Ричард Дейна
Две години в кубрика (15)

Глава XV
Бичуване

От няколко дни капитанът беше в много лошо настроение. Всичко му се виждаше криво и колкото и бързо да работехме, не можеше да му се угоди. Скара се с готвача и го заплаши, че ще го набие с камшик, защото хвърлил дърва на палубата, и влезе в спор с помощника за рифоването със скрипец от три блока; помощникът му каза, че правият е той и че това го е научил от човек, който наистина бил моряк! Това разяри страшно капитана и двамата се счепкаха начаса. Ала недоволството му се обърна главно срещу един едър тромав моряк от Средните щати на име Сам. Този човек се запъваше, когато говореше, беше твърде муден в движенията си, а като моряк беше съвсем посредствен, но обикновено се стараеше да прави всичко, което бе по силите му. Все пак капитанът го беше намразил, че вечно се муси и че е мързеливец и като му излезе веднъж име на кучето, че е бясно, както казват моряците, не му остава нищо друго, освен да се хвърли през борда. Нищо, което Сам похванеше да направи, не се харесваше на капитана и той се заяде с него заради една изтървана свайя за заплитане на въжета, паднала от гротреята, където работеше. Това, разбира се, бе случайност, ала бе използвано срещу него. Капитанът остана на кораба целия петък и работата вървеше с голяма мъка и взаимна неприязън. Колкото повече гониш един човек, толкова по-малко ще свърши — това бе вярно в случая със Сам, както и по отношение на всички останали. В петък работихме до късно вечерта, а в събота ни вдигнаха рано. Към десет часа капитанът нареди на новия ни началник Ръсел, който по това време вече си бе спечелил напълно омразата на целия екипаж, да му приготви малката лодка, за да слезе на брега. Джон шведът бе седнал отстрани на лодката, а мистър Ръсел и аз стояхме до главния люк на трюма и чакахме капитана, който беше долу, където моряците работеха, когато чухме гласа му да кънти в яростен спор с някого — дали с помощника, или с някого от екипажа, не можех да разбера, а след това се дочуха удари и боричкане. Изтичах до фалшборда и направих знак на Джон, който се качи на палубата и двамата се наведохме през люка. Макар че не можехме да видим никого, стана ясно, че капитанът има надмощие, тъй като гласът му се чуваше силно и отчетливо: — Падна ли ми най-сетне! Падна ли ми най-сетне! Ще ми отговаряш ли още? Мълчание, а след това се чу шум от борба и блъскане, сякаш морякът искаше да го събори. — По-добре е да не мърдаш, защото си ми в ръцете — каза капитанът и пак дойде въпросът: — Ще ми отговаряш ли друг път?

— Никога не съм отговарял, сър — каза Сам, защото това бе неговият глас, макар и съвсем слаб и немощен.

— Не те питам това. Ще се държиш ли пак нахално с мен?

— Никога не съм се държал нахално, сър — каза Сам.

— Отговаряй ми на въпроса или ще те разпъна на земята! Ще те пребия, дявол да те вземе!

— Аз не съм черен роб — каза Сам.

— Тогава ще станеш! — изкрещя капитанът и се качи до люка, скочи на палубата, хвърли си сакото и като си нави ръкавите, извика на старши помощника: — Вържете този моряк, мистър Амерзин! Вържете го! Разпънете го! Ще ви покажа аз кой е господар на кораба!

Екипажът и помощниците последваха капитана през люка, но едва след като бе заповядано няколко пъти, помощникът хвана Сам, който не оказа никаква съпротива, и го заведе горе, до палубния трап.

— Защо ще биете този човек, сър? — запита шведът Джон. При тези думи капитанът се извърна към него, ала тъй като знаеше, че Джон е човек бърз и решителен, заповяда първо на стюарда да донесе веригите и като извика Ръсел да му помогне, чак тогава го доближи.

— Не си правете труд — каза Джон. — Нямам нищо против да ми сложите оковите. Няма нужда да използвате сила — и като си подаде ръцете, той остави капитана да му нахлузи веригите и да го прати назад на кърмовата палуба. По това време Сам бе „вързан“, както се казва, т.е. притиснат о вантите с ръце, вързани за тях, със свалена блуза и оголен гръб. Капитанът застана на чупката на палубата, на няколко фута от него и малко по-нависоко, за да може да замахва по-добре, и стисна в ръката си дебело здраво въже. Помощниците го наобиколиха, а моряците се събрахме в средната част на кораба. От всички тези приготовления започна да ми се повдига и едва не ми прилоша, колкото и да бях ядосан и възбуден. Виждах човешко същество, направено по божи образ и подобие, което бяха вързали и щяха да бичуват като животно! Човек, с когото бях живял, ял на една маса и стоял заедно на вахта в продължение на месеци и когото познавах така добре! Ала дори и да ни минаваше мисъл за съпротива, какво можехме да направим! Бяхме изпуснали момента за това. Двама моряци бяха вече вързани; оставаха още само двама, освен Стимсън и мене, и едно малко момче на десетина-дванадесет години, а Стимсън и аз нямаше да участвуваме в бунт — нещо, което останалите добре знаеха. От другата страна бяха (освен капитана) тримата помощници, стюардът, агентът и помощникът му, а капитанската каюта бе пълна с оръжие. Но ако оставим съотношението на силите настрана, какъв беше изборът на моряците? Ако тръгнеха да се съпротивляват, това би било бунт, а ако успееха да завземат кораба — пиратство. Ако оттам нататък се предадяха, щеше да ги срещне възмездието на закона, а иначе с пиратство ли щяха да се занимават до края на живота си? Ако морякът окаже съпротива на своя капитан, той се съпротивлява срещу закона и може да избира единствено между пиратството или пълното подчинение. Те разбираха, че колкото и да бе тежък мигът, трябваше да го преглътнат. В края на краищата, знаели са това, когато са тръгнали да плават. Като замахна с въжето над главата си и се наведе напред, за да използва пълната си сила, капитанът го стовари върху гърба на нещастника. Веднъж, дваж — шест пъти. — Ще ми отговаряш ли пак? Морякът се извиваше от болка, ала не каза нито дума. Още три пъти. Това беше вече твърде много и той промълви нещо, което не можах да чуя и което предизвика още удари; най-накрая капитанът заповяда да го отвържат и да го пратят на носа.

— Сега е твоят ред — каза капитанът, като се доближи към Джон и свали веригите от ръцете му. Още щом се видя свободен, Джон хукна към предната палуба. — Върнете го назад! — изкрещя капитанът. Вторият помощник, който бе живял с тези моряци през първата чист на пътуването, остана да стои в средата на кораба, а помощникът тръгна бавно напред. Ала мистър Ръсел, в силното си желание да се покаже усърден, скочи напред през рудана и се вкопчи в Джон, но той бързо го отхвърли настрана. Капитанът бе застанал на кърмовата палуба, гологлав, с очи, пламнали от ярост и лице, почервеняло до кръв, размахваше въжето и крещеше към помощниците: — Довлечете го на кърмата! Хванете го! и т.н., и т.н. Сега помощникът се намеси и каза спокойно на Джон да иде на кърмата, и той, като видя, че съпротивата бе безполезна, блъсна настрана подлия трети помощник, казвайки, че сам ще отиде на кърмата и че няма нужда да го влачат. След това приближи и си протегна ръцете, ала щом капитанът започна да го връзва, унижението надви и той започна да се бори, но тъй като го бяха хванали помощникът и Ръсел, капитанът успя да го завърже бързо. Вече вързан, той се обърна към капитана, който запретваше ръкави и се приготвяше да го бичува, и запита защо трябва да бъде бит: — Отказвал ли съм някога да си върша работата, сър? Можете ли да кажете, че съм клинчел или пък съм възразявал, или не съм се старал достатъчно?

— Не — каза капитанът, — не за това те бия, бия те, защото много питаш.

— Не може ли тук човек да попита нещо, без да го бият?

— Не — извика капитанът. — Никой няма да си отваря устата на борда на този кораб освен мене — и започна да го налага по гърба, като се извиваше целият настрана между два удара, за да може да удря по-силно. Колкото по-силно го биеше, толкова яростта му нарастваше и той започна да подскача по палубата, като крещеше, замахвайки с въжето: — Ако много искаш да знаеш защо те бия, ще ти кажа. Защото ми харесва, защото ми харесва! Ето затова!

Морякът се извиваше от болка, докато най-после не можа да издържи и извика с възклик, по-често срещан у чужденците, отколкото сред нас: — О, Исусе Христе! Исусе Христе!

— Не викай Исуса Христа! — извика капитанът. — Той няма да ти помогне. Помоли се на Франк Томпсън. На него трябва да се молиш. Само той може да ти помогне! Никакъв Исус Христос няма да може да ти помогне!

При тези думи, които никога няма да забравя, кръвта ми се смрази. Повече не можех да гледам. Отвратен и потресен се обърнах настрана, наведох се над релинга и се втренчих във водата. През главата ми бързо преминаха няколко мисли, не си спомням точно какви — за положението ни, решимост да предизвикам наказанието на капитана, когато се завърнехме обратно, — но плющенето на ударите и виковете на моряка, ме върнаха още веднъж към действителността. Най-накрая виковете престанаха и като се обърнах, видях, че помощникът по знак на капитана го беше вече освободил. Почти превит надве от болка, морякът тръгна бавно към носа и слезе в кубрика. Всички други останахме по местата си, а капитанът, който, все още трескав от ярост и от значимостта на постижението си, закрачи напред-назад по юта, като на всяко обръщане викаше към нас: — Виждате си положението! Виждате къде съм ви докарал и на какво можете да разчитате!… Бъркахте ме с някого и не знаехте кой съм! Сега знаете!… Ще ви оправя аз, всички до един, или ще ви смеля от бой от кубрика до кърмата и от юнгата нагоре!… Ще ви стана надзирател! Да, надзирател на роби — надзирател на негри! Ще ви видим кой ще ми разправя, че не бил черен роб! С тези и подобни думи, предназначени както да ни усмирят, така и да укротят всякакви желания за бъдещи неподчинения, той ни обсипваше в продължение на десетина минути, след което слезе долу. Скоро след това на кърмата дойде Джон, гърбът на когото беше целият в ивици и синини, страшно подут, и каза на стюарда да помоли капитана да му даде някакъв мехлем или балсам за мазане. — Не — каза капитанът, който го чу отдолу. — Кажи му да си облече ризата — от това ще му мине най-добре — и да ме закара с лодката до брега. Няма да оставя никой да се излежава на борда на този кораб. След това нареди на мистър Ръсел да вземе наказаните и още двама моряци и да го закарат на брега. Отидох и аз като един от гребците. Джон и Сам едва можеха да си превиват гърбовете, а капитанът постоянно им викаше: „Давайте по-бързо… по-бързо!“, но като видя, че правеха всичко по силите си, ги остави на мира. Агентът седеше на кърмата, обаче по време на цялото гребане — левга и повече — не промълви нито дума. Пристанахме.

Капитанът, агентът и Ръсел отидоха до къщата, и нас оставиха при лодката. Джон и Сам се отдалечиха бавно и седнаха на скалите. Известно време те разговаряха, но след това се разделиха и седнаха поотделно. Аз се страхувах малко от Джон. Той беше чужденец и бунтовен дух, носеше нож в себе си, а капитанът на връщане щеше да бъде сам, без агента в лодката. Ала не се случи нищо и ние се качихме спокойно на борда на кораба. Капитанът бе по всяка вероятност въоръжен и този, който вдигнеше ръка срещу му, нямаше да има друг избор освен бягство и гладна смърт из горите на Калифорния или пък да бъде заловен от войници или индианци, които само срещу двайсетина долара щяха да хукнат по следите му.

След като привършихме работата за деня, слязохме в кубрика и изядохме простата си вечеря, но никой не пророни нито дума. Беше събота вечер, ала нямаше песни, нямаше разговори за любими и съпруги. Всички бяхме дълбоко потиснати. Двамата моряци лежаха в койките и стенеха от болка; и ние си легнахме, но аз не можех да заспя. Звукът, който идваше от време на време от койките на двамината, показваше, че са будни, а то трудно би могло да бъде и иначе, тъй като те едва ли можеха да лежат в едно и също положение дълго време; мътната люлееща се лампа пръскаше светлината си из тъмната дупка, в която живеехме, и през главата ми минаваха най-различни мисли и планове. Не се опасявах, че капитанът би посегнал на мене, но си мислех за положението ни — че живеем като роби под краката на неуравновесен, буен тиранин; за страната, в която се намирахме, за продължителността на пътуването и несигурността около завръщането ни в Америка, а после, ако се върнехме, за изгледите да се намери справедливост и отплата за неправдата, извършена спрямо тези хора. Заклех се, че ако бог някога ми даде възможност, ще направя нещо да удовлетворя жалбите и да облекча страданията на тази прослойка от човешки същества, сред които жребият ми ме бе хвърлил за толкова дълго време.

Следващият ден бе неделя. Както обикновено михме палубите и т.н. до закуската. След закуска заведохме капитана до брега и тъй като там намерихме няколко кожи, оставени предната нощ, той ми заповяда да остана при тях и да ги пазя, като каза, че лодката трябвало да се върне още един път преди настъпването на нощта. Оставиха ме там и аз прекарах един спокоен ден на хълма, където обядвах с тримата моряци в малката къщичка. За нещастие те нямаха почти никакви книги и след като поговорих с тях и се разходих по брега, от нямане какво да правя започнах да скучая. Малкият бриг, приютил толкова мъки и страдания, лежеше в откритата част на залива, толкова далеч, че едва го стигах с поглед и единственото друго нещо, което нарушаваше еднообразието на огромния залив, бе малко пусто островче, стръмно и конусообразно, покрито с глинеста почва и без никакъв признак на растителност, ала все пак предизвикващо особено, изпълнено с меланхолия любопитство, тъй като на върха му бяха заровени останките на един англичанин — капитан на малък търговски бриг, който починал, докато се намирали в това пристанище. За мен това място остана завинаги свързано с чувство на тъга и жалост. Виждах го пред себе си — самото то пусто, хвърлено сред пустош; и там лежаха останките на човек, умрял и заринат в пълна самота и без едничък приятел. Ако беше общо гробище, не би ме впечатлило така. Ала този самотен гроб отговаряше напълно на самотата, изпълнила всичко наоколо. Това бе единственото място в Калифорния, което бе събудило у мен някакво подобие на поетични размисли. Към това се добавяше фактът, че човекът бе починал далеч от дома си, без приятел до себе си; носеха се слухове, че бил отровен, но никой не се разровил да разследва случая. Старши помощникът, както ми бяха казали, се зарадвал, че му се махнал от пътя, набързо го закарал на могилата и го заровили в земята без добра дума или молитва.

Оглеждах неспокойно за лодката през втората половина на следобеда, ала тя не идваше. Чак към залез-слънце видях едно петънце върху водата и като наближи, видях, че това бе малката лодка с капитана. Кожите при това положение не можеха да бъдат взети. Капитанът дойде на хълма с един моряк, който ми носеше галанката и едно одеяло. Капитанът имаше много навъсен вид, ала запита дали имам достатъчно храна и ми каза да си направя колиба от кожите, за да ми е топло, тъй като трябвало да спя при тях и да ги пазя добре. Улучих момент да поговоря с моряка, който ми беше донесъл дрехата.

— Как вървят работите на кораба? — го запитах аз.

— Много зле — отвърна той. — Много работа и само ругатни.

— Какво! — възкликнах аз. — Цял ден сте били на работа?

— Да! Няма вече неделя за нас. Премествахме всичко на кораба.

Отидох в къщичката да вечерям. Ядохме фрихолес (неизменното ястие на калифорнийците, но което, ако е сготвено добре, е най-вкусният боб на света) с кафе от препечена пшеница и корав хляб. След вечеря тримата седнаха при светлината на една лоена свещ да играят на „тридесет и едно“ — испанска разновидност на евърластинг^[1]. Оставих ги и отидох в бивака си сред кожите. Беше паднал мрак, корабът се бе скрил от погледа и с изключение на тримата в къщичката нямаше жива душа на една левга околовръст. Койотите (див звяр, който прилича на нещо средно между лисица и вълк) залаяха с острите си чести гласове, а две кукумявки от краищата на двата далечни носа, обгръщащи хълма, където се бях разположил, си разменяха изпълнени с тъга провиквания. Бях чувал и по-рано този звук нощем, но не знаех какъв е, докато един от моряците, който слезе да види как съм се настанил, не ми каза, че са кукумявките. Да го слушаш, когато си сам нощем и така приглушен от разстоянието, това е извънредно тягостен и кобен звук. Крясъците на кукумявките продължиха почти през цялата нощ. Разнообразяваше ги лаят на шумните койоти, някои от които дойдоха съвсем близо до колибата ми и никак не бяха приятни съседи. На сутринта голямата лодка дойде на брега преди изгрев-слънце и откарахме кожите.

В Сан Педро стояхме около седмица, заети с товарене на кожи и с други неща около тях, което сега се бе превърнало в наша постоянна работа. Прекарах още един ден на хълма в пазене на още кожи и стока, но този път успях да намеря част от един том на „Пиратът“ на Скот^[2] в един от ъглите на къщата, ала той се прекъсваше на най-интересното място и аз пак изкарах в разговори с познатите си от брега, та научих доста за обичаите на страната, за пристанищата и т.н. За това пристанище ми казаха, че било още по-лошо и от Санта Барбара по отношение на югоизточните бури, тъй като сушата се намирала с румб и половина повече към вятъра, а и понеже дъното било плитко, вълните започвали да се разбиват още там, където стоеше закотвен корабът ни. Бурята, поради която бяхме избягали от Санта Барбара, тук била толкова силна, че целият залив, на една левга навътре, бил потънал в пяната на разбиващите се вълни, а те напълно залели Острова на мъртвеца. „Лагода“ се случил тук, но се измъкнал при първата опасност, и то с такава бързина, че трябвало да остави голямата си лодка на котва. Лодката издържала няколко часа, като подскачала около котвата си и се изправяла почти вертикално във водата. Моряците ми казаха, че я наблюдавали до падането на нощта, когато тя се откъснала от веригата и била изхвърлена на брега.

На борда на „Пилигрим“ всичко си течеше както обикновено, като всеки се мъчеше да я кара колкото се може по-кротко, ала спокойствието вече беше изчезнало от нашето пътуване. „Няма път без връщане“, „Все ще дойде и нашият ред“ и подобни изказвания се чуваха от време на време, ала никой не говореше за някакъв вероятен край на пътуването или за Бостън, или за нещо от този род, а ако го направеше, то беше само за да предизвика вечния навъсен отговор на другаря си: „Бостън ли? Ще трябва да запалиш свещ, ако стъпиш отново там. По-добре си метни една кожа на гърба, месинг на главата и гьон на краката и се запиши в Калифорния до живот!“ или нещо от рода на: „Преди да стигнеш в Бостън, на главата ти от кожите няма да е останал и косъм, а цялата ти заплата ще е отишла за дрехи, та няма да имаш с какво да си купиш перука!“

В кубрика за бичуването се намекваше рядко или почти никак. Ако някой бе склонен да говори за това, другите с чувство за деликатност, което трудно бих очаквал да намеря сред тях, винаги го спираха или променяха темата. Но двамата мъже, които бяха бичувани, показваха уважение един към друг, достойно за възхищение дори и сред хора от най-висшето общество. Сам знаеше, че Джон бе пострадал единствено заради него, и винаги, когато се оплакваше, казваше, че ако бяха били само него, това би било нищо, но сега не можел да го погледне, без да си помисли, че е станал причината той да бъде унизен, а Джон никога не показа и с най-малкото нещо, че е пострадал заради опита си да спаси своя другар. И двамата не криеха, че са мислели, че Бил Холандецът и Фостър са можели да им помогнат, но нито от Стимсън, нито от мене са очаквали такова нещо. Ние изразявахме съчувствие към техните страдания и негодувахме срещу насилието на капитана, но в същото време не бяхме сигурни как точно бе станало спречкването и избягвахме да бъдем съдници, като обещавахме да им помогнем, когато се върнем в родината.

След като напълнихме с кожи всички свободни места в кораба, вдигнахме котва и се насочихме към Сан Диего. Никоя дейност не говори за настроението на екипажа така добре, както работата при тръгване. Когато всичко се прави „с мерак“, моряците са като котки по мачтите — ветрилата се спускат мигновено, всеки наляга с все сила върху ръчката на рудана, като вика с пълен глас: „Е-хей, е-хей! Натискай! Дръж контра! Вира, хей!“ и котвата се вдига с дружния вик: „Давайте, момчета!“ Ала при нас този път едва се влачеше. Никой не си даваше труд да бърза. Котвената верига бавно се заизмъква. Помощникът, застанал между опорите на бушприта, изразходва целия си запас от служебна риторика с викове: „Тегли здраво! Теглете здраво, момчета! Натиснете по-яко! Натискайте да вдигнем и мъртвите! Вира и напред!“ и т.н., и т.н., но без никакъв резултат. Въпреки усилията му никой не си даде зор да налегне върху ръчката на рудана. А когато въжето за изваждане на котвата се изпъна и всички моряци заедно с готвача и стюарда се хванахме, за да изкараме котвата, никой не поде бодрия напев „Давайте, момчета!“. А една песен струва колкото десет души, казват моряците. Мъчително бавно изтеглихме котвата до котвената греда. „Хайде, момчета, дайте малко по-весело!“ — ала за нас нямаше „весело“ и останахме без него. Капитанът се разхождаше по юта, без да каже нито дума. Несъмнено той виждаше какво става, ала нямаше как да ни санкционира служебно.

Плавахме бавно надолу по крайбрежието, с лек попътен вятър, държейки се доста далеч от сушата. Видяхме още два манастира, които приличаха на кубове от бял гипс и проблясваха в далечината. Единият от тях, разположен на върха на висок хълм, бе Сан Хуан Капистрано, пред който корабите заставаха понякога на котва през летния сезон, за да товарят кожи. Към залез-слънце на втория ден видяхме право пред нас голям и гъсто обрасъл с борове нос, зад който се намираше малкото пристанище на Сан Диего. Поради щил останахме пред този нос през цялата нощ. На следващата сутрин — събота, четиринадесети март, заобиколихме носа с попътен бриз и застанахме точно срещу малкото пристанище, което е в устието на една рекичка. Всеки бе изпълнен с желание да хвърли поглед към това ново място. Верига високи възвишения, които започват от носа, останал вляво от нас, защищават пристанището от север и запад и се губят към вътрешността, докъдето стига поглед. От другите страни брегът е равен и покрит със зеленина, но без дървета. Входът е толкова тесен, че повече от един кораб не може да мине, течението е бързо и каналът извива съвсем близо до нисък каменист нос, така че с бордовете си корабите почти го докосват. Не се виждаше градче, но на равния пясъчен плаж, наредени една до друга, се издигаха четири големи постройки, направени от груби дъски и приличащи на големите хамбари, в които държат лед по бреговете на езерата близо до Бостън. Край струпаните до тях камари кожи сновяха мъже с големи сламени шапки и червени ризи. На един кабелт в морето стояха на котва три кораба — сградите на брега бяха складовете им за кожи. Единият от корабите — къса, тромава малка бригантина — беше нашият стар познайник „Лориот“, другият — с остър нос и наклонени мачти, прясно боядисан и накатранен, блеснал на утринното слънце с кървавочервеното си знаме и кръста на Св. Георги^[3] на върха на мачтата си — беше красивият „Аякучо“. Третият — голям кораб със свалени брамстенги и ветрила, ръждив и износен, колкото може да бъде след двегодишно митарствуване за кожи — се оказа „Лагода“. Ние се приближихме, носени бързо от течението, приготвихме котвената верига и вдигнахме реите на марселите. „Пускай котвата!“ — каза капитанът, но дали нямаше достатъчно свободна верига пред брашпила, котвата ли се заплете във веригата, или пък ние се движехме много бързо напред, но не можахме да се задържим. „Отпускай верига!“ — извика капитанът и ние отдадохме колкото можеше от нея, ала нищо не стана. Преди да успеем да хвърлим и другата котва, издрейфахме встрани и се блъснахме право в „Лагода“. Моряците от екипажа тъкмо закусваха в кубрика, а готвачът, като видя, че налитаме върху тях, изхвръкна от камбуза и извика всички на палубата.

За щастие нямаше сериозни повреди. Кливергикът на „Лагода“ мина между нашия фок и грота и събори леерите. Мартингикът^[4] се строши. Това ни спря и тъй като те отпуснаха веригата си, ние се освободихме и хвърлихме другата котва, но тук имахме същия „успех“, както и преди, защото преди някой да свари да забележи, ние се бяхме понесли върху „Лориот“. Капитанът даваше командите си бързо и гневно — заповяда да натегнем брамселшкотите, за да обърнем ветрилата, надявайки се, че като се напълнят, котвите ще захванат или поне няма да се оплетат, ала всичко бе напразно и тогава той седна на планшира и най-спокойно извика на капитан Най, че му идва на гости. Ние се ударихме силно в „Лориот“, като при това лявата страна на носа му удари кърмата ни отдясно и отнесе кърмовия леер на десния борд, счупи една лиселна рея на левия борд и една-две подпори над палубата. На предната палуба видяхме нашия красив приятел Джаксън с хавайците, които работеха с все сили да се освободят от нас. След като отпуснахме още от веригата, ние се откачихме, но без съмнение котвите ни се бяха заплели в техните. Хванахме се на брашпила и започнахме да теглим, ала без полза. От време на време успявахме да измъкнем малко от веригата, но тя все се връщаше отново назад. Сега вече бяхме почнали да се носим към „Аякучо“, от който се спусна лодка и докара на борда ни неговия капитан — капитан Уилсън. Той бе нисък, подвижен и добре сложен човек, на около петдесет години, и тъй като бе почти двадесет години по-възрастен от нашия капитан, а при това и съвършен моряк, не се поколеба да започне да дава съвети и постепенно премина към командуване, нареждайки ни кога да обираме веригата и кога да я законтряме, кога да обръщаме и пълним марселите, да натягаме и отпускаме кливера и трисела. Нашият капитан даде няколко команди, но тъй като капитан Уилсън ги отмени със спокоен бащински тон: „А, не, капитан Томпсън, сега кливерът не ви трябва“ или: „Още не е време да се тегли!“, той скоро се отказа. Нямахме нищо против това, тъй като капитан Уилсън бе много добродушен човек и начинът, по който ни говореше, бе насърчителен и приятен, а това помагаше всичко да върви по-леко. След два-три часа постоянна работа на рудана, където въртяхме и подвиквахме с все сили, успяхме да вдигнем котвата, за която се бе закачила голямата носова котва на „Лориот“. Като ги освободихме и оправихме веригите по носа, прибрахме и другата си котва, която се бе влачила през половината пристанище. „Сега — каза Уилсън — ще ви намеря едно хубаво местенце за закотвяне.“ Като постави и двата брамсела, ни закара към брега и с прекрасен професионализъм хвърли котва точно до склада за кожи, който щяхме да ползваме. След това той си замина, а ние скатахме ветрилата и седнахме да закусваме — нещо, което бяхме чакали с нетърпение, тъй като бяхме работили много, без да хапнем нищо от предния ден следобед, а сега беше почти дванадесет часа. След закуската се занимавахме със спускане на лодките и привързване на кораба, чак додето се стъмни.

След вечеря аз и още един моряк закарахме капитана до борда на „Лагода“. Като се приближихме, той си каза името и помощникът извика от трапа капитан Брадшоу: „Капитан Томпсън идва на борда, сър!“ — „Носи ли и брига със себе си?“ — запита грубоватият стар капитан с глас, който се чу добре из целия кораб. Това немалко засегна нашия капитан, а за нас се превърна в една от любимите ни шеги и се разпространи по цялото крайбрежие чак докато си заминахме. Капитанът слезе в каютата, а ние отидохме на носа и надникнахме долу в кубрика, където заварихме моряците да вечерят. „Слизайте, другари, слизайте!“ — казаха те, още щом ни видяха. Намерихме се сред просторен висок кубрик с добро осветление, събрал екипаж от дванадесет или четиринадесет души, които ядяха от канчетата и чинните си и си пиеха чая, смееха се и разговаряха, всичките с такъв независим вид и така непринудено, сякаш бяха „бичкиджийски калфи“. В сравнение с тъмния и тесен кубрик и малобройния недоволен екипаж на нашия бриг това бе място, потънало в разбирателство и веселие. Беше събота вечер, всички си бяха свършили работата за седмицата и явно до понеделник не ги очакваше никаква работа. След две години тежка служба те се бяха запознали с Калифорния и всичките й прелести, почти си бяха събрали товара и очакваха след седмица-две да отплават за Бостън. С тях прекарахме повече от час в разговори за Калифорния, докато не чухме заповедта: „Пилигримите да си тръгват!“ Лагодийците бяха калени и събудени момчета, които носеха белезите на Калифорния по огрубелите си ръце и старите си окърпени дрехи. Всички бяха първокласни моряци, на възраст между двадесет и тридесет и пет-четиридесет години. Разпитаха ни за кораба, как се отнасят към нас на борда и т.н. и се учудиха немалко, като научиха за бичуването. Казаха, че на корабите по крайбрежието често ставали спречквания, а понякога се разменяли удари и ставали сбивания, но никога по-рано не бяха чували за връзване и бичуване. „Орелът с разперени криле“ бил непозната птица в Калифорния.

Неделя, ни казаха те, бил винаги почивен ден в Сан Диего както в складовете за кожи, така и на корабите, като повечето от моряците обикновено отивали в отпуска в градчето. Научихме също и доста за щавенето и складирането на кожите, а те искаха много да чуят последните новини (отпреди един месец) от Бостън. Един от първите им въпроси беше за отец Тейлър, моряшкия проповедник в Бостън. След това последваха обичайните разговори, истории и шеги, които човек винаги ще чуе в корабен кубрик, но които едва ли са по-лоши, в края на краищата, макар и по-груби и неприлични от тези, които могат да се чуят от добре облечени джентълмени в изискани салони.