Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (9)

Народ

Най-тежката задача на политическата антропология изглежда най-проста: кои сме ние?

Нацията според френската традиция е модерен конструкт, в който гражданинът участва съзнателно и по свободна воля. Според немската, става дума за историческа даденост: културната нация (Kulturnation) предхожда политическата и не е въпрос на избор; за Хердер езикът се засуква с майчиното мляко. В англосаксонския свят пък нация е всяка относително хомогенна група с някаква политическа воля. По-мързеливата дума „народ“ решава противоречията; няма еднозначно определение на народ, макар то непрекъснато да се употребява (срещаме го дори в основополагащи документи като американската конституция, която започва с „Ние, народът на Съединените щати…“.). Тази културна пластичност го прави интересна тема за политическата антропология.

Отначало народът е обект за действията на властта, съсредоточена в ръцете на аристократични или направо чужди управници: завладяват го, управляват го, взимат му данъци, изтребват го. В епохата на националните държави народът се превръща в субект — сега пък се бунтува, побеждава други народи, излъчва онези, които ще го управляват. Като обект народът е разпасан и стихиен, един вид избликнало демографско несъзнавано, което трябва да се дисциплинира. Като субект той е осъзнал интересите, мястото си в света и дори съумява да се самоорганизира. Двусмислието е останало в сила до днес.

Романтиката приписва на народа не само политическа субектност, но и творчески гений; Гьоте, братята Шлегел и Грим, у нас братята Миладинови събират презирания преди фолклор и го представят на публиката като заслужаваща възхита литература. Подобно на революционния порив, творческият талант е доказателство за съществуването на народа, самобитен, неповторим, величав. С една дума да станеш народ трябва да имаш воля да бъдеш народ. Да се бунтуваш срещу тиранин, да победиш друг народ, а после да се самоизобразиш в песни и легенди.

Но волята е несигурен определител, особено когато става дума за милиони хора, които трудно синхронизират действията си. Затова и модерната епоха търси предметни определения за народното единство. Такава е често буквално разбираната метафора за кръвта, която уж свързва сънародниците в едва ли не родствена връзка. Съратникът на Ленин Богданов опитва да я реализира на практика като създава клиники, в които съветските граждани да си преливат взаимно кръв, за да станат братя; самият той загива в хода на експериментите, най-вероятно поради несъвместимост на кръвните групи. Съвременните любителски фантазии на тема генетика продължават същата традиция: следите от иначе невинните периодични мутации в хаплогрупите позволяват да се предположи кое население откъде е дошло и кой е общият му предтеча. Откъдето патриотите правят смели заключения за това, че собственият народ е автохтонен, древен, чист, арийски или каквото е риторически нужно^[1]. За тяхно съжаление еднозначна връзка между гените и народа е също толкова трудно да се установи колкото и въз основа на кръвта; от една страна има съществени вариации вътре в народа, от друга — съвпадения с генетичните маркери на други народи. А впрочем 99,9% от гените на всички хора по земята така или иначе са еднакви.

Опитът за хващането на политическото „ние“ в рамка от биологични характеристики отива най-далеч във времето на Третия райх. Антропометрията, която тогава практикуват усърдно, мери черепи, носове и всевъзможни анатомични параметри, за да докаже чистотата на немския народ, венец на предполагаемата висша арийска раса. Самото това последното (псевдонаучно) понятие е по-широко от народ, но го легитимира — ние, народените „от една майка“ следва да си приличаме и физически. Специфика на модерния расизъм е, че се опира на нещо, което се представя за наука, а смисълът на заниманието е да се докаже превъзходството на бялата раса над онези, които колонизира и експлоатира. От обективно наблюдаеми външни характеристики като цвят на кожата, форма на носа или косъма се хвърля мост към духовни характеристики: черният човек например се оказва естествено глупав и подходящ да бъде роб.

През 19. в. дори търсят да изведат расите от различни видове примати — белите произлизали от най-симпатичното шимпанзе, жълтите от орангутана, черните от страшната горила. За фантасмагоричния характер на подобни класификации ни подсеща Карл Линей, баща на модерната таксономия. Той раздели човешките видове на хомо еуропеус, азиатикус, американис и афер, като съответно приписва на всяка от тези групи специфичен темперамент според древната теория на „хуморите“ — сангвиничен, меланхоличен, холеричен и флегматичен. Значи азиатците по определение винаги са меланхолични, американските индианци — холерични. Не е далеч астрологията, която по традиция приема, че всеки народ е под управлението на определена планета; България има за управител Сатурн, значи ето откъде идвал песимизмът и темерутщината на българите!

Обективистично определение на народа се прави и на чисто културна основа. Етносът, това е сборът от онези свойства на групата, които ще констатира външният наблюдател — преди антрополог, днес турист. Фолклорните му практики са доказателството, че дадената група има реално битие и по никакъв начин не трябва да бъде смесвана със съседите. Българите се обиждат като им кажеш, че мартеници има и в Румъния или кукери в Гърция; гърците — ако наречеш кафето им турско или джироса — дюнер. Ренан презрително нарича народи, които доказват съществуването си през културни особености, „етнографски“: те чакат някой да ги забележи, да ги признае, да ги освободи. Противопоставя ги на „историческите“, които се налагат на световната сцена чрез воля и действие. Принадлежащият към историческия народ (разбирай френския) го избира съзнателно, отново и отново като един вид „всекидневен плебисцит“ (Renan 1882). Въпросната реч Ренан държи във време, когато Франция и Германия спорят за Елзас — провинция, населена с етнически германско население, което Франция иска „свободно“ да привлече към себе си. Но и извън този контекст тезата за всекидневния плебисцит — за свободния, самоизбиращ се във всеки момент — народ, е, разбира се, утопия.

Наистина да принадлежиш към дадена общност е въпрос на свободна воля и лоялност. Но тази общност е зададена на индивида преди и отвъд неговите желания. Трябва да положиш големи усилия, за да се откъснеш от своите, още по-големи — да те приемат чуждите. Възможно е по принцип, но трудно във всеки един конкретен случай.

Кое е обратното на народа? Такава е принадлежността към космополитното човечество. От нея е извадено основното — противопоставянето на други не-наши народи, на техните армии, на техните носии. Оттук и емоционалната немощ на прекрасната космополитна идея, неспособността й да увлича страстни човешки маси. За да се идентифицираш, е нужен полюс, от който да се оттласнеш — ставаш жена, като изгониш мъжкото от себе си, ставаш украинец като изгониш руското. Марксизмът от своя страна подрива идеята за народ, пренасяйки разделението вътре в народното тяло — противостоят едни на други не народи, а класи. Пролетарият няма родина, както знаем от Манифеста; работниците и капиталистите в различните страни според тази идеология всъщност са по-близки едни до други, отколкото до сънародниците си. Затова във времето на войните от началото на 20 в. комунистите призовават пролетариите да не воюват помежду си, а да обърнат оръжието срещу буржоазията в собствените си страни.

Модерният народ се заявява не само във войни, но и в демократичния ритуал на гласуването. Плебисцитната демокрация, където всеки въпрос се решава с референдум (според днешната техноутопия — по интернет), е най-силната версия на представата за обща воля. Но какво правим, когато половината граждани (например на президентския вот в САЩ) в изборния ден просто си останат вкъщи? Те част ли са от народа или трябва да ги отлъчим както правят нацистите със своите антропометрични методи? Или да търсим по-сложно обяснение, например че всъщност участват не участвайки? Викането на народния дух чрез референдум е впрочем класически похват на лидера-популист: обръщайки се директно към хората той прескача междинните звена като партии, експерти, професионални организации и в последна сметка прочиства народа от онези, които могат да му попречат.

Търсенето на ритуално единство не се ограничава с референдумите. В Монголия през 2017 г. направиха опит да възстановят старата визия за народа като хора, които са се оказали завинаги заедно; трябваше да се направят промени в конституцията и (по примера на Атинската демокрация, където магистрати се избирали с жребий), събраха на случаен принцип 669 граждани от цялата територия и ги накараха да участват в парламентарния дебат. Символиката е очевидна, въпросът е в ефикасността й; защото сме наясно, че един пастир лесно ще бъде преметнат от професионалния юрист. В идеала за народ всички са равни, но истината е, че гражданите могат да бъдат истински равни като организирани групи и съсловия, със своите представители и лидери, а не буквално, като атомизирани индивиди.

Голямото предизвикателство днес е възходът на мрежовото общество, което прави така, че далечният контакт е по-важен от близкия. Работиш дистанционно за фирма в Австралия, живееш с американски сериали, любител си на китайска кухня, а конкретните хора във физическото пространство около теб ти се виждат все по-излишни, дразнят те, когато задръстват кръстовищата или се веселят на музика, която не обичаш. Народът по традиция предполага територия: граници, културна хомогенност, солидарност със своите и подозрителност към чуждите. Възможен ли е мрежови народ, или това е противоречие в термините?

Подобен въпрос си задава философът Ян Паточка, когато във времето на комунистическата диктатура разсъждава за това дали може да има някаква солидарност на фронта между хора, потънали в своето индивидуално страдание. „Солидарността на разтърсените“, онези, които са преживели екзистенциален шок, защото са загубили света си, се основава единствено на това, че могат да разберат драмата на другия, преминал през подобен разтърсващ опит; това им дава сили заедно да кажат „не“ на властта (Patocka 1981: 144).

Подобен негативен минимализъм съдържа и понятието за множество на Хард и Негри. Глобализацията е фрагментирала народите на множества — хора без организация, без връзка помежду си, без каквито и да било общи черти, които да позволяват позитивно определение.

Те противостоят на новата империя, където властта е невидима и разлята по цялата планета. При липсата на локализиран враг, съпротивата на множеството може да е само пълното отрицание (Negri, Hardt 2000: 6). Всъщност тази версия на народа напомня за тълпата, пред която се стъписват автори като Льо Бон в края на 19-ти век: неорганизирани, случайно събрани хора, обладани от ирационални страсти и обединени единствено от това, че са против съществуващия обществен ред.

Народът обаче не е само негативност: днес той се самолюбува през фигурата на медийния демагог, който го пита за всичко, дава му право във всичко. От негово име днес говорят не поети, а социолози. Не религията, а „народът е опиум на народа“ казва Славой Жижек. Но дали нещото, което наричаме с тази дума е все още едно, дали то има воля, чувства, както си мислеха романтиците? Публичното ни пространство е фрагментирано от новата форма на таргетирана комуникация, където получаваме тези съобщения, страсти и възмущения, които са произведени специално за нас. Мрежовият народ е разпаднат в безброй ехо-стаи, върви в различни посоки, воден от безброй микро-лидери.

В предишната териториална версия той беше един вид съдба, където попадаш с раждането си заедно с хора, които не си избирал. С един център, един площад и един часовник, така да се каже. При мрежовото взаимодействие всеки избира моите „сънародници“ според възгледите, интересите, политическите си нагласи. Тези групи съжителстват без да се докосват подобно на индийските касти, а контактът между тях поражда единствено раздразнение. Малки общности, мотивирани, организирани без да сме ги забелязали, вероятно ще играят все по-голяма роля в политиката, сваляйки от историческата сцена стария народ, блокиран от разнопосочни дразнения.

 

 

Antonio Negri, Michael Hardt (2000) Empire, Harvard University press.

Ermst Renan (1882) Qu’est-ce qu’une nation? European libraries, Internet archive.

Fredrick Barth, Ethnic groups and boundaries

Jan Patocka (1981) Essais hérétiques, Sur la philosophie de l’histoire, Verdier, Lagrasse.