Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (7)

Легитимност

Ще определя това сложно понятия по най-простия начин като съгласието да бъдем управлявани. Легитимността е нещо по-широко от легалността, която значи, че определени действия съответстват на правото. Тя включва вярвания, навици, психология, култура. Оттук интереса към темата на политическата антропология.

Основно е разбирането, че властта не е само насилие: нужно е съучастието на подчиняващия се. За първи път това заявява младият Ла Боеси в „Слово за доброволното робство“, писано през 16-ти век. Тиранията съществува, защото хората са готови да се подчиняват, а „тиранинът ще се разпадне сам, ако страната реши да не му се подчинява… няма нужда нищо да му се взима, просто трябва нищо да не му се дава“. До днес революционно звучи призивът: „Решете се да не се подчинявате и вие ще бъдете свободни“ (La Boetie 1553/1997).

Разбира се тази работа с „решаването“ днес изглежда малко наивна, защото знаем, че обществото не избира в какво да вярва и в какво не; културните нагласи не са продукт на рационални операции. Да престанат много хора едновременно да се подчиняват се случва, но тогава те пренасят вярата си върху бунтовния лидер, чиято власт на свой ред добива легитимност.

В съвременния дебат темата е въведена от Макс Вебер, за когото легитимността бива традиционна, процедурна и харизматична. Колкото и строга да изглежда тази класификация, тя пак ни връща към флуидното поле на културата. Да приемаш една власт за легитимна, защото така са я приемали и преди, може да значи просто, че въпросът с легитимността не стои: обществото е спокойно, че няма криза, няма и претендент, които да поставя под въпрос статуквото. Легитимиране на властта въз основа на процедури (например избори) от своя страна предполага едно определено изпразване на политическото от страсти. В тази посока битката за власт не е последната реалност на обществените отношения, защото над нея стои уважението към някакво — често съвсем условно правило — интериоризирано от всички играчи^[1]. Дали последна реалност е конфликтът или редът — това разбира се е философска дилема, но в чисто емпиричен план наблюдението на конкретни човешки общества показва, че дори в най-процедурните от тях под повърхността тече яростна битка за власт, която периодически разбърква правилата. Накрая, легитимността на харизматичния лидер, е отвъд всякакви класификации: там е сложено всичко необяснимо, ирационално, свръхчовешко.

Това, което Вебер разбира, е, че вярата в легитимността на властта (той я нарича Legitimitätsglaube) предполага все по-активна интерпретация на променящата се среда: усложнява се икономиката, пренареждат се социо-политическите групи, идеолози преосмислят мирогледите, като не забравяме и че самата модерна власт периодически се вкарва в ритуалната криза на демократичните избори. Типовете легитимност, споменати по-горе, можем да мислим като репертоар в този процес на непрестанно преинтерпретиране — репертоар, който вероятно подлежи на обогатяване.

Можем да подредим мотивациите на хората да приемат „доброволното робство“ на Ла Боеси или „господството“ на Вебер^[2] в два противоположни типа: уважение към стоящия над нас авторитет и идентификация с общо „ние“.

В първия, легитимни ни изглеждат политици, които са по-добри, по-образовани, по-морални от самите нас. Благородният произход е такъв легитимационен механизъм, който действа не само в Средновековието, но и до ден-днешен. Потомък на Хабсбургите бива избран в Европарламента, Симеон Саксбурггота става премиер на България. Аристократичният произход (от гръцкото аристой — най-добрите) вече отдавна не е еднозначна гаранция, че даденият човек превъзхожда останалите и все пак продължава да играе известна символична роля в сложната игра на интерпретации. Да произлизаш от стар, достоен род е позитив, особено в десния политически спектър. През 90-те години в пост-комунистическа Европа наследници на старите буржоазни родове се състезаваха с потомци на по-скорошната комунистическа номенклатурна аристокрация.

Най-радикалната форма на асиметрия е биологическото неравенство, където определени телесни характеристики се свързват с морално-психически качества. Неин пик е сциентизмът на 19-ти век, който претендира научно да доказва, че бялата раса има легитимното право да управлява останало човечество. Подобен аргумент още по-отдавна се използва за обосноваване на мъжкото господство: жените не ставали за управленски функции, защото хормоналните цикли, свързани с менструацията и влиянията на Луната, ги правели твърде променливи.

Меритократичната легитимация днес изглежда най-убедителната (merit, заслуга + кратос, власт, т.е. власт по заслуги). Според нея право да управляват имат компетентните, образованите, успелите. Думата има любопитна история, защото създателят й, социологът Майкъл Йънг през 1958 влага в нея негативен смисъл — меритократите са онези надменни елити, които смятат, че мястото най-отгоре им се полага изначално и това им позволява да нямат никаква грижа за останалите. Постепенно конотацията става позитивна, вероятно защото се разширява и обхвата на заслугите, които освен военни подвизи или написване на поучителни книги, почват да включват неща като престижна диплома, успешен бизнес, та дори гражданска активност. Безспорен почва да изглежда принципът за това, че най-добрите трябва да управляват, бедата е, че в многоплановата геометрия на човешките общества е много трудно да се подредят йерархично заслугите, откъдето следват безкрайни интерпретативни битки. Кой е по-заслужил — онзи с добрата диплома или другият, който двайсет години вярно работи в партийния апарат? Журналистът, разкрил корупционна схема или гражданинът, спасил давещо се дете? Успелият да спечели милиони или раздалият имота си за благотворителност?… Все ни се струва, че не най-добрият се е издигнал, откъдето усещане за неудовлетвореност, което придружава уж консенсусния меритократичен подбор.

Меритократичното управление съдържа потенциал за деполитизация. Заслужилият деятел, та бил той и най-големият революционер като млад, става обект на уважение, получава ордени, става общо място и с това неусетно престава да представлява едната страна в политическата битка. Деполитизацията е най-видима там, където заслугите са секторни, т.е. постигнати от експерти в определена област. Технокрацията — последен стадий на меритокрацията — предполага, че наместо да се губи време в политически дрязги, просто трябва се върши работа.

В тази точка приключва и самата демокрация, защото експертното знание е затворено и йерархично; все по-сложното управление на съвременните общества практически изключва гражданите, откъдето и анти-експертния бунт на масите, предвождан от популизма през последните години. Технокрацията е успешна там, където в обществото има консенсус; класическият пример са централните банки, където не политици, притиснати от избиратели, а експерти определят лихвения процент. Когато обаче настане криза, консенсусът бързо се стапя — финансовият срив от 2007–2008 например подкопа силно ролята на експертите и отвори политическа битка за това дали има смисъл от монетаристки остеритет или трябва да се развърже кесията на инфлацията.

Технократичното управление е обект на все повече критики: общо място са нападките срещу евробюрокрацията, например, която се привижда именно като сбор от неизбрани от никого, аполитични експерти. Хабермас писа:

Съюзът се легитимира в очите на гражданите преди всичко с резултатите, които ще постигне, не с това, че ще изпълнява политическата им воля… Той беше създаден за, а не от гражданите. (Habermas 2015: 3, 11).

Подобни анализи, превърнати в нападки, чуваме и срещу националните политици. Каква е причината? Нима хората не искат „да се върши работа“? Тук идва вторият тип политическа легитимация, която нарекохме „участие в общо ние“. По-разпространен впрочем е терминът „огледална идентификация“, при която гражданите сякаш се оглеждат в управниците — черни гласуват за черни, жени искат да са представени от жени, работници от работници. Споменатата специализация в управлението на обществата прави така, че политически тела като парламентите започват да имат състав, все по-различен от масата на останалото население. Процентът на депутатите с висше образование в съвременните парламенти например клони към 100-те процента, докато сред останалите български граждани той е малко над 30%, във Франция и Германия — към 40%. От една страна това ни се вижда добре, защото в идеалния случай * управляват компетентни хора, меритократи. От друга, хората все по-малко се разпознават в депутатите, които мислят, говорят, обличат се различно от тях. Вероятно още по-голямо разминаване ще констатираме ако сравняваме доходи, квартал, културен хоризонт. Във времето на комунизма симулацията на единство между народ и политици както всичко друго беше бюрократизирана — в парламента влизаха знатната краварка и първенецът тракторист; те разбира се нямаха никакви политически мисли, но изобразяваха народа, който чрез тях да се разпознае във властта (самият Живков позираше като „човека от народа“). Днес в различни страни съществуват пропорции, формални или не, за издигане на политици от определени региони, на жени, на малцинства, но кризата на представителството се усеща навсякъде.

За да бъде една власт легитимна, трябва в нещо да я припознаем като наша, част от нас самите (доброволно робството става, когато мислим, че се подчиняваме на самите себе си). Дългият път е да се убедим, че тя защитава нашите интереси, че работи за нас. Прекият път — да я разпознаем като част от своето „ние“, да се огледаме в нея. Но как става това, ако специализацията е прокопала такава дълбока пропаст между елити и граждани? Тук влизат в действие новите популисти, които позират в ролята на анти-елити, анти-политици, антисистема. Те умело симулират символичната идентификация с народа: говорят просто, дори просташки, ръкуват се, напиват се с избирателите, разгарят омрази срещу различни врагове.

Нормативната по същество политология обикновено се занимава със собствено политическите идентификации — кое е ляво и дясно, кой избира либерали и кой — консерватори.

Въпросът е доколко тези политически координати имат собствено битие. Ахен и Барелс противопоставят на абстрактния нормативизъм на политолозите своята „демокрация за реалисти“, която не е нищо друго освен политическа антропология, т.е. опит за разбиране на това как се случват нещата в реалността. Според тях гражданите обикновено решават да последват хора, не идеи — хора с техните страсти, слабости и емоции, с които можеш да се идентифицираш. В един втори момент те „рационализират своите предварителни предубеждения“.

Хората, дори най-информираните, обикновено избират не въз основа на политически или идеологически предпочитания, а според това кои са — какви са социалните им идентичности. Тези идентичности формират мисленето им и съответно мястото в партийната система, където те смятат, че принадлежат. (Achen, Bartels 2016: 4 et passim).

С други думи политическите координати са ориентир за това, към кое „ние“ принадлежа, а не рационален избор на политики. Посткомунистическият избирател си казва: всичките ми приятели са антикомунисти, ако гласувам за бившата компартия ще ги предам — и често гласува против интереса си, т.е. за партии, които приватизират завода му и го оставят на улицата.

В глобалния свят едновременно социополитическите идентичности се фрагментират и идейните координати се усложняват; все по-трудно изглежда една партия да събере всичко в непротиворечива програма. Така се появяват ситуационни колажи като социалисти-консерватори, либерали в нравите, но етатисти в екологията, глобалисти-протекционисти и пр. Колкото по-голямо става объркването на посоките, толкова нараства ролята на символичното огледало, което прави политика близък до нас, без непременно да разбираме дали изразява нашите интереси.

Можем и да разширим репертоара на легитимността отвъд авторитета и идентификацията. Има ли такова нещо като медийна харизма например? Т.е. харизма, изработена от ПР-ите, от оператора и режисьора, от препращането в социалните мрежи?

Приели сме, че човек, когото сме виждали по медиите, има право да участва в управлението; на мястото на стария морален престиж е дошла натрупаната популярност, един вид меритокрация на образа. Все по-важен елемент от новата легитимационна борба е физическият облик — управникът да е здрав, красив, или поне с красива съпруга, ако е застаряващ успял мъж. Казват, че днес би било немислимо американците да изберат Франклин Рузвелт, един от най-успешните президенти, измъкнал страната от рецесия и изнесъл победата във Втората световна война. Защо? Причината е проста: Рузвелт е инвалид в количка, нещо, което тогавашната публичност, доминирана от вестниците и радиото, съзнателно или не, подминава, но което телевизионната епоха едва ли би понесла. По същия начин трудно днес би бил избран много дебел кандидат, някой, който не спортува, който пие, пуши; казват, че в САЩ дори очилата са имиджов проблем.

За едни хора тези неща са глупави, те четат програмите, гледат кой ще повишава данъците. За други е много важно дали кандидатът няма случайно някакви сексуални особености, ако е с нещо „ненормален“ — не гласуват, пък каквото и да казва за данъците. Трети искат нови лица. Четвърти следят кой разказва най-големите майтапи… Битка на образи, битка на интерпретации. На този фон добре би било легитимност да припознаваме у онези политически сили, които успяват да уталожат страстите, спокойно да преодолеят съпротивите не с харизма, а с постоянство и прагматизъм. В последна сметка демократична легитимност има онова, което омиротворява.

 

 

Christoper Achen, Larry Bartels (2016) Democracy for realists. Why elections do not prodice responsive government. Princeton University Press.

Étienne de La Boétie (1553/1997) Discours de la servitude volontaire. Paris: Editions Mille et une nuits.

Jürgen Habermas (2015) The Lure of Technocracy. A Plea for European Solidarity. New York: Polity.

Max Weber (1918/1990 The Theory of Social and Economic Organization, Talcott Parsons (ed.), New York: Free Press.