Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (18)

Равенства

Как е възможно едно нещо да бъде равно на друго нещо? Дори вкарани в най-строгата униформа човешките същества си остават в хиляди отношения различни; и най-еднаквите предмети ще имат по няколко различни молекули. За да има еквиваленти, трябва културата да произведе мерки, през които да съизмерваме. Тези двамата са от нашето племе, а онези две количества овес се побират в по един бушел. Най-чистата мяра е и най-далеч от реалния свят: числото.

Сравнението опростява възприятието; еднакво сините неща могат да са различно кръгли или ръбести, а за да мислим две животни като домашни, ние се абстрахираме от това, че първото е кон, второто кокошка. В други случаи културното въображение прикача към нещата някакво свойство, което съвсем го няма в природата. Едни животни почват да си приличат по това, че били нечисти; предполагаемата синя кръв подрежда двама души в категорията на аристократите; донесенията на секретния сътрудник слага трети двама в тази на политическите дисиденти.

Уравненията, които цивилизацията конструира са инструмент на управлението. Властта овладява посредника, през който мислим еквивалентите и така неусетно променя самия начин, по който възприемаме света.

Да вземем Египет от времето на Старото царство: появила се е странната от гледище на природата представа за перото на богинята Маат, с което се съизмерва сърцето (т.е. душата) на покойника пред погледа на Озирис. Ако душата се окаже по-лека, значи е свободна от прегрешения и ще иде в отвъдното, ако е по-тежка, ще бъде изядена от страшната Амит с глава на крокодил, тяло на лъв и крака на хипопотам. Съизмерването на несъизмеримото минава през метафора: добрият живот е усещане за лекота, той е по-лек дори от перо.

Правото почива на подобни въображаеми уравнения. Преди 38 века в първите запазени закони, вавилонският цар Хамураби задава прочутата формула: „зъб за зъб, око за око“. В някакъв примитивен смисъл тя може би звучи логично, от друга страна обаче ще прогледнем ли, ако извадим окото на другия? Някаква еквивалентност можем да търсим в посока на афекта — пострадалият си отмъщава и получава удовлетворение, причинявайки равностойно страдание на виновника. Но защо не „зъб за око“, защо не бой с пръчки, кастриране, отрязване на носа?

Съвършен еквивалент като че ли е смъртта, а убийство за убийството — справедлива трансакция.

Например Албанския код на честта Канун изисква кръв да се плаща с кръв според принципа: „цената на един мъж е еднаква, независимо от това дали е хубав или грозен“. И пак: с какво смъртта на човека от другия клан поправя собствената ми загуба?

Моралните уравнения почват да изглеждат все по-условни, когато си дадем сметка, че те се менят с времето. Учението на Исус например отхвърля отмъщението, което разрушава отвътре самият отмъстител и наместо него предлага принципа: „зло срещу добро“ („Като те удари някой по дясната буза, обърни към него и другата“ Мат. 5:39). В класическата епоха (17 — 18 в.), изследвана от Мишел Фуко, уравнението добива друг вид: на всяко престъпление съответства чисто количествен мерител — толкова време затвор. Какво общо има между моето извадено око и това, че ти ще стоиш три години зад решетки?

Присвояването и оспорването на еквивалентите придружава политическия живот. Какво е сравнимо и какво не? Кой е арбитърът? В последна сметка дали, как, в какво могат да бъдат равни човешките същества?

Изглежда абсурдно да търсим общото между прахосмукачката, сексуалния сеанс и опяването на покойник. Но го има: те биха могли да се равняват на едно и също количество парични знаци, примерно 200 лева, които се плащат на продавача, проститутката или попа. Маркс все още смята, че в парите има някаква реалност — за него те отговарят на необходимия човешки труд за производството на вещта. Според много политически антрополози обаче парите възникват по съвсем друг начин. Първата икономическа форма на предмодерните общества е реципрочността на даровия обмен, т.е. размяна, която не се основава на посредник, а на общностна солидарност. Парите се появяват, когато групата влиза в отношение с чужди, които не споделят нейните културни очевидности. В този случай те помагат за „запомнянето“ на някакво задължение, което, пише Дейвид Грейбър, по-често е свързано не с икономически трансакции (които в древните общества имат далеч по-малка роля от военните сблъсъци), а с кръв и мъст. Плаща се за убийство, за да се откупи пленник, да се измие обида… В Месопотамия паричните знаци влизат в обращение успоредно с клинописната азбука — и двете знакови системи служат за отчитане на данъците, които селянинът дължи под страх от наказание. Че водещ е политическия суверенитет ни подсказва и това, че върху монетите е изсечен ликът на владетеля, който гарантира валидността им.

Както думите или цифрите, парите имат тенденцията да експанзират и днес, като че ли, могат да съизмерват практически всичко — цена имат идеите, сурогатното майчинство, присаденият орган; дори имена на звезди могат да се купят и подарят на някого. Мерилото на въображаемите съответствия намира своята метафора в редки, сякаш съвършени сами по себе си метали като златото или среброто; по времето на династията Танг, после на Медичите то се въплъщава от хартиени банкноти, снабдени с ритуални знаци, подписи, водни печати; днес тази роля играят електромагнитни потоци, до които се стига с тайни кодове.

Кризите на вярата във въображаемите съответствия съпътстват кризите на властта. През 265 г. от н.е. съдържанието на сребро в римския денарий пада до 0,5% от стойността си, инфлацията е 1000%, а икономиката на най-великата империя се е върнала към натуралната размяна и само на варвари или наемници се плаща в злато. Във Ваймарска Германия, победена, унизена, натоварена с непосилни репарации, през 1923 г. марката е обезценена един трилион пъти. Сравнително скромна на този фон изглежда кризата в България, когато поради лошо управление, недоверие на международната общност и вътрешна нестабилност размяната на лев към долар мина от около 1:70 в началото на 1996 до 1:700 в края й, за да стигне пик от 1:3000 през февруари 1997. Въпреки това тя помете управляващата тогава социалистическа партия и разчисти пътя за радикални, трудни за преглъщане реформи на българското общество. Иван Костов слага символически край на кризата след стабилизацията на обществото като деноминира лева, махайки четири нули от цифрите на купюрите: цените приблизително се завърнаха до времето на Живков, когато, ако не друго, поне властта беше стабилна.

Обаче има обратната тенденция — съпротивата срещу управниците също се опира на социалното въображение. Ако суверенът налага своите пари, гражданите му противопоставят свои собствени мерки за размяна — сол, одеяла, раковини, крини овес, прасета. Постепенно гражданските форми на разплащане се формализират; флорентинските банки и търговци започват да издават документ за дълговете, които им се дължат и да ги препродават: на практика те се превръщат в един вид частни пари, независими от благословията на владетеля, които отделният икономически субект може да създава. Кредит идва от credo, вярвам: гражданите търгуват с вярата си не само в държавата, но и един в друг.

Днес съществуват много видове локални валути, които важат само в града, който ги е въвел: целта е да се запази местната икономика от агресивния национален или глобален пазар, където изтичат печалбите (локални валути има в американския град Итака, немския Карлсруе, английския Люекс). Подобни форми на размяна измислят и общности за взаимопомощ, които си избират мерител за услугите, които разменят, независим от санкцията на политическата власт: аз ще ти боядисам апартамента, ти ще ми преподаваш английски. Първи такъв експеримент въвежда утопистът Робърт Оуън като превръща в мерител времето, посветено на работа. Неговата „Национална справедлива трудова борса“ издава банкноти със стойност един до осемдесет часа — времето труд, които можеш да си купиш от някого. Най-успешни в съпротивата срещу властта обаче са съвременните криптовалути, и най-вече биткойна. Вярата в магическия алгоритъм (да кажем технологията „блок чейн“) заменя едновременно старите институционални гаранции на властта и тези на общността. В резултат все по-значими финансови потоци текат по частни пътища, крият собствениците си и нерядко задвижват престъпни сделки.

Най-сложната политическа тема тук си остава равенството на човешките същества — а човекът трудно може бъде сведен до един-единствен мерител^[1]. Съизмерването лежи в основата на всички морални системи — в плана на възраст, родство, или пол, пред закона или бога, по отношение на права и привилегии. Християнството прави хората равни, като мери всеки от тях с несъизмеримото, бога. Модерната епоха отива по-нататък: равенството става централна задача на политическото, но вече не равенство през непознаваемото отвъдно, а измеримо тук и сега.

Първият ход е негативен: трябва да се заличат физическите разлики между телата; това, че единият е по-едър и силен от другия не бива да променя отношението на бюрокрацията, размера на данъците или тежестта на вота^[2]. В хода на 19-ти и 20-ти век стъпка по стъпка са премахнати изходни биологически различия като тези на пола и цвета на кожата; в развитите страни се практикува позитивна дискриминация, която трябва да подпомага равния старт на хора с увреждания, на малцинства, гета, изостанали райони. В основата на демократичните революции биват заличени различията по произход: селянинът и аристократът се сливат в единно гражданско тяло. Човекът е възможност, не резултат от обстоятелствата.

Оттук нататък подходите към изравняването на човешките същества предлагат различни алтернативи. Консерваторите водят ариергарден бой за запазване на йерархиите. Либералите искат за всеки да има равен шанс на старта в живота. Левите движения пък предлагат политики на преразпределение, така че хората да бъдат равни и на финала.

Но тези позиции трудно могат да бъдат доведени до лабораторна чистота. Дори да осигурим равен достъп до образование за детето на богатия и на бедния, как ще тушираме влиянието на семейната среда, квартала, индивидуалните способности? Прекъсването на връзката между деца и родители е елемент на най-радикалните утопии, но ако се премахне тя не сме съвсем сигурни какво ще остане от човека. Добре, постепенно намаляваме ролята на наследството, семейното възпитание, родителския пример — но с какви темпове, от кой момент? Клиентелното равенство на социалните помощи може би се разминава с равното достойнство, към което се стреми свободният индивид. Уравновиловката не само демотивира талантливите, но и ликвидира самия смисъл на междучовешкото състезание, защото ако накрая всички се окажат в едно и също положение, за какво да полага човек усилия? Междувременно единият е здрав, другият — болен. Значи почваме да мислим и за изравняване на здравните шансовете, а тук отново се връща призракът на биологията; разсъждаваме как може да се осъществи равенство на генетично ниво. С една дума битката е за това как изобщо ще се дефинира човешкото равенство.

Самият успех, заложен в основата на меритократичния модел, по определение прави хората неравни: единият учил в Харвард, другия в София, единият спечелил на борсата, другият намерил работа в плод-зеленчук, единият продал в много екземпляри книгата си, другият не успял да се хареса. В общество с огромна концентрация на успеха като сегашното, тези неравенства „по заслуги“ стават все по-шокиращи — защото междувременно самата интерпретация на това кое е заслуга, кое случайност и кое се дължи на някакви изходни предимства на успелия е обект на яростни спорове и подозрения. Не може, мислим си, човек просто така да стигне от нула до милиарди, има нещо скрито.

Това кара много мислители днес да припомнят стария атински модел на демокрация, в която управниците се избират по жребий. Защото няма по-съвършена форма на равенство от случайността. Уолтър Шнайдл е още по-радикален: с историческия си анализ той показва, че във всички човешки общества нарастването на благосъстоянието в епохи на мир води до концентрация на ресурси и оттук до все по-големи неравенства. Онова, което връща обществата към равенство на съществуванията е чистата негативност — катастрофи, войни, революции; след тях хората почват наново от много по-сходни позиции (Scheidel 2017). Теза, която със съвсем друга аргументация ще чуем от анархистите: колкото по-зле, толкова по-добре.

Нова революция в съизмерването на нещата идва с дигиталния обрат, който в основата си свежда света до споменатото вече число. Всяко нещо може не само да се купи и продаде, но и да се класира — всяка пица, всяка чистачка, всяка песен, всеки политик. В числова форма е преминало и качеството на нещата, нашата оценка за тях. Новото е, че рейтингите се правят автоматично в реално време и това коренно променя ситуацията: наместо да чакаме историята да покаже кой писател ще се окаже важен и кой не, ние на секундата знаем кой е продал повече, колко са го харесали, колко са го препратили — и това ни подтиква да купим именно него. Тези стадни феномени, предизвикани от мигновеното знание, са най-видими на борсата: всички се втурват да купуват едни акции, после всички се втурват да ги продават и пазарите все по-често се принуждават да слагат предпазни механизми за временно спиране на сделки. И впрочем ако се съпротивляваш рационално на паниката и решиш да не продадеш, когато продават всички — просто ще загубиш. Т.е. паниката е обективен, не субективен феномен.

В западния свят рейтингите поне официално все още са пръснати по различните предприятия, които купуват данните ни. Затова пък проектът на комунистически Китай за „социална кредитна система“, който трябва да стане задължителен през 2020 г. и ще обхване 1,3 милиарда човешки същества, тотализира рейтинга в една единна система от еквиваленти. В нея се взима предвид какво работиш, какви покупки правиш, обществената ти активност, та дори — мненията на „приятелите“ от социалните мрежи. Рейтингът ще позволява на гражданина да получава по-добри условия за банкови заеми и наемане на жилище, ще помага при назначаване на работа и ще спира хора с провинения от пътуване в чужбина. Предполага се, че дори шансът ви да си намерите брачен партньор в популярната мрежа за запознанство Байхе, ще почне да зависи от тайнственото число на рейтинга. Резултатът, който се очаква, е общ стремеж към конформизъм.

Не знам кой от кого се е вдъхновил, но подобен антиутопичен свят ни е представен във филма „Пикиране“ (2016) от сериала „Черно огледало“ на BBC. Всяко социално взаимодействие там води до даване или взимане на точки, което става с едно натискане на бутон върху телефона. А от точките следва достъпът до едни или други неща, до кредит, пътуване, социални среди — точно като в китайския проект. Неочакваният резултат е нетърпимо лицемерие: всеки отчаяно се мъчи да се хареса на всеки и особено — на онези с повече престиж, защото те могат да дават повече точки. Системата от количествени еквиваленти, която съизмерва несъизмерими неща, бързо води до непознати в демократичния свят йерархии именно защото числата имат тенденция да се акумулират, подобно на парите (нещо, което вероятно добре ще пасне на полуфеодална система като комунистическата). Впрочем вече съществува апликацията Пийпъл (пише се Peeple), с която можете да влезете в многостранна система на взаимно рейтване с околните, много подобна на филма.

Помислете го отвъд тези фантастични примери. Имате един попизпълнител, който е постигнал най-висок глобален мега-рейтинг в жанра си. Какъв интерес имате да си купите някакъв друг, по-второстепенен изпълнител? Имаме мега-търсачката Гугъл, защо ни е да търсим с друга машина? Имаме най-голямата социална мрежа Фейсбук, ясно ли е защо напуснахме Май спейс?… Ето така системата от въображаеми еквиваленти, която създава усещане за равенство, ражда монополна свръхконцентрация на власт.

 

 

David Graeber (2012) Debt: the first 5000 years. New York: Melville house.

Walter Scheidel (2017) The great leveler. Violence an the history of inequality from the Sone age to the twenty first century. Princeton University Press.