Ричард Дейна
Две години в кубрика (12)

Глава XII
Монтерей

Тъй като следващият ден бе неделя — ден за отпуски на търговските кораби, когато на част от екипажа се разрешава да слезе на брега, — всички се бяхме настроили за разходка и вече обсъждахме кой да помоли за това. Ала когато ни събраха сутринта и ни пратиха на работа по такелажа, разбрахме, че топмачтовата обковка беше изскочила; трябваше да се свали и на нейно място да се постави нова с необходимия такелаж. Това бе тежък удар за нас. Ако има нещо, което да дразни моряците и да ги кара да чувствуват, че с тях се отнасят зле, това е да бъдат лишени от неделята си. Не че винаги, ако изобщо някога, я прекарват в религиозни занимания, но все пак тя си остава единственият им почивен ден. Като се има предвид също така, че тя много пъти им се отнема по необходимост — поради бури и неизбежни задължения от всевъзможен вид, — много е трудно да бъде понесена загубата й, когато корабът стои спокойно в сигурно пристанище и няма никакви неотложни причини за работа. Единствената причина в този случай бе решението на капитана да повика митническите чиновници на борда в понеделник и затова искаше бригът му да бъде в ред. Вярно е, че Джек си е роб на кораба, но все пак той има много възможности да пречи и да осуетява плановете на господаря си. При опасност или при необходимост, или когато се отнасят добре, няма по-чевръст от него; но в мига, в който почувствува, че е държан на работа без нужда, или, според моряшкия израз, че го „баламосват“, трудно ще се намери ленивец, който да мърда по-бавно. Той не може да не се подчини на заповедта или по някакъв начин да се бунтува, ала колко работа могат да измъкнат от него, сам си знае. Всеки, който е бил поне три месеца на море, знае как се прави „Томкоксова“ лавировка — „три обиколки около голямата лодка и един ритник по люка“. Тази сутрин всички я карахме така. Когато пратят някого да донесе скрипец отдолу, той ще събори всичко, преди да го намери, а след това няма да го донесе, преди да го повикат поне два пъти, и ще се забави още толкова, докато подреди всичко наново. Свайте за заплитане изведнъж потънаха някъде и не можеха да се намерят, необходими бяха часове, докато се наточат ножовете и постоянно по трима-четирима чакаха ред на точилото. Когато някой моряк се качеше на площадката на мачтата, веднага се сещаше, че е забравил нещо долу, и започваше бавно да се спуска, а за да се вдигнат скрипците, бяха необходими поне шест души, докато ако работехме с желание, стигаха и трима. Когато помощника го нямаше, работата спираше напълно. Всичко вървеше много трудно и когато отидохме на закуска в осем часа, работата си стоеше така, както когато я започнахме.

През време на кратката закуска обсъдихме въпроса. Някой предложи да откажем да работим, но тъй като това означаваше бунт, разбира се, веднага го отхвърлихме. Помня също, че един от моряците припомни думите на отец Тейлър (моряшкия проповедник в Бостън), който бил казал, че не трябвало да отказват, ако ги накарат да работят в неделя — вината нямало да падне върху тях. След закуска откъм началниците тръгна слух, че ако сме привършели работата бързо, можело да ни дадат лодка след обяд да отидем за риба. Тази примамка бе хвърлена сполучливо и хвана място сред неколцина, които бяха запалени рибари, а и всички започнаха да разбират, че тъй като има само едно нещо за правене и няма да ни държат на работа целия ден, колкото по-бързо го свършим, толкова по-добре. В резултат всичко се появи в нова светлина и преди да стане два часът, привършихме работата, която, както бе тръгнало, можеше да отнеме и два дни. Петима отидохме за риба с малката лодка, в посока към нос Пинос, ала отпуска на брега ни беше отказана. Тук видяхме и „Лориот“, спътника ни от Санта Барбара. Той се приближаваше бавно с лекия ветрец, който из тези места излиза следобед; разбрахме, че са стояли в щил целия предобед. Хванахме различни видове риби — най-много треска и костур, а Фостър (бившият ни втори помощник), който беше с нас, извади на куката си голяма и красива раковина от бисерна мида. След това научихме, че това място било прочуто с раковините си и че една малка шхуна спечелила добри пари, като закарала един товар до Съединените щати.

Върнахме се при залез-слънце и намерихме „Лориот“ на котва на един кабелт от „Пилигрим“. На следния ден бяхме изкарани на работа рано. Започнахме да сваляме люковите покрития на трюма, да нареждаме стоката и да приготвяме всичко за оглед. Митническите чиновници, петима на брой, дойдоха в осем и започнаха да оглеждат товара, да го проверяват по митническата декларация и т.н. Мексиканските митнически закони са много строги и изискват целият товар да се свали на брега, там да се прегледа и пак да се качи на борда. Но нашият агент се бе споразумял това да не се прави за последните два кораба на фирмата и си спестихме труда по тази операция. Чиновниците бяха облечени в характерното за страната облекло — широкопола шапка, обикновено черна или тъмнокафява, с позлатена или извезана лента около периферията и подплатена с коприна, късо елече от коприна или щампована басма (европейски фракове тук въобще не се носят), ризите са с отворена яка, над тях богата жилетка (ако изобщо я има), панталони, цепнати отстрани под коляното, подплатени със сърма и обикновено кадифени или сукнени, или пък три четвърти бричове с бели чорапи. Обувките им са от еленова кожа с тъмнокафяв цвят и тъй като се изработват от индианци, са богато украсени. Не ходят с презрамки, а винаги с пояс, навит около кръста, който обикновено е червен и мени качеството си в зависимост от благосъстоянието на носителя. Прибавете към това и неизбежното пончо или серапе и ето ви дрехите на калифорниеца. По серапето винаги може да се познае общественото положение и богатството на притежателя. Gente de razon, или по-издигнатите граждани, носят наметала от черно или тъмносиньо сукно с колкото се може повече кадифе и гарнитури по него и като се тръгне от тях, се стига до одеялото на индианците. Средните класи носят пончо — нещо като голямо квадратно покривало, с дупки в средата, за да минава главата. Често то е грубо като одеяло, ала тъй като е изтъкано красиво в най-различни цветове, от разстояние е много ефектно. Сред мексиканците няма работническа класа (индианците са фактически закрепостени и вършат цялата тежка работа) и всеки богаташ има вид на аристократ, а бедният хаймана — на разорен благородник. Често съм виждал хора с елегантна стойка и изискани обноски, облечени в сукно и кадифе, качени на изящни коне, покрити с украшения, да ходят без пукнат грош в джоба си и да се чудят какво да намерят за ядене.