Ричард Дейна
Две години в кубрика (11)

Глава XI
Нагоре по крайбрежието

Отминахме островите още преди да се съмне и към дванадесет часа вече бяхме излезли от канала и се намирахме навътре в морето пред нос Кънсепшън — мястото, където за първи път бяхме съзрели суша на идване. Това е най-големият нос по крайбрежието и представлява безлюдна издатина, която се простира далеч навътре в океана и има славата на много ветровито място. Всеки кораб се смята за щастлив, ако успее да мине покрай него, без да налети на буря, особено зиме. Плавахме под лисели и от двете страни, но след като заобиколихме носа, трябваше да плаваме остро към вятъра и да приберем лиселите от подветрената страна. При тази маневра корабът започна да чувствува вятър повече и затова свалихме бързо скайселите, но оставихме лиселите по наветрената страна, като натегнахме реите напред, така че подвижният гик почти докосваше шприта. Корабът легна от вятъра, който се усилваше, а и капитанът явно го беше напрегнал повече от допустимото. Брат му и мистър Робинсън му казаха нещо с малко разтревожен вид, ала той само отговори, че си познавал кораба и знаел какво може да носи. Той явно се „фукаше“, като им показваше как може да носи ветрила. Беше застанал на наветрената страна и държейки се за бакщаговете, наблюдаваше мачтите, за да види колко могат да издържат, когато един порив на вятър реши въпроса. В един миг трябваше да застанем срещу вятъра и да приберем брамселите, летящия кливер и лиселите — всичко наведнъж. Настана, по моряшкия израз, „гювеч“ — въжетата летяха на всички страни и цареше обща бъркотия. Бедната мексиканка се появи от каютата бледа като призрак и изплашена до смърт. Помощникът и няколко моряци на носа се опитваха да приберат долния лисел, който бе омотан от вятъра, когато гикът му се огъна и се счупи в желязната си част. Скочих на мачтата да прибера лисела на горния марсел на грота, ала преди да успея да стигна до горе, халсовият край се разкъса на две, ветрилото отлетя, като се преметна през брамсела, заплющя и се накъса на парчета. Поради натиска фаловете се бяха охлабили и видях и патих, докато прибера ветрилото. След големи мъки го хванах, или поне това, което бе останало от него, и го привързах към реята, когато капитанът поглеждайки нагоре, ми извика: „Стой там горе, Дейна, и скатай гротмарсела!“ Оставяйки лисела, аз се качих до марса и видях, че тук работата бе твърде напечена. Основата на роялмачтата играеше между напречните опори и рамката, а самата мачта се бе наклонила под страшен ъгъл заедно със стенгата под себе си; всичко вибрираше и пращеше, напрегнато до крайност.

На Джек^[1] не му остава нищо, освен да се подчини на заповедта — качих се на реята, където гювечът бе още по-страшен от този, който бях оставил долу. Брасите бяха отслабени и реята обикаляше като въртяща се врата. Цялото ветрило бе отвяно към подветрената страна, с подветрения си край върху нока, а скайселът се бе откачил целият и се развяваше над главата ми. Погледнах надолу, ала бе излишно да разчитам да ме чуе някой, защото всички бяха заети, вятърът ревеше, а ветрилата плющяха във всички посоки. За щастие бе по обед и денят бе ясен, та кърмчията, който погледна нагоре, видя мъките ми и след безброй знаци и жестове намери едного да опъне необходимите въжета. Докато стане това, аз се огледах надолу. На палубата цареше пълна бъркотия, а малкият кораб се носеше през вълните като обезумял, водата го заливаше и мачтите бяха силно наклонени. На площадката на другия марсел бе застанал Стимсън, зает с ветрилото, което се изскубваше от пръстите му веднага щом успееше да го събере. Роялселът под мен бе скоро прибран, което облекчи мачтата; успях бързо да скатая моето ветрило и да сляза долу, ала изтървах съвсем новата си мушамена шапка и това ме обезпокои повече от всичко друго. Работихме около половин час пряко сили и корабът, заварен от шквала под всички ветрила, бе докаран до двойно рифовани марсели и щормови ветрила. По време на шквала вятърът се бе променил и бе носил кораба право към носа, така че щом оправихме всичко, ние се обърнахме и се насочихме отново към морето с приятния изглед да се борим срещу силен насрещен вятър до Монтерей — на разстояние от сто мили. През нощта заваля дъжд и така изкарахме пет дена — в дъждовно бурно време и през целия път под намалени ветрила, отвени на няколкостотин мили от брега. Посред всичко това открихме, че стенгата на фока се бе измъкнала (което без съмнение бе станало по време на шквала) и бяхме принудени да свалим фокроялмачтата и да оставим по нея колкото се може по-малко ветрила. Четиримата ни пътници бяха повалени от тежка морска болест, така че почти не ги видяхме през тези пет дни. На шестия ден небето се изчисти, грейна ярко слънце, ала вятърът и вълните бяха все още силни. Сякаш отново бяхме сред океана — на стотици мили не се виждаше никаква земя и капитанът правеше наблюдения със секстанта всеки ден по обяд. Пътниците ни се появиха и за пръв път ми се удаде възможност да видя какво нещастно и жалко същество е болният от морска болест пътник. Откакто самият аз бях изкарал морска болест — на третия ден след тръгването ни от Бостън — бях виждал само здрави, жизнерадостни мъже, стъпили на моряшки крака и в състояние да се справят с всякаква работа (не бяхме имали пътници по време на пътуването насам) и трябва да си призная, че чувствувах приятно превъзходство от това, че можех да се разхождам по палубата, да се храня и да се катеря по мачтите, а двете нещастни, жалки и бледи същества залитаха и се влачеха по палубите или се държаха едно за друго, гледайки нагоре със замаяни глави как се катерим по площадките на мачтите или си стоим най-спокойно и работим по ноковете на високите реи. Трудно може да се намери съчувствие у здрав човек на море към болен от морска болест, защото той е твърде склонен да прави сравнения, които ласкаят собствената му мъжественост.

След няколко дни съзряхме земя при нос Пинос, който представлява една издатина пред входа на пристанището на Монтерей. С приближаването си към брега можахме да огледаме добре сушата и тя се оказа по-гориста от тази, която се намира южно от нос Кънсепшън. В действителност, както открих по-късно, нос Кънсепшън може да се вземе като разделителна линия между два различни облика на страната. Когато се плава северно от носа, пейзажът става по-горист, има по-плодороден вид и е по-обилно снабден с вода. Така е и при Монтерей, а още повече към Сан Франциско, докато южно от носа, както при Санта Барбара, Сан Педро и особено Сан Диего, горите са много малко и страната има головат, равнинен изглед, макар че и тук земята е плодородна.

Заливът на Монтерей е широк при входа си, тъй като между двата носа — Аньо Нуево на север и Пинос на юг — има разстояние от двадесет и четири мили, но се стеснява постепенно с приближаването към града, който е разположен на извивка или голяма вдлъбнатина в югоизточния му край и се намира на около осемнадесет мили от носовете, а това представлява и цялата дълбочина на залива. Бреговете са извънредно гъсто обрасли с гори (сред тях преобладава борът) и тъй като по това време бе дъждовният сезон, всичко бе потънало в зеленина, в която природата бе вложила всичките си сили — тревата бе буйна, дърветата бяха разлистени, птиците пееха в горите и безброй диви патици летяха над главите ни. Тук бяхме в сигурно убежище от югоизточните ветрове. Застанахме на котва на около два кабелта от брега; градът се простираше право пред нас и представляваше чудно красива гледка с малките си белосани къщици, които му придават много по-хубав вид от Санта Барбара, където те повечето са оставени с цвета на глината. Червените керемиди по покривите контрастират добре с белите стени и с пищната зеленина на ливадата, сред която къщите — около стотина на брой — са пръснати тук и там без всякакъв ред. В този град, както и във всички други, които съм посещавал в Калифорния, няма нито улици, нито огради (с изключение на някое и друго малко парче земя, оградено за градина). Тъй като къщите са едноетажни и приличат на вили, това придава много привлекателен вид на града, особено като се гледа отдалеч.

Застанахме на котва през един хубав съботен следобед, слънцето бе на около час над хоризонта и всичко изглеждаше прекрасно. Мексиканското знаме се вееше върху малкото квадратно укрепление, а звуците от барабаните и тромпетите на войниците, които бяха излезли да маршируват, се носеха над водата и вдъхваха много живот на цялата картина. Всички бяхме във възторг от това, което виждахме. Имахме чувството, че сме попаднали в християнска (което в речника на моряците означава цивилизована) страна. Първото впечатление, което Калифорния ни бе направила, бе много неприятно с открития рейд на Санта Барбара, закотвянето на три мили от брега, бягането в морето при всеки югоизточен порив, приставането в силния прибой и малкото черновато градче на една миля от брега, от което не се чуваше никакъв звук, нито пък можеше да се види нещо друго освен канаки, кожи и торби с лой. Като прибавим към това и бурята около нос Кънсепшън, не беше никак за чудене, че бяхме така приятно изненадани от вида на Монтерей. Освен това скоро научихме нещо, което бе от немалко значение за нас — тук нямало никакъв прибой. И действително днес следобед водата около брега бе гладка като в езеро.

Закарахме на брега агента и пътниците и видяхме, че там ги чакат няколко души, сред които неколцина, макар и облечени по местната мода, говореха английски. По-късно научихме, че са англичани и американци, които се оженили и заселили тук.

Пристигането ни в Монтерей бе свързано със случка, която по-близко засяга мен самия, а по-точно с първата ми постъпка, смятана от моряците за проява на моряшко майсторство — спущането на роялреята. Бях виждал как става това, а един стар моряк, чието благоволение се бях постарал да спечеля, ми бе показал внимателно всичко, което трябва да се направи и в каква последователност, и ме бе посъветвал да използвам първата възможност, когато влезем в пристанище, за да опитам. Казах на втория помощник, с когото бях голям приятел още докато беше в кубрика, че мога да свърша тази работа, и го помолих да каже на помощника да ме прати на мачтата щом стане нужда да се свалят роялреите. Ето че ме пратиха и аз се покатерих на мачтата, повтаряйки действията наум, като внимавах да спазвам най-строга последователност, защото една грешка е в състояние да развали всичко. За щастие успях да се справя, без да чуя и най-малката забележка от помощника, и когато реята стигна до палубата, неговото „отлично“ ми достави такова задоволство, каквото едно време бях изпитвал при вида на думата „Bene“^[2] под някое упражнение по латински.