Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (21)

Кода^[1]

 

В деня на зимното слънцестоене Китайският император от династия Цин трябва да направи ритуал на покрива на Небесния храм, за да подсигури реда в обществото и космоса. Много внимателно са подбрани цветовете и музикален съпровод, жестовете, молитвите и традиционните дарове за небесата. Най-малката грешка може да доведе до дисхармония, от която да последват катастрофи за империята му.

Две хиляди и двеста години по-късно в СССР строят агитационен самолет „Максим Горкий“. Чудо на тогавашната техника, той носи на борда си няколко радиостанции, телефонна централа, фотолаборатория, киностудия и високоговорител, заради който му излиза името „глас от небето“. Целта му, както и на агит-влаковете, агит-корабите, агит-автомобилите по-рано, е да крепи съветската власт, като пропагандира успехите й.

Промяната е във все по-голямо опосредяване и оттук — инструментализиране на политическото. Не знаем, дали императорът е вярвал искрено в ритуалите, които е извършвал, но е трудно да го отделим от тях, да си представим например, че е можел да избира между тях и някакви други ритуални действия. В съветския пример върху образа на властта работят организирани групи специалисти, които разработват технологии на въздействие, използвайки най-новите за времето технически постижения. Китайският ритуал черпи легитимност от своята древност и непроменимост; модерната пропаганда ни фасцинира с новостта си — след няколко десетилетия нисколетящите самолети, които пускат бюлетини или пък развяват лозунги, ще омръзнат и политтехнолозите ще се насочат към телевизионния екран.

Легитимирането на властта се е изместило от вярност към миналото към скъсване с него.

Модерността (от латинското modo — точно сега, по този специфичен начин) е заявката за отхвърляне на трансцендентните легитимации. Право има не онзи, който е получил „дар“ от предците или божествата, а който успява да ни убеди тук и сега, че може. Това предполага обществото да се държи в една перманентна криза, от която трябва да бъде спасявано; „времето се е изкълчило“ и някой трябва (непрекъснато) да го намества в ставите, според прочутата реплика на Хамлет^[2].

Инструментализирането на политическата комуникация, което днес наричаме пропаганда, поражда перманентна несигурност — вярва ли социалният актьор в това, което казва или ни манипулира, та да повярваме ние? Оттук и нарастващата необходимост от интерпретация на ставащото; легитимността на властта не е в сакралния текст или в закона, а в очите на интерпретиращия индивид, който избира между варианти на управници. Можем да го онагледим с Хомо совиетикус, който върти бутона на радиото си и ту лови Москва, ту някоя западна станция.

Промяната можем да наречем естетизация на политическото. Не става дума за това, че съветските ритуали са по-красиви от древнокитайските (струва ни се, че е точно обратното заради дистанцията на времето). Под естетизация разбирам гений, вкус, дистанция.

Геният е понятие на класическата естетика — той е творческата способност, която извира от автентичната природа на човека. Наистина индивидуализация на политическия стил има и във времето на Октавиан Август или Сюлейман Великолепни. Днес обаче собствен почерк, нови идеи, неповторима харизма се очакват от всеки политик. Над образа му, както казах, работят цели екипи — точно както зад екрана на филма, който ни увлича, се трудят стотици оператори, монтажисти, сценографи, организатори, които не виждаме.

Вкусът, който класическата естетика противопоставя на гения, в политическото поле днес съответства на компетентността, която е необходима на гражданина да се ориентира сред продуктите, които му се предлагат. Той/тя непрекъснато трябва да интерпретира посланията, да решава кой е легитимен и кой не — тъй както го правят любителите на изящните изкуства в модерната епоха. Вкусът не е природна даденост, ето защо обществото прави усилие да го възпитава още от учебната скамейка; няма модерно гражданство без някакво ниво на компетентност, тъй както няма слушател на симфонии, който не е преминал някаква степен на обучение.

Накрая дистанцията в сферата на естетическото, както го мисли Кант, предполага незаинтересовано възприятие, „целесъобразност без цел“. Вълнувам се от сюжета, сякаш престъпникът е насочил пистолета към мен, а всъщност съм далеч, седя пред камината с книгата в ръка. Звучи странно, че може да има дистанциране от политическото, което най-пряко засяга живота на общността; и все пак вече няколко десетилетия публичните емоции се пренасят върху далечни неща без практически смисъл за отделния гражданин — културни войни за и против еднополовите бракове, разчопляне на някаква историческа рана, възмущение, че е продаден любимият футболен отбор. Писа се много за края на идеологиите, а Франсис Фукуяма дори обяви края на историята. Има обаче една причина за този обрат, която е толкова очевидна, че не я забелязваме: политическото е загубило своята екзистенциална важност.

Светът никога не е бил по-богат, сигурен, щастлив, пише историкът Стивън Пинкър, един от групата, наричана симптоматично „новите оптимисти“ (Pinker 2012). Вече над седем десетилетия в развития свят няма войни, преврати, глад, революции. Повече хора се самоубиват, отколкото биват убивани в криминални или военни конфликти, повече умират от преяждане, отколкото от глад. Хората живеят дълго — медианната възраст в Европейския съюз вече е около 43 години, което не се е случвало никога (43-годишен революционер?). Средно за света покупателната способност в началото на 19-ти век е около 1 100 приравнени долара, т.е. единайсет пъти по-висока отколкото хиляда години по-рано; днес тя надхвърля около 12 000 (дори не говорим за фантастичния скок на благоденствието в Европа или САЩ). Нямаме исторически прецедент за такава епоха и просто не можем да си представим какво би могло да движи политическото в такъв задоволен, застаряващ, мирен свят.

Но защо на този фон ни заливат всекидневно лоши новини? Друг оптимист, покойният статистик Ханс Рослинг провеждаше системно експерименти, при които караше фокус-групите си да оценят някакви статистически параметри. Целта беше да покаже, че системно избираме цифри, които са далеч по-лоши от реалните. Имаме тенденцията да мислим, че повече хора живеят в крайна бедност, по-малко момичета ходят на училище в третия свят, че детската смъртност е по-голяма.^[3]

Впрочем подобна черногледа тенденция има преки последици върху политиката. Например според агенция Ипсос 21% от англичаните смятат, че в страната има 21% мюсюлмани (те смятат тази група за опасна), докато реалната цифра е 5%. Подобна хипертрофия на страховете навсякъде по света беше една от причините за ксенофобските антиимигрантски настроения 2015–2017, изкарали напред крайнодесни партии в много страни.

Парадоксалното разминаване между образ и реалност, който съпътства модернизацията, забелязва преоткритият напоследък социолог Габриел Тард. Медиите (по негово време — пресата) трансформират народите в „публики“, т.е. хора, които са направлявани не от непосредствения си опит или от лидери, присъстващи физически сред тях, а от „публицисти“, журналисти, политици, лидери на мнение, които им въздействат от разстояние. Непосредственият опит е изместен от авторски сюжети. Това обяснява парадокса на това, че антисемитизъм се появява във френско селце, където не са виждали евреин, но са чели антисемитски вестници (Tarde 1910: 16). Същото можем да кажем за анти-имигрантската истерия в България или Полша през последните години: оказа се, че тя може да бъде разпалена в тези страни и без наличието на реални мигранти. Естетическото въздействие на „публициста“, който днес борави с цялата ударна мощ на мултимедията, е дори по-силно от опита: то така и е замислено — да концентрира емоции, да изостря контрасти, да хипертрофира опасности.

Свободното боравене с изразните средства при изграждането на властовия образ за първи път обосновава Николо Макиавели в контекста на ренесансовото освобождение на индивида от общностния морал. Владетелят трябва да изглежда добродетелен, не непременно да бъде такъв, защото

Който иска да бъде добър във всичко сред хора, които не са добри, се обрича на неизбежна гибел.

Владетел, който иска да запази властта си, трябва да постъпва според изискванията на момента: целта може да изисква жертване чистотата на средствата^[4] (Макиавели 1532/2014: глава 15). Владетелят е едновременно частен и публичен човек: частният може да има своите слабости, но те не бива да се показват публично, защото успешното управление изисква изграждането на публично приемлива персона (маска, от per-sonare латински — през която ехти гласът на актьора). Предвестник на политическия ПР, Макиавели съветва управника да изиграва определени сюжети — например първо да изглежда лош, а после да се докаже като добър, отколкото обратното, което би предизвикало разочарование. Представяме си как един слаб, противоречив, емпиричен човек надява маската, която му предлагат съветите във „Владетеля“ и постига управленските си цели.

Естетическата дистанция е променила до неузнаваемост най-старата форма за легитимиране на властта: миналото. Владетелят се различава от простолюдието по това, че има родословие, име, герб; обратно, роб е онзи, който е откъснат от средата си, преименуван. Дедите внушават религиозен трепет и дори кухнята от миналото сме готови да възвеличаваме в менютата на ресторантите си, макар логично погледнато едва ли едно време да са успявали да сготвят нещо особено интересно без подправките и продуктите, които дължим на великите географски открития.

До модерната епоха, миналото е безвъпросна опора на властта: mos maiorum („според обичая на предците“) е неписаното ръководство за действие в Рим, което слага точка на всички спорове как да се постъпва. Просвещението, а в още по-голяма степен научно-техническата революция в Европа преобръща това синовно страхопочитание; новият модерен човек се оттласква от миналото, преодолява суеверията, на които то изобилства, чувства се по-богат, по-умен, по-добър от онези примитивни диваци.

Но производството на история не само продължава, но и се засилва многократно. Наистина модерните национални държави тръгват да късат връзките с миналото в името на прогреса, но, както го знаем от прочутия сборник на Хобсбом и Рейнджър, успоредно с процеса на модернизация, те се залавят трескаво да измислят уж древни, автентични традиции, върху които да се опрат — най-видимата следа от това са псевдокласическите, псевдоготически и псевдобарокови сгради за модерните институции, строени през 19. век в западна Европа. През 60-те години на 18-ти век едновременно Джеймс Уат патентова парния двигател и Хоръс Уолпол публикува първия готически роман^[5] „Замъкът Отранто“. Индустриалната революция се случва едновременно с възхода на романтизма, историзма и интереса към фолклора. През осемдесетте години на 20 в., когато почва глобализацията, Пиер Нора констатира във Франция бум на комеморации (който идва преживя и България преди десетина години, успоредно с интегрирането в Европейския съюз).

Как да си обясним това? Според прочутия израз на Дейвид Лоуентал, миналото е станало чужда страна — престанали сме да чувстваме пряка зависимост от него, стилизирали сме го в историческите романи, екзотизирали сме го в един вид туристическа дестинация. Или казано с други думи: миналото от морален коректив на настоящето се е превърнало в естетически образ. Не сме миналото си, а го имаме.

Да припомня трите елемента на естетизацията по-горе — гений, вкус, дистанция. Автори на подобна естетизация са не само индивидуални лидери, творци, учени и аматьори, но и цели институции — на националните държави, на съветския блок, производител на марксистко-ленинска визия за историята, днес на ЕС, който чрез проекти опитва да гради европейска идентичност. Най-успешен от всички е Холивуд, който пренаписа историята на света в невиждани досега краски — толкова шеметна, че би удивила и самите древните герои.

Откъм вкуса имаме нарасналата претенция на народи и общности да имат онази история, на която смятат, че имат право. До един момент това основно касае историческата правда, за която се борят колониални народи или жертви на насилие. Но претенцията бързо се генерализира: продуктът „история“ сякаш ни се полага, както всяка друга съвременна стока и услуга — полага ни се гордост, преживяване, признание. Бумът на историческите възстановки можем да мислим като бунт на активни потребители, недоволни от обективистичния, не винаги бляскав исторически разказ, който пазарът предлага.

Накрая естетическата дистанция, това е способността да се абстрахираш морално, ценностно, мисловно от предците, в чиито битки иначе така пламенно се вживяваш. Ревеш на стадиона „строши му крака!“, после се връщаш вкъщи и отново ставаш любящ съпруг и баща. Да бъдеш фен на сцената на естетизираната история значи да можеш да влизаш, но и да излизаш от ролята.

Да кажем, че естетизираната политика е по-безопасна, защото се е изместила в сферата на въображаемото, би било рисковано. Битките за името и наследството на Александър велики държат Македония вече десетилетия вън от НАТО и пречат на преговорите й за присъединяване към ЕС^[6]. Днес новите бойци на историческия фронт не се задоволяват да се маскират като рицари или въстаници — те се борят за освобождение на настоящето от миналото.

Типичен пример е крайнодясната австрийската Партия на свободата, създадена от бивши нацисти, която идваше да разтовари от историческа вина страната, която се беше обявила за „първата жертва на нацизма“ и прехвърлила цялата отговорност върху големия северен брат. Докога трябва да се чувстват виновни поколения, които нямат нищо общо с престъпленията на дядовците си, питаше създателят им Георг Хайдер. Интересна е тук стилистиката: не говорят просто за забрава на миналото^[7], а именно за освобождение (по-старият термин Verganganheitsbewältigung, преодоляване на миналото всъщност значи обратното — осъзнаване, поемане на вина).

Постепенно идеите на това ново освобождение се глобализираха. Путин върна съветския химн, във Франция колониализмът някои отново взеха да представят като цивилизоване на неразвити народи. В България яростно се отричат зулумите на Царството във времето на Балканските войни, а спасяването на евреите скрива очевидния въпрос от кого точно сме спасили тези клети евреи и какво се е случило с други 11 хиляди от тях в подарените ни от Хитлер територии.

Надигналият се „освободителен“ ревизионизъм разменя местата на силни и слаби. Традиционно привилегировани групи — бели, богати, европейци, мъже — се представят за жертви на дискриминация, понеже държавата помагала на слабите. През 90-те любима тема на жълтата преса бяха просяците, които всъщност са милионери; днес пишат за роми, забогатели приказно от социални помощи, за мигранти-изнасилвачи. Опитите да се контролират социалните мрежи за сега се оказаха трудна работа, защото борците за свобода на миналото — фашисти, расисти, авторитаристи — се оказват и борци за свобода на словото, а във въображаемия свят, в който живеем, това изглежда съвсем правдоподобно.

Уж ние създаваме фикционалните светове, а те се връщат обратно и ни променят.

 

 

David Lowenthal (1999) The past is a foreign country. Cambridge University Press.

Eric Hobsbawm, Terence Ranger, eds. (2003) The Invention of traditions, Cambbrige University Press.

Gabriel Tarde (1910) L’opinion et la foule. Paris: Felix Alcan (Internet Archive).

Hans Rosling et al. (2018) Factfulness: Ten Reasons We’re Wrong About the World and Why Things Are Better Than You Think. Flatiron Books.

Pierre Nora (1984–1992) Les lieux de la memoire. Paris: Gallimard (Introduction, t. 1).

Steven Pinker (2012) The better angels of our nature: why violence has declined. Penguin books.

Ивайло Дичев (2016) Културата като дистанция, София: Университетско издателство.

Николо Макиавели (1532/2014) Владетелят. София: Изток-Запад.