Ричард Дейна
Две години в кубрика (13)

Глава XIII
Търговия в Монтерей

На следващия ден, след като товарът бе разгледан и приет съобразно правилата, започнахме търговията. Кърмовото помещение бе преустроено в стая за търгуване, в която бяха подредени по-леките стоки и мостри, и Мелъс — дошъл с нас като обикновен моряк пред мачтата — бе преместен от кубрика и назначен за помощник на търговския чиновник. Той бе добре подготвен за тази работа, понеже бил работил като помощник в една бостънска кантора, пък и страдаше от известно време от ревматизъм, та не можеше да издържа на изложения на влагата и стихиите моряшки живот по крайбрежието. В продължение на седмица и нещо корабът кипеше от живот. Хората идваха да разглеждат и да правят покупки — мъже, жени и деца, — а ние непрекъснато гребяхме на лодките, превозвайки стоки и пътници. Всеки се чувствуваше длъжен да се наконти и да дойде да разгледа новодошлия кораб, макар и да купи само едно пликче топлийки. Агентът и помощникът му се занимаваха с продажбата, докато ние работехме на трюма и по лодките. Товарът ни беше разнообразен — както се казва, в него имаше и от пиле мляко. Имахме всякакви спиртни питиета (продавахме ги на буре), чайове, кафе, различни видове захар, подправки, стафиди, меласи, железария, стъклария, калаени изделия, прибори за ядене, всякакъв вид облекло, цели и половинки обувки от фирмата „Лин“, басми и памучни платове от фирмата „Лоуел“, креп, коприна, шалове и шалчета, огърлици, украшения и гребени за жените, мебели — с една дума всичко, което човек може да си представи, като се почне от китайски увеселителни бомбички и се свърши с английски колелета за каруци, като от последните носехме към десетина чифта заедно с железните им обръчи.

Като народ калифорнийците са безделници и прахосници и не са способни нищо да си произвеждат сами. Страната е пълна с лозя, но въпреки това те купуваха от нас лошо вино, произведено в Бостън и докарано с кораба, а после го препродаваха помежду си по един реал (дванадесет и половина цента) за една малка чаша. Телешките кожи те оценяват по два долара парчето, а ги разменят за нещо, което в Бостън струва седемдесет и пет цента. Обувките (със сигурност произведени от тукашни кожи, т.е. пренесени два пъти покрай нос Хорн) купуват за по три-четири долара чифта, като тези от фина кожа могат да стигнат и до петнадесет долара. Средно стоките се продават с почти триста на сто надценка в сравнение с бостънските цени. Това се дължи отчасти на тежките мита, които правителството в своето дълбокомъдрие налага върху вносните стоки, целейки без съмнение да задържи среброто в страната. Тези мита и огромните разходи, свързани с толкова дълго пътуване, позволяват само на най-едрите търговци да участвуват в тези сделки. Почти две трети от стоките, внесени в Калифорния покрай нос Хорн през последните шест години, принадлежат на една-единствена търговска къща — „Брайънт, Стърджис и сие“, на която бе собственост и нашият кораб.

Тази работа бе нова за нас и ни се хареса много през първите няколко дни, макар че бяхме заети непрекъснато от зори до мрак, а понякога дори и до среднощ.

При това непрекъснато превозване на пътниците и покупките им напред-назад ние добихме значителни познания за нравите, облеклото и езика на хората. Мъжкото облекло вече описах по-горе. Жените носеха рокли от различни платове — коприна, креп, басма и т.н., ушити по европейската мода, с изключение на ръкавите, които бяха къси, оставяха ръцете открити и бяха свободни по талията, тъй като не се носеха корсети. Обувките им бяха от шевро или атлаз, носеха шарфове или колани в ярки цветове и почти винаги огърлица и обици. Шапки не се носеха въобще. Само една видях по крайбрежието и тя принадлежеше на съпругата на американски морски капитан, който се бе заселил в Сан Диего и бе донесъл безредно струпаната купчина от слама и панделки като най-избран подарък за младата си жена. Косите им, които са почти неизменно черни или тъмнокестеняви, се спускат надолу по врата — понякога свободни, понякога на дълги плитки, а омъжените жени често ги носят на кок, прикрепени с голям гребен. Единствената им защита от слънцето и времето е широката мантиля^[1], покриваща главата им и увита плътно до лицето, когато са навън — обикновено само при хубаво време. Когато са си по домовете или са седнали пред тях, което често правят, ако времето е хубаво, си слагат малък шал или кърпа с богати шарки. Също така много често може да се види кордела, сложена на главата, с кръст, звезда или друго украшение отпред. Цветът на лицето им е различен и зависи — както и облеклото и обноските им — от частта испанска кръв, която биха могли да твърдят, че имат, определяща също и общественото им положение. Тези, които са чистокръвни испанки и никога не са се омъжвали за местните жители, имат чист, мургав цвят на лицето, а понякога дори и светъл като на англичаните. Такива семейства в Калифорния има съвсем малко, повечето са на хора на държавна служба или на такива, които след изтичане срока на службата са се заселили тук, върху собствеността, която са придобили, а има и други, които са били изпратени в изгнание за престъпления срещу държавата. От тези хора се състои висшата класа, като те се женят помежду си и поддържат преграда между себе си и останалите във всяко едно отношение. Отличават се не само по цвета на лицето, по облеклото и обноските, но също и по говора, защото, наричайки се кастилци, държат много да говорят на чисто кастилско наречие, докато испанският като цяло се употребява в доста изопачен диалектен вид от по-низшите съсловия. Като се тръгне от тази висша класа и се върви постепенно надолу, оттенъкът на лицето става все по-тъмен и по-мътен, докато се стигне до чистокръвния индианец, който се щура без един парцал на гърба си, с изключение на малкото парче плат, закрепено за увита около кръста му широка кожена лента. Говорейки най-общо, кастата на всеки се определя от кръвта, течаща в жилите му — нещо, което може да се разбере от пръв поглед и е невъзможно да се укрие. Но при все това дори и най-малката капчица испанска кръв — било тя четвъртинка или осминка — е достатъчна да въздигне човек от положението на роб и да му даде правото да ходи облечен, да носи ботуши, шапка, мантия, шпори, дълъг нож и всичко, както си му е редът, и да се зове espanol^[2], както и да притежава имот, ако може да се сдобие с него.

Слабостта на жените към дрехите е извънмерно голяма и понякога става причина за тяхното падение. Като подарък красивата мантиля, огърлицата или чифтът обици са в състояние да спечелят благосклонността на повечето от тях. Няма нищо по-обикновено от това да видиш жена, която живее в къща, състояща се само от две стаички, с гола земя за под, да ходи с обсипани с пайети атлазени пантофки, копринена рокля, висок гребен и позлатени, ако не и златни обици и огърлица. Щом съпрузите им не ги облекат достатъчно добре, те скоро си намират подаръци от други. Жените прекарваха по цели дни на борда на нашия кораб, като разглеждаха красивите дрехи и украшения и често правеха покупки на цени, които биха накарали шивачка или домашна прислужница от Бостън да зяпне.

След любовта към дрехите най-много бях поразен от звучността на гласовете и красивата им напевност и у двата пола. Струваше ми се, че всеки срещнат тип е вид на разбойник — нахлупена шапка, одеялено наметало, мръсно бельо и изцапани кожени гамаши, говори най-изискан испански. Беше цяло удоволствие просто да слушам звука на речта им, преди още да мога да улавям някакъв смисъл в нея. У тях може да се чуе провлеченият говор на креолите^[3], но той се разнообразява от пристъпи на извънредно бързо произнасяне на думите, в които те сякаш скачат от съгласна на съгласна, докато не стигнат до широка отворена гласна, на която спират да си починат и да възвърнат равновесието в мелодията. Жените довеждат тази говорна особеност до много по-голяма крайност от мъжете, чието произношение се отличава с повече равност и тежест. Като чуех някой прост говедар да каже нещо на господаря си, струваше ми се, че посланик говори на кралска аудиенция. Понякога наистина си мислех, че са народ, страдащ от някакво проклятие, което ги е лишило от всичко друго освен от гордостта, обноските и гласовете им.

Друго нещо, което ме зачуди, бе количеството сребро в обръщение. Никога през живота си не видях толкова сребро наведнъж, колкото през седмицата, която прекарахме в Монтерей. Истината е, че калифорнийците нямат никаква кредитна система, банки или някакъв друг начин за влагане на пари, ако не броим добитъка. Освен среброто те не притежават друга разменна единица с изключение на волските кожи, които моряците наричат „калифорнийски банкноти“. Всичко, което купуват, трябва да се заплати по един от тези два начина. Кожите те докарват изсушени и сгънати на две, натоварени на груби волски коли или на мулета, и парите носят завързани в носна кърпа — по петдесет-сто долара, на монети от половин долар.

В колежа не бях учил испански и в Хуан Фернандес още не знаех и дума, но през по-нататъшната част от пътуването заех граматика и речник от капитанската каюта и чрез продължителното им ползване и внимателно вслушване във всяка дума, която чуех да се каже, скоро си посъбрах речник и започнах да се оправям и сам. Тъй като в скоро време знаех повече испански от който и да е на кораба (а в действителност никой не го знаеше) и бях учил латински и френски, се сдобих с името на голям лингвист и бях винаги изпращан от капитана и помощниците за провизии или да нося писма и съобщения до различни места в града. Често ме пращаха за нещо, на което не знаех името и не можех да го кажа, дори и пушка да ми опряха в гърба, ала не си признавах, защото тази работа много ми харесваше. Понякога, преди да отида на брега, успявах да отскоча до кубрика и да погледна думата в речника или пък спирах някой местен англосаксонец и я научавах от него, а после със знаци и някоя и друга латинска или френска дума, малко засукана на края, успявах да се оправя. Това за мен бе полезно упражнение и, без съмнение, от него научих повече, отколкото ако бях учил и чел с месеци, а също така ми даваше възможност да наблюдавам обичаите, нравите и домашната подредба на хората, да оставим настрана, че ми носеше голямо облекчение след еднообразието на дните, прекарани на кораба.

Монтерей, доколкото се простират наблюденията ми, е определено най-приятният и най-културният град в Калифорния. В центъра му се намира отворен площад, заобиколен от четири реда едноетажни постройки, с половин дузина оръдия по средата — някои на лафети, други не. Това е укреплението или фортът. Всеки град си има укрепление в центъра или по-скоро всяко укрепление си има град, построен около него, тъй като най-напред мексиканското правителство е построило укрепленията, а след това хората са строили къщите си около тях, за да бъдат под защитата им. Фортът тук бе изцяло открит и неукрепен. Имаше няколко души офицери с дълги титли и около осемдесет войници, зле платени, лошо хранени и съвършено недисциплинирани. Генерал-губернаторът или, както го наричат обикновено, генералът, живее тук, което превръща града в седалище на правителството. Генералът се назначава от централното правителство в Мексико и е главното гражданско и военно длъжностно лице. Освен него всеки град си има комендант, комуто е подчинено укреплението и всички връзки с чужденци и чужди кораби, докато двама или трима кметове и управители, избирани от жителите, са гражданските длъжностни лица. Съдилища в законния смисъл на думата, в рамките на някаква юридическа система, те нямат. Дребните граждански дела се уреждат от кметовете и управителите, а всичко, отнасящо се до централното правителство, до военните и до чужденците — от комендантите, които действуват като подчинени на генерал-губернатора. Последният се занимава и с углавните престъпления чрез лично запознаване със случая, ако престъпникът се намира наблизо, или чрез протокол, изпратен от съответното длъжностно лице, когато се намира в по-отдалечено място. Протестантите нямат никакви политически права, нито пък могат да притежават имот и фактически да остават повече от няколко седмици по крайбрежието, освен ако не се числят към екипажа на чужд кораб. Вследствие на това американците и англичаните, които възнамеряват да се заселят тук, стават паписти^[4], а любимият им израз е: „Човек трябва да си остави съвестта на нос Хорн.“

Но да се, върнем към Монтерей. Къщите, както и навсякъде другаде из Калифорния, са едноетажни и построени от кирпич — с други думи, от глина, направена на големи тухли с около фут и половина страна на квадрата и дебели три-четири инча, изпечени на слънце. Те се съединяват чрез спойка от същия материал и по този начин стената има общ пръстен цвят. Подовете са обикновено гола земя, прозорците са зарешетени и без стъкла, а вратите, които рядко стоят затворени, водят направо към всекидневната, тъй като преддверия няма. Някои от по-богатите жители имат стъкла на прозорците си и дъсчени подове, а в Монтерей почти всички къщи са варосани отвън. Също така по-хубавите къщи имат червени керемиди по покривите. По-бедните се състоят от две-три стаички, които водят една в друга и са мебелирани с по едно-две легла, няколко стола и маси, огледало, разпятие и малки нескопосани картинки в застъклени рамки, представящи някое чудо или мъченичество. В къщите няма комини или огнища, тъй като поради топлия климат огънят е ненужен, а се готви в малка кухничка, отделена от къщата. Индианците, както споменах по-напред, вършат цялата черна работа, като към всяка от по-заможните къщи има прикрепени по двама-трима, а дори и най-бедните са в състояние да държат поне един, като от тях се иска само да ги хранят и да дават по парче груб плат и колан за мъжете и някоя груба рокля, без обувки или чорапи, за жените.

В Монтерей има известен брой англичани и американци (англичани или ingles се наричат всички, говорещи английски език), женени за калифорнийки, влезли в католическата църква и придобили значителна собственост. Със своето трудолюбие, издръжливост и предприемчивост, по-големи от тези на местните жители, те в скоро време са хванали почти цялата търговия в ръцете си. Обикновено държат магазини, в които препродават на дребно стоки, купени на едро от дошлите кораби, а също изпращат и много стока във вътрешността, разменяйки я срещу кожи, наново разменяни с корабите. Във всеки град по крайбрежието чужденците са заети с този вид търговия, мога да си спомня само един-два магазина на местни жители. Естествено хората се държат подозрително към чужденците и не биха им позволили да се заселват, ако те не се приобщаваха към католическата вяра. Като се женят за местни девойки и възпитават децата си като католици и мексиканци и не ги учат английски, те успокояват подозренията и дори стават обичани и водещи личности. Главните алкалди^[5] в Монтерей и Санта Барбара бяха янки по рождение.

В Монтерей ми се виждаше, че мъжете са вечно на кон. Конете тук са в такова изобилие, както кучетата и кокошките в Хуан Фернандес. Няма обори, в които да ги държат, а ги оставят да бягат на воля и да пасат където си искат, тъй като са дамгосани и към вратовете им са прикрепени дълги кожени въжета, наречени ласа, които се влачат зад тях и по този начин могат да бъдат лесно улавяни. Мъжете обикновено си хващат някой сутринта, хвърлят седлото и юздата отгоре му и го използват целия ден, като вечерта го пускат, за да си хванат друг на утрото. Когато предприемат дълги пътувания, яздят един кон, докато го съсипят, хващат друг, а съсипят ли и него, вземат трети и така до края на пътуването. Едва ли на света ще се намерят по-добри ездачи от тях. Качват ги на седлото още четири-пет годишни и късите им крачка стигат само до половината на коня, и може почти сигурно да се каже, че остават там, докато не се сраснат с него. Стремената са покрити или затворени отпред, за да не се закачат, когато яздят през горите, а седлата са големи и тежки, пристегнати много здраво за коня и с колчета отпред, около които е навито ласото, когато не се използва. Те се качват на коня дори и когато трябва да отидат до съседната къща и обикновено пред малките къщици има навързани по няколко животни. Когато искат да покажат изкуството си, те не стъпват в стремената при качването, а шибвайки коня, скачат на седлото в движение, като забиват дългите си шпори и изчезват в пълен галоп. Шпорите им са инструменти за мъчение — те са с четири-пет тъпи и ръждиви колелца, всяко дълго по един инч. От тях хълбоците на конете са често изранени до кръв. Мъжете показват ездаческото си изкуство на конни надбягвания, борби с кучета и бикове и т.н., но тъй като не се случихме на брега по време на празненство, не можахме да видим такова нещо. Монтерей също е прочут и с боевете си с петли, комарджийство от всякакъв вид, фанданги^[6], както и различни видове съмнителни забавления и мошеничества. Често пъти трапери и ловци, които от време на време пристигат тук през Скалистите планини с ценни кожи, са така увлечени в забавления и разгул, че са принудени да се върнат обратно обрани до шушка, пропилели всичките си шансове за по-добър живот.

Нищо освен нрава на жителите не пречи Монтерей да се превърне в голям град. Почвата е плодородна колкото би могло да се желае, климатът е един от най-хубавите в света, вода има в изобилие и разположението на града е извънредно красиво. Пристанището е също така много удобно, както е изложено само от една страна на опасни ветрове — северните, и макар че дъното не е от най-добрите за закотвяне, чувал съм само за един кораб, който издрейфил на брега. Това беше малък мексикански бриг, който бил изхвърлен на брега няколко месеца преди нашето пристигане. Било истинска катастрофа — всички моряци, с изключение на един, се издавили. Това обаче се дължало до голяма степен на невниманието или невежеството на капитана, който отпуснал цялата дължина на малката си верига, преди да се сети да хвърли и другата котва. Корабът „Лагода“ се намирал през цялото време там и излязъл на безопасно място от бурята в открито море, без да бъде влачен изобщо или да му се наложи да свали брамселните си мачти.

Единственият друг кораб в пристанището бе малкият „Лориот“. Често ходех на борда му и се запознах добре с хавайците от екипажа. Един от тях говореше малко английски и от него научих много неща за тях. Те бяха добре сложени хора и много пъргави, с черни очи, умни лица, тъмномаслинена или по-скоро би трябвало да кажа медночервена кожа и твърде черна коса, но не къдрава като у негрите. Имах чувството, че те непрекъснато говорят. В кубрика цареше истинско вавилонско стълпотворение. Езикът им е извънредно гърлен и отначало звучи неприятно, но не и след като човек го послуша малко повече. Казват, че бил много богат. Когато говорят, жестикулират буйно и целите се вживяват в разговора, повишавайки гласа си при най-малкото хрумване. Във водата се чувствуват като риби и са прекрасни лодкари. Това е причината да ги има толкова много по калифорнийското крайбрежие, където се иска голямо изкуство за минаването през силните прибои. По мачтите се катерят пъргаво и с готовност вършат всичко; смятат ги за много добри моряци, но само в топлите ширини — тези, които са били с тях около нос Хорн и във високите ширини, казват, че в студено време никак ги няма. Облеклото им е същото, както на нашите моряци. Освен канаките на „Лориот“ имаше и двама моряци англичани, които им бяха боцмани и се грижеха за такелажа. Винаги ще си спомням за единия от тях, който беше образец на истински чистокръвен английски моряк, какъвто рядко може да се види. Тръгнал на море още от малко момче и чиракувал в продължение на седем години, както е редът при английските моряци, когато го срещнах, бе към двадесет и четири или пет годишен. Беше висок, ала това се забелязваше само когато застанеше до някой друг, защото мощните му широки рамене и гръден кош го правеха да изглежда малко по-висок от среден ръст. Гръдният му кош бе колкото издут, толкова и широк, ръцете му бяха херкулесови, а пръстите му — пръсти на моряк, сякаш направени от стомана. При всичко това на лицето му грееше една от най-приятните усмивки, които някога съм виждал. Кожата на лицето му бе с красив кафеникав цвят, зъбите — ослепително бели, косата — гарвановочерна, спускаща се на свободни вълни над красивото открито чело, а блясъкът на очите му бе такъв, че всяка графиня би ги заменила на цената на диаманта. Що се отнася до цвета им, всяко изменение на позата и светлината сякаш им придаваше нова отсянка, като преобладаващият им цвят беше близко до черния. Той беше истински образец на мъжка красота — с лакираната мушамена шапка, килната на тила, дългите къдри, спускащи се почти до очите, белите дочени панталони и риза, синя куртка и черна връзка, увита свободно около врата. На широките му гърди бе татуирана с туш картината „Прощални мигове“ — кораб, готов за отплаване, лодка на брега и момиче с любимия си моряк, които се прощават. Под нея бяха изписани инициалите на името му и още две букви, които бележеха име, познато по-добре на него, отколкото на мен. Татуировката бе изработена много добре и бе дело на един човек от Хавър, който се занимавал само с това, да рисува с туш по телата на моряците. На едната от широките му ръце имаше нарисувано разпятие, а на другата — знакът на „нечиста котва“.

Той обичаше много да чете и зае от нас повечето книги, които имахме в кубрика; прочете ги и ни ги върна на следващия път, когато отново се случихме заедно. Имаше доста добри познания по морско дело, а капитанът му го хвалеше като съвършен моряк и казваше, че струва теглото си в злато на борда на кораб и в хубаво време, и в бури. Силата му сигурно беше огромна, а зрението му бе като на лешояд. Странно е, че описвам така подробно един незнаен, запратен накрай света моряк, ала не мога да не направя това. Има хора, които не срещаме при някакви забележителни обстоятелства, но които по една или друга причина остават завинаги в паметта ни. Името му беше Бил Джаксън и едва ли има някой измежду моите случайни познати, чиято ръка бих стиснал с повече радост от неговата. Който се случи да бъде с него, ще намери един красив и сърдечен човек и добър другар.

Отново дойде неделя, ала както и миналата, не ни донесе празник. Хората от крайбрежието се наконтиха и пристигнаха на по-големи тълпи от всеки друг път и ние бяхме заети целия ден по лодките и с разместването на товара, така че едва ни остана време да се нахраним. Бившият ни втори помощник, който бе решил да се добере до свободата на всяка цена, облече дълго палто и си сложи черна шапка, лъсна си обувките и отиде на кърмата да моли да бъде пуснат на брега. Едва ли би могъл да постъпи по-неразумно. От една страна, се знаеше, че отпуска няма да има, а освен това, колкото и да са сигурни, че ще им дадат отпуска, моряците винаги отиват на кърмата с работните си дрехи, за да изглежда, че не очакват да им се даде нещо, а чак след това започват да се мият, обличат и бръснат — едва след като въпросът е вече уреден. Ала този нещастник вечно се забъркваше в някоя каша и ако нещо можеше да се направи не както трябва, той обезателно го правеше. Ние седнахме да гледаме как отива на кърмата, знаейки много добре какво посрещане го очаква там. Капитанът се разхождаше по юта, пушейки сутрешната си пура, а Фостър отиде чак до отстъпа на палубата и там зачака да бъде забелязан. Капитанът се разходи напред-назад два-три пъти и едва тогава го видя; отиде право към него, изгледа го от глава до пети и със заканително вдигнат показалец му каза няколко думи на твърде нисък глас, за да не можем да ги чуем. Те оказаха магическо въздействие върху бедния Фостър, който се запъти към носа и хлътна в кубрика. Само след миг се появи в работните си дрехи и без да каже думица, се хвана отново на работа. Какво му бе казал капитанът никога не можахме да изкопчим от него, но явно то го бе променило и външно, и вътрешно по някакъв чудодеен начин.