Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (17)

Техника

Много векове техниката не е тема на политическото. Технически открития наистина неведнъж преобръщат хода на историята — желязото, стремето, барутът, компасът. Книгопечатането, което прави възможно лично общуване на вярващия със светото писание, ражда Реформацията. Въвеждането на картофа в диетата на европееца води до демографски скок. Тъкачният стан тласка урбанизацията на Англия.

До 18-ти век обаче тези открития се случват като природни феномени; откривателството, доколкото изобщо го има, е въпрос на лично любопитство у отделния учен, а политиците рядко търсят легитимация въз основа на нововъведения. Легендарен е „гръцкият огън“, който не се гаси с вода и унищожава противниковите кораби; векове наред той е най-строго пазената тайна на Византия. Приписват откриването му през 7-ми век на архитекта Калиникос, но някои свидетелства опровергават това. Знаем за Мехмед Завоевател, който повикал унгарски оръжеен майстор да му направи най-голямото оръдие в тогавашния свят, с което да пробие стените на непристъпния Константинопол. Сякаш с антропологически похвати си служи Кортес, който използва преводачка, за да разбере вярванията на ацтеките и да влезе в ролята на божествата от митовете им.

С модернизирането на обществата нараства ролята на техническата надпревара. Най-видимо е това във военната сфера. В хода на Голямата война англичаните въвеждат танкове, две години по-късно танкове почват да правят и германците. През 1945 американците предизвикват невиждани разрушения с атомната си бомба, четири години по-късно вече я има и новият им противник, Съветският съюз.

Изоставането във военнотехническо отношение дава тласък на империите спешно да се модернизират: руската през 18-ти, османска и японска през 19-ти век. Във всеки един от тази случаи просветеният владетел праща делегация в западна Европа да изучи тамошния опит и да го пренесе у дома; Петър Първи дори сам работи в холандска корабостроителница, за да овладее правенето на кораби. Днес изоставането или обратно, надбягването на другите по пистата на прогреса е станало централен фактор за легитимиране на властта — от въвеждането на свръхбързи влакове до електронното правителство; от вдигането на средната продължителност на живота до планираните полети до Марс (за които редовно президентите на САЩ заговарят в момент на криза).

Отношението към техниката обаче става все по-амбивалентно. Така е при всяко желание, в дъното на което стои страхът, че може някак магически да бъде изпълнено. В митологията ако станеш много малък, може да те затворят в шише; ако поискаш всичко, което докоснеш да се превръща в злато, нямаш повече с какво да се храниш; политаш към Слънцето, но то стопява восъка на крилете ти… Тази двойственост присъства в многобройните техно-политически дебати до днес. Например от изкуствения интелект очакваме да ни освободи от досадни, повторителни дейности. Но какво правим със станалите изведнъж излишни стотици милиони хора? Нека държим сметка и за това, че, както писа Ювал Харари, излишните хора няма да се появят вътре отделната страна — ще станат излишни цели държави, които не успяват да се адаптират към новия технологически скок, а това ще доведе до напрежения, миграция, войни.

Да вземем примери по-пряко свързани с политическата сфера.

Искането да знаем какво прави властта там вътре съпътства модерната епоха. Нахлуването в покоите й е елемент от самоутвърждаването на народите — в дните на френската революция народът безчинства из стаите на Лувъра, забавлява се с вещите на владетеля, подскача върху балдахина. Републиките превръщат дворците в музеи, градините — в паркове за народа. Властта отваря вратите си ритуално с дни на отворените врати и организира посещения в покоите на монарха или президента; в следвоенните десетилетия се наблюдава тенденция в архитектурата обществени сгради да се строят с много стъкло, така че да внушават прозрачност — например новият купол на немския Райхстаг е място, откъдето посетителите могат да гледат какво правят депутатите долу в своя терариум. Не остава назад законодателството; първият закон за публичен достъп до информация е приет през 1766 г. в Швеция: според него всички държавни документи са достъпни за обществото, освен ако не са специално засекретени. Днес това е стандарт за демократичния свят.

Но прозрачността кой знае защо не увеличава доверието в политиката, дори е обратното.

Нямало е епоха, в която властта да е била по-контролирана от гражданството и същевременно — обект на толкова силно подозрение. Когато г-н Борисов започна да качва протоколите от заседанията на министерски съвет онлайн, доверието в него не отбеляза скок; напротив, журналисти и граждани почнаха да вадят от документа смешни реплики и недомислици, за да забавляват социалните си мрежи. Туитовете на Доналд Тръмп, които през няколко часа запознават публиката с автентичните му душевни състояния, са една от причините за невиждано ниския му рейтинг въпреки добрите икономически показатели.

Въпросът е в това къде да бъде границата на прозрачността. Доведена докрай я виждаме в романа на Дейв Егерс „Кръгът“ (2013), където главната героиня, служител в авангардна компания, решава „да мине на пълна прозрачност“, което значи, че всеки миг от живота й се качва онлайн в реално време, защото „частният живот е кражба“. Резултатът от този литературен експеримент е, че няма тайни, но няма и изненади, няма врагове, но няма и приятели, изчезва дори личната субектност, защото Мае върши нещата, които абонатите й искат да видят. Монтирането на подобни технически устройства върху телата на политиците (а защо не и датчици за кръвното налягане, за оросяването на мозъка…) наистина би поставило властта под граждански контрол, но би обезсмислило самото понятие за управление и отговорност. В ежесекундния мониторинг на най-малкото движение, властта би се разтворила в ежесекундните желания на публиката.

Появата през 2006 на сайта Уикилийкс, който позволява да се анонимизират „течове“ на вътрешна информация (т.е. дадоха възможност държавни служители да предателстват спрямо институцията без да се излагат на риск) беше една стъпка към това властта да се направи максимално прозрачна; последваха го аналогични сайтове в много страни по света, включително България (Болканлийкс, станал впоследствие „Бивол“). Отначало това изглеждаше героично дело по овластяване на гражданите и в Берлин дори вдигнаха паметник на Асанж, Сноудън и анонимния лийкър, който ще ги последва. После дойде известно отрезвяване. Оказа се, че лийковете заливат публиката с неподреден и неинтерпретиран информационен поток, който никой нито иска, нито може да осмисли изцяло. През 2010 например в глобалното пространство бяха стоварени 250 000 тайни грами на американските дипломатически служби; журналисти вадеха живописни изрази, като това че Меркел била тефлон-канцлер, т.е. непукист, а Саркози — раздразнителен и авторитарен, анализатори намираха подкрепа на една или друга своя теза. Но наместо разбиране, единственият резултат беше увеличаване на ентропията в и без това разпадащото се публично пространство.

По-добрият паралел всъщност не е с „Кръгът“, а с риалити шоуто „Биг брадър“, където в зрелище е превърнато всекидневното живеене на подбрани участници. Публиката е залята с цялата информация за живота им минута по минута, но понеже няма човек, способен да следи всичко това, зад кадър работят режисьори, оператори, монтажисти, които избират най-интересните (?) моменти и ни ги предлагат в концентрирана форма. Пълната прозрачност се оказва идеологическа хватка, която ни прави беззащитни към новата форма на пропаганда — мислим, че имаме достъп до самите неща, без да си даваме сметка, че някой все пак ги подрежда и натоварва със смисъл. Просто едни явни медиатори са заменени от други, скрити.

Другият момент, това е все по-прецизното индивидуализиране на социалните взаимоотношения. От една страна, развитието е постижение на либералната демокрация, която, освен че следва волята на мнозинството, защитава малцинствата от това мнозинство. От друга обаче става дума за един технически скок, който прави възможно таргетираното потребление и по-специално — потребление на медии.

Бенедикт Андерсън писа, че вестникът е важен не с това какво съобщава, а защото всички граждани в един и същи момент го научават — някъде станала катастрофа, някой убил любовника на жена си. Този информационен ритуал е с поред него в основата на новата принадлежност към една много по-голяма общност, повечето от чиито членове никога няма да срещнеш. През 1921, една година преди началото на националните радиопредавания в СССР, футуристът Велимир Хлебников пише еуфоричното си есе „Радиото на бъдещето“. Новата тогава медия според него ще заличи разликите между местата и ще се превърне в централен стълб на универсално знание и култура, достъпни мигновено за всички в реално време, така че човечеството ще се обедини в един жив организъм.

Историята обаче тръгва точно в обратната посока. През трийсетте години радиостанциите в развития свят почват да се размножават, след войната първо в САЩ, а през 90-те и у нас. Ще ги последва телевизията; благодарение на кабелната технология тя започва да предлага все по-голям избор от канали, тъй че един може да гледа само спорт, друг — само рисувани филми, трети — само новини. Нововъведения като дистанционното управление, видеозаписът, поръчването на програма за определен час позволяват да се разбие единното телевизионно време и да се задоволяват все по-индивидуализираните желания на потребителя. Накрая дигиталната революция просто унищожава остатъците от медийната общност — освен всевъзможните технически улеснения като филтри, агрегатори, форми на лайкване, рейтване и препращане, новата медийна среда в голямата си част е безплатна^[1], което улеснява капризното сърфиране без ангажимент.

Новият технофантазъм на интернет с нещо напомня космоса от 60-те и 70-те години — безкрайна територия за мирно завладяване, изпълнена с най-великите тайни за вселената. В съветския вариант там горе щяхме да срещнем „братя по разум“, разбира се отдавна построили комунизма, които да ни предадат върховното си знание. В американския, извънземните по-често биваха врагове, които ни заплашваха с изтребление и в битката срещу които човечеството се обединяваше, често под командата на самия президент. Дигиталният космос днес не обединява, а фрагментира; той не е проект на политическата власт, а на пазара. В интернет ние намираме все по-точно онова, което търсим — марката, размерите, цената. Но също така — политическата позиция, предубежденията.

Това разпадане на света на ехо-стаи, където чуваш само гласовете, които си си избрал и винаги намираш потвърждение на онова, което така или иначе си мислиш, стъписа гражданите, макар те именно за това да се бяха борили през цялата модерна епоха — да получават това, което искат. Не е ли малко нелепо това, че протестираме, когато някакви сайтове запомнят, че сме търсили крем срещу гъбички и почнат да ни заливат с реклами именно на кремове срещу гъбички? Не сме ли малко параноични?

През 2018 г. Федералната комисия по комуникациите на САЩ разработи система за изпращане на съобщения на всички граждани, които не могат да бъдат отказани — става дума за предупреждения в случаи на природни бедствия, терористични атаки и т.н. Изглежда разумно. Американците обаче тутакси заподозряха, че платформата ще дава възможност на Доналд Тръмп да изпраща на всички своите туитър-съобщения и от тях няма да има спасение. Зароди се движението #GoDark (в смисъл: скрий се).

Големият скандал в последните години свързваме с Кеймбридж Аналитика, която успя чрез детайлно профилиране на потребителите да повлияе на президентските избори в САЩ, за референдума в Обединеното кралство и т.н. Психологическият портрет се прави без ваше знание въз основа на невинни тестове и игри, на лайкове във фейсбук, на неща, които търсите и препращате. Изхождайки от него ви се предлагат съответни подбрани новини, които да предизвикат раздразнения и възмущения, дисквалифициращи политическия опонент на поръчителя. Например ако са открили, че сте „невротик“, имате здравен проблем и предубеждение към имигрантите — пускат ви историята за мексикански имигранти, които донесли заразни болести в общинска болница. Това ви прави склонен да гласувате за бореца срещу миграцията, Тръмп. С подобна антиреклама си служат отдава и по-примитивни ПР-и у нас, когато разправят, примерно, че политическият конкурент е хомосексуален. Въпросът тук е, че психо-социо-дигиталните технологии позволяват манипулацията да става съвсем незабелязано, под формата на индивидуален избор. Свободно попадаме на информацията, която ни разгневява, свободно я препращаме на приятелите си.

Скоро изкуственият интелект, боравещ с неограничено количество данни, ще знае за нас повече отколкото ние сами знаем за себе си (Harari 2018). Защото ще анализира скоростта ни на четене, изражението на лицето ни през камерата, ще изчислява незабележимите разлики в интервалите на кликването и хиляди други параметри, които дори сега не можем да си представим. И ще ни предлага онова, което няма как да откажем. Но ако машината почне да знае по-добре от нас какво искаме и да иска вместо нас — кои тогава ще бъдем ние?

 

 

Youval Noah Harari (2018) 21 lectures for the 21st century. London: Jonathan Cape.