Ричард Дейна
Две години в кубрика (14)

Глава XIV
Недоволство

След няколко дена, като видяхме, че търговията започна да отслабва, вдигнахме котвата, поставихме марселите, издигнахме американския флаг на върха на мачтата, дадохме един изстрел с оръдието, на който отвърнаха от укреплението, и оставихме малкото градче под кърмата си, поемайки отново надолу по крайбрежието към Санта Барбара. Тъй като минавахме от подветрената страна на брега, вятърът бе попътен. След като заобиколихме нос Пинос и легнахме точно на курса, поставихме горе и долу лисели и се понесохме със скорост осем-девет възела с изгледи да изминем разстоянието до Санта Барбара за двадесет и четири часа, разстояние, което, пътувайки нагоре, взехме за почти три седмици. Покрай нос Кънсепшън минахме като вихър, а вятърът духаше с такава сила, че ако бяхме на обратния курс, бейдевинд, би ни се видял едва ли не като буря. Приближавайки се към островите на Санта Барбара, той поотслабна, но независимо от това стигнахме до старата си стоянка за по-малко от тридесет часа от тръгването ни от Монтерей.

Всичко тук си бе в същия вид, в който го бяхме оставили — широкият залив без един-едничък кораб в него, прибоят, който се търкаляше и громолеше по плажа, белият манастир, черното градче и високите безлесни планини. Отново трябваше да поставим необходимите съоръжения в случай на югоизточна буря — шпрингово въже за задържане към котвената верига, въжета за буйовете, набивки от върви, — както и да скатаем ветрилата след предварително рифоване. Останахме на котва на това място около две седмици, заети със сваляне на стоки на брега и товарене на кожи, когато прибоят не беше много висок, ала тук търговията не вървеше и на половината от това, което беше в Монтерей. Що се отнася до нас, градът можеше преспокойно да се намира и всред самите Кордилери. Стояхме на котва на три мили от брега, а градът се намираше почти на една миля по-нататък, така че от него не виждахме почти нищо. Понякога сваляхме малко стока, която индианците отнасяха на тежки, тромави волски коли с малки колела от яко дърво. Носеха ни по малко кожи, които закарвахме на кораба по известния калифорнийски начин. Вече бяхме доста свикнали с него и бяхме претръпнали, а без претръпване тук и най-якият човек не може да издържи.

Кожите се носят изсушени — иначе корабите не ги приемат. След като ги одерат от животното, пробиват им дупки в краищата и ги разпъват по този начин да изсъхнат, за да не се сгърчат. След това ги сгъват на дължина, като космите обикновено остават отвътре, и ги пращат с мулета или пък с каруци до брега, до където водата не може да достигне при прилив. Тогава идва нашият ред — слагаме ги на главите си по една или по две наведнъж, ако са по-малки, и газим през водата с тях до лодката, която стои на малка котва точно пред прибоя, тъй като тук пристан изобщо няма. Всички се снабдихме с дебели вълнени шотландски шапки, които държат меко на главата, защото бързо разбрахме, че както и да се чувствува човек в началото, товаренето на глава е единствено възможният начин за пренасяне на кожи в Калифорния. Това се налага не само поради вълните, които пречупват гребените си високо и те карат да вдигаш колкото се може по-нагоре кожите, за да не се измокрят, а и поради това, че само така е удобно да се носи, тъй като кожите са много големи и тежки, твърди почти като дъски. Някои моряци опитваха и други начини, понеже казваха, че както ги носим, сме приличали твърде много на негри от Западна Индия, ала и те се предадоха най-накрая. Голямо майсторство се иска, докато си ги сложиш на главата. Трудно се вдигаха нагоре и тъй като често бяха много тежки и широки, та едва се обхващаха с разперени ръце и лесно се подемаха от вятъра, виждахме големи мъки с тях. Често съм ставал за смях, а пък и аз съм се смял на други, когато съм се просвал на земята и съм се опитвал да наглася някоя голяма кожа на главата си или пък съм бил почти отнасян от някой лек порив на вятъра. Капитанът се опитваше да ни товари още повече, като казваше, че „калифорнийската мода“ била да се носят по две кожи наведнъж, и тъй като държеше на това, а пък и ние не искахме да бъдем изпреварени от другите кораби, носехме ги по две през първите няколко месеца, ала след това, когато се срещнахме и с други „кожарски гемии“ и видяхме, че носят само по една, ние „откачихме“ втората и по този начин си направихме живота малко по-лесен.

Когато главите ни привикнаха с товара и овладяхме истинското калифорнийско мятане на кожите, бяхме в състояние да се справяме с по двеста-триста парчета за кратко време и без много трудности, но все пак се работеше непрекъснато във водата, а ако плажът се случеше каменист, оставахме без крака, защото, разбира се, тази работа вършехме боси — никаква обувка не би могла да издържи на солената вода. А след това трябваше да гребем с натоварената лодка още три мили, което често ни отнемаше близо два часа.

Сега вече бяхме навлезли напълно в моряшките си задължения, когато корабът е на котва, и тъй като са доста различни от тези на море, би било добре да ги опиша. На първо място всички моряци се събират на палубата на зазоряване или по-скоро, особено ако дните са къси, преди зазоряване още с първия утринен светлик. Готвачът запалва огъня в камбуза, а моряците съоръжават носовата помпа и измиват палубите. Старши помощникът в това време е на палубата, ала не взема участие в работата, като всички задължения падат върху втория помощник, който трябва да си навие крачолите и да гази из водата бос заедно с останалите от екипажа. Миенето, търкането, забърсването и т.н. трае или го правят да трае докъм осем часа, когато се дава заповед за закуска — на носа и на кърмата. След закуската, за която се дава половин час, лодките се спущат на вода и се завързват към кърмата или отстрани на лиселните реи посредством буксирни въжета и на екипажа се дава работата за деня. Тя е различна и зависи от обстоятелствата. Винаги има повече или по-малко да се гребе в лодките, а ако трябва да се пренасят тежки стоки до брега или ако на плажа докарат кожи, тогава на брега отиват всички моряци с голямата лодка. Освен това има доста работа да се върши и из трюма — да се разпределят стоките и да се мести товарът, за да се отвори място на кожите и да се запази устойчивостта на кораба. В допълнение на това трябва да си върви и обичайната работа по такелажа. Такава има в изобилие, още повече че някои неща могат да се извършат само когато корабът е в пристанище. Също така всички части трябва да бъдат притягани и да се намират в добър ред, както и да се приготвя непресукано въже, да се поправя текущият такелаж — с една дума, цялата обичайна дейност. Голямата разлика между задълженията на море и в пристанище е в разпределението на времето. Вместо да има вахта на палубата и почиваща смяна долу, както на море, всички моряци работят заедно от зори до мрак, с изключение на времето за храна, а през нощта се поддържа „котвена вахта“, която при нас се състоеше само от по двама вахтени, като целият екипаж си минаваше по реда. За обяд се дава един час, а привечер палубите се почистват, лодките се вдигат, дава се заповед за вечеря и в осем часа всички светлини са загасени, освен светлината при компаса, под стъклото на похлупака, и котвената вахта застъпва. По такъв начин в пристанище екипажът разполага с повече време през нощта (дава вахта само по около два часа), но затова пък няма никакво свободно време освен в неделята, която обикновено разрешават да се ползва. Някои религиозни капитани дават на екипажите си и съботните следобеди за пране и къпане, за да им остане свободна неделята. Това е много разумно разрешение и обяснява до голяма степен причината да бъдат предпочитани кораби под такова командуване. Ние бяхме предоволни, ако ни даваха дори и само неделята, защото като се случеше да докарат кожи в този ден, а това често ставаше, когато ги донасяха от далечно разстояние, караха ни да ги пренесем на кораба и така ни отнемаха близо половината ден. Освен това, тъй като сега се хранехме с прясно месо и изяждахме по едно теле седмично, а го докарваха почти винаги в неделя, трябваше да ходим на брега, за да го заколим и одерем и след това да го пренесем на кораба. Това също прекъсваше почивката ни. Ежедневната ни работа се удължаваше и ставаше по-изморителна, когато се случеше кожите да пристигнат късно следобед — тогава трябваше да работим в прибоя, докато изгреят звездите, с надеждата да ги закараме на кораба и да ги приберем преди вечеря.

Ала всички тези малки огорчения и трудности биха били нищо — щяхме да ги отминем като обичайни злини на моряшкия живот, с които всеки моряк, стига да е мъж, ще се справи, без да се оплаква, — ако не беше несигурността, която тегнеше над естеството и продължителността на нашето пътуване. Ето ни тук, на полудиво крайбрежие с малоброен екипаж на едно малко корабче, запратено на края на света и с изгледи да останем неопределено време — най-малко две или три години. Когато тръгвахме от Бостън, предполагахме, че пътуването ще трае някъде към осемнадесет месеца или най-много две години, ала с пристигането на брега научихме нещо повече за търговията с кожи и разбрахме, че поради техния недостиг, който растеше с всяка година, ще ни трябват най-малкото дванадесет месеца, за да съберем товара си, без да броим пътуването насам и обратно, а се оказа също така, че трябва да съберем стока и за голям кораб, собственост на същата фирма, който щял да пристигне скоро по крайбрежието и на който трябва да служим за тендер^[1]. Слухове, че такъв кораб щял да ни следва, бяха дошли до нас от капитана и помощника, но ги бяхме отминали просто като „лафове“. С пристигането ни обаче те се потвърдиха от писмата на собствениците, които бяхме донесли за агента. Корабът „Калифорния“, принадлежащ на същата фирма, беше изкарал почти две години по брега, докато си събере стоката, и сега се намираше в Сан Диего, откъдето се очакваше да отплава след няколко седмици за Бостън. Ние, от своя страна, трябваше да съберем колкото се може повече кожи и да ги оставим на склад в Сан Диего, за да се натовари новият кораб, който имал вместимост четиридесет хиляди броя, и да си тръгне обратно; след това вече щяхме да започнем да събираме стока за себе си. Изгледите наистина бяха мрачни. „Лагода“, кораб, по-малък от „Калифорния“, с вместимост тридесет и една до тридесет и две хиляди кожи, беше изкарал почти две години, докато се натовари, а ние трябваше да съберем товар от четиридесет хиляди кожи, освен нашия собствен, който щеше да бъде от дванадесет до петнадесет хиляди броя. При това се говореше, че кожи ще се намират все по-трудно. И отгоре на всичко този кораб, който за нас бе по-зловещ призрак и от Летящия холандец, не беше никакъв призрак, нито пък нещо нематериално, ами си бе получил напълно реален облик, и то дотам, че му беше казано името — това бил корабът „Алърт“, добре известен с курсовете си до Индия, и когато ние тръгвахме от Бостън, там го чакаха да пристигне след няколко месеца. Вече нямаше никакво съмнение и изгледите бяха твърде обезкуражаващи. Правеха се подмятания, че ще останем тук още три-четири години, по-старите моряци говореха, че вече никога няма да видят Бостън и ще оставят костите си в Калифорния, и сякаш облак бе надвиснал над цялото пътуване. Освен това нямахме достатъчно дрехи за толкова дълго време, а те, както и всички други неща, които ни бяха необходими, бяха извънредно скъпи — 300 до 400 на сто по-скъпи в сравнение с бостънските цени. Всичко това бе много лошо за моряците, ала още по-лошо бе за мен самия, тъй като аз нямах намерение да си остана цял живот моряк и бях тръгнал с мисълта, че ще плавам осемнадесет месеца, най-много две години. Три-четири години можеха да ме направят моряк във всяко отношение — духовно и физически, и nolens volens^[2] да ме променят изцяло, както и да ме оставят толкова назад след връстниците ми, че да бъде невъзможно да мисля за университетска степен и професия. Разбрах, че както и да се чувствувах при това положение, можеше да се наложи да си остана моряк, а като връх на въжделенията ми — да стана капитан на търговски кораб.

Освен продължителността на пътуването и суровия, изложен на стихиите живот, ние се намирахме из отдалечени краища на земята, на почти пустинен бряг, в страна, в която няма ни закон, ни евангелие и където моряците са оставени на милостта на капитана, тъй като няма американски консул или някой, към когото да се отправи жалба. Загубихме всякакъв интерес към пътуването, пет пари не давахме за товара, който само събирахме за други, и започнахме да се поизкърпваме и да се чувствуваме сякаш съдбата ни е предрешена, без каквато и да било надежда за подобрение.

В добавка, а може би отчасти и като следствие на това състояние на нещата, на кораба назряваха неприятности. Помощникът ни беше много почтен — рядко съм срещал по-честен, принципен и добросърдечен мъж, — но беше твърде свободен и добродушен по отношение на моряците за помощник на търговски кораб. Той не беше човек, който ще нарече някой моряк „кучи сине“ и ще го събори на палубата с дръжката на рудана. Може би наистина му липсваха енергията и твърдостта, необходими при пътуване като нашето и с такъв капитан. Капитан Томпсън бе деен и енергичен човек. Както казват моряците — мързелът не го ловеше. Бе сякаш направен от стомана и китова кост. Сам бе от тия хора, които дават пример и карат всички останали да го следват. През цялото време, докато пътувахме задно, не го видях веднъж да седне на палубата. Винаги бе в действие и си налагаше сурова дисциплина, като очакваше същото от помощниците си. А помощникът не бе достатъчно голям „натегач“ за неговия вкус, предизвикваше недоволството му и подозрението, че дисциплината се охлабва, и поради това започна да му се меси във всичко. Капитан Томпсън затегна юздите по-яко; тъй като при всички караници между началниците, моряците застават на страната на този, който се отнася с тях по-добре, той взе да подозира екипажа. Видя, че нещата не вървят на добре, че нищо не се върши с желание и в усилията си да поправи това чрез сурови мерки докара отношенията на кораба до още по-лошо състояние. Откъдето и да погледнеш, бяхме събрани без късмет — капитан, помощници и екипаж бяха съвършено неподходящи за съвместни действия, а всяко затруднение или спречкване бе като двуостра сабя. Продължителността на пътуването, която ни караше да недоволствуваме, накара в същото време капитана да види необходимостта от ред и строга дисциплина и да живее със съзнанието, че може да разчита само на себе си. Суровостта пораждаше недоволство, а признаците на недоволство предизвикваха суровост. Освен това лошото отношение към моряците и тяхното недоволство не са linimenta laborum^[3]. Много пъти съм ги чувал да казват, че не биха обърнали внимание на продължителността на пътуването и трудностите, само да се отнасяха човешки с тях и да чувствуваха, че нещо се прави, за да им се облекчи работата и смекчи животът. Смятахме, че положението ни би трябвало да подскаже на нашите началници да ни отпускат по малко от време на време и да се опитат да направят теглото ни по-леко. Ала те правеха тъкмо обратното. Държаха ни по цял ден на работа, когато се намирахме в пристанище, и като се прибави към това нощната вахта, единственото нещо, което ни радваше, като слезехме в кубрика, бе да се тръшнем веднага да спим. По такъв начин не ни оставаше никакво време за четене, и което бе по-важно за нас — да си перем и кърпим дрехите. От друга страна, когато бяхме на море и пътувахме от пристанище на пристанище, вместо да ни разрешат „вахта-вахта“, както е прието на всеки друг кораб, пътуващ по крайбрежието, държаха ни да работим на палубата по цял ден, в пек и дъжд; и да правим непресукано въже, да плетем въжета и т.н., а когато дъждът бе твърде силен, за да можем да правим нещо друго, трябваше просто да чепкаме въжа. Всички моряци ни викаха, горе „да гледаме как вали“ и така ни държаха час след час и в най-проливния дъжд, като ни поставяха толкова далеч един от друг, че да не можем да си говорим, и, облечени в мушамените си куртки и шапки, ни караха да разнищваме стари въжа или пък да поставяме набивки и застежки по рангоута. Това често правеха дори и когато корабът се намираше в пристанище, на две хвърлени котви, и без да има нужда от повече от един човек да наблюдава на палубата. Ето на това се вика да се тормози с работа екипажът и „да му се чисти ръждата“.

Докато стояхме на котва в Санта Барбара, имахме схватка с още един югоизточен ураган. Както първият, и той налетя през нощта, като големите черни облаци се появиха от юг, покриха планините, надвиснаха над градчето и сякаш се подпряха о покривите на къщите. Вдигнахме ветрилата, откачихме веригата, заобиколихме носа и се блъскахме насам-натам в продължение на четири дни в открито море под намалени ветрила, непрестанен дъжд, силно вълнение и вятър. Не е чудно, че в Калифорния не вали дъжд през останалите сезони, си помислихме ние, защото през онези четири дни се изсипа толкова дъжд, че на друго място би стигнал за едно нормално лято. На петия ден небето се изчисти за няколко часа, както обикновено става след дъжд, който е валял известно време като из ведро, и ние се намерихме отнесени на почти десет левги навътре от котвената стоянка, а поради леките насрещни ветрове се завърнахме чак на шестия ден. След като си намерихме котвата, приготвихме се за отплаване надолу по подветрения бряг. Надявахме се, че ще отидем направо в Сан Диего и ще заварим там „Калифорния“, преди да е отплавала за Бостън, ала според заповедите трябваше да спрем в едно междинно пристанище, наречено Сан Педро, и тъй като щяхме да стоим там седмица-две, а „Калифорния“ тръгваше след няколко дни, изгубихме възможността да я сварим. Точно преди да отплаваме, капитанът качи на борда нисък, червенокос, широкоплещест тип с вид на грубиянин, който бе изгубил едното си око и бе кривоглед с другото, и ни го представи като мистър Ръсел — ново началство на кораба. Това бе прекалено. На идване бяхме изгубили през борда един от най-добрите моряци от екипажа, друг отделиха и назначиха за помощник на агента и по такъв начин съставът ни беше отслабнал и намалял, а сега вместо да качи на кораба нови хора и да ни облекчи работата, капитанът ни нахлузваше на врата още един, който да ни дебне и гони. Сега на борда имахме четирима началници, а в кубрика бяхме само шест души. При това положение корабът натежаваше твърде много към кърмата, за да можем да се чувствуваме добре.

Оставихме Санта Барбара и се спуснахме надолу по крайбрежието. Пейзажът бе равнинен до умерено хълмист и в по-голямата си част песъчлив и безлесен. Заобиколихме висок пясъчен нос и хвърлихме котва на разстояние три до три и половина мили от брега. Брегът беше нисък и изглеждаше по-отдалечен, отколкото бе в действителност, а ние приличахме на кораб, който държи курс към Сейнт Джонз^[4] в Нюфъндлънд, но е хвърлил котва на Гранд Банкс^[5]. Помислихме си, че може би беше по-добре да си останем в Санта Барбара и да пратим лодките за кожите. Почвата бе глинеста и докъдето стигаше поглед, бе лишена изцяло от дървета или дори храсти, а от градче нямаше и помен — дори и къщичка не се виждаше. Какво ни бе докарало на това място не можехме да си представим. Едва-що хвърлихме котвата и вече започнахме да нагласяме шпринговото въже за задържане и другите съоръжения за в случай на югоизточна буря, като явно имахме достатъчно причини за това — бяхме изложени на всички възможни ветрове освен северните, а те духаха над равнината, която беше на близо една левга от нас. Щом като оправихме всичко на борда, спуснахме лодката и загребахме към брега. Новият ни офицер бе идвал в пристанището няколко пъти преди това и зае мястото на кърмчията. Като наближихме, видяхме, че има отлив и скалите и камъните са покрити с кафяви водорасли, те стърчаха от водата на разстояние почти една осма от милята. Оставихме лодката и започнахме да подбираме път боси през тях и най-накрая стигнахме до място за приставане — с други думи, мястото на най-високата вода при прилива. Както и бяхме забелязали от кораба, почвата бе глинеста и с изключение на стеблата на синапа нямаше никаква растителност. Точно срещу мястото за приставане се издигаше малко възвишение, което не бяхме съзрели по-рано, тъй като бе високо не повече от тридесет-четиридесет фута. Видяхме трима души да слизат надолу по него, облечени в полуморяшки, полукалифорнийски дрехи, а единият от тях бе с панталони от нещавена кожа и червена шаечна дреха. Когато дойдоха при нас, разбрахме, че са англичани. Казаха ни, че били от екипажа на малък мексикански бриг, който бил изхвърлен на този бряг при югоизточен ураган, и сега живеели в малка къщичка точно зад хълма. Като се качихме с тях на този хълм, видяхме зад него малка постройка, състояща се само от една стая, с огнище, съдове за готвене и т.н., а останалата част бе незавършена и служеше за складиране на кожи и стоки. Казаха ни, че била построена от търговци от Пуебло (град на около тридесет мили във вътрешността), които я ползвали за склад и също да отсядат, когато слизали на брега да търгуват с корабите. Тези тримата били наети от тях да поддържат къщата в ред и да пазят стоката. Казаха ни, че са прекарали тук близо година, нямали никаква работа почти през цялото време и се хранели с говеждо месо, корав хляб и фрихолес — особен вид боб, който е много разпространен в Калифорния. Най-близкото жилище било едно ранчо — или животновъдно стопанство — на около три мили от тук и по наша молба един от тях се запъти натам да намери кон, с който агентът ни да може да отиде до Пуебло. Поговорих няколко минути с другия, който беше интелигентен английски моряк, и научих доста неща за това място, за тукашната търговия и последните новини от южните пристанища.

Сан Диего, каза той, се намирал на осемдесет мили от Сан Педро надолу по подветрения бряг; от един мексиканец, дошъл на кон, научили, че „Калифорния“ отплавала за Бостън, а „Лагода“, която била в Сан Педро само няколко седмици преди това, събирала вече товара си за Бостън. „Аякучо“ бил също там и товарел за Каляо, както и малкият „Лориот“, който слязъл направо от Монтерей, където го бяхме оставили. Сан Диего, ми каза той, бил уютно градче, с много слаба търговия, но определено най-доброто пристанище по крайбрежието, тъй като било затворено от всички страни, а водата в него била гладка като езеро. Служел за нещо като база на всички кораби, участвуващи в търговията, като всеки от тях си имал там голяма сграда, построена от груби дъски, където складирали кожите, докато пътували нагоре-надолу по брега; щом си набавели пълния товар, отивали за няколко седмици там, за да го пренесат на борда, да опушат кораба, да се запасят с дърва и вода и да направят други приготовления за обратното пътуване. „Лагода“ сега бил зает с тази дейност. Кога ли и ние щяхме да стигнем до това, трудно можех да си представя — мина ми през ум, че може би най-малко след две години.

Научих също така за най-голямо учудване, че пустинното място, където се намирахме, давало повече кожи от което и да е друго пристанище по брега. То било единственото пристанище на разстояние от осемдесет мили, а на около тридесет мили във вътрешността сред равнина, пълна с добитък, се намирали Пуебло де лос Анхелес^[6] — най-големият град в Калифорния — и няколко от най-богатите манастири; на всички тях Сан Педро служел за пристанище.

След като уредихме да се намери кон за агента, за да може да отиде до Пуебло на следната сутрин, ние отново се запровирахме по зеленикавите хлъзгави скали, докато стигнем до лодката, след което загребахме към брига, който беше толкова далеч, че едва се забелязваше в припадащия мрак, а когато стъпихме на борда, лодките бяха вече вдигнати и моряците от екипажа вечеряха. Като слязохме в кубрика да си ядем вечерята и да си запалим пурите и лулите, трябваше, както обикновено, да разкажем какво сме видели и чули по брега. Всички бяхме единодушни, че това място е най-лошото от всички видени досега, особено за пренасяне на кожи, а това, че стояхме толкова далеч навътре, говореше за надвиснала опасност от югоизточни бури. След като спорихме известно време дали ще трябва да носим стоките нагоре по склона на хълма или не, ние поговорихме за Сан Диего, за вероятността да срещнем „Лагода“, преди да отплава, и т.н., и т.н.

На следващия ден свалихме агента на брега и той се запъти към Пуебло и съседните манастири. След няколко дни в резултат на неговата дейност забелязахме през пустинната местност да се приближават грамадни волски коли и кервани от мулета, натоварени с кожи. Натоварихме голямата лодка с дребни и едри стоки от всякакъв вид и загребахме към брега. След като пристанахме и ги изтъркаляхме по камъните до плажа, ние спряхме, очаквайки колите да слязат долу и да си ги натоварят, ала капитанът бързо разреши въпроса, като ни заповяда да ги изкачим до върха — „калифорнийската мода“ била такава. Излезе, че което не можеха да направят воловете, трябваше да направим ние. Могилата бе ниска, но стръмна, а земята, тъй като беше глинеста и подгизнала от скорошните дъждове, бе твърде слаба опора за краката ни. С известна мъка успяхме да изтъркаляме тежките бурета и бъчви нагоре, заставайки под тях и наблягайки с рамене, но от време на време, когато краката ни се плъзгаха, имаше голяма опасност да се стоварят отгоре ни. Но най-голям зор видяхме с големите сандъци захар. Трябваше да ги поставим върху греблата, да ги вдигнем и сложим на раменете си, а после да запълзим бавно нагоре по хълма с крачката на погребално шествие. След час-два усилена работа успяхме да ги качим всичките, ала горе намерихме колите да си стоят пълни, така че трябваше да ги разтоварим и после да ги натоварим наново с нашите стоки, докато ленивите индианци, дошли с тях, си клечаха наоколо и ни гледаха, без да похванат нещо, а когато ги помолихме да ни помогнат, само клатеха глави и казваха провлечено „No quiero“^[7].

Като натоварихме колите, вдигнахме индианците и те се затътриха, по един отстрани на всеки вол, с дълги, изострени на края колове, за да ги ръчкат. Това е един от начините да се пести труд в Калифорния — по двама индианци на два вола. Сега оставаше да свалим кожите долу и за целта докарахме лодката под най-стръмната част на склона и започнахме да ги бутаме надолу, като ги оставяхме да се плъзгат по наклона. Много от тях се запираха, та трябваше да слизаме и да ги засилваме отново, и така потънахме целите в прах и изпокъсахме дрехите си. След като ги свалихме всичките долу, трябваше да ги сложим на главите си и да се доберем през камъните и водата до лодката. Водата и камъните, взети заедно, биха съсипали чифт обувки само за един ден, а тъй като обувките бяха много скъпи и рядко се намираха, бяхме принудени да ходим боси. Вечерта се качихме на борда след един от най-тежките и противни дни, които бяхме изкарвали досега. В продължение на няколко дена се занимавахме с тази работа, като свалихме на брега към четиридесет-петдесет тона стока и качихме на борда близо две хиляди кожи. След това търговията започна да отслабва и затова през останалата част от седмицата ни държаха да работим по кораба — в трюма или на такелажа. В четвъртък вечер откъм север задуха силен вятър, но тъй като бяхме далеч от брега, трябваше само да хвърлим и другата котва и да се държим за дъното. През нощта ни извикаха да свалим роялстенгите. Беше тъмно като в рог и корабът се клатушкаше на котвите си. Аз се хванах с фока, а Стимсън с грота и за кратко време се справихме блестящо с тази работа. Тъй като вече бяхме научили всичко, което трябва да се прави по мачтите, на нас като на най-млади от екипажа (с изключение на един юнга) ни оставяха цялата работа над марсовете.