Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (4)

Въображение

Човекът се отличава от животните не с прагматичния си разум, пише френският философ Корнелиус Касториадис: отличава го нефункционалното му радикално въображение. Хегел казва, че човекът е болно животно, Касториадис поправя — човекът е лудо животно: то стихийно произвежда несъществуващи в природата неща и, нещо повече, преживява ги като истински (Castoriadis 1997: 331).

Подобна патология отдавна щеше да е довела до края на нашия вид, ако обществото не беше намерило начин да канализира въображението в институции. Така не само е обезопасен деструктивният момент на стихийните образи — институционализираните продукти на въображението се превръщат в непознат на животинския свят ресурс за сплотяване на човешките групи.

Всевъзможни теории има за това откъде идват образите на фантазията: дали чрез тях ни говорят някакви отвъдни сили, собственото ни несъзнавано или са случайна комбинаторика от впечатления в резултат от произволно активиране на неврони. Сканирайки мозъка невролозите са установили, че се активизират съвсем същите места и когато си представяме едно нещо, и когато го възприемаме реално, т.е. въображението използва съвсем същия ресурс като реалното възприятие и памет. Това обяснява една наша основна способност: емпатията. Преживяваме по подобен начин онова, което дали ние правим, и онова, което гледаме да прави друг човек. Съчувствието ражда не само солидарност: то прави възможно манипулирането на хората посредством застрашителни гледки като публични мъчения и екзекуции или пък съблазняването им чрез обекти на желание, консумирани от други.

Според учените възприятието на предметите се основава на невронни вериги, изградени от отделни усещания — цвят, форма, характерни детайли; оцялостява ги мозъкът, който запълва празнините въз основа на опита си. Тези вериги имат относителна устойчивост, което прави възможно възприятието да се помни и възпроизвежда. Въображението комбинира отделните вериги в нова верига — например зеленчукът тиквичка от една страна и характера на симпатичен, беден чичо от друга. И ето го Чичо Тиквичка от романа на Джани Родари. На следващия етап новата мета-верига сама почва да произвежда усещания — представяме си, че Чичо Тиквичка е пред нас, чуваме го да говори, да се тюхка. Става така, че въображението преобръща причинно-следствената връзка в света, не нещото произвежда възприятието, а възприятието поражда нещото; то е един вид машина на времето!

Ако напуснем точните науки, ще забележим, че във всички култури произведенията му се изплъзват от контрола на волята ни, че ни трансцендират. Дори професионалисти на въображението, каквито са творците на Новото време, митологизират неуправляемостта на онова, което им хрумва^[1]. И тъкмо тази парадоксална иманентна трансцендентност закрепва необратимо човешките общности: дори най-мощният лидер не измисля откровено инструментите на властта си — трябва богиня да му подшушне кога да нападне врага, трябва папата да му постави короната на главата.

Това, което властта прави, е да присвоява свободно възникващите продукти на фантазията: едни почита, от други ни брани. Но за да вярваме в реалността на несъществуващите неща, трябва субектът на измислянето да е другаде — в съня на пророка, във визията на мъченика, в творбата на гения. Ако заподозрем, че управникът нарочно си измисля, например, съществуването на магьосници, за да може да обяви за такъв някой свой конкурент и да го изгори на клада, образът губи убедителността си. Фигурата „магьосник“ трябва да е възникнала някак сама, да дойде от другаде, а той просто да се съобразява с нея.

Така разбираме, защо модерната епоха увеличава подозрението към всяка възможна власт: въображението се е демократизирало, навлязло е във всички сфери на човешкия живот. Ако аз мога да измисля стока, която да продавам, за да забогатея, не е трудно да си представя, че и владетелят измисли опасности, които да ме плашат и карат да му се подчинявам — божие наказание, военно нападение, финансова криза… В епохата на медиите и професионалния ПР подозрението започва да подкопава всяка легитимност. Разомагьосаното социално въображение логично ни води към нулевата степен на властта — радикалната демокрация, където никой няма монопол над несъществуващите неща. Впрочем днес вече е технически възможно да се синтезира дори и образа на самия политик — да се накара той/тя да говори някакви неща, да се движи като кукла из екрана, да се среща с когото пожелаят невидимите автори. Какви простори отваря това пред въображението и съответно — пред интерпретацията от страна на публиката, е трудно да си представим.

Въображението можем да мислим като концентрат на човешки афекти: то не просто отразява, а драматизира, сблъсква, преобръща, трансгресира. Психоаналитичната традиция е една посока за разбирането му; тя търси във фантазните образи потиснати желания, през които говори прогоненото от културата наше несъзнавано. Досега никой не е доказал, че те са точно такива; затова пък е сигурно, че подобни образи въздействат на емоциите повече отколкото достоверно предадените факти и събития. Кое описание ни потриса повече — Апокалипсисът от Библията, пресъздаден от холивудския филм, или научното описание на последствията от климатичните промени?

Овладяването на техниките за произвеждане на въображаеми неща върви в обратната посока на разомагьосването им — те стават все по-въздействащи, все по-реални. Така срещу нарастващото подозрение, че съвременната власт сама си измисля някакви неща, с които да ни държи в подчинение, върви тенденцията все повече да се плашим, възторгваме, надяваме, възмущаваме от новите форми на индустриализирано фантазно производство.

Да погледнем на темата и чисто математически. Приемаме най-неутралната хипотеза, а именно че въображението комбинира (нефункционално, радикално по Касториадис) налични в културата форми. Тези форми обаче нарастват, защото цивилизацията е именно усъвършенстващата се способност да изобразяваме, символизираме, съхраняваме. Все повече разкази, образи, звуци. И така комбинация от 2 елемента е 4 (по формулата nⁿ). Възможните комбинации от 4 елемента са вече 256, от 8 — 16 777 216. Разбира се не всички опции са еднакво вероятни, и все пак са възможни, доколкото нещата съ-съществуват в едно и също ментално пространство.

Днес в културата ни съжителстват рицари, австралопитеци, Клеопатра, пирати, извънземни, амазонки, самураи, дракони, космонавти — с една дума всичко описано или измислено до ден-днешен. Да се върнем към горната математическа прогресия: рицар и дракон дават четири сюжетни комбинации; рицар, дракон, извънземно и Клеопатра — вече 256. Примерът ще изглежда по-малко абсурден за човек, който играе видеоигри, защото там сюжетите често са резултат от подобна еклектична комбинаторика — рицарят побеждава дракон и се оженва за Клеопатра. Клеопатра побеждава рицаря и се оженва за дракона…

Глобализацията прави така, че ние живеем не само с наследеното от нашата собствена културна общност, а с фантазията на всички места и времена едновременно. Някои са не само чужди, но и дори отдавна победени врагове и въпреки това продължават упорстват в своето съществуване: Холивуд отново и отново лови съветските шпиони, католическата църква отново и отново разкрива демонични конспирации. Достъпността на глобалния архив прави така, че не само малоброен образован елит, а многомилиардната публика има достъп до продуктите на въображението, трупани хилядолетия; те се преподават в училищата, възпроизвеждат се в сериалите, печатат се върху фланелки и запалки, качват се в Инстаграм.

Какво следва от подобна геометрична експлозия на въображението? Самият свят става все по-шеметен. Бомбардирани сме от все по-невероятни събития, открития, хипотези, скандали, с една дума — нови и нови комбинации измежду нарастващия брой културни репертоари. В резултат художествената фикция почва да бледнее пред реалния свят. Защо да чета страници наред умишления на някакъв писател, след като в това време ще се случат стотици удивителни неща, които ще изпусна? Нещо повече, фикция и реалност са се смесили в един неразчленим поток: измисленото във филма преминава в конспиративна теория в социалните мрежи, слуховете се екранизират, после се появява някой учен, който прави сензация с това, че доказва истинността им, после някакво ТВ предаване ги прави тема на дебат и т.н. Самата способност на психиката ни да се ориентираме е надхвърлена, а ние започваме да реагираме на всичко емоционално.

Следствията на подобна дезориентация е цинизъм, перманентно недоволство и в последна сметка — пасивност. Наместо да инструментализира отделни фантазмени образи като преди — демони, врагове, апокалипсиси — властта днес просто отприщва потока на въображението, за да удави всякаква визия за друго, по-добро общество.

Cornelius Castoriadis (1997) Radical Imagination and the Social Instituting Imaginary, in: David Curtis (ed.) The Castoriadis reader. Oxford: Blackwell publishers, 319–337.