дървета, когато точно в средата на гъсталака, само на няколко ярда от себе си чух съскането на една такава гадина. Това е остър продължителен звук и напомня много свистенето на парата, излизаща от малката тръба на параход, но, разбира се, по-слаб. Знаех, че един от другарите ми бе наблизо, защото чувах ударите на брадвата му, и му извиках, за да му кажа на какво съм попаднал. Той погледна много леко на това и тъй като дори ме подигра за страха ми, реших да не мръдна от мястото си. Все пак, докато чувах тракането на пръстените й, се намирах в безопасност, тъй като тези влечуги не издават никакъв звук, когато се движат. Така аз си продължих работата; шумът от сеченето и чупенето на клоните тревожеше змията и по тракането можех да разбера къде се намира. Веднъж-дваж то за известно време престана, което ме накара малко да се смутя. Отстъпих няколко крачки назад и хвърлих нещо в храстите, при което тя отново започна да трака с пръстените си и аз се успокоих, като разбрах, че не е пропълзяла на друго място. По този начин продължих да работя, докато не събрах един пълен товар, без да я оставя да спре да трака нито за миг. Като свърших, завързах клоните на сноп и се приготвих да тръгна. Сега вече сметнах, че мога да повикам останалите без страх, че ще ме изкарат страхливец, и отидох да ги потърся. След няколко минути се събрахме всички и нападнахме храсталака. Грамадният французин, когото извиках първи, се оказа толкова малко склонен да наближи змията, колкото и аз. Кучетата също явно се бояха от тракането на пръстените, ала канаките не показаха никакъв страх. Грабнаха дълги пръчки и оглеждайки се зорко, навлязоха в гъсталака. Застанаха на няколко фута от змията. Не можаха да я улучат, а я вдигнаха и веднага загубихме следите й, което породи „приятната“ мисъл, че може да се намира точно под краката ни. Като хвърляхме камъни и трески в различни посоки, успяхме да я накараме да се обади отново с кречеталото си и подновихме нападението. Този път я изкарахме на открито място и я видяхме да се изплъзва с вдигната глава и опашка, докато един добре хвърлен камък не я събори в едно дълбоко дере, където тя се простря в цял ръст. Като се уверихме след още няколко камъка, че е умряла, слязохме долу и един от канаките отряза пръстените й. Казват, че тези пръстени изменяли броя си в зависимост от възрастта на змията, ала индианците смятат, че те показват боря на умъртвените от нея хора. Винаги ги запазвахме като трофей и в края на лятото имахме внушителна сбирка. Никой от нашите хора не бе ухапан от тази змия, но едно от кучетата умря, а за друго, което после оздравя, предположихме, че е било ухапано. Нямахме никакъв лек против отровата, макар да се говореше, че индианците от околността имали, а според канаките някаква билка служела за лек — за щастие не се наложи да проверяваме това.

Подземни и обикновени зайци, както споменах по-рано, имаше в изобилие, а през зимните месеци водните огледала се покриваха с диви патици и гъски. Имаше и много гарги, които често налитаха на големи ята върху кожите да кълват остатъците изсушено месо и мазнини. Мечките и вълците са многобройни в по-горните части на крайбрежието и във вътрешността (дори един човек бе убит от мечка на няколко мили от Сан Педро, докато бяхме там), но непосредствено до нас ги нямаше. Единствените други животни бяха конете. Повече от дузина, собственост на хора от крайбрежието, бяха пуснати да тичат на свобода по хълмовете само с по едно дълго ласо, вързано за тях, да си търсят храна, както могат. Виждахме ги поне веднъж на ден, защото сред хълмовете нямаше вода и те се принуждаваха да слязат до кладенеца на брега. Тези коне бяха купени за по шест до осем долара единият и се смятаха до голяма степен за общо притежание. Обикновено държахме един вързан до някой от складовете, за да можем да се качим на него и да си хванем от оставалите. Някои от тях бяха прекрасни животни и много пъти бе цяло удоволствие да ги яздим до укреплението и из околността.