Ричард Дейна
Две години в кубрика (18)

Глава ХVIII
Великден

Следващата неделя бе Великден и тъй като не бяхме излизали в отпуска в Сан Педро, сега бе наш ред да слезем на брега и да прекараме безбожно още една неделя. Скоро след закуска голяма лодка, пълна с моряци в сини куртки, алени фуражки и ризи с най-различни цветове, отблъсна от италианския кораб и премина зад кърмата ни; моряците пееха прекрасни италиански и лодкарски песни. Сред песните разпознах прочутата „О pescator dell’ onda“^[1]. Тя ми напомни за пиана, гостни, песни на млади дами и хиляди други неща, които в сегашното ми положение съвсем не подобаваше да си спомням. Като предположихме, че цял ден ще бъде твърде много да стоим на брега, още повече че нямаше място, докъдето си струваше да яздим, останахме спокойно на борда до следобед. След това ни закараха на брега и след нареждане да бъдем на плажа при залез-слънце ние се отправихме към града. Там навсякъде личаха белезите на празненство. Хората бяха облечени с най-хубавите си дрехи, мъжете яздеха насам-натам сред къщите, а жените седяха на килимчета пред портите си. Под аркадата на една кръчма бяха седнали двамина, наконтени с панделки и китки, и свиреха на цигулка и испанска китара. Това бяха единствените инструменти, с изключение на барабаните и тромпетите в Монтерей, които можех да чуя в Калифорния, и подозирам, че тук не познават други, защото на едно голямо увеселение, на което по-късно присъствувах, имаше само три цигулки, две китари и никакви други инструменти. Беше твърде рано за танцуване и бика, с който щяло да има игри на площада пред укреплението, още го нямаше, така че в продължение на час-два нямахме какво да правим и се разхождахме между къщите. Попитахме за един американец, за когото бяхме научили, че се оженил и заселил тук и държал магазин. Отправиха ни към дълга ниска сграда с испански надпис над вратата. Като влязохме в магазина, вътре нямаше никой и над всичко се носеше духът на запустение. След няколко минути човекът, когото търсехме, се появи и се извини, че няма с какво да ни посрещне, тъй като предната вечер имали гости и всичко било изядено и изпито.

— Е, да! — казах аз. — Великденски празници!

— Ами — каза той с особено изражение на лицето. — Една от малките ми дъщери умря онзи ден и се събрахме по местния обичай.

При тези думи аз се почувствувах доста неловко и не знаех какво да кажа и дали да започна да го утешавам и вече се канех да си отивам, когато той отвори една странична врата и ни покани да влезем. Тук бях не по-малко изумен, тъй като се намерих в голяма стая, пълна с млади момичета, като се почне от три-четиригодишни до по на петнадесет и шестнадесет години, целите в бяло, с венци от цветя на главите си и букети в ръце. Следвайки нашия водач сред тях — а те бяха увлечени в буйни весели игри, — стигнахме до една маса в дъното на стаята, покрита с бял плат, върху която бе сложен ковчег, дълъг около три фута, с тялото на детето му. Ковчегът бе драпиран с бял атлаз и обсипан с цветя. През отворената врата видяхме в другата стая няколко възрастни хора, облечени обикновено. Петната по стените говореха красноречиво за гуляя от предната вечер. Чувствувайки се като Гарик^[2], между Трагедията и Комедията, и несигурен в намеренията си, попитах човека кога ще бъде погребението и като ми казаха, че щели да тръгнат към манастира след около час, се сбогувах и си излязох.

За да мине времето, наехме коне и отидохме до плажа, където видяхме трима-четирима италиански моряци, също на коне, които препускаха насам-натам по твърдия пясък с бясна скорост. Ние се присъединихме към тях и това развлечение ни хареса. Конете просто летяха над гладкия твърд пясък, явно възбудени от соления морски вятър и от постоянния рев и грохот на вълните. От плажа се върнахме в града и като разбрахме, че погребалната процесия е тръгнала, продължихме да яздим и я настигнахме на около половината път до манастира. Тук заварихме също такава странна картина, както и в къщата — едното приличаше толкова на погребална процесия, колкото другото на къща в траур. Малкият ковчег се носеше от осем момичета, които непрекъснато се сменяха. Следваше ги дълга върволица момичета, облечени пак в бяло и с цветя; тук бяха, както предположих по броя им, почти всички момичета между пет и петнадесет години в градчето. Те си играеха по пътя, като често спираха и изтичваха всичките накуп да говорят с някого или да вдигнат някое цвете, а после хукваха да догонят ковчега. Имаше няколко възрастни жени, облечени в делничните си дрехи, и тълпа от младежи и момчета, някои пеши, други на коне, които следваха момичетата или вървяха, или яздеха отстрани, като често ги прекъсваха с шеги и въпроси. Но най-странното от всичко бе, че от двете страни на ковчега вървяха двама души с мускети в ръка, непрекъснато ги зареждаха и гърмяха във въздуха. Дали с това пъдеха злите духове не мога да кажа, но все пак това бе единственото обяснение, което бих могъл да дам.

С приближаването към манастира видяхме, че голямата порта е широко отворена и падрето чака на стъпалата с разпятие в ръка. Манастирът е голяма сграда, доста изоставена, с порутени външни стени, създаваща впечатление на западнало величие. Пред църковната врата имаше голяма каменна чешма с четири чучура, от които шуртеше бистра вода в едно корито, и ние едва не напоихме конете, но се сетихме, че може да е светена, та се въздържахме. Тъкмо в този миг камбаните подеха острия си нестроен звън и шествието премина в двора. Исках да го последвам и да видя церемонията, ала конят на един от моите спътници се бе подплашил и се носеше по посока към града. Бе хвърлил ездача, а едното му копито се бе закачило за сбруята на седлото, което се бе изхлузило и се влечеше зад него, разпадайки се на парчета. Знаейки, че моят другар от кораба не може да обели и думица на испански и като се страхувах, че може да си има неприятности, се принудих да напусна церемонията и да го настигна. Тръгнах бързо и го намерих да бъхти по пътя, като кълнеше и носеше остатъците от седлото. Намерихме собственика на коня, който се оказа учудващо разбран, и уредихме работата. Всички части на седлото бяха върнати и понеже то можеше да се поправи, той се задоволи с шест реала. Ние мислехме, че ще струва няколко долара. Посочихме коня, който сега беше на половината път нагоре по една от планините, но той поклати глава и каза: „No importa!“ (Няма значение!), давайки ни да разберем, че има още много.

Като се върнахме в града, заварихме тълпа на площада пред най-голямата кръчма, където мъже, жени и деца бяха привлечени от две млади петлета. Петлетата бяха в разгара на двубоя и подскачаха едно срещу друго, а зрителите се бяха така разпалили, като се смееха и викаха, сякаш съперниците бяха хора. С бика нямаха късмет — разбил оградата си и избягал, а тъй като беше твърде късно да се намери друг, хората бяха принудени да се задоволят с боя с петли. Ударено в главата и с извадено око, едното от петлетата се предаде и тогава донесоха два огромни бойни петела. Те предизвикаха основния интерес — петлетата бяха послужили просто като предястие, колкото да съберат хората. Двама мъже влязоха в кръга, държейки петлите в ръце, и като ги поглаждаха и пълзяха из кръга на четири крака, ги окуражаваха и настървяваха един срещу друг. Облозите растяха и, както при повечето други състезания, изходът остана известно време нерешен. И двата петела показваха голяма смелост и се бориха може би по-добре и по-дълго, отколкото биха се борили господарите им. Дали накрая победи белият или червеният, не мога да си спомня, но който и да беше, видът му сякаш казваше: „Veni, vidi, vici.“^[3]

Когато това приключи, чухме да се говори за caballos^[4] и carrera^[5] и като видяхме, че хората се отправят в една и съща посока, ние ги последвахме. Стигнахме до равно място извън града, което използваха за конни състезания. Тук тълпата отново се сгъсти; теглиха чертата за финала, съдиите заеха местата си, конете заведоха на единия край. Двама достолепни господа — дон Карлос и дон Доминго, както ги наричаха — държаха залозите и вече всичко бе готово. Почакахме известно време, през което едва виждахме конете, които се извиваха и обръщаха, докато най-накрая се раздаде вик и ездачи и животни се сляха в едно. Конете прелетяха покрай нас, устремени като гюллета, и сега виждахме само гърбовете им и задните копита, които се мяркаха във въздуха. Още щом профучаха конете, тълпата се пръсна зад тях и всички хукнаха към финала. Докато стигнахме, конете вече се връщаха с бавен тръс, след като бяха бягали далеч зад чертата, и научихме, че високият кокалест кон бе победил другите с една глава и гърди. Ездачите бяха дребни хора с кърпи, вързани на главите, и голи ръце и крака. Конете бяха благородни животни, не толкова загладени и сресани, колкото нашите бостънски расови коне, но с хубави крайници и пламтящи очи. След като се свърши и с това и разискванията приключиха, тълпата отново се пръсна и тръгна обратно към града.

На връщане към голямата кръчма чухме пищенето на цигулката и дрънченето на китарата да се носят под аркадите, където музикантите бяха стояли през целия ден. Тъй като вече клонеше към залез, танците полека-лека започваха. Първо танцуваха италианските моряци, а един от нашите се представи с някакъв западноиндийски танц за голямо удоволствие на зрителите, които викаха: „Bravo! Otra vez!“^[6] и „Vivan los marineros!“^[7], ала танцуването не стана всеобщо, тъй като жените и gente de razon още не бяха се появили. Искахме много да постоим и да видим как танцуват, но след като бяхме прекарали целия ден на воля, ние все пак си останахме само моряци от предната палуба: бе ни заповядано да бъдем на плажа преди залез-слънце и не се осмелихме да закъснеем с повече от един час, така че тръгнахме надолу. Заварихме лодката тъкмо да се измъква на брега през прибоя, чиито вълни се издигаха високо — бе се спуснала гъста мъгла, а тя по една или друга причина винаги предхожда или следва вълнение. От момента, в който слязат от кораба, докато не стъпят отново на палубата, отпускарите се ползват с привилегии и ние се разположихме на кърмовите пейки; тъкмо се поздравявахме, че сме се отървали сухи, когато една висока вълна се стовари върху лодката, измокри ни целите и я напълни до половината с вода. Тя загуби мореходността си и започна да се забива тромаво във всяка срещната вълна. Докато минем прибоя, вече едва се държеше на повърхността, а ние бяхме до коленете във вода. Изпразнихме я с помощта на малка кофа и на шапките си, качихме се на кораба, вдигнахме лодките, вечеряхме, преоблякохме се, разказахме (както обикновено) всички подробности около приключенията си на брега и като изпушихме по една вечерна цигара, си легнахме. Така завърши втората ни отпуска на брега.

В понеделник сутрин като въведение в развлеченията за деня ни накараха да намажем такелажа с катран. Преровихме торбите си и извадихме старите си изкатранени панталони и престилки, които бяхме използвали по-рано при мазането, и при изгрев-слънце всички бяхме на работа. След закуска имахме удоволствието да видим как лодката на италианския кораб отива на брега, пълна с празнично облечени моряци, които отново пееха своите баркароли^[8]. На сушата великденските празници траят по три дена и тъй като те бяха от католически кораб, се ползваха от тази облага. В продължение на два последователни дни гледахме как тези приятели тръгват към брега сутрин и се връщат пийнали вечер, докато ние стояхме накацали по такелажа, заети с мръсната си работа, целите омазани в катран. Това е то да си протестант. Няма никаква опасност католицизмът да се разпространи в Нова Англия, освен ако нашата църква не намали още празниците — янките не могат да си позволят такова пилеене на време. Американските корабособственици карат екипажите си да работят почти три седмици повече през годината в сравнение със собствениците на корабите от католическите страни. Тъй като янките обикновено не съблюдават Коледа, а капитаните на море никога не знаят кога се пада празникът в памет на първите заселници в Масачусетс^[9], за Джек все не остава ден за веселба.

Към обяд един моряк се провикна от мачтата: „Ветрило на хоризонта!“ и като погледнахме, видяхме предните ветрила на кораб, който заобикаляше носа. Когато се развърна, видяхме бриг в пълно стъкмяване с американски флаг на върха на мачтата. Вдигнахме и ние флага си и тъй като знаехме, че по крайбрежието няма друг американски бриг освен нашия, зачакахме да чуем новини от къщи. Той завърши маневрата и хвърли котва, но тъмните лица по реите, които се мяркаха при скатаването на ветрилата, и врявата на палубата скоро ни подсказаха, че идва от островите. Незабавно след това на борда дойде една лодка с капитана и научихме, че корабът е от Оаху и се занимава със същата търговия като „Аякучо“ и „Лориот“ — между калифорнийското крайбрежие, Хавайските острови и подветрения бряг на Чили и Перу. Капитанът и помощниците му били американци, както и част от екипажа, а останалите — островитяни. Името му беше „Каталина“ и, както на другите търговски съдове с изключение на „Аякучо“, документите и знамето бяха на Чичо Сам. Разбира се, те не ни донесоха никакви новини, от което бяхме двойно разочаровани, тъй като в началото мислехме, че това е очакваният кораб от Бостън.

След като останахме тук около две седмици и събрахме всички кожи, които можаха да се намерят в околността, отново вдигнахме ветрилата за Сан Педро. Там заварихме на котва брига, на който бяхме помогнали да се изтегли, пълен със смесен екипаж от американци, англичани, хавайци, испанци и испански индианци, и макар да бе три пъти по-малък от нашия, имаше три пъти повече моряци. А те му бяха нужни, тъй като го командуваха калифорнийци. Няма кораб на света, който да плава с по-малоброен екипаж от английските и американските и в същото време никой не се справя по-добре от тях. Американски бриг със същите размери би имал екипаж от четирима души и пак би вършил сто пъти повече работа от мексиканския. Италианският кораб имаше екипаж от тридесет души, почти три пъти повече от този на „Алърт“, който дойде по-късно по крайбрежието и бе също толкова голям, но при все това „Алърт“ бе в състояние да отблъсне и да пристане за половината от тяхното време и да хвърли и двете си котви, докато те приказваха всички в един глас, бърборейки като стадо маймуни, и тичаха из палубите да си търсят скрипеца за котвата.

Имаше само едно нещо, в което те имаха предимство, и това бе, че си облекчаваха с песни труда в лодките. Американците са хора, които пестят времето и парите, но още не са научили като нация, че и музиката може да носи печалба. Ние изгребвахме дългите разстояния до брега и обратно с намръщени лица и без да промълвим дума, докато те правеха труда не само по-лек, но и по-приятен и весел. Така излизат верни думите:

На роба изморен повдига песента греблото

и леко из водата то снове,

към красотата на брега обръща се челото

и топлина намира сред сняг и ледове.

След като стояхме около седмица в Сан Педро, ние потеглихме за Сан Диего с намерението да спрем в Сан Хуан, тъй като сезонът на югоизточните бури бе почти към края си и опасността да ни сварят там бе незначителна.

Сега бе пролет и в Сан Педро, както и във всички останали отворени пристанища по крайбрежието, бе пълно с китове, дошли на своите ежегодни посещения по плитчините. През първите няколко дни, докато бяхме там, а после и в Санта Барбара ги наблюдавахме с голямо любопитство, като викахме: „Фонтан! Фонтан!“ всеки път, когато видехме струята на някой кит да бликва над повърхността на водата, но те скоро станаха толкова обикновено нещо, че престанахме да ги забелязваме. Често пъти те се показваха от водата доста близко до нас, а през една тъмна мъглива нощ и при пълен щил, когато бях на котвена вахта, един излезе толкова близо, че се блъсна в котвената верига и здравата ни разклати. Изглежда и на него не му хареса тази среща, защото отклони посоката и издуха фонтана си на почтително разстояние. Веднъж за малко не се блъснахме в един кит с малката лодка — или щяхме да се разбием на парчета, или пък да бъдем подхвърлени до небето. Бяхме ходили на борда на малкия испански бриг и се връщахме, като наблягахме здраво на греблата, а малката лодка летеше като лястовица; лицата ни бяха обърнати към кърмата (както е винаги при гребане), а капитанът, който беше на руля, не внимаваше много-много. Внезапно чухме един кит да издухва фонтана си право пред нас. „Гребете назад! Гребете назад, ако ви е мил животът!“ — извика капитанът и ние загребахме обратно. Лодката се намира във водовъртеж от пяна. Като се обърнахме, видяхме грамаден космат кит-гърбач, който бавно пресичаше водата пред нас на около три-четири ярда от носа на лодката. Ако не бяхме гребали назад, неминуемо щяхме да се блъснем право в него. Той не ни обърна никакво внимание, отмина бавно и се гмурна на няколко ярда от нас, като изкара опашката си високо във въздуха. Бе толкова близко, че го виждахме съвършено ясно и както може да се предполага, нямахме никакво желание да го видим още по-отблизо. Той бе отвратително същество, с груба космата кожа и металносив цвят на тялото. По цвета на кожата и по космите този вид се различава много от кашалота, а бил и по-свиреп. Видяхме няколко кашалота, ала повечето от китовете, които навестяват брега, са сини китове и гърбачи. Те се ловят по-трудно и казват, че не давали достатъчно мас, за да оправдаят труда по улавянето им. По тази причина китоловните кораби не идват да ги преследват по крайбрежието. Нашият капитан и капитан Най от „Лориот“, който бил плавал на китоловен кораб, крояха планове да се опитат да хванат един с помощта на екипажите на двете лодки, но тъй като имахме само два харпуна и нямахме подходящи въжета, се отказаха.

През месеците март, април и май тези китове се появяват на многобройни стада в отворените пристанища на Санта Барбара, Сан Педро и т.н. и скитат край брега, а някои се провират и в затворените пристанища на Сан Диего и Монтерей. Към средата на лятото те отново си заминават и тогава могат да се срещнат в открито море. Видяхме няколко прекрасни стада кашалоти, които лесно се различават по фонтаните. Те ги издухваха на няколко мили от подветрената страна, когато плавахме за Сан Хуан.

След като се плъзнахме край безлюдния тихоокеански бряг, ние хвърлихме котва на дълбочина дванадесет фадъма — може да се каже, почти в открито море, — точно пред едно стръмно възвишение, което бе надвиснало над водата и стърчеше два пъти по-високо от върховете на бромбрамстенгите ни. Бяхме слушали много за Сан Хуан от моряците на „Лагода“, които разправяха, че бил най-лошото място в Калифорния. Брегът е скалист и гледа право на югоизток, така че корабите са принудени да изоставят котвите си и да спасяват живота си чрез бягство още при първите признаци на буря. Макар да бе краят на сезона, ние си приготвихме шпринговото въже за задържане и необходимите въжета, нищо, че имахме намерение да стоим само едно денонощие. Закарахме агента с лодката на брега и ни бе наредено да го чакаме, а той пое по виещия се нагоре път към манастира, скрит зад възвишението. Зарадвахме се на възможността да изследваме тази загадъчна местност и като изтеглихме лодката на сухо и я завързахме здраво, поехме в различни посоки нагоре и надолу по брега, за да го проучим.

Сан Хуан е единственото романтично място по крайбрежието. Тук сушата се разстила в продължение на няколко мили във високо плато, което се спуска стръмно към брега и се прекъсва в отвесна стена, в чието подножие непрестанно се разбиват тихоокеанските вълни. Бяхме пристанали в малко скалисто заливче, което, при най-високия прилив, ни оставяше няколко квадратни фута пясъчен плаж между морето и подножието на височината. Това бе единственото местенце, удобно за приставане. Право зад нас се издигаше отвесната стена, висока четиристотин-петстотин фута. Невъзможно ни бе да си представим как щяха да се свалят кожите отгоре, където беше манастирът, или пък да се качват стоки дотам. Агентът бе заобиколил отдалеч, но въпреки това му се бе наложило да прескача цепнатини и да се катери по стръмнини. Никакво животно с изключение на човек или маймуна не би могло да се качи догоре. Но това не беше наша работа. Агентът нямаше да се върне след по-малко от час и ние се разхождахме наоколо, като събирахме раковини и гледахме как вълните се сгромолясват с рев върху огромните скали. Каква ли гледка ще е това, мислех си аз, по време на югоизточна буря! Скалите бяха големи, както тези в Нахант и Нюпорт^[10], ала на мен ми се виждаха още по-величествени и начупени. И те, и всичко наоколо придаваше тържественост на картината — за тишина и уединение говореше всяка нейна частица! На мили надалеч нямаше други живи същества и не се чуваше друг звук освен пулса на Великия океан! А зад нас бе огромното стръмно възвишение, което ни отделяше от целия свят и ни оставяше в света на вълните. Отдалечих се от останалите и седнах върху една скала точно на мястото, където морето навлизаше навътре и образуваше красив, бликнал в пяна ръкав. В сравнение с равния, скучен плаж по останалата част на крайбрежието тази величественост освежаваше като висока скала сред пустинна местност. За първи път, откакто бях напуснал родината, бях наистина сам — освободен от чувството, че непосредствено до мен има човешки същества. По-добрата половина от природата ми ме завладя напълно. Всичко наоколо бе в хармония с това, което изпитвах, окрилен от чувството, че каквато поезия и романтика да бе имало някога в мен, тя не бе напълно погубена от тежкия живот, който водех, с неговата дребнавост и грубост. Почти цял час бях седял така, изцяло потопен в удоволствието на тази напълно нова сцена от пиесата, в която толкова дълго време играех, когато се събудих от далечните викове на спътниците си и ги видях да се събират, тъй като агентът се беше показал по обратния си път към нашата лодка.

Стигнахме до кораба и видяхме, че голямата лодка бе спусната на вода и бе почти пълна със стоки. След обяда всички отидохме на брега с кърмовата лодка, влачейки голямата на буксир. Като наближихме, съгледахме една волска кола с двама души на самия ръб на стената; слязохме и капитанът тръгна по пътеката, заобикаляща хълма, като заповяда на мен и на още един моряк да го последваме! С прескачане и катерене през гъсталаци и кактуси стигнахме върха. Тук равното плато се простираше на мили надалеч, докъдето стигаше погледът; единственото селище, което се виждаше, бе от няколко индиански колиби около малкия бял манастир Сан Хуан Капистрано, кацнал в малка падинка на една миля от мястото, където се бяхме спрели. Като стигнахме до ръба на стената, където чакаше колата, намерихме няколко камари кожи, около които бяха насядали индианците. Две други коли се точеха бавно откъм манастира и капитанът ни каза да почваме да хвърляме кожите долу. Това значи беше начинът, по който щяхме да ги сваляме — като ги хвърляме една по една от височина четиристотин фута! С това работата наистина добиваше грандиозни мащаби. Заставайки на края на платото и гледайки надолу от отвесната стена, моряците,

сновящи по брега,

са сякаш мишки. Корабът закотвен

е станал дребен като свойта лодка,

а тя самата пък едва се вижда,

като поплавък…^[11]

От тази височина събаряхме кожите, като ги хвърляхме колкото се може по-напред и тъй като всичките бяха големи, твърди и сгънати на две като кориците на книга, вятърът ги подхващаше и те се полюшваха и въртяха, пропадайки и издигайки се във въздуха като хвърчила, на които се бе скъсал конецът. Тъй като сега бе отлив, нямаше опасност да се намокрят и с падането им на земята моряците долу ги вдигаха, слагаха ги на главите си и тръгваха с тях към лодката. Това бе наистина живописна гледка — огромната височина, летящите надолу кожи и моряците, дребни като мравки, непрекъснато сновящи по брега. Това е романтиката на кожарското гемиджийство!

Някои кожи се закачиха във вдлъбнатини под ръба, и се скриха от погледа ни, тъй като се намираха точно под нас, но хвърляйки други в същата посока, сполучихме да ги откачим. Капитанът каза, че ако не бяхме успели, щял да прати да донесат чифт дълги фалове от кораба и да накара някой да слезе, за да ги откачи. Разправяха, че някакъв моряк от екипажа на английски бриг се спуснал точно по този начин преди няколко години. Погледнахме надолу и през ума ни мина, че това няма да бъде много желана задача, ала никой не знае какво би направил, докато не му се случи, защото шест месеца по-късно аз самият се спуснах на същото място с помощта на чифт фалове, за да спася дузина кожи, които се бяха запрели там.

Като нахвърлихме всичките кожи, поехме надолу и заварихме лодката натоварена и готова за тръгване. Потеглихме обратно, качихме всички кожи на борда, прибрахме лодките, вдигнахме котва, разпънахме ветрилата и преди слънцето да беше залязло, бяхме на път към Сан Диего.

Четвъртък, 8 май 1835. Пристигнахме в Сан Диего. Заварихме малкото пристанище пусто. „Лагода“, „Аякучо“, „Лориот“ — всички бяха отплавали и ни бяха оставили сами. Всички кожарски складове по плажа освен нашия бяха затворени и хавайците — около двадесетина души, които бяха работили за другите кораби — бяха получили парите си след тяхното отплаване, живееха там в непрестанна веселба. На плажа имаше голяма фурна за хляб, която изглежда е била построена от руски изследователски кораб, посетил крайбрежието преди няколко години. Хавайците си я бяха присвоили и я поддържаха в същия вид. Тя беше достатъчно широка, че да побере осем-десет души, имаше врата на едната стена и дупка за проветряване отгоре. Бяха покрили пода с рогозки от Оаху вместо килими, запушваха дупката при лошо време и бяха превърнали фурната в своя главна квартира. Сега в нея живееха натъпкани дузина или двайсетина човека и прекарваха времето си в пълно безделие — пиеха, играеха на карти и се веселяха по всякакъв начин. Купуваха си по едно теле седмично, а един от тях ходеше всеки ден в градчето за плодове, алкохол и провизии. Освен това бяха си купили една бъчва корабен хляб и буре брашно от „Лагода“, преди да отплава. Така си караха те там, живееха си живота и не ги бе грижа за никого. Поради силно намалелия ни екипаж капитан Томпсън искаше да наеме трима-четирима от тях да дойдат на борда на „Пилигрим“, така че отиде до фурната и прекара там час-два, опитвайки се да преговаря. Един от тях — добре сложен, пъргав, силен и събуден мъж — им беше нещо като цар и говореше от името на всички. Наричаха го Манини — или по-скоро, като признание за всеизвестните му заслуги и влиятелност, мистър Манини — и за него се знаеше из цяла Калифорния. Чрез него капитанът им предложи по петнадесет долара на месец и едномесечна заплата в аванс, ала това бе като да хвърляш перли на свинете. Докато имаха пари, не биха тръгнали да работят и за петнадесет долара на месец, а когато им свършеха парите, щяха да работят и за десет.

— С какво се занимавате тук, мистър Манини? — запита капитанът.

— А, играем карти, пием, пушим, правим каквото си искаме.

— Не искате ли да се качите на кораба и да работите?

— Аоле! Аоле маке маке маку и ка хана. Сега има много пари, няма смисъл работи. Мамуле пари пау — всичко свърши. А! Хубаво, работи! Майкай, хана хана нуи!

— Но вие ще си изхарчите всичките пари по този начин — каза капитанът.

— Да! Аз знае това. Полека-полека пари пау — свърши — тогава канака работи много.

Случаят бе безнадежден и капитанът ги остави, за да чака търпеливо да им се свършат парите.

Разтоварихме дожите и лойта и след около седмица бяхме отново готови да отплаваме надолу по брега. Вдигнахме котва и приготвихме всичко, когато капитанът реши да опита още веднъж с онези от пещта. Този път той се съобрази повече с molina tempora fandi^[12] и имаше голям успех. Той спечели мистър Манини на своя страна и тъй като финансите на фурната бяха поотънели, успя да го убеди да се качи на кораба с още трима хавайци, със сандъците и целия им багаж; изпрати спешно известие до мен и юнгата да слезем на брега с нещата си и да се включим в групата от кожарския склад. Това беше съвършено неочаквано за мен, ала всяко разнообразие ме привличаше, така че се приготвихме и загребахме към брега. Стоях на брега, докато бригът не заобиколи носа, а после отидох в кожарския склад, за да се настаня там за няколко месеца.