Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (19)

България

В тази страна, втренчена в собствената си уникалност, няма социално изследване, посветено на други народи и няма филм, в който героят да не се завръща в родината или пък да заминава от нея, а международните новини обикновено са към забавната част на предаванията. Ето защо не мога тук да отмина антропологическия казус на „българския случай“.

Има различни форми на политическа организация — номадски банди от ловци-събирачи, шефрии и сегментарни общества, където племената се съюзяват срещу общ враг, после се сбиват за поделяне на ресурси. Има империи, обединяващи различни народи, има национални държави, които се стремят към съвпадение на културни и политически граници. България попада в категорията на държавите-клиенти — такива, които имат известна автономия, но заедно с това са зависими от външен център в политическо, военно, културно и икономическо отношение. Понятието няма еднозначна дефиниция, за разлика от по-специфични типове зависимост като васалитет, протекторат, неоколониален или марионетен режим.

Да почнем с това, че новата българска държава е създадена от външна сила — руският цар преследва геополитическата цел да изгради лоялно славянско предмостие на Балканите. И до ден-днешен, въпреки историческите преобръщания, една голяма част от българите са верни на Русия, независимо дали тя е царска, болшевишка или федерална — значи инвестицията е била успешна. Освобождението идва малко рано; Възраждането не е имало достатъчно време да създаде критична маса от хора вътре в страната, които искат независима държава; прославените априлски бунтове, превърнати ретроспективно в „Априлско въстание“, предизвикват насилия над хиляди невинни хора, но бунтовниците, излезли с оръжие в ръка срещу султана, са от порядъка на стотици.

Създаването на васално зависимото от Високата порта Княжество България се случва след пазарлък между Великите сили, на който дори няма български представители. Наред с политическата зависимост, върху новообразуваното княжество се стоварва дълг за издръжката на руските окупационни войски от 28 милиона златни лева, които то с мъка погасява до самия болшевики преврат. След един кратък период на авантюристична независимост, през който страната се включва в Балканските и Голямата войни, следва национална катастрофа и България е принудена в продължение на 12 години да плаща репарации, определени на 2,25 милиарда златни франка, вноските по които в началото възлизат на 55% от целия държавен бюджет. Репарациите са анулирани едва през 1932.

След като се отървава от диктата на банките, страната се ориентира към съюз с нацистка Германия, който се формализира с присъединяването към Тристранния пакт през 1941. Три години по-късно следва окупация от антифашистката коалиция, пак репарации, а през 1947, с изтеглянето на западните съюзници, страната е всмукана от тоталитарния Съветския лагер.

Положението на сателитите в него доктрината Брежнев определя като „ограничен суверенитет“. Пример за него са инспирирани от Москва процеси като този срещу Трайчо Костов у нас или инвазията в Унгария или Чехословакия.

През 90-те България отново е сама срещу големия свят и това е един крайно тежък период, който за дълго охлажда мечтите за независимост. В началото на новото хилядолетие завършва геополитическата преориентация и тя става член — т.е. държава-клиент — на НАТО и ЕС. Тук тя наистина има много повече права, отколкото във Варшавския договор и СИВ, но е твърде слаба, за да влияе сериозно на тези организации. Междувременно валутата е закачена за марката, после за еврото; законодателството преписва в 90% европейското, а икономиката се развива основно в подизпълнителска посока — работи се за чужди марки. Що се отнася до местните политици, те влизат в ролята на първенците от османско време и на номенклатурчиците от комунистическо, които ходят да преговарят от името на местните общности — по-рано в Цариград и Москва, сега пък в Брюксел. Политиката постепенно губи смисъла си, защото няма истински алтернативни, а само пазарлък по детайлите.

Във всичко това няма нищо унизително — такава е съдбата на много държави в съвременния свят, защото не всеки може да е могъщ център. Обръщам внимание на това, че клиентелното положение на една страна ражда непрекъснато напрежение между претенция и реалност, от което следва една фантазмена форма на политическото.

Едва възникнала на картата по волята на великите сили, България е вече обидена от това, че са я раздробили на части, отнемайки й Санстефанския идеал: т.е. подарили са й нещо, но е можело и повече. Подобни парадокси стават типични за политическата култура. С такава обида страната влиза и в Европейския съюз, където няма особен ентусиазъм за нейното приемане: нещо ни изиграха, уж сме европейци, а пак най-бедни. Или вземете образа, който тук градят за себе си. Народ, чиито безспорни качества са кротостта, миролюбието, труда (заради петте века неучастие във войни и неносене на оръжие) разгаря компенсаторно бунтовна митология във Вазовски стил и осейва територията с бронзови хайдути, а днес — с крепости и исторически възстановки. Състезанието с гордите гърци и бунтовните сърби той няма как да спечели ретроспективно, междувременно обаче се губи онова, с което безспорно ги превъзхожда.

Модернизацията по принцип предполага засилена способност да имитираш най-добрите образци; парадоксът на периферните страни е, че те правят това и в сферата на собствената си идентичност. България се бори да има своите национална, социалистическа, а накрая антикомунистическа революция; своя Юго, своите Бийтълс, та напоследък дори беше построен „българския Лувър“ (по този начин наричаха галерия „Квадрат 500“). Последният аргумент във всички дебати е, че „така се прави по света“. В това България е особен случай — различна дори от съседна Румъния, защото непрекъснато мени моделите на подражание. Боян Пенев пише:

Като съдим за разнородния състав на българската интелигенция и за отсъствието на общи задачи и цели в нейната среда, не трябва да забравяме и друг един важен факт: повечето от тия, що я съставят, са получили образование в различни страни и училища. И разбира се, до известна степен от тия чуждестранни школи се обуславят големите различия в домогванията на лицата, в техните методи за работа, дори в отношенията им към народ и общество. Съвсем друго би било, ако нашите младежи бяха възпитаници на една домашна школа, както бива това в страни, които са създали по-висока национална, самобитна култура. (Пенев 1924/202)

Клиент на много патрони — ето един особен казус в политическата антропология. След имитацията на френската държава, а после на немско-нацистката, България тръгна да прилага буквално и най-старателно от всички други сателити съветската система и това до съвсем абсурдни решения като изкореняването на лозя във времето на Горбачов, който водеше битка с алкохолизма. За да стигнем до евроинтеграцията: поради липсата на единен евро-модел, страната заимства от едни системата на здравеопазване, от други — на земеделието, от трети — социалната сигурност.

Десет години след влизането в ЕС лайтмотив на новите популисти е опълчването срещу диктата на Брюксел, отстояването на собствени интереси, тропането по масата, пазенето на националното достойнство — не е трудно обаче зад тези горди пози да се види влиянието на стария патрон, Русия, както и подражаването на Вишеградската група, а и на надигащата се крайна десница в Европа. Сериозните теми, по които страната преговаря със Съюза (данъчна хармонизация, приемане в Шенген и еврозоната) не пораждат особени страсти в обществото, засенчени от символични победи като например „Брюксел призна кирилицата за европейска азбука“.

Важна причина за тази специфика на българската политическа култура е това, че няма безспорни политици, зад които да застане нацията. И тъй като вътрешната легитимност е в дефицит, дейците търсят опора във външни сили, откъдето и непрестанното люшкане на държавата. Един от малкото суверенни актове, Съединението е последвано от проруски преврат и абдикацията на харесвания от хората княз Батенберг. Антифашистката съпротива е директно инспирирана от СССР, но същото можем да кажем за прозападното дисидентско движение от края на 80-те (доколкото го има), прераснало в демонтаж на комунистическата система.

Външни влияния разбира се играят роля и в най-мощните национални държави, въпросът е в степента. Когато Макрон подкрепя Меркел, а милиардерът Сорос обяснява, че Брексит е лош за икономиката на Обединеното кралство, това слабо влияе на политическия избор в съответните страни. В държави-клиенти, зависими от инвестиции, военни съюзи и дипломатическа подкрепа вътрешните гласове тежат по-малко отколкото тези, които идват от чужбина — на чужди политици, експерти, та дори просто на „успели българи“.

Културата е егалитарна, големите социални разлики трудно се понасят, освен ако не пренесем заможния съгражданин в някакво друго пространство, където не можем да се сравняваме с него (той ли? Дадоха му от БКП едни куфарчета с пари…). Идентификацията с всяка власт е трудна работа, защото по основата си сме свикнали да мислим, че всички сме хора и е несправедливо единият да е много по-добре от другия. Но старите култури са изработили механизми за такава идентификация със собствените елити, докато в България властта, сменяна радикално веднъж на всеки две поколения през последния век и нещо, си остава чужда, нелегитимна^[1]; обикновеният човек не общува с нея, та дори не се и бунтува срещу нея — оставил е пазарлъка на предстоятелите си.

Отчуждението от политическия процес предизвиква в държавата-клиент особено естетическо дистанциране: властовите проблеми сякаш нямат отношение към реалния живот, който така или иначе е плод на някакъв фатализъм. Битките на политическата сцена въздействат повече емоционално — отнасят се към онова, което Чарлз Тейлър нарича „политики на признаване“.

Нека да го подчертаем: признаването е важно не само за дискриминираните малцинства, а и за държавите-клиенти, поставени в периферията на световната капиталистическа система. Да бъдеш българин означава автоматически да живееш по-зле от немеца, американеца, макар да си сравним с тях във всяко отношение. Как се компенсира тази травма? Компенсира се с равенството в символичното: гражданинът на периферната страна настоява да бъде третиран наравно в културата, историята, политическата ритуалистика. Неравен в социо-икономическо отношение, но равен в гордостта.

В американските университети политиките на признаване водят до това студентите да се изправят пред професора и да кажат: не искаме повече да ни преподавате мислите на бели европейски мъже, искаме лекция за приноса в световната култура на зулуските^[2] писатели. На тази мултикултурна политическа коректност днес десните у нас често се подиграват; тя обаче има своя аналог в нашата собствена култура. В системата на националните държави, формализирана през 19-ти век, дипломатическият ритуал поставя на една нога малки и големи, нови и стари, патрони и клиенти. Да очакваш Вазов да е съизмерим с Волтер или Раковски — с Гарибалди означава, че искаш поне в едно отношение да те признаят за равен. Тук не говоря за това, че е естествено местните дейци да са по-важни и скъпи на конкретния народ, а за ритуално съпоставяне на националните гордости в световния театър: едните имат посолство и другите имат посолство, едните получават поздравления за националния си празник — и другите получават, преди футболния мач се изпълнява химнът и на едните, и на другите. България вероятно никога няма да произведе Мерцедес, Айфон или „Мираж“, затова пък може в някакъв щастлив момент да вкара гол на немци, американци или французи и да ликува от гордост. И това е по-важно отколкото изглежда на пръв поглед.

Предвид всичко това ще разберем защо при държавите-клиенти политическото има тенденция да се измества от прагматиката към културата: тъкмо там най-лесно може да се получи признание.

Обидата у нас е централна политологическа категория: България трудно се решава да постави пред могъщата Руска федерация въпроса за високата цена на газа или за нарушаването на въздушното пространство от техни изтребители. Затова пък скочи като един, когато оттам ги обидиха, заявявайки, че Червената армия, а не самите българи, била спасили българските евреи (сакрализирана тема на националната идентичност). Или да погледнем към Брюксел: страната продължава да получава една четвърт от селскостопанските субсидии, които се отпускат на съседната й Гърция, но далеч по-драматична беше реакцията на обидата от това, че внасяните стоки от големите марки храни тук имали състав, отклоняващ се с някакви стотни от продаваните на запад. От което следва, че „ние сме второ качество европейци“. Поле за грандиозна политическа битка.

Подобни измествания от прагматика към символика * може би са целенасочени манипулации на общественото мнение, въпросът е да разберем защо работят. Можеш да накараш другата страна да те уважи с извинение, така че да се почувстваш равен по достойнство; можеш да развяваш знамето си на парада преди Олимпийските игри заедно с всички. И междувременно да си останеш все така периферен икономически, военно и политически.

Този политически сомнамбулизъм е белязан от страсти, които понякога напомнят маниакално-депресивниите разстройства. Според политолога Антоний Тодоров:

Политическата култура в съвременна България е белязана и от един комплекс за малоценност. Той се проявява като едно тревожно лутане между мании за национално величие („българите сме най-интелигентни“, „имаме най-добри млади математици“, „били сме Българската политическа култура и гражданското участие 25 най-могъщата държава на Балканите“, „наследници сме на най-древната европейска култура“ и т.н.) и непрекъснато самосъжаление, че сме най-зле от всички. Дори когато оценяваме собствените си проблеми губим всякакво чувство за мярка: нашата корупция е непременно най-голямата, „България е страна от третия свят“ и т.н. (Тодоров 211: 24–25)

Мятането от една крайност в друга безвъзвратно ни отдалечава от реалността. Песента на Валя Балканска лети в космоса и ни прославя, Левски е най-чистият и светият, нашите планини са най-зелени, а ние пък ще изиграем най-дългото хоро, за да влезем в книгата на Гинес. После без преход превключваме на обратния канал: всичките ни политици са корумпирани, българските филми не стават за гледане, където се обърнеш идиоти и мръсотия, абе, българска работа, никога няма да се оправим.

Този парадокс е породен от втренчването на държавата-клиент в самата себе си. Наместо да се стреми към големи цели, които обединяват, тя се е вторачила в своето съществуване, в което е все по-малко сигурна.

 

 

Charles Taylor (1994) Politics of recognition in: Taylor, Appiah (eds) Multiculturalism & examining the politics of recognition, Princeton University Press 25–74.

Антоний Тодоров (2011) Българската политическа култура и гражданското участие. Фондация Фридрих Еберт, онлайн публикация.

Боян Пенев (1924/22) Нашата интелигенция. Фрагменти. Литернет.

Симеон Радев (1910/1990) Симеон Радев, Строителите на съвременна България, т. 1, Предговор. София: Български писател.