Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (6)

Празник

Медия не е само информационен поток от точка А до точка Б. Тя е пространство, където се срещат и сблъскват позициите си гражданите. Не е медия романът, където говори един. На вестникарската страница обаче се сблъскват различни новини, позиции, жанрове; първоначално думата имат само образовани богати, професионалисти, мъже, но всеобщото образование и развитието на информационния пазар непрестанно разширяват кръга. Докато се озовахме в света на WEB 2.0^[1], където се изказват не само всевъзможни автори, но дори самата публика; и вече не с писма до редакцията и мнения по телефона, а с блогове, лични сайтове, снимки, клипове.

В този ред на мисли празникът е първата медия, измислена от културата. Той дава повод, ритъм, та даже и съдържание на комуникацията в срещите: „хайде честито“, „да сме живи и здрави“, „бог да го прости“. Празникът генерира нормативни емоции, които действат на по-дълбоко ниво, укрепват връзките, припомнят ценностите и йерархиите, крепят реда. Ще кажете, че старият празник е повторителен, ритуализиран, а модерните медии се хранят от новото. Само че изненадата е заложена още в празничното преживяване, то има за цел да преобърне логиката на монотонния делник. Обличаш най-хубавите си дрехи, държиш се приповдигнато, изненадваш се на подаръка, който ти правят.

Дори най-твърдото ядро на празника, ритуалът произвежда ефект на новости. Вземете най-монотонните комеморации на величие или цикличните празници от аграрен тип. Тенденцията е всеки път да се прави нещо повече; годишнините се множат (вече не са само кръгли), а празнуването всеки път се отбелязва с нещо по-пищно и по-невиждано. Впрочем да се казва, че „този път е по-хубаво“ представлява елемент от празнуването. Дори фойерверките, стандартна кулминация на празничната сценография, непременно изглеждат по-впечатляващи от миналата година.

Събитието следва да е почетено от авторитет — чуждестранен гост, депутат, който държи реч, свещеник, който освещава, телевизионна звезда тип Ути Бъчваров, който готви на площада в гигантски котел. На показ се изваждат ценности, които будят удивление и възхита: национални символи, чудодейни икони, музейни обекти. Показно се потребява храна, купуват се ненужни неща от типа на сувенири или местни сладка. Традиционната размяна на подаръци днес мутира в различни награди, безплатна черпня, забави и музика, промоции. Празничната инверсия пък откриваме в маскирането с носии, кукерски одежди, разиграване на исторически възстановки, та дори косплей за по-модерните общини. Сериозни иначе хора като кметове се държат шеговито. Всичко се възприема не само като повече, но и като по-вярно на традицията. Възможен ли е празник измислен „отгоре“ в тон със съвременната проектна култура?

Това ни връща към по-общия въпрос дали властта може да измисля културни практики. Обикновено за целта е мобилизира експертизата на различните нови ритуални специалисти — хореографи, ПР-и, директори на читалища, учителки. А да се приеме за истински, празникът трябва сякаш да идва от другаде — от незапомнените времена на традицията, от дълбините на творческото несъзнавано, от развитите западни страни.

Обичайното очакване е публиката да съучаства, защото иначе просто имаме представление. Да организираш спонтанност обаче е трудна работа и организаторите полагат много усилия да накарат хората да направят нещо — ако не да се маскират или изиграят едно хоро, поне да изядат по нещо тематично. Няма събитие без състезания по надяждане, за детска рисунка, надбягване в чували или най-добра лютеница. Съперничеството и наградата са неочакваното, новината, която ще излъчи празникът.

В преобразяването на средата за празничния хронотоп днес са впрегнати дейци не само на музейно реконструирания фолклор, но и на високото изкуство — музика, театър и производство на занаятчийски сувенири, тип „арт“. Научната експертиза се е превърнала в задължителен фактор за легитимиране на традицията. Именно тя, не религията, е днес онзи трансцендентен гарант, че нещата сериозни: учени журират кукери, траколози организират предполагаеми древни ритуали, етнографи от ЮНЕСКО гарантират „автентичността“ на наследството. За да стигнем до най-важното условие: днес няма празник без медийно внимание.

Има определен празничен канон не само за това какво, кой, как ще прави — канонични са и формите на медийно отразяване за важните празници. Трябва да им се отдели достойно програмно време, да се говори приповдигнато, по възможност без прекъсване от принизяващи посланието реклами. На другата страна са креативните празници, измислени или по-често внесени отнякъде, които сами привличат вниманието заради глада от „позитивни новини“.

Отразява се, защото празнуват, но и празнуват, за да бъдат отразени. Така полученият медийно-празничен комплекс има тенденция да се разраства — събития, които преди са траели ден-два се превръщат във фестивали, което значи, че траят повече от седмица; към честването на розата се прилепват траките, към традиционния събор — историческа възстановка и пътуващ патриотичен музей, към хорото — дегустация на вино. Не бива да забравяме и ролята на новите възможности за еврофинансиране.

Старият празник очаква да бъде почетен — да ти дойдат гости, да донесат подаръци, да се държат подобаващо. Днес това значи, че трябва да дойдат медиите. Онова, което не е снимано, не се е случило. Защото и в традицията празникът е сцена, където изживяваме показно нормативни емоции. Да празнуваш сам, без никой да види и завиди не е същото. За това разказваме какво точно сме преживели, не само на приятелите си, но на „света“ посредством социалните мрежи. В този смисъл всеки празник е за другите: за децата, за туристите, за камерите и за микрофоните.

Събитийната индустрия днес задължително комбинира двете платформи: на празника и на медиите. Дори в най-спонтанното преживяване задължително се появява мобилен телефон с програма за мигновено качване в някоя социална мрежа. В някои случаи организаторите налагат медийна аскеза. В правилника за „Фестивала на народната носия“ в Жеравна например четем „Забранено е използването на камери и фотоапарати на територията на фестивала.“ Веднага след това обаче ще разберем каква е всъщност работата: „На разположение на гостите ще има фотографи, при които желаещите могат да си направят снимка или да заявят DVD.“ Става дума за монополизиране на медийното отразяване, не за отказ от него.

Преплитането на изживяване и медиен образ напомня онова, което Даниел Бурстин нарича „псевдосъбития“: събитието е организирано основно за да бъде отразено (Boorstin 1992). У нас то се прави за реклама на града-домакин, който обикновено има амбицията да привлича туристи, от друга, отразяването е необходим елемент от отчета пред спонсорите на събитията, от трета прославя местните политици пред националните им шефове и работи за емоционалното единение на общността около тях.

Има обаче и една по-интимна роля на медиите в преживяването на празничността. Да пуснеш телевизора и да видиш, че забравеният ти от бога градец е почетен с репортаж — това не може да не усили празничната ти емоция. Дигиталната революция добави към това елемент на интерактивност: хората преживяват нещата като ги снимат, качват, препращат, обсъждат, рейтват. Тази нова активност е взета предвид в празничните събития, където се предлагат различни фото-поводи — снимаш се с байрака на хорото или пък захапал хайдушки шиш.

Демократизирането на дигиталните технологии обяснява бурния възход на подобни атракции. Впрочем спонтанната дигитална активност също се инструментализира; организаторите все по-често мобилизират съратниците си да лайкват, коментират и остойностят събитието, та да се отчете успешно провеждане.

Къде е тук политическото?

Общуването в платформата на празника укрепва връзките в групата; но тя е и място, където социалните актьори отстояват интересите си. Заемането на място в църквата, на хорото, на празничната трапеза те прави част от общността; обратно, прогонването ти от там те маргинализира. С размножаването на празниците днес и прехода от религиозно-традиционното към модерната културна политика, празничните сцени се множат и вече не е съвсем ясно къде трябва да бъдеш, за да си част от колективното ние — на рок фестивала? На маскарадното шествие? На премиерата? През първата модерност все още има нещо като медийно-празничен фокус, произвеждан от уводната статия, национално-патриотичното възпоменание или пък централната емисия на единствената телевизия. Днес и този център е разбит на стотици канали, издания и постинги, а гражданите заявяват своето съществуване и място в общностите чрез все по-активно участие в социалните мрежи.

Най-видимо използва празника-медия властта, която, по израза на Жорж Баландие, съществува само на сцена — оттук политиците винаги търсят наситени с внимание събития, към които да се прикачат; те са принудени „да плащат всекидневна дан на театралността“ (Balandier 1980: 23 et passim). Ще видите френския президент или немския канцлер на футболен мач, където националните им отбори се очаква да спечелят; при загуба обаче те тихо ще се изнижат през задния вход.

Нека предложа следната опозиция: церемония — конфликт. Церемониална политика можем да наречем онази, която изработва консенсус и налага културна хегемония. Тя е обратното на конфликтната политика, където се борят алтернативи и се чертаят граници между свои и чужди.

Церемониалната политика най-много от всичко обича празника. Кой би си позволил да търси противопоставяне при полагане на венци, литийно шествие или голямо спортно състезание, където е заложена честта на нацията? Просто някак естествено в центъра на събитието се озовава властта; в края на театралната постановка, след като поръкопляскат на изпълнителите, зрителите обикновено насочват аплодисментите към официалната ложа, ако там има някой. На празник отразяването е осигурено; политикът може да напомни за себе си, без да си дава труда да прави нещо по-специално — има повод да държи реч, да поднесе цветя, да вдигне дете на ръце. И трибуната им е гарантирана всяка година в определения просто по силата на празничната цикличност. Ползата е взаимна, защото височайшето присъствие валоризира събитието и, впрочем, за това е така лесно днес да се намира финансиране за каноничната празничност.

Но тържествените събития могат да се инструментализират и за целите на конфликтната политика. Съборът на Бузлуджа например е платформа, от която между кебапчетата, виещите се хора и спортните състезания БСП отправя остри нападки към управляващата десница.

Изборът на празник е послание. През 2017 президентът Радев почете годишнината на Априлското въстание в Панагюрище, вицепремиерът Симеонов, представляващ другата политическа чувствителност — фестивала на розата в Казанлък. Подобна трибуна търсят новите социални движения, които в много случаи можем да наречем протестни празници — забавни хепънинги, оригинална хореография, бурно веселие за участниците.

На празничната платформа се изявяват творци: от една страна звезди, дошли да рекламират продукта си и да печелят, от друга местни таланти, които радват приятели и роднини. Там, където има съсредоточие на погледи, разбира се, не закъснява да се намести икономическият интерес; празникът е форум, на който бизнесът най-лежерно успява да рекламира стоката си^[2]. Нещо повече, икономически играчи не само спонсорират, но лансират празнични събития, на които да се споменава марката и да се консумират продуктите им. Така веригата „Била“ организира народни танци на паркинга си, а „Лидл“ пуска хелоуийнски продукти от типа на „вампирска кръв“.

Но има и един друг, общностен тип употреба на празника, който ще разкажа с конкретен пример. Става дума за Празниците в Долината на тракийските царе в Казанлък, през август 2017. Има носии, високи гости от София и чужбина, държат се речи, дегустира се вино, звучи музика, организиран е базар с очакваните арт-обекти — плетени, дървени, от ковано желязо, сапун от рози, черешови топчета, образи на Левски, Ботев, Путин. Учениците от Гимназията по приложна естетика представят тракийско модно шоу и тракийски бодиарт (толкова е нелепо, че чак става интересно). В речта си кметицата подчертава колко горди сме ние, потомци на великите траки. На мегалита в Бузовград театрална трупа играе възстановка на предполагаеми тракийски ритуали; раздава се измислена въз основа на сърчове в интернет тракийска храна, а изкачилите върха се удостояват със сертификати „Посветен в тайнствата на древните траки извървял пътя до мегалита — врата към Богинята-майка“.

По-интересно обаче е участието в празника на местните хора от село Бузовград, озовали се изведнъж в центъра на тези значителни събития. Откакто професор Фол е открил мегалита или по-точно е преименувал така любимия на всички за разходки връх Буба кая (Бащин камък), това бедно и скучно място е в състояние на непрекъсната възбуда. Пенсионерският клуб е трансформиран в информационен център за мегалита, при това без специално финансиране. В него пенсионери-ентусиасти са уредили умилителен самодеен музей с разни битови вещи като кратунки и пафти; продават дори направени от самите тях магнити с изображение на скалата, от която светът изведнъж е почнал да се интересува. Един дядо държи реч пред посетителите — в нея повече се описва родния край, обясняват се куриозни неща от типа на това защо село се казва „град“, откъде са дошли, кой е израснал тук. Децата от читалището, маскирани като траки, раздават питка като тези за панихида; първоначално дрехите им донесла една журналистка от Старозагорската опера, после взели да си ги шият сами.

По пътя към мегалита местните използват да изпеят по някоя народна песен, раздават още от питката, а друг пенсионер, който води колоната туристи-поклонници, разказва истории за поляните и какво били правили едно време тук като млади. За съжаление на местните самият спектакъл най-горе им бил отнет от професионалните актьори, затова и използват това едночасово изкачване на групата да се изявят и те.

Дали всичко това има нещо общо с умозрителните идеи на траколозите? Едва ли. Хората си присвояват празника, адаптират го собствените си разбирания. Нещо се случва — обръщат им внимание, идват, разпитват ги, пишат за тях. И животът им става специален, празничен.

Преди години американският антрополог Джералд Крийд си постави за цел да разбере откъде идва бумът на кукерските игри в България през 90-те. Според него не става дума за демодернизиране, за някакво връщане към дивото и ирационалното: кукерските игри са начин все така модерните български селяни да отреагират катастрофалния ирационализъм на прехода, утвърждавайки ценността на света си, обречен да изчезне. Авторът вижда в този уж древен ритуал дори индивидуализъм, един вид лично предприемачество, доколкото така хората опитват да съживят селата си и да привлекат туристи (Creed 2011: 202–217).

Нещо такова правят бузовградчани, забравени от бога и държавата, когато се хващат за платформата на празника, за да станат видими, да оценностят живота си. А дали ще са горди потомци тъкмо на траки, или пък на готи, на скити — нека се разбират учените.

 

 

Alessandro Falassi (1987) Festival: definition and morphology 5–6, In Time out of Time: Essays on the Festival, ed. Alessandro Falassi. Albuquerque: University of New Mexico Press.

Arlie Hochschild (2012) The managed heart. Commercialization of human feelings. University of Californa Press.

Daniel Boorstin (1992) The Image: A Guide to Pseudo-Events in America. Vintage.

Georges Balandier (1980) Le Pouvoir sur scènes, Paris: Balland.

Gerald Creed (2011) Masquerade and postsocialism. Ritual and cultural dispossession in Bulgaria. Indiana University Press.