Ричард Дейна
Две години в кубрика (17)

Глава XVII
Сан Диего

Следващото, което чухме, бе: „Всички моряци на палубата!“ и като погледнахме нагоре през люка, видяхме, че тъкмо съмваше. Сега нашата отпуска наистина бе свършила, прибрахме обувките, чорапите, сините куртки, шалчетата и всички дреболии за разходка на брега, сложихме старите си дочени панталони и шотландските вълнени шапки и започнахме да вадим и да сваляме кожите на брега. Три дни бяхме усилено заети с тази дейност, от тъмни зори до звездна нощ, с изключение на малкото време, отредено за храна. Сан Диего е решително най-удобното място в Калифорния за товарене и разтоварване на кожи. Пристанището е малко и е заобиколено от всички страни със суша, нямаше прибой, корабите стоят на един кабелт от брега, а самият бряг представлява пясъчен плаж, без скали или камъни. По тези причини той е използван за база от всички кораби по крайбрежието, които участвуват в търговията. Наистина във всяко друго открито пристанище би било невъзможно да се натоварят на борда обработените кожи, без да се намокрят, а това би ги развалило. Ние трябваше да ползваме един от складовете за кожи, който принадлежеше на нашата фирма и бе служил на „Калифорния“. Той побираше четиридесет хиляди кожи и ние бяхме изправени пред „приятния“ изглед да го напълним, а за тази цел трите хиляди и петстотин, които бяхме докарали, вършеха съвсем малка работа. Едва ли имаше човек на борда, който да не ходи често в склада, където се оглеждаше и размишляваше, пресмятайки по някакъв начин времето, необходимо за напълването му.

Тъй като кожите се свалят сурови и необработени от кораба, първо трябва да се струпат на купчини пред склада, след което да се осолят, изсушат, почистят и приберат вътре и да чакат да бъдат наново натоварени. Този процес е необходим, за да могат да се запазят по време на дългото пътуваме и горещините. За обработката на кожите и грижите по тях обикновено на брега оставят някое началство и част от екипажа на всеки кораб. За тази цел, както разбрахме, беше се качил и третият ни помощник. Със стоварването на кожите той пое склада, като капитанът възнамеряваше да остави двама или трима от моряците с него и да наеме канаки вместо тях на кораба, ала не можа да намери нито един канак, който да иска да се качи, защото слухът за бичуването се бе разпространил и той си бе спечелил името на лош човек, с което въпросът се приключваше. Канаките бяха готови обаче да работят на брега, така че наеха четирима и ги оставиха с мистър Ръсел да обработват кожите.

Разтоварихме на брега кожите и всичко, от което можехме да се освободим, така че на борда да остане колкото се може повече място за нови кожи. Свалихме сред другите неща и кочината, а с нея и „старата Бес“. Това бе една свиня-майка, която бяхме докарали от Бостън и която преживя преминаването покрай нос Хорн, където всички останали свине измряха от студа и влагата. Разправяха, че преди е била и на едно пътуване до Кантон. Беше любимката на готвача през време на цялото пътуване и той я хранеше с най-хубавите неща от всичко, научил я бе да го познава по гласа и да прави разни чудновати номера за негово удоволствие. Том Крингъл казваше, че любовта на негрите към прасетата била извънредно голяма. И аз самият смятам, че той е прав, защото нашият беден черньо едва не умря от мъка, когато разбра, че Бес ще бъде свалена на брега и че той вече няма да се грижи за нея. Горкичкият, той бе гледал на нея като на своя утеха през време на дългите пътувания нагоре-надолу по крайбрежието.

„Подчинявай се на заповедите, щом късаш с господарите!“ — рече той и помогна да я пренесем през фалшборда, опитвайки се да облекчи участта й колкото се може повече. Прекарахме едно въже през гротреята и като го закачихме за един колан, опасан през тялото й, и вдигнахме чак до нока на реята. „Стоп там! — извика помощникът. — Стига шеги! Сваляйте я долу!“ Но беше ясно, че и той харесва шегата. Прасето квичеше като при второ пришествие, а в очите на горкия негър се появиха сълзи и той промълви нещо в смисъл, че сме нямали жал към безсловесното животно. „Безсловесно животно! — каза Джек. Ако тя е безсловесно животно, аз съм едноок!“ Това накара всички да се засмеят с изключение на готвача, който бе твърде зает с удобното й настаняване в лодката. Той я следи с поглед през цялото й пътуване до плажа, където тя бе приета от истинска армия себеподобни, оставени на брега от другите кораби, които се бяха размножили и образували многобройно общество. От вратата на камбуза готвачът често наблюдаваше техните действия, като надаваше вик и пляскаше с ръце, когато Бес излезеше победителка в боричканията за парчетата сурова кожа или полуоглозганите кокали, които се търкаляха по брега. През деня той й събра всякакви лакомства, приготви една кофа, която ни помоли да занесем на брега с малката лодка, и се разстрои много, когато помощникът му каза, че ще хвърли помията през борда, а и него след нея, ако види втори път да се носи помия в лодките. Подигра му се, че мисли повече за тази свиня, отколкото за жена си, която живее на улица „Робинсън“. И наистина, той едва ли би могъл да бъде по-грижовен, защото на няколко пъти вечер, след залез-слънце, когато мислеше, че няма да го видят, гребеше до брега с лодка и кофа хубава помия и се връщаше като Леандър след пресичането на Хелеспонта^[1].

Следващата неделя другата половина от екипажа отиде на брега в отпуска и ни остави на кораба, за да се радваме на първия спокоен почивен ден, който имахме, откакто бяхме дошли. Тук нямаше кожи за носене и югоизточни ветрове, от които да се боим. Сутринта си изпрахме и изкърпихме дрехите и прекарахме останалата част от деня в четене и писане. Няколко души написаха писма, за да ги изпратят вкъщи по кораба „Лагода“. В дванадесет часа „Аякучо“ разпъна формарсела, което беше сигнал, че се готви да отплава. Той вдигна котва и се изтегли в залива, откъдето щеше да поеме на път. По време на тази операция екипажът дълго работи на рудана и аз се заслушах в мелодичния глас на един хубавец на име Махана, който отмерваше такта. За ритмичната работа на моряците винаги слагат някого, който да я направлява с висок и провлечен глас, изменящ се с движението на барабана. За да се направи както трябва, тук се иска ясен глас, силни дробове и много практика. Този човек имаше много особен див глас, който от време на време преминаваше във фалцет. На моряците им се струваше, че е много тънък и че няма нужната боцманска прегракналост, но за мен той притежаваше голям чар. Пристанището бе съвършено спокойно, а гласът му се носеше сред планините и може би се чуваше на много мили далеч. Към залез с появата на хубав бриз „Аякучо“ пое на път и като разсичаше изящно водата с дългия си остър нос, тръгна остро към вятъра, излезе по права линия от пристанището и отплава на юг. Той държеше курс към Каляо, а от там щеше да отиде на Хавайските острови и се очакваше да пристигне отново на крайбрежието след осем или десет месеца.

Към края на седмицата ние бяхме готови за път, но се забавихме ден-два поради бягството на Фостър — моряка, който отначало ни беше втори помощник, а след това бе пратен на носа. Откакто го разжалваха, службата му на кораба бе ставала кучешка и той бе решил да избяга при първа възможност. Тъй като се бе качил на борда като началник, без да бъде и наполовина моряк, сред екипажа не намери никакво съчувствие, а и не беше достатъчно мъж да отстоява правата си сред нас. Капитанът го наричаше „войскар“ и му обещаваше да му „обере хлабините“ като гротхалс, а щом веднъж ти обещаят такова нещо, работата ти е спукана. Той бе имал няколко спречквания с капитана и бе помолил да го пуснат да се прибере с „Лагода“, но му бе отказано. Една вечер той се държал непочтително към един офицер на брега и отказал да се върне на борда с лодката. Обадиха за това на капитана и когато дойде на кораба закъснял, го извикаха на кърмата и му казаха, че ще бъде бичуван. Той мигом се простря на палубата и завика: „Не ме бийте, капитан Томпсън, моля ви, не ме бийте!“ Капитанът, ядосан и отвратен от него, го удари няколко пъти по гърба с едно въже и го изпрати на носа. Боят не беше голям, но той бе здравата изплашен и реши да избяга още същата нощ. Това направи по-добре, отколкото което и да е друго нещо в живота си, и наистина показа известно присъствие на духа и предварително обмисляне. Дал завивките и дюшека си на един моряк от „Лагода“, който му обещал да ги пази. Отвори си сандъка, сложи всички по-ценни дрехи в голяма брезентова торба и помоли един от нас, който бе на вахта, да го събуди в полунощ. Като дойде на палубата в полунощ и видя, че няма никой от помощниците на палубата и всичко бе спокойно на кърмата, той свали торбата си в една лодка, слезе тихо в нея, отвърза фалина^[2] и я остави да се носи безшумно по течението, докато не се отдалечи достатъчно и загреба към брега.

На следната утрин, когато събраха всички моряци, настъпи голяма суматоха около търсенето на Фостър. Разбира се, от нас не можеха да изкопчат нищо и всичко, което успяха да открият, бе празният сандък, който бе оставил след себе си, и че бе избягал с лодка, защото я видяха да лежи на сухо на брега. След закуска капитанът отиде до брега и предложи награда от двадесет долара за него. В продължение на два дни войници, индианци и всички, които нямаха какво друго да правят, претърсваха околностите на коне, за да го намерят, но безрезултатно, защото през цялото време той бе скрит на сигурно място на не повече от сто и петдесет ярда от кожарските складове. Още със слизането отишъл право в кожарския склад на „Лагода“, където му обещали да го укрият с вещите му, докато „Пилигрим“ не отплава, а след това да ходатайствуват пред капитан Брадшоу да го вземе на борда на кораба си. Точно зад кожарските складове, сред гъсталака и шубраците, имаше малка пещеричка, входа за която знаеха само двама души, и беше така добре скрита, че когато аз по-късно отидох да живея на брега и ми го показаха два или три пъти, никога не успях да го намеря после сам. Завели Фостър до тази пещера преди да се съмне на следващата сутрин и го снабдили с хляб и вода. Той останал там, докато не видял, че поемаме на път и се скриваме зад носа.

Петък, 27 март. Като остави всяка надежда да намери Фостър и не желаейки да се бави повече, капитанът даде заповед за вдигане на котвата. Вдигнахме ветрилата и се спуснахме леко с течението и свежия ветрец. Оставихме на капитан Брадшоу писма за Бостън и с болка на сърцето го чухме да казва, че щял да се върне пак, преди да сме си заминали от крайбрежието. Ветрецът, който бе много слаб, угасна скоро след като заобиколихме носа и останахме в безветрие в продължение на два дни, като не се придвижихме и на три мили през цялото това време — втория ден още виждахме корабите. На третия ден към обяд се появи хладен морски бриз, който нагъна и направи по-тъмна повърхността на водата и към залез вече бяхме отминали Сан Хуан, намиращ се на около четиридесет мили от Сан Диего, на половината път до Сан Педро, закъдето пътувахме. Екипажът ни сега бе значително отслабен. Бяхме загубили един моряк през борда, друг бе взет на кърмата, за помощник, а трети побягна, така че освен Стимсън и мене имаше само трима правоспособни моряци и един юнга на дванадесет години. С този намален и недоволен екипаж ни предстоеше да се борим с вахтата, в продължение на две години тежка служба. И все пак нямаше никой, който да не се радва, че Фостър е успял да избяга, защото колкото и да бе безотговорен и загубен, никой не би искал да го гледа как влачи жалко съществуване, пречупен и обезсърчен. Всички се зарадвахме, като чухме при завръщането си в Сан Диего, около два месеца по-късно, че незабавно го взели на борда на „Лагода“ и се върнал с него в родината, като му платили редовната моряшка заплата.

След бавно петдневно пътуване пристигнахме в сряда, първи април, на старата си котвена стоянка пред Сан Педро. Заливът си беше все така пуст и изпълнен с печал, както и по-рано, а контрастът със сигурността и уюта на Сан Диего никак не беше приятен, като се има пред вид и раздвижеността и интересът, който товаренето и разтоварването на четирите кораба придаваха на тамошната картина. След няколко дни кожите започнаха да пристигат бавно на брега и ние подновихме старата работа — да търкаляме стоки нагоре по могилата, да хвърляме кожи надолу и да гребем напред-назад по дългата левга.

На борда на нашия кораб нещата си течаха по обикновения монотонен начин. Възбудата, последвала непосредствено сцената на бичуването, бе угаснала, но въздействието й върху екипажа и особено върху двамата моряци бе останало. Разликата в начина, по който тези двама души бяха засегнати, отговаряше на разликата в характерите им и бе твърде забележителна. Джон бе чужденец и човек с буен нрав и макар че бе обиден, както всеки би бил, след като претърпи поражение в такова спречкване, все пак главното чувство, което го владееше, бе гневът и той непрекъснато говореше за уреждане на сметките и за отмъщение, ако някога се върне пак в Бостън. Но с другия бе твърде различно. Той беше американец, бе получил някакво образование и случилото се изглежда го бе съкрушило напълно. Той преживяваше унижението, на което другият не бе способен. Преди това той все се шегуваше и често ни забавляваше с чудновати негърски истории (бе родом от робски щат), ала след случката вече рядко го виждахме да се усмихне — сякаш го беше напуснал всякакъв живец и чувство за хумор и бе обладан от едно-едничко желание — да свърши пътуването. Често съм го чувал как откъртва дълга въздишка, когато е сам, а в плановете на Джон за удовлетворение и мъст вземаше съвсем малко участие и не проявяваше никакъв интерес.

След престой от около две седмици, през които заради една югоизточна буря оставихме котвата и бяхме в открито море в продължение на два дни, ние отплавахме за Санта Барбара. Сега беше средата на април и леките постоянни ветрове, които духат надолу по крайбрежието започнаха да се появяват във все по-голямо постоянство в края на деня. Борихме се бавно срещу тях нагоре по брега около деветдесет мили и стигнахме за три дена. Там заварихме на котва големия генуезки кораб, който бяхме видели на същото място в първия ден от нашето пристигане на брега. Той беше ходил до Сан Франциско или, както казват, „бе блъскал срещу вятъра“; спрял в Монтерей на обратния път и в скоро време щял да продължи за Сан Педро и Сан Диего, а от там, като прибере стоката си, да отплава за Валпарайсо и Кадис^[3]. Той бе голям, тромав кораб, който приличаше на стара гърбава баба. Сега бе към края на велики пости и на Разпети петък изправиха всичките му реи косо нагоре, както е обичаят на католическите кораби. На някои правят и чучело на Юда, с което моряците се забавляват, като го влачат под кила и го бесят на доковете.