Ричард Дейна
Две години в кубрика (10)

Глава X
Югоизточна буря

На изток и на юг притъмня след залез-слънце и ни бе наредено да поддържаме зорко наблюдение. Тъй като предполагахме, че ще ни вдигнат, легнахме си рано. Събудих се към полунощ и видях, че един моряк, който току-що бе влязъл в кубрика, пали лампата. Каза, че започнали да се появяват пориви от югоизток, морето започнало да се вълнува и той повикал капитана. Като го видях да се хвърля в койката си, както си беше с дрехите, ми стана ясно, че очаква скоро да ни извикат. Усетих как корабът започна да се люлее на котвата си и чух напрягането и звънтенето на веригата. Лежах буден, готов да скоча, щом ни повикат. След няколко минути това стана — три удара по люка и чухме вика: „Всички на палубата! Бързайте горе на ветрилата!“ Скочихме и бяхме вече полуоблечени, когато помощникът извика през люка: „Бързайте, момчета! Бързайте, преди да започне да се влачи котвата!“ За миг се намерихме на палубата. „На мачтите и освободете марселите!“ — извика капитанът, щом като се показа първият моряк. Катерейки се по вантите, забелязах, че марселите на „Аякучо“ са вече разпънати, и чух как моряците се провикваха от реите, като ги нагласяха. Това може би бе накарало и нашия капитан да бърза, тъй като старият Уилсън (капитанът на „Аякучо“) бе плавал дълги години по този бряг и познаваше признаците на приближаващата се буря. Бързо освободихме марселите и, както винаги, на всяка мачта остана по един моряк — да изтегля въжетата и да оправя ветрилата; останалите слязохме долу, на шкотите. Докато натягахме шкотите, видяхме „Аякучо“ да се носи пред носа ни, остро към вятъра. Режейки вълните като с нож в устрема на източения си като глава на хрътка нос и с наклонените мачти, той представляваше прекрасна гледка. Приличаше на птица, която е била подплашена и сега бе разперила крилата си за полет. След като марселите бяха шкотовани, реите на грота опънати назад, стенговият стаксел на фока вдигнат, вързани буйове за котвената верига и всичко на носа готово за пускане на веригата заедно с котвата на дъното, ние отидохме на кърмата и се хванахме на шпринговото задържащо въже; то минаваше през кърмовия клюз и бе завързано за котвената верига. „Готово ли е всичко на носа?“ — извика капитанът. „Тъй вярно, сър, всичко е готово“ — отговори помощникът. „Откачи веригата!“ „Слушам, веригата откачена, сър!“ и котвената верига издрънча около шпила, изнизвайки се през клюза, а малкият съд се завъртя около въжето за задържане под силата на обратно опънатите ветрила. „Пускай отзад!“ Незабавно шпринговото въже бе откачено и ние се понесохме по вятъра. Още щом като легнахме бейдевинд, напълнихме долните ветрила на фока и грота, поставихме трисела на фока и оставихме котвената стоянка доста зад кърмата си, заобикаляйки носа отдалеч. „И Най е излязъл“ — каза капитанът на помощника и като погледнахме назад, можахме да съзрем малката бригантина, която идваше след нас.

Вятърът се усили, дъждът заваля по-силно и притъмня, но капитанът не искаше да приберем ветрилата, преди да сме се отдалечили достатъчно от носа. Щом като го оставихме зад кърмата си и навлязохме в открито море, даде се заповед за прибиране и ние се качихме на мачтите, двойно рифовахме всеки марсел, скатахме долното ветрило на фока и рифовахме двойно трисела, като останахме под лесни за управляване ветрила. При такива случаи на бягане пред югоизточна буря, след като корабът се отдалечи от брега, не може да се прави нищо друго, освен да се стои с намалени ветрила и да се чака да отмине бурята, която рядко трае повече от два дни, а понякога преминава и за дванадесет часа, ала вятърът никога не се обръща на юг, преди да се е излял продължителен дъжд. „Свободната вахта, слизай долу!“ — каза помощникът, ала настана спор коя именно вахта е свободна. Помощникът го разреши лесно, като прати долу своята команда, и каза, че ще бъде наш ред следващия път, когато тръгнем да бягаме. Останахме на палубата до края на дежурството при силен вятър и дъжд, който се лееше като из ведро. Когато ни смениха, корабът бе завъртян по вятъра и застана на другия халс, по посока на сушата. Когато се качихме отново на палубата към четири часа сутринта, беше много тъмно и вятърът бе поотслабнал, но затова пък валеше такъв дъжд, какъвто не бях виждал по-рано. Облечени бяхме с мушамени дрехи и зюдвестки^[1] и не ни оставаше нищо друго, освен да стоим прави като пирони и да оставим дъжда да се стича по нас. На море няма нито чадъри, нито сушина, където да се скрие човек.

Докато стояхме на палубата, видяхме, че малкият бриг под двойно рифован фокмарсел дрейфи към нас. Като призрак се плъзна край кораба ни и изчезна. Не разменихме нито дума, на палубата му нямаше никой освен кърмчията. Към сутринта капитанът подаде глава от каютата и каза на втория помощник да следи за промяна на вятъра, каквато обикновено идва след щил и проливен дъжд. Това бе тъкмо навреме, защото след няколко минути настана пълен щил, корабът загуби управление, дъждът спря, ние вдигнахме трисела и долните ветрила, нагласихме реите на грота по вятъра и зачакахме промяната. Тя дойде след няколко минути, изпълнена с отмъщение, и вятърът налетя от северозапад — противоположната посока на компаса. Благодарение на взетите предпазни мерки не бяхме изненадани и се понесохме по вятъра с поставени напречно реи. Капитанът дойде на палубата, ние натегнахме малко ветрилата и се насочихме към котвената стоянка. С промяната на вятъра дойде и промяната на времето — за два часа вятърът се усмири до лекия постоянен бриз, който духа по крайбрежието през по-голяма част от годината и е толкова постоянен, че може да бъде наречен пасат. Слънцето напече, ние поставихме роялсели, скайсели и лисели и се понесохме на пълен ход към Санта Барбара. Малкият „Лориот“ бе зад кърмата ни, но толкова далеч, че почти не се забелязваше, а „Аякучо“ въобще го нямаше. След малко и той се появи иззад острова Санта Роза, под чиято защита бе прекарал цялата нощ. Нашият капитан имаше голямо желание да се приберем преди него, защото ако успеехме да бием „Аякучо“, щяхме да си спечелим голяма слава на брега. „Аякучо“ имаше името на най-добрия съд в целия северен Тихи океан, на който бе известен като търговски кораб от шест и повече години. При леки ветрове имахме преимущество над него поради роялселите, които носехме както на фока, така и на грота, а също и с лиселите си, докато капитан Уилсън нямаше нищо над горните си марсели и винаги сваляше лиселите си, когато беше покрай брега. Тъй като вятърът беше свеж и попътен, ние вървяхме известно време напред, но след като заобиколихме носа и двата кораба, бяхме принудени да завъртим реите и да потеглим остро срещу вятъра. Тук вече му паднахме в ръцете и той мина покрай нас, сякаш го теглеха с въже. После капитан Уилсън ни каза, че ние имаме много добър ход на пълен вятър, но дадеш ли му курс остро към вятъра, той винаги ще ни бие, дори и да имахме толкова ветрила, колкото „Роял Джордж“^[2].

„Аякучо“ застана на котвената стоянка около половин час преди нас и когато стигнахме там, той вече скатаваше ветрилата си. Трябва да се има пред вид, че намирането на веригата е доста трудна работа. Изисква се голямо майсторство да хванеш оставената си котва, без да хвърлиш друга. Капитан Уилсън си бе спечелил слава сред моряците по крайбрежието с умението си да прави това и нашият капитан успя да не хвърли нито веднъж втора котва, докато бяхме с него. Приближавайки малко откъм наветрената страна на буя, ние прибрахме леките ветрила, обърнахме гротмарсела срещу вятъра и спуснахме лодка, която изтегли и завърза допълнително въже към края на въжето за задържане на буя. Прекарахме другия му край около шпила и започнахме да го обираме, докато не стигнахме до края на шпринговото въже за задържане, което ни изтегли до веригата, като от време на време му помагахме, обръщайки и напълвайки ветрилата с вятър. След това веригата се прекарва през клюза и около шпила и се законтря, а въжето за задържане се прекарва околовръст от външната страна до кърмовия клюз — така корабът е сигурно закотвен на старото си място. Като приключихме, помощникът ни каза, че Калифорния си е показала рогата малко и че такива неща трябва да очакваме да се случват през цялата зима.

След като скатахме ветрилата и обядвахме, видяхме, че в залива влиза „Лориот“; той успя да хвърли котва преди настъпването на нощта. При залез-слънце отново отидохме до брега и заварихме там да чака и лодка от „Лориот“. Канакът, който знаеше английски ни каза, че като ходил до града, разбрал, че нашият агент мистър Робинсън и още няколко пътници щели да пътуват с нас до Монтерей и че ще сме щели да отплаваме още същата нощ. След малко дойде капитан Томпсън с двама господа и една дама и ние се приготвихме за тръгване. Те имаха доста багаж, който нагласихме на носа на лодката, а след това двама от нас взеха сеньората на ръце и прегазиха водата с нея, като я доставиха благополучно на кърмата. Изглежда, че тази процедура й се видя доста забавна, а и съпругът й бе напълно доволен, намирайки всяко уреждане на въпроса за подходящо, стига да не си измокри краката. Бях на едно от задните гребла, така че можех да чуя разговора им; научих, че единият от двамата, който доколкото можех да видя в тъмното, бе млад човек в европейски дрехи и загърнат с голямо наметало, е агентът на фирмата — собственик на нашия кораб, а другият, облечен по местната испанска мода, е брат на капитана — от дълги години търговец по тукашния бряг, и дамата е негова жена. Тя бе красива, с нежни черти и мургаво лице и произхождаше от едно от най-почитаните семейства в Калифорния. Научих също така, че ще отплаваме още същата нощ.

Още щом като се качихме на борда, лодките бяха вдигнати, ветрилата разпънати, моряците застанаха на шпила. Шпринговото въже за задържане и принадлежностите му бяха прибрани и след около двайсетина минути въртене на шпила, нагласяне на ветрилата и притягане на реите ние тръгнахме на път към Монтерей, носени от попътния вятър. „Лориот“ потегли по същото време и пое също за Монтерей, но тъй като легна на различен курс от нашия — държеше се покрай брега, докато ние излязохме доста навътре, — скоро се изгубихме от погледите си. Духаше попътен вятър, което е нещо необичайно при пътуване нагоре по брега, защото тук преобладаващият вятър е северният, който духа право надолу, и по тази причина северните пристанища се наричат наветрени, а южните подветрени.